Решение № 562 от 30.7.2026 г. на Районен съд - Благоевград по дело № 246/2026 г.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Д. И. К., с ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: гр. чрез Еднолично адвокатско дружество М., с ЕИК в регистър Булстат: , със съдебен адрес: гр., действащо чрез управителя адв. М. В. М., против „Аксес Файнанс“ АД, с ЕИК 207140327, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от изпълнителния директор - Цв П К.

С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което :

• да бъде прогласена недействителността на Договор за кредит „Бяла Карта“ от 12.02.2024 година, по който е представен платежен инструмент - платежна карта с № 11086806, сключен между "Аксес Файнанс" АД, с ЕИК 207140327 и Д. И. К., с ЕГН: ••••••••••, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗП.

-при евентуалност - при отхвърляне на предявения главен иск се иска да бъде прогласена нищожността на следните клаузи от същия договор: чл. 4, ал. 1, т. 2; чл. 20, ал. 1; чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора за кредит.

Претендират се сторените по делото разноски.

Твърди се в исковата молба, че между Д. И. К., с ЕГН: ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и "Аксес Файнанс" АД, с ЕИК 207140327, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Триадица, ж.к. „И.н Вазов“, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от изпълнителния директор - Ц Пе Кр, е сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ от 12.02.2024 година, по който е представен платежен инструмент - платежна карта с № 11086806, като кредиторът е следвало да предостави револвиращ кредит в размер на BGN 900 /деветстотин лева/ на ищеца, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта „Бяла Карта“, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне, съгласно условията на договора, при уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43.2 % и Годишен процент на разходите 45.9 % с уговорена дата на издължаване на кредита - 12.02.2034 година.

Навежда се, че действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите е различен от посочения в Договора за кредит, тъй като съгласно чл. 20 от процесния Договор за кредит се дължи “неустойка” в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, ако в срока по чл. 15 от договора, кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение – поръчителство на едно физическо лице, което следва да отговаря на изрично посочени условия. Излага се, че ответникът използвайки заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която благоприятства Кредитодателя и уврежда Кредитополучателя, като с тази клауза се цели да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, което от своя страна поражда недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит води до нищожност на договора.

Твърди се, че с цел постигане на още по - голяма печалба, кредиторът уговаря в договора с разпоредбата на чл.21, ал.4, че при забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12, ал.1, последния се задължава да заплати на кредитора и разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12, ал.1 от договора. Навежда се, че съгласно чл.21, ал.5 от Договора за кредит, ищецът е поел и задължение след настъпване на предсрочна изискуемост да заплати на кредитора такса в размер на 120 лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението.

Навежда се, че уговореното възнаграждение в чл. 20в от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 12.02.2024 година, по който е представен платежен инструмент - платежна карта с № 11086806 е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК, като поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, се твърди, че последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Навежда се, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК.

Навеждат се доводи, че посоченият лихвен процент в договора от 43.2 % не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка в чл. 20 представлява добавък към договорната лихва, а последната не е добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено е такава. Излага се, че поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 2, ал.1, т. 8 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК, като по този начин се нарушават добрите нрави и се внася равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като се излага, че това обстоятелство води до нищожност на договорното съглашение.

На следващо място се иска от съда да приеме, че уговорената договорна лихва по правоотношението противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.

В случай, че съда прецени, че договорът не е изцяло нищожен, то в условията на евентуалност се иска от съда да постанови, че уговорената „неустойка“ в чл. 20 от Договора е нищожна, тъй като със същата се цели единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази разпоредба се излиза извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от Тълкувателно дело № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място се излагат твърдения, че процесната неустойка е и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Посочва се, че уговорената в чл. 20 от процесния договор за потребителски кредит, неустойката е неравноправна, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

На следващо място се прави искане при условията на евентуалност да се приеме, че клауза на чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит, с която се уговаря дължимост на кредитора на разходи за действия по събиране на задълженията, в случай на забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, в размер на 2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора, е недействителна.

Навежда се, че претендираната сума за разходи за извънсъдебно събиране на вземането, противоречи на забраната, въведена с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, като разширява отговорността на потребителя при допусната забава.

