Решение № 4953 от 25.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 689/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от ответника – А. М. М., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Р. К., с приложено пълномощно, срещу решение №7780 от 08.07.2022г., постановено по гр.дело №67464/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в частта, в която е признато за установено по предявения от "Д.К.Б." АД, с ЕИК ••••, срещу А. М. М., с ЕГН ••••••••••, установителен иск с правно основание чл.415 ГПК вр. с чл.430, ал.1 ТЗ, че ответникът – А. М. М., с ЕГН ••••••••••, дължи на ищеца - "Д.К.Б." АД, с ЕИК ••••, сумата от 4010.95 лв., представляваща главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта "Diners Club" и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 21.10.2016г., за която сума по ч.гр.дело №45303/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, е издадена на 06.08.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, както и в частта, в която А. М. М., с ЕГН ••••••••••, е осъден да заплати на "Д.К.Б." АД, с ЕИК ••••, на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 120.22 лв., представляваща направени разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №45303/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, както и сумата от 468.13 лв., представляваща направени разноски в исковото производство, изчислени съразмерно на уважената част на предявените искове. В постъпилата въззивна жалба са инвокирани доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт в обжалваните части, като постановен в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че неправилно и в противоречие на събраните по делото доказателства СРС е обосновал извода, че ответникът е уведомен за обявената от кредитора предсрочна изискуемост на целия размер на усвоения кредитен лимит с връчването на препис от исковата молба. Твърди се, че ищецът не е обявил надлежно предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като кредиторът не уведомил за това длъжника. Получаването на препис от исковата молба, в която се съдържа волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, не можело да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска на основание чл.235, ал.3 от ГПК. Сочи се още, че уговореното в Общите условия /ОУ/ към сключения договор за издаване на револвираща международна кредитна карта "Diners Club" и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 21.10.2016г. за автоматично настъпване на предсрочна изискуемост не можело да намери приложение. Твърди се, че процесният договор за издаване на револвираща международна кредитна карта "Diners Club" и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 21.10.2016г. съдържа неравноправни договорни клаузи, както и такива се съдържат в ОУ, които позволяват на кредитора едностранно да променя лихвения процент по кредита, да налага такси, договорни и наказателни лихви, без те да са уговорени между страните. Поддържа, че липсва уговорка за размер на БЛП, както и условия и методика за начина на формирането му. Изложени са още аргументи, че клаузата от договора за заплащане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като с нея се заобикаля императивна разпоредба на чл.33, ал.1 от ЗПК. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваните части и постанови друго решение, с което да отхвърли предявения установителен иск с правно основание чл.415 ГПК вр. с чл.430, ал.1 ТЗ като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Въззиваемата страна - "Д.К.Б." АД, с ЕИК ••••, чрез процесуален представител юрисконсулт И.Н., в срока по чл.263, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционното решение в обжалваната част е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод за дължимост от ответника на исковата сума от 4010.95 лв., представляваща главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта "Diners Club" и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 21.10.2016г., за която сума по ч.гр.дело №45303/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, е издадена на 06.08.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Предявени са от "Д.К.Б." АД, с ЕИК ••••, срещу А. М. М., с ЕГН ••••••••••, при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК. С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е съдебното решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК. Постановеното решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК като необжалвано е влязло в сила. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства. В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №45303/2021г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, въззиваемият -ищец- "Д.К.Б." АД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 30.07.2021г. и е постановена на 06.08.2021г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу А. М. М. