Решение № 693 от 26.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2135/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 261547 от 9 май 2022г. по гр. д. № 10632/2019г. Софийски градски съд, І ГО, 7 състав е отхвърлил предявения от Б. М. Г. против С. Д. Г. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79 от ЗС за признаване на установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на основание давностно владение на ½ /една втора/ идеална част от апартамент №1, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.107.73.1.1, предназначение: жилище, апартамент, находящ се в гр. •••, район „•••”, на ул. „•••“ № ••, на I етаж на жилищна сграда, който апартамент е със застроена площ от 97.96 кв.м. и има следното разпределение: три стаи, вестибюл, кухня и сервизни помещения, заедно с Таван № 1, с площ от 24.18 кв.м., заедно с 9.119 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор 68134.107.73, която ½ идеална част се води на ответницата, като неоснователен; осъдил С. Д. Г., на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС да заплати на Б. М. Г., сумата от 31 513.02 лева, представляваща припадащата й се съобразно дела й от съсобствения на страните имот - част от общата сума в размер на 63 026, 03лв. - стойност на строително ремонтни работи, включени в основен ремонт на апратамент №1, находящ се в гр. •••, р-н „•••”, на улица „•••” № ••, на I етаж на жилищна сграда, извършен от ищеца през 2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.08.2019г., до окончателното изплащане, като за разликата от присъдения до предявения размер – 38 262, 50 лева е отхвърлил иска като неоснователен; осъдил С. Д. Г. да заплати на Б. М. Г., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 709, 26 лв. разноски по делото пред СГС, съобразно уважената част от исковете; осъдил Б. М. Г. да заплати на С. Д. Г., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 2 071, 50 лв. разноски по делото пред СГС, съобразно отхвърлената част от исковете. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на Б. М. Г. срещу решението по гр. д. № 10632/2019г. на СГС, І ГО – 7 състав, в частта му, с което главният иск за собственост е отхвърлен, евентуално в негова отхвърлителна част по евентуалния иск. С доводи за неправилност на решението поради несъобразяване на съдържанието на решението, с което бракът между страните е прекратен, както и на други писмени доказателства, иска отмяна на решението в частта, в която главният иск е отхвърлен, евентуално атакува решението по евентуалния иск в частта му, в която той е отхвърлен за сумата 2 496, 80 лв., представляваща според жалбоподателя ½ от стойността на движимите вещи, трайно прикрепени към имота и увеличаващи стойността му. Иска главният иск да бъде уважен, а в случай на отхвърляне на главния иск, присъждане на посочената сума след съответна отмяна на решението по евентуалния иск. С. Д. Г. е оспорила въззивната жалба на ищеца. Производството пред САС е образувано и по въззивна жалба на С. Д. Г. срещу решението по гр. д. № 10632/2019г. на СГС, І ГО – 7 състав, в частта му, в която е осъдена да заплати на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата над 13 137, 23 лв. до размера от 31 513, 02 лв. С доводи за неправилност на обжалваното решение поради неразграничение на подобренията от движими вещи, поставени в имота, и неразглеждане на своевременно направено възражение за прихващане, иска отмяна на решението в обжалваната част и вместо това отхвърляне на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за посочената разлика. Б. М. Г. е оспорил въззивната жалба на ответницата. За да постанови решението си по главния иск за собственост, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е установил фактическа власт върху имота като владелец на своята ½ идеална част от имота и държател на другата идеална част, като не са доказани действия по преобръщане на владението, а двамата съсобственици са водили интензивна кореспонденция за продажба на жилището, в това число решението за прекратяване на брака чрез развод сочи на подялба поравно на имотите извън имота в САЩ. Искът, предявен като евентуален, за заплащане на стойност на необходими разноски и подобрения, е приет за частично основателен въз основа на допълнителното заключение на СТЕ и след приспадане на стойността на разходи за движими вещи, които не представляват подобрения, - за доставка и монтаж на 3 броя климатици, кухненско обзавеждане „Горение“ – вградена кухня, керамичен плот за два котлона и абсорбатор. Съдът е приел, че от стойността на присъдените СМР не следва да приспада пазарния наем за ползването на имота от ищеца съгласно заявление от 21.03.2022г., тъй като по същество се упражнява възражение за прихващане, невъведено в срока за отговор на исковата молба. Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо. По съществото на спора, с оглед посоченото в жалбите и доводите срещу тях, въззивният съд намира следното: По главния установителен иск за собственост на твърдяното с иска оригинерно придобивно основание – придобивна давност, текла, изводимо от обстоятелствата в исковата молба, за период, начиная от 2008г., до подаване на исковата молба: В срока за отговор на исковата молба ответницата е оспорила исковете с възражения, че ответникът е започнал да живее в съсобствения им апартамент с нейно разрешение и той не е демонстрирал спрямо нея намерение да владее нейната част, за което свидетелства и подробната кореспонденция във връзка с общата им собственост от 2011г. относно разходи за имота и от 2018г. относно продажбата му, по която имали разногласия. Обобщила е, че ищецът не е упражнявал постоянно, непрекъснато, явно и спокойно владение. Въз основа на доказателствата по делото и въззивният съд приема за установено по делото, възприемайки и мотиви на първоинстанционния съд в тази част, към които препраща (чл. 272 ГПК), че страните по време на брака си през 1985г. са придобили процесния имот въз основа на договор за замяна, извършен с нотариален акт, в режим на съпружеска имуществена общност и след прекратяване на брака с развод – с решение на американски съд, признато по реда на чл. 118 КМЧП, - бездяловата общност е прекратена при равни дялове (чл. 26, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 27 СК от 1985г. отм. ). Посоченото в решението на американския съд, съобразно превода на български език на същото, че - „съдът разделя поравно вещите и задълженията, както следва: “ и после контекстуално е записано само, че семейното жилище във Флорида остава еднолична собственост на съпругата и тя ще бъде отговорна за всички заеми, свързани с имота, както и, че трите автомобила, както и заемите, са на името на жената и остават нейна собственост“, - не може да се тълкува, въпреки че е посочено, че „вещите и задълженията„ се поделят, в смисъл, че процесното жилище, което не е описано в решението, остава в собственост на ищеца (без да се поставя въпрос допустимо ли е имотът в България да бъде предмет на решението за развод). Не е доказана уговорка между бившите съпрузи процесният имот да остане в собственост на ищеца, така че при връщането си в България той да установи фактическа власт върху целия като владелец. В тази връзка, извлечението от електронна кореспонденция между страните и фразата, на която жалбоподателят – ищец основава тезата си за неправилност на обжалваното решение по главния иск, съответно за основателност на същия, че ответницата е написала на 03.07.2018г. „Прави каквото решиш. Аз не се интересувам от нищо в България“, което тя не оспорва, видно от становището й от 11.06.2021г. (въпреки че извлечението от кореспонденция от 03.07.2018г. не е прието като доказателство), при съвкупния анализ на всички събрани писмени и гласни доказателства, не води до изводите, направени от ищеца – че това поведение на ответницата е в унисон с твърдяната уговорка между бившите съпрузи. Необосновима със събраните доказателства е и тезата на жалбоподателя - ищец, че кореспонденцията относно продажбата на идеална част от имота от страна на ответницата и изпратените документи до нея в тази връзка се е извършвала при вече изтекла придобивна давност. Такава теза е алогична с оглед позицията на ищеца – при положение, че той счита, че е придобил по давност 1/2 ид. част от имота и, че има съгласието на ответницата за това, няма основание за кореспонденция с нея като съсобственик с цел продажба на имота поради финансовите му затруднения и спешната нужда от пари, на каквито се позовава, кореспондиращи на данни по делото. От л. 62 до 85 от делото (от описа на СГС) се намира четлива кореспондеция, която не се спори, че е била осъществена между страните по повод сметки за данък „сгради“ от 2011 - 2013г., както и относно продажба на имота, която кореспонденция не се спори, че е осъществена през 2018г. През 2019г. приобретателят на идеалната част от имота, принадлежаща на ищеца, считано от 04.07.2019г. – М. Б. е изпращал документи – измежду които проект на предварителен договор на ответницата за продажба на идеалната й част от имота на трети лица. На 18.07.2018г. ответницата е упълномощила А. З. да я представлява при продажбата на процесния апартамент. Преди това, на 17.07.2018г. е попълнила декларация по чл. 26 СК. Св. Захариева е разказала, че е посещавала имота вече като отремонтиран от Б. в средата на 2018г. във връзка с възнамеряваната му продажба от двамата бивши съпрузи. По делото е обявено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че през 2015г. в процесното жилище е извършен ремонт и видовете строително – монтажни работи не са оспорени от ответницата. За извършването на ремонта, вкл. за характера и обема на строителните работи в имота, свидетелства и св. М.. Той е разказал, че се е осъществил ремонт на имота, който е бил в „трагично“ състояние, - от смяна на инсталации, подмяна на дограми, дюшеме, полагане на нови