Отделно от горното, в условията на евентуалност, се иска от съда да приеме, че уговорената клауза на чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит, с която се уговаря след настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят да заплати на кредитора такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението, е недействителна.

Сочи се, че клаузата е нищожна, тъй като с нея неоправдано се възлага такса на потребителя при настъпване на предсрочна изискуемост и същата се дължи за действията на служителите на кредитодателя по администриране на дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.

Твърди се, че по Договор за кредит Д. И. К., не е погасил всички претендирани суми от ответника по процесния договор за кредит, но е платил сума, еквИ.лентна на получения заем.

Към исковата молба са приложени писмени документи.

С разпореждане с рег. № 920/16.02.2026 г., след като е извършил проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.2 от ГПК.

Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен чрез ССЕВ на 17.02.2026 година.

В указания от съда едномесечен срок на 17.03.2026 г. по имейл, и заведен с вх. № 6673/18.03.2026 година, ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който се оспорва предявения иск, като неоснователен и се иска от съда да го отхвърли.

Претендират се сторените по делото разноски. Възразява се, че за ищецът са налице предпоставките по чл. 38 ЗА.

Твърди се, че на 06.02.2024 г. Д. И. К., ЕГН •••••••••• е сключил с „Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „Бяла Карта“ № 11086806 (Договора), по силата на който „Аксес Файнанс“ АД е Кредитодател, а г-н К., съответно Кредитополучател, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца револвиращ кредит в максимален размер от 300 /триста/ лева /153.38 EUR/, под формата на разрешен кредитен лимит, увеличаван неколкократно до размер от 1250 /хиляда двеста и петдесет/ лева/639.11 EUR, който се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на Договора.

Навежда се, че клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит.

Възразява се срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Твърди се, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и се иска да бъдат изцяло отхвърлени. По отношение на твърдението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, с която е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, поради противоречие с добрите нрави, нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и т.10 ЗПК и внасяне на неравноправие между правата и задълженията на страните се излагат твърдения, че са неоснователни твърденията на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави, че не се съдържала в Договора информация за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му, годишния процент на разходите по кредита, че била налице явна нееквИ.лентност на престациите и се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

Твърди се, че към момента на сключване на Договора в действащото законодателство няма никакво ограничение относно допустимите размери на възнаградителната лихва не е предвидено и няма правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя. Като голословно се оспорва твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави в исковата молба не е наведена никаква конкретна обосновка, като се излагат подробни съображения в тази насока.

Навежда се още, че договорът е сключен през август 2021 г., а ищецът повдига въпроса за нищожност на негови клаузи три години и половина след като е сключил договора за паричен заем.

На следващо място, се навеждат твърдения, че посочвайки изрично размера на законната лихва за забава, законодателят е определил минималната сума, която се дължи на кредитора за обезщетяване на вредите, които той търпи вследствие на това, че е лишен от възможността да ползва собствените си парични средства. Следователно, се посочва, че след като кредиторът е бил ощетен със сума в този размер, то потребителят се е обогатил с нея, тъй като е ползвал въпросните парични средства.

Излага се, че са неправилни изложените в исковата молба аргументи, че от изричното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК можело да се направи извод за неприложимост на частичната недействителност към процесния казус. Навежда се, че в чл. 3, ал.1, т.5 ясно е посочено, че размерът на годишния лихвен процент е фиксиран, както и са представени условията за прилагането му.

По отношение на искането за прогласяване на нищожност на Договора като сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и чл. 22 ЗПК, са навеждат подробни съображения, че тези възражения се неоснователни.

Оспорват се твърденията на ищеца, като неоснователни, че в Договора не е ясно посочено при какви условия е изчислен ГПР. Твърди се, че от Договора ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква.

Твърди се, че Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит са изчислени към момента на сключване на договора, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.

Излага се, че Договорът не само формално покрИ. минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни.

Оспорват се и твърденията на ищеца, че не са спазени изискванията на 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР по договора за паричен заем не е включена неустойката за неизпълнение и е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Оспорват се и твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора,като неоснователни. По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер, както и разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договора противоречали на добрите нрави в исковата молба се сочи, че от страна на ищеца не е наведена никаква конкретна обосновка.