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - А. М. М. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове. По делото не се спори, а и от представените доказателства се установява, че на 21.10.2016г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта "Diners Club" и предоставяне на кредитен лимит /овърдрафт/, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника револвираща международна кредитна карта с максимален лимит на сумата от 4000 лв., като срокът за ползване на кредитния лимит е до 31.10.2017г. и същият може да се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия. Ответникът се е задължил да заплаща минимална месечна вноска, посочена в извлечение по картата, като обстоятелството, че кредитополучателят не е получил извлечението, не го освобождава от задължението да внесе в срок до падежа дължимите от него суми. Съгласно уговореното между страните, при надхвърляне на разрешения кредитен лимит, кредитополучателят е длъжен до датата на падежа, посочена в извлечението по картата, да погаси сумата, с която е надхвърлен лимитът. В чл.7 от договора е посочено, че при непогасяване на датата на падежа на пълния размер на задълженията по картата, титулярът заплаща на издателя върху непогА.ите суми годишна лихва в размер на 19 % плюс наказателна надбавка в размер на 6 пункта. В чл.10 от договора е уговорено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 22.34 %, а общата дължима сума от титуляра на картата е в размер на 4887.12 лв.. В чл.17 от договора е посочено, че кредитополучателят с подписването на договора декларира, че е запознат с Общите условия и Тарифа на "Д.К.Б." АД и приема прилагането им при уреждане на отношенията между него и издателя във връзка със сключването и изпълнението н а договора. Според клаузата на чл.13.2.1 от Общите условия на ищеца ползваният кредит ставал автоматично изцяло и предсрочно изискуем и издателят предприемал действия за принудително събиране на вземанията си, в т.ч. по съдебен ред, без да уведомява титуляра и без да дава допълнителен срок за изпълнение, във всички случаи, когато е налице забава в плащането на което и да изискуемо задължение на титуляра към издателя за срок, по-дълъг от 150 календарни дни, считано от датата, на която това задължение е станало изискуемо, съгласно договора и Общите условия. На следващо място не е спорно още между страните, че в случая е подновен срока за ползване на кредитния лимит като издателят е изпълнил задължението си да предаде на титуляра на кредитната карта нова преиздадена кредитна карта, като от приложения по делото протокол от 04.04.2019г. е видно, че ответникът -А. М. М. е удостоверил получаването на кредитната карта, ведно с ПИН-кода към нея, като изрично същият е декларирал, че е запознат с Общите условия и Тарифата и приема прилагането им при уреждане на правата и задълженията между него и "Д.К.Б." АД. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна и като такава е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови решението, първостепенният съд е приел, че по делото е доказано наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните, чийто правопораждащ юридически факт е процесният договор за издаване на револвираща международна кредитна карта "Diners Club" и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 21.10.2016г., изпълнението на който се урежда от съдържанието на уговорените клаузи, заедно с действащите към него Общи условия и Тарифа, с които кредитополучателят - А. М. М. писмено е декларирал, че е запознат и ги приема – по аргумент от чл.17 от договора и протокол от 04.04.2019г., от който е видно, че кредитополучателят е получил на удостоверената дата преиздадена кредитна карта, ведно с ПИН-кода към нея, с която се подновява срока за ползване на кредитния лимит. Посочено е още в мотивите на обжалвания съдебен акт, че от доказателства по делото – приета съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от страните, се установява по категоричен начин факта, че ответникът - А. М. М. е усвоявал суми по процесния договор посредством теглене в брой и извършване на плащания. При така установените релевантни за спора факти, районният съд е обосновал извода, че заемодателят е изпълнил задължението си за представяне на заемната сума на заемополучателя, още повече, че с отговора на исковата молба не е релевирано оспорване в тази насока, поради което за същия е възникнало и насрещното задължение да погасява усвоената част от кредитния лимит в сроковете и по начина, уговорен в договора и Общите условия към него. На следващо място първоинстанционният съд с оглед клаузите в договора, регламентиращи условията за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита и след установеното по делото, че ответникът не е неизпълнявал задълженията си по договора да погасява в уговорените срокове размера на погасителните вноски, е приел, че считано от 01.02.2022г. (дата на връчване на препис от исковата молба на ответника) е настъпила предсрочната изискуемост на целия усвоен кредитен лимит по договора, тъй като в случая исковата молба обективира изявление на ищеца за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита доколкото същият претендира целият размер на неиздължения кредит. От друга страна районният съд е приел още, че независимо от факта, че са налице доказателства за настъпилата предсрочна изискуемост на целия усвоен кредитен лимит по договора, в случая към датата на приключване на устните състезания по делото – 22.06.2022г. е бил изтекъл и крайния максимално допустим съгласно чл.18.1.1 от ОУ срок за ползване на кредитния лимит по процесния договор – 04.04.2022г., т.