Решение № 7828 от 22.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8533/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 8400 от 11.05.2025 г., постановено по гр. д. № 41725/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 58-и състав, са отхвърлени предявените от Т. С. К. против Министерството на културата, като предпочитан ответник, искове: по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за установяване незаконност и отмяна на уволнение, извършено със Заповед № РД12- 443/31.05.2024 г., подписана от служебния министър на културата, с която трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.328, ал.1 т.10 КТ, считано от датата на връчване на заповедта — 31.05.2024 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на Театрално-музикален център - Разград“ /сега „Театрално-музикален и филхармоничен център - Разград“/; по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.225, ал.1 КТ - за заплащане на обезщетение в размер на 17 229, 42 лв., бруто, за оставане без работа за периода от 01.06.2024 г. до 01.12.2024 г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на завеждане на исковата молба /11.07.2024 г./ до окончателното му изплащане. Със същото решение е признато за незаконно и отменено по предявения против „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“ иск и на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на Т. С. К. с ЕГН ••••••••••, извършено със Заповед № РД12- 443/31.05.2024 г., издадена от служебния министър на културата. На основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Т. С. К. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „Директор“ на Театрално-музикален център-Разград“ /сега „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“. С решението и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ „Театрално- музикален и филхармоничен център-Разград“ е осъден да заплати на Т. С. К. сумата от 17 229, 42 лв. /бруто/ като обезщетение за оставане без работа поради уволнението и за периода от 01.06.2024 г. до 01.12.2024 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /11.07.2024 г./ до окончателното му изплащане. С постановеното решение „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“ е осъден да заплати на адвокат В. Т. Б. сумата 2 885 лв. – определено от съда възнаграждение за оказана безплатна помощ. Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“ е осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 1099, 18 лева – държавни такси и възнаграждение на вещо лице. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т. С. К. е осъдена да заплати на Министерството на културата сумата от 100 лева – съдебни разноски. Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените срещу „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“ искове, е депозирана въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за недопустимост на съдебния акт, както и за неговата неправилност поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът намира, че решението е недопустимо в частта, с която са отхвърлени предявените срещу Министерството на културата искове, тъй като Министерството не е надлежен ответник, поради което спрямо него производството е следвало да бъде прекратено. Позовава се на Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, съгласно чиито мотиви ако при проверката за редовност бъде констатирано, че исковете по чл. 344 КТ са насочени срещу ненадлежна страна, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник. Поддържа, че първоинстанционният съд в нарушение на процесуалния закон е дал указания на ищцата да вземе становище по възраженията на първоначалния ответник за липса на процесуална легитимация, без да приеме, че исковата молба е нередовна. Сочи, че с подаденото становище, а не искова молба ищцата е поискала конституиране на евентуален ответник, като е разпоредено връчването на исковата молба, приложението към нея, от уточнителната молба, както и препис от становището на ищеца от 10.09.2024 г., но не бил връчен препис от отговора на исковата молба, депозиран от Министерството на културата, както и доказателствата приложени към него. Твърди, че ищцата е следвало да предяви нов иск, като сочи, че ако се приеме, че това действие на ищцата е законосъобразно, то искът срещу въззивника е предявен на 10.09.2024 г., поради което е погасен по давност. Излага доводи за липса на компетентност на СРС за произнасяне по предявените искове поради нарушение на чл. 108, ал. 2 и чл. 114 ГПК. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е посочил, че определението е постановено на основание чл. 140 ГПК. Сочи, че съдът е допуснал нарушение на чл. 312, ал. 2 и ал. 3 ГПК, като е лишил страните от възможността да вземат становище и да направят възражения по изготвения проект за доклад. Намира, че съдът не е дал точни указания относно тежестта на доказване, поради което е останала неизяснена фактическата обстановка. Намира предявеният иск за неоснователен, като в тази връзка акцентира върху автобиографията на ищцата, съгласно която общият й трудов стаж към датата на прекратяване на трудовия договор възлиза на 40 години. По отношение на основателността на предявения иск намира, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички сбрани по делото доказателства. С оглед подробно изложените оплаквания моли съда да обезсили постановеното решение като постановено по нередовна искова молба, респ. да отмени решението в обжалваната част и претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищцата, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Моли съда са потвърди решението в обжалваната част и претендира разноски. Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуалнолегитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима. Решение № 8400 от 11.05.2025 г., постановено по гр. д. № 41725/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 58-и състав, в частта с която са отхвърлени предявените от Т. С. К. против Министерството на културата, като предпочитан ответник, искове: по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за установяване незаконност и отмяна на уволнение, извършено със Заповед № РД12-443/31.05.2024 г., подписана от служебния министър на културата, с която трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.328, ал.1 т.10 КТ, считано от датата на връчване на заповедта — 31.05.2024 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на Театрално-музикален център - Разград“ /сега „Театрално-музикален и филхармоничен център - Разград“/; по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.225, ал.1 КТ - за заплащане на обезщетение в размер на 17 229, 42 лв., бруто, за оставане без работа за периода от 01.06.2024 г. до 01.12.2024 г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на завеждане на исковата молба /11.07.2024 г./ до окончателното му изплащане, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за признаване на извършеното със заповед № РД-12- 443/31.05.2024 г. на министъра на културата Н.Т. уволнение на ищцата за незаконно, възстановяване на уволнени служител на работа и изплащане на обезщетение. Длъжностите, за които трудовият договор се сключва при условията на чл. 61, ал. 2 КТ, са предвидени за заемане при работодатели – държавни и общински институции, за задоволяване на обществени потребности в различни сфери, в които случаи законът е овластил висшестоящия спрямо работодателя едноличен орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19 от Закона за администрацията да сключва трудови договори. „Театрално- музикален и филхармоничен център-Разград“ е държавен културен институт по смисъла на чл. 5, ал. 1 от Закона за закрила и развитие на културата (ЗЗРК), създаден с Постановление на Министерския съвет № 45 от 6 март 2014 г. Съгласно чл. 5, ал. 3 ЗЗРК директорите на държавните културни институти се назначават от министъра на културата след провеждане на конкурс по определени от него атестационна система и ред, т.е. при условията на чл. 61, ал. 2 КТ трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо работодателя орган. По силата на установената законова уредба министърът на културата назначава и прекратява трудовия договор с директора на „