Излага се, че неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя.

Оспорва се и твърдението на ищеца, че неустойката заобикаля ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК.

Оспорват се като неоснователни и твърденията на ищеца, че невключването на неустойката в ГПР било заблуждаваща търговска практика, като в тази насока се обръща внимание не само на българското, а и на европейското законодателство.

По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал.5 от Договора като противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП, като заобикалящи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като заобикаляща изкисванията на чл. 33 ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК, се отбелязва, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от Договора се дължат единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в посочения в Договора срок за плащане, общото си задължение, а разходът за събиране на вземането, посочен в чл.21, ал. 5 се дължи само и единствено в случай че е обявена предсрочна изискуемост на задължението на кредитополучателя по Договора, съобразно уговорените хипотези за това. Навежда се, че начисляването на тези разходи зависи само и единствено от поведението на потребителя, при това само от поведение, което е свързано с неизпълнение.

С оглед на всички изложени доводи в отговора на исковата молба се иска от съда да приеме, че процесният Договор за кредит напълно отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържа предявения иск. Конкретизирана е от ищеца датата на сключване на договора за кредит, а именно 06.02.2024г. Сторено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

В съдебно заседание ответникът „Аксес Файнанс“ АД, редовно призован, не се явява законен или процесуален представител.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

От представения по делото Договор за кредит „Бяла карта“ се установява, че на 06.02.2024 година „Аксес Файнанс“ АД, в качеството на кредитодател и Д. И. К., ЕГН ••••••••••, в качеството на кредитополучател са сключили същия, по силата на който на К. е предоставен револвиращ кредит сумата от 300,00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта Бяла карта, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на договора. С подписването на договора, кредитодателят е предоставил на кредитополучателя платежен инструмент платежна карта с № 11086806, в качеството на вписан представител на издателя на платежната карта. Тези задължения на страните са уредени в чл. 2, ал. 1 и 2 от договора за кредит. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 5 от договора, видът на кредита е револвиращ потребителски. Предаването на картата е удостоверено в чл. 4 от приложение № 1 към рамковия договор за издаване и предоставяне на такава. Съгласно чл. 3, ал. 2 и 3 от договора, кредитополучателят се е задължил да заплаща общото си задължение до всяко пето число на текущия месец, като същото включва цялата усвоена и непогасена главница, начислената върху нея и непогасена договорна лихва, неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и разходи за събиране на просрочени задължения, в случай че такИ. са начислени. В чл. 4, ал. 1 от договора за кредит е посочено, че кредитът се предоставя за неопределен срок и при фиксиран ГЛП от 50,40%. Посочено е още, че върху усвоения размер на кредита кредитополучателят дължи дневен лихвен процент от 0,14%. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора, ГПР е в размер на 64,96% и е изчислен при вземане предвид на следните допускания: 1/ кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, 2/ пълният размер на кредита е усвоен от кредитополучателя незабавно след актИ.ция на предоставения му платежен инструмент, и 3/ лихвата и другите разходи се начисляват в съответствие с тези усвоявания и погасявания на главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора за кредит.

Съгласно чл. 8 от договора, кредитополучателят се задължава да върне на кредитодателя усвоения кредит, начислената договорна лихва, законната лихва за забава, неустойка за неизпълнение на задължения по договора и разходи за събиране по чл. 21, ал. 4 и ал.5 от договора, ако такИ. са начислени, както и дължимите такси, съгласно Тарифата. Според уговореното в чл. 15, ал. 1 от договора, кредитополучателя се е задължил в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл.4, ал.2 да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, който да отговаря едновременно на следните условия: а/ да е лице над 21 години с минимален брутен доход от 1500 лева, б/ да работи от минимум 6 месеца по безсрочен трудов договор, в/ да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, и г/ да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с „Аксес Файнанс“ АД, да не е член от домакинството на кредитополучателя. В чл. 20, ал. 1 от договора за кредит е посочено, че ако кредитополучателят не предостави обезпечението в срока по чл. 15, ал. 1, то същият дължи неустойка в размер, определен в таблицата по ал. 2 и съответстващ на лимит от 300 лева, като неустойката се начислява на шесто число всеки месец до момента на предоставянето на изисканото обезпечение. Съобразно таблицата инкорпорирана в договора размера на неустойката съобразно размера на кредитния лимит предоставен с процесния договор е 8 % от усвоения и непогасен размер на кредитния лимит към последно число на предходния месец.

По делото е представено Приложение № 1 към договора за кредит „Бяла карта“ от 06.02.2024 година и Общи условия към рамков договор за издаване на платежна карта Бяла карта на „Изи Пеймънт Сървисис“ ООД, тарифа за дължимите такси по платежна карта Бяла карта.

В депозирана молба от 08.06.2026 година ответникът е конкретизирал, че първоначалният лимит е увеличаван няколкократно по реда на Раздел IV от договора чрез процедура за автоматично едностранно увеличаване на кредитния лимит от страна на кредитополучателя.

От правна страна, съдът намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл.22 и сл. ЗПК вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се иска да бъде обявена нищожността на Договора за потребителски кредит сключен между страните. Предявеният иск е допустим. Ищецът има правен интерес от предявяването му, тъй като ответникът оспорва претенциите му, което обуславя спорност на вземането, няма постигната спогодба между страните, не са налице процесуални пречки за разглеждане спора по същество.

В тежест на ищеца е да докаже твърдението си за сключен между страните договор с посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата молба клаузи от Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от този факт извлича изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението.

По иска за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното: Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

По делото не се спори, че страните са сключили процесния договор. По отношение на същия приложение намират нормите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, в съответствие с които съдът приема, че писмената форма на договора е спазена и няма основания за подписване на електронния документ, чрез електронен подпис или последващо подписване на хартиен носител.

Кредитополучателят има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а именно - физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Сключеният между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е

недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9. Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради липса на съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 изисква в договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

С въвеждането на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК законодателят цели да гарантира, че при сключване на договора потребителят е наясно с финансовата тежест, която ще понесе. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, като клаузи в договори надвишаващи този размер се считат за нищожни. Във величината на общия разход § 1, т. 1 от ДР на ЗПК интегрира лихвата и всички други, пряко свързани с договора и известни на кредитора разходи за потребителя - комисиони, такси с изключение на нотариалните, възнаграждение за кредитни посредници и за допълнителни услуги и по специално застрахователните премии в случаите, когато са задължително условие за отпускане на заема. При калкулацията на годишния процент на разходите изрично са изключени от чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК разноските, възникващи за заемателя при евентуална негова неизправност. В изпълнение на ангажимента си по чл. 23 от ДиректИ. 2008/48/ЕО да създаде ефективни и пропорционални санкции с възпиращо действие за нарушение на въвеждащите я национални разпоредби в чл. 22 от ЗПК българският законодател е разписал, че при неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 7-12, т. 20 и ал. 2 от ЗПК, които са зададени по примера на чл. 10, § 2, букви "г", "д", "е", "ж", "з", "и" и "п" от ДиректИ. 2008/48/ЕО, договорът е недействителен, а в чл. 21, ал. 1 от ЗПК - че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

При тълкуване на разпоредбите на чл. 15 и 20 от договора се налага извод, че уговорената неустойка за непредоставяне на допълнително обезпечение /поръчител/ няма присъщата обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а представлява бъдещ и косвен разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, прикрит под формата на неустойка за неизпълнение на несъщинско задължение по ДПК /това за предоставяне на допълнително обезпечение - поръчител/, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР. Видно от описания по-горе механизъм на възникване на това задължение, налице е конструкция, която гарантира на кредитодателя сигурното включване на „неустойката“ за непредоставяне на поръчител към задълженията на кредитополучателя. Цитираните клаузи от договора представляват уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като не позволяват на последния да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради което са неравноправни на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП.

СЕС последователно поддържа в практиката си, че правилното посочване на ГПР в договора е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Неправилното посочване на ГПР в договора се приравнява на липса на посочване на такъв. Изключването от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представляват такИ., винаги води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам - и до нищожност на договора съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

При изчислението на ГПР посочен в договора неустойката не е включена като разход по кредита.

С оглед на горното, и като взе предвид, че в договора за кредит е посочен само процент ГПР, но не са посочени всички разходите, които е трябвало да бъдат взети в предвид, съдът намира, че се нарушава изискванията на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17.

Следва да се добави, че непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.

Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.

Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че Д. К. дължи и неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури заемополучателят, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 5-дневен срок от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На следващо място, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от кредитополучателя. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС. Следователно се налага извод, че така уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното от процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния процент на разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да бъдат съобразени приетите към момента на сключването на процесния договор изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.

Петдневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения срок. Напротив, петдневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия срок. Показателно е и обстоятелството, че договорната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такИ. биха могли реално да настъпят или не.

Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че се касае за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер.

От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка. Налице е заобикаляне на закона, при което част от възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Според практиката на СЕС - решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 64,96 % годишно. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на кредитора при неосигуряване на обезпечение в петдневен срок от активиране на предоставения платежен инструмент, е уговорена във вреда на длъжника и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

С оглед изложеното, задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.

С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в Договора за потребителски кредит страните са имали намерение да заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия, като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя. Поради това при изчисляването на ГПР кредиторът е следвало да съобрази неустойката по Договора. Ако дължимата сума по тази неустойка се включи в ГПР, то същият ще надвиши този определен от закона и няма да бъде в размер на посочения в Договора от 64,96 %. Съдът приема, че така уговореното възнаграждение няма характера на неустойка, а цели да се кумулира със задължението, изчислено като размер от погасителните вноски, в отклонение от обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция, която неустойката би следвало да има, което е отклонение от принципа на добросъвестността.

С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и въпросът каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в случая това са санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата главница. За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от ДиректИ. 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директИ., не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите, "поконкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директИ., в договори за кредит, чийто характер или цел би позволил да се избегне изпълнението ". От обяснителния меморандум към предложението на Комисията за ДиректИ. 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директИ.. В този смисъл Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C?3 83/18, EU: C: 2019: 702, т. 30).

Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба, имплементираща ДиректИ.та за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно правилата на директИ.та. Само по този ще се постигне реално недопускане на заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директИ.та за потребителския кредит. Като целите на директИ.та освен ефективна защита на потребителя са и защита на конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи правилата на ДиректИ.та за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите, станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за сключване на договора при конкретните параметри.

С оглед изложеното се налага изводът, че в случая записаният в договора ГПР /64,96 %/ е формален и не отговаря на фактическото положение. Следователно договорът е сключен в нарушение на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не е записан коректният ГПР. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е

направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал.1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за кредит „Бяла карта“, сключен на 06.02.2024 г. между Д. И. К. и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327 е основателен и следва да бъде уважен, при което положение евентуалните искове не следва да се разглеждат, доколкото не са се сбъднали процесуалните предпоставки за това.

Предвид изхода на делото разноски се дължат на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК само на ищеца.

От страна на ищеца е заплатена държавна такса в размер на 25,56 евро, поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените от него разноски по делото в размер на 25,56 евро.

От страна на ищеца е направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество М., представлявано от адв. М. В. М. да се присъди възнаграждение за осъществената правна услуга. В производството по делото ищеца е представляван от Адвокатското дружество чрез адвокат М. В. М. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата, т. е. на материално затруднено лице.

От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност.

Настоящият съдебен състав намира, че за уважаване на искането по чл.38, ал.2 от ЗА следва правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 от ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл.78 от ГПК. Достатъчно е да се представи договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за разлика от хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания по чл.83 от ГПК. Възражението на другата страна, че ползващият безплатна правна помощ не е материално затруднен по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатура всъщност не е основание тази страна да се освободи от разноски. Адвокатът вече е осъществил действията по защитата на страната, следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи съгласно разпоредбите на чл.78 от ГПК.

При определянето на размера на адвокатското възнаграждение, предвид приетото с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, че посочените в изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не обвързват съда, поради несъответствието на наредбата с правото на ЕС, настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото, че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела /включително от настоящия ищец в РС - Благоевград/, по които има формирана трайна съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 245,42 евро с ДДС, която сума ответникът следва да заплати на Едноличното адвокатско дружество М..

По изложените съображения, съдът