е. прието е, че всички усвоени, но непогА.и суми по договора са станали изискуеми. Изложени са подробни аргументи досежно кои от клаузите в процесния договор са неравноправни по смисъла на ЗПК и при така направените изводи е прието, че ищецът се легитимира като кредитор спрямо ответника за вземане за главница в размер на сумата от 4010.95 лв., като по делото от страна на ответника не се твърди и не се доказва плащане на процесната сума, поради което е прието, че предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК се явява основателен и следва да се уважи изцяло. Решението в обжалваната част е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: На първо място настоящата въззивна инстанция намира да посочи, че дадената правна квалификация на исковете, противно на приетото от първоинстанционния съд, не е по чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ /в които норми се съдържа регламентация на договора за банков кредит/, а по чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК. Погрешната правна квалификация не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени от първоинстанционния съд /т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес/. В конкретната хипотеза за основателността на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК, в тежест на ищеца е да установи следните твърдени от него като възникнали факти: валидна облигационна връзка по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта DINERS CLUB и предоставен кредитен лимит в посочения размер; изпълнение на задължението на издателя да предостави картата на титуляра; усвояване на отпуснатата сума по него от кредитополучателя; дължимост на сумата за главница в претендирания от ищеца размер. При оспорване на иска, в тежест на ответника е да докаже недължимост на претендираната сума изцяло или отчасти като установи изпълнение на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти. В случая единственото релевирано от ответника възражение за недължимост на сумата за главница е относно настъпилия правопогасяващ факт за изтекла погасителна давност, което районният съд е обсъдил като е приел, че същото е неоснователно, като изложените правни доводи и аргументи напълно се споделят от настоящия въззивен състав. Процесният договор е сключен между физическо лице, което използва заетата сума за лични нужди, и небанкова финансова институция-търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП, поради което приложение намира ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от страните по договора. Сделката е сключена в изискуемата се писмена форма и съдържание, поради което е действителна. В случая към договора са представени Общи условия на "Д.К.Б." АД, подписани от ответника, поради което същите са приложими в отношенията между страните. Основните спорни между страните въпроси по делото пред въззивната инстанция, с оглед доводите, заявени с въззивната жалба, са свързани с твърдението на жалбоподателя, че процесният договор за кредитна карта е недействителен, доколкото същият не отговаря на изискванията, установени в чл.12 ЗПК, както и дали е налице настъпила предсрочна изискуемост на целия усвоен кредит. Настоящият състав не споделя и счита за неоснователни твърденията на въззивника-ответник за недължимост на претендираното от ищеца вземане за непогА.а главница по процесния договор, поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост н а целия усвоен кредит. Неоснователно е възражението, релевирано във въззивната жалба, че правото на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е упражнено в момент, предхождащ депозиране в съда на заявлението по чл.410 ГПК, поради което не е настъпила предсрочна изискуемост на целия усвоен кредит. Уговарянето на условия, при които кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е допустимо от закона - чл.432 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ и постигнатата уговорка в тази насока не попада в нито една от хипотезите на чл.143 ЗПП. Включената в общите условия на ищеца клауза на чл.13.2 предвижда автоматична предсрочна изискуемост на кредита при забава в плащането над 150 дни на главница и/или лихва по кредита. С т.18 от Тълкувателно решение №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогА.ия остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. От горното произтича извод, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в т.13.2 в ОУ - като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя. Отсъствието на изискване за уведомяване в текста на т.13.2 обаче не прави самата клауза неравноправна и респективно нищожна /в този смисъл е решение №92 от 09.09.2019г., постановено по т.дело №2481/2017г. на ВКС, Т.К./. В конкретната хипотеза независимо че по делото не се съдържат доказателства, че кредиторът е бил изпратил и съответно длъжника е получил уведомление за предсрочна изискуемост преди подаване в съда на заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, то следва да се има предвид общото тълкуване волята на страните, съгласно чл.20 от ЗЗД, която сочи на постигнато съгласие между тях договорът за издаване и ползване на кредитна карта да се счита прекратен с окончателното изтичане на 3 години от сключването му - арг. от Раздел VIII от ОУ – чл.18.1.1, като в случая срокът на договора се счита изтекъл най-късно на 04.04.2022г. /по делото се съдържат доказателства, че ответникът е подписал протокола за получаване на преиздадена кредитна карта на 04.04.2019г./, след която дата с оглед уговореното в разпоредбата на чл.18.1.1., Раздел VIII от ОУ е била изчерпана възможността за удължаването на договора, т.е., считано от 04.04.2022г. процесният договор се счита за прекратен и е настъпила изискуемостта на всички дължими вноски по усвоения кредитен лимит. В мотивите на Тълкувателно решение №8 от 02.04.2019г. по тълк. дело №8/2017г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене, което "задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват - например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска". Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл.235, ал.3 от ГПК. В случая към датата на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция – последно проведено открито съдебно заседание е било на 22.06.2022г., процесният договор за кредит е бил прекратен, считано от 04.04.2022г.. Прекратяването на сключения между страните договор на 04.04.2022г. представлява нов факт, настъпил преди устните състезания пред първоинстанционния съд, поради което следва да бъде взет предвид на основание чл.235, ал.3 от ГПК, доколкото всички вноски са станали изискуеми и следва да се присъдят. По тези аргументи настоящата въззивна инстанция счита, че ирелевантно се явява обстоятелството дали кредитодателят е съобщил надлежно на кредитополучателя настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията му, предвид, че се е позовал на нея едва с исковата молба, а по делото не са ангажирани доказателства, установяващи надлежно съобщаване на същата, доведено до знанието на ответника - кредитополучател. С автоматичното прекратяване н а процесното съглашение, действието на същото е окончателно преустановено, но това не означава, че престираното вече по него не подлежи на възстановяване. С оглед горното въведените във въззивната жалба оплаквания на плоскостта на ненадлежно обявена предсрочна изискуемост се явяват неоснователни. На следващо място по наведеното във въззивната жалба възражение за нищожност на процесния договор за издаване на кредитна карта, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи следното: Съгласно новелата на чл.12, ал.1, т.1-12 ЗПК договорът за потребителски кредит, при който кредитът се предоставя под формата на овърдрафт, когато кредитът трябва да бъде погА. при поискване или в срок до три месеца, се изготвя на разбираем език и съдържа установените в закона изисквания. Жалбоподателят конкретно възразява, че договорът за кредит не съответства на изискването на чл.12, ал.1, т.8 ЗПК - същият не съдържа информация относно лихвения процент по кредита, условията, приложими по отношение на лихвения процент, и когато е необходимо, индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, информацията по изречение първо се предоставя за всички приложими лихвени проценти, както и на изискването по чл.12, ал.1, т.6 ЗПК - няма яснота касателно срока на договора, а наред с това и по чл.12, ал.1, т.9 от ЗПК - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Предвид описаните по-горе твърдяни противоречия с чл.12 от закона, се навежда, че съгласно чл.22 от ЗПК целият договор за кредит е недействителен. Това възражение на ответника не може да бъде споделено, тъй като на първо място, както е прието и в обжалваното решение, в процесното съглашение са уредени всички необходими реквизити на договора за кредит - в т.7 от договора за издаване на револвираща международна кредитна карта "D iners C lub " и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от 21.10.2016г. е посочен ясно начинът за определяне на годишната лихва и реда за начисляването й, описани са всички включени в него компоненти, а също така е посочен и крайния срок на договора. Нещо повече, така заявеното от жалбоподателя възражение не само е неоснователно, но е и без значение за изхода от спора. Това е така, тъй като макар и коментираните клаузи на процесния договор за кредит да се установят като нищожни, респективно непораждащи правно действие, съответно договорът за кредит да се явява недействителен на основание чл.22 във вр. чл.12 от ЗПК, то по силата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита /главницата/, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно и в последния случай кредитополучателят следва да върне непогА.