мазилки, настилки, мебели и пр.. Св. И. също е съобщила, че апартаментът е ремонтиран, като е разказала за безуспешния опит на ищеца, който е заявил, че имотът му принадлежи, да го ипотекира без съпругата си. От показанията й не се установяват други конкретни факти от значение за спорния предмет. Не се установяват такива факти и от показанията на св. Ф., от контекста на които може да се направи извод, че тя свидетелства за предходен на спорното правоотношение момент, - когато страните са били в брак и са изявили желание да продадат имота, - доколкото е посочила, че „след доста години“ е видяла Б. в София и той й казал, че са се развели с ответницата. Съгласно допълнителното заключение на СТЕ, стойността на строително-ремонтните работи по пазарни цени в имота към есента на 2015г. възлиза на 63 026, 03 лв. (приблизително такава е стойността на увеличението на имота, но към 2015г., - 63 020 лв.), а стойността на разходите за движимите вещи към 2015г. – доставка и монтаж на 3 броя климатици, кухненско обзавеждане „Горение“ – вградена кухня, керамичен плот за два котлона и абсорбатор, възлиза на 4 993, 59 лв. (тези вещи СГС е счел, че не представляват подобрения), а стойността на вградени мебели – кухня МДФ, гардероб, спалня антре, огледало, възлиза на 9 032, 58 лв., срещу заплащането на които ответницата се е противопоставила при приемане на заключението. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот, разпоредбите на закона (чл. 79, ал. 1 и сл. ЗС) установяват, че в хипотеза на недобросъвестно владение претендиращият несобственик следва да е упражнявал непрекъснато владението в период от или по – дълъг от 10 години. Владението обхваща два елемента - упражняването на фактическата власт върху вещта (corpus) и намерението за нейното своене (animus), като при доказано упражняване на фактическа власт върху чужд имот относно субективната страна на владението е предвидена и презумпция в чл. 69 ЗС, по силата на която се предполага, че упражняващият фактическата власт е владял имота за себе си. В случая, ищецът се е позовал на последиците от придобивната давност, предявявайки иск за защита на вещното си право върху ½ идеална част срещу бивщата си съпруга с цел легитимиране на придобиването му. С оглед характера на спорното правоотношение твърдението е за установено от него недобросъвестно владение върху частта от имота, принадлежаща на другия съсобственик (вж. 70, ал. 1 ЗС относно добросъвестното владение). При наличие на позоваване правните последици - придобиването на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС (ТР № 4 от 17.12.2012г. по тълк. д. № 4/2012г., ОСГК на ВКС). Според оборимата презумпция, въведена в чл. 69 ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и основанията, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най- различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. Поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването на частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. На основание гореприетото, в разглеждения случай установените по делото фактически положения, преценени през призмата на посочените правни положения, не водят до извод, че ищецът е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на другия съсобственик, така че намерението му за своене да се предполага и по този начин да е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл. 79 ЗС. Следователно презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена. Както се посочи, поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Ищецът не е демонстрирал т. нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/ и той не може да придобие собствеността върху процесния имот по давност. При липса на такива действия, с които да демонстрира намерение за своене спрямо съсобственика, с които да отрича правата му, промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС. Не е достатъчно, съобразно изясненото по-горе, едно лице – съсобственик, което е придобило фактическата власт върху вещта при съобразяване на правата и на останалите съсобственици, да ползва имота според неговото предназначение, да го поддържа и ремонтира, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. Така и по изложените съображения главният иск за собственост, основан на оригенерно придобивно основание придобивна давност е неоснователен. Решението, постановено по него, е правилно и подлежи на потвърждаване. По евентуалния иск, който съдът разглежда с оглед отхвърлянето на главния иск: На етапа на въззивното производството спорът по евентуалния иск е концентриран само върху дължимостта от ответницата на някои видове разноски, сторени от ищеца, в частност върху разрешаване на въпроса представляват ли движимости някои вещи и могат ли да бъдат отделени от имота без съществено да се промени. За да се произнесе по въззивните жалби, с които е оспорено решението по евентуалния иск, въззивният съд изхожда от положението, че задължение на съда е, - след като подобренията са индивидуализирани по вид, време на извършване и при какви условия са извършени – напр. със съгласие на съсобственика или при изричното му противопоставяне, - да определи характера на претендираните строителни работи, в какво качество са извършени и дали са извършени със съгласие или без знание или въпреки противопоставянето на съсобественика, в зависимост от което съдът ще определи и правната квалификация на иска (съдебна практика, обобщена още в ТР № 85/1969г., ОСГК на ВС и ППВС № 6/1974г., както и в последвала тези актове съдебна практика, в т. ч. по чл. 290 ГПК – напр. решение № 50164 от 18.01.2023г. по гр. д. № 800/2022г. ГК, І ГО на ВКС ). В случая няма спор по основанието на чл. 30, ал. 3 ЗС, на което са присъдени разходите за необходими разноски за запазване на вещта („тежести“ по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС) и за подобрения в имота, – последните като извършени със съгласието на ответницата. За липсата на спор свидетелства и частичното атакуване на решението по евентуалния иск от страна на ответницата. Няма спор и по размера на задълженията за разноски. Както се посочи, жалбоподателят – ищец счита, че решението по евентуалния иск в частта му, в която той е отхвърлен за сумата 2 496, 80 лв., представляваща според жалбоподателя ½ от стойността на движимите вещи, трайно прикрепени към имота и увеличаващи стойността му, е неправилно. Съгласно ППВС № 6/74 г., движимостите, които увеличават цената на имота, които могат да бъдат отделени от него без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение. В тази връзка жалбоподателят поддържа, че отделянето на вещите, за които искът е отхвърлен, ще увреди недвижимия имот. Тезата на ответницата – жалбоподател от друга страна е в унисон със становището й по делото от 11.11.2021г. и от 21.03.2022г., че част от разходите за ремонт са направени за вещи, принадлежащи на ищеца и неприкрепени към имота, измежду които вградени мебели – кухня МДФ, гардероб, спалня антре, огледало на стойност 9 032, 58 лв., както и 2 бр. шкафа в баня, които не са остойностени самостоятелно в заключението на допълнителната СТЕ, а заедно с тоалетна чиния моноблок, дъска, огледало – общо 1 921, 80 лв. Във второто поред цитирано становище ответницата оспорва само включването на разходите за вградените мебели, но в писмената си защита отново поддържа, че разноските за 2 бр. шкафа на стойност 867 лв. ползват единствено ищеца, не и имота. Въззивният съд намира, въз основа на допълнителното заключение на СТЕ, че вещите, които не са прикрепени към имота и представляват оборудване, което може да бъде отделено без същественото му увреждане, са тези, посочени от първоинстанционния съд и цитирани по-горе, без които имотът няма да се промени съществено. По отношение на останалите спорни във въззивното производство вещи не е проведено доказване, че те могат да се отделят, така както са монтирани и огледани от експерта, от имота, независимо от какви елементи са се състояли при закупуването им. Наред с изложеното, както е приел и първоинстанционният съд, в срока за отговор на исковата молба, която е била в достатъчна степен конкретизирана откъм обстоятелства и петитум по осъдителния иск, ответницата не е направила възражение за прихващане със свое насрещно неликвидно вземане срещу ищеца и късното му релевиране е преклудирано (чл. 131, ал. 2, т. 5 вр. чл. 133 ГПК, при неприложимост на нормата на чл. 371 ГПК в хипотеза на неликвидно вземане, съобразно и постановките в т. 4 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС ). Не може да се приеме, че с релевирането на възражение, че подобренията са ползвали единствено ищеца е направено евентуално възражение за прихващане. Допускането в хода на производството на поставените от ответницата задачи към СТЕ за определяне на пазарна наемна цена на имота не променя този извод. При преклудирано възражение, което не подлежи на разглеждане, няма основание да се разглежда по същество носител ли е ответницата на вземане срещу другия съсобственик на вещта с твърдян източник неоснователно обогатяване и налице ли са предпоставки за извършване на прихващане. При тези мотиви и въззивните жалби срещу решението по евентуалния иск са неоснователни, а формираните изводи от въззивния съд сочат, че решението на първата инстанция е правилно изцяло и въззивният съд, съобразно и горепосоченото, при потвърждаването му препраща към мотивите, изложени към него, кореспондиращи на приетото в настоящото решение (чл. 272 ГПК). При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответницата по въззивната жалба на ищеца – ответница по исковете, се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 750 лв. – половината от платеното възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство, при липса на друго указание как е разпределено възнаграждението за възложената с договора за правна помощ работа. Така мотивиран, Софийски апелативен съд