ата главница по кредита. По същината си овърдрафтът е краткосрочен кредит, който се ползва по разплащателна сметка на кредитополучателя и представлява допустимо от банката надвишаване над салдото по сметката. Кредитът овърдрафт се усвоява по разплащателната сметка до разрешения лимит и може да се ползва изцяло или отчасти, като обикновено се погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка. Кредитополучателят е длъжен да осигурява средства за погасяване на кредита. Действително при овърдрафта не се изготвя предварително погасителен план, както при потребителския или ипотечен кредит, т. к. няма как отнапред да бъде известно, каква част от разрешените средства ще бъдат усвоени, но и при този банков кредит се определя месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг и дължима лихва за ползване на средствата. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и съдът кредитира като обективно и компентно изготвена, се установява, че непогА.ата от ответника главница по процесния договор е сума в размер на 4010.95 лв., като по делото не се твърди и не се доказва плащане на същата. Така мотивиран въззивният съд намира, с оглед спорния предмет в настоящото въззивно производство, че жалбоподателят е длъжник на процесното вземане, поради което предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.9 ЗПК за установяване на дължимостта на това вземане се явява основателен и следва да се уважи изцяло.. На следващо място въззивният съд намира да посочи, че неоснователно се явява възражението на въззивника относно неправилно приложение на института на погасителната давност. Налице е последователна, непротиворечива и задължителна за съдилищата съдебна практика на ВКС - постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни актове -решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. по описа на ВКС, III ГО, решение №261/12.07.2011г. по гр.д. №795/2010г. на ВКС, IV ГО, решение №90/31.03.2014г. по гр.д. №6629/2013г. по описа на на ВКС, IV ГО, и др., в които се приема, че вземанията за главница по договор за заем и кредит се погасяват с общата петгодишна давност, доколкото дългът е един, независимо от постигната евентуална воля за изпълнението му на вноски по погасителен план. Възможността кредитът да бъде връщан на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението не превръща договора в такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, тъй като при периодичните плащания отделните задължения, въпреки техният общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения /в този смисъл е разрешението, дадено с Тълкувателно решение №3/2011г. на ВКС по тълк.дело №3/2011г., ОСГТК/. В разглеждания случай картодържателят е следвало да се издължи съобразно конкретно уговорената улеснена форма на плащане - разсрочено. Следователно от настъпването на падежа на всяка една от месечните погасителните вноски вземането на кредитора за нея става изискуемо - чл.114, ал.1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД - поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било дължимо. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че претендираното от ищеца вземане за непогА.и главници за вноски по процесния договор, като най-ранната дата на падеж е 15.04.2020г., по която няма извършено от ответника плащане, не се явява погА.о по давност доколкото не е изтекла общата 5-годишна давност до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда - 30.07.2021г.. С оглед гореизложеното доколкото изводите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайните изводи на първата инстанция, съдебното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора първоинстанционното съдебно решение в частта на присъдените разноски следва да бъде потвърдено. Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ищец, като същата своевременно е заявила претенция в такъв смисъл, поради което на основание чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК на ищеца следва да се присъди сума в размер на 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, определен от съда при съобразяване характера и естеството на спора по делото, както и от извършените от юрисконсулта процесуални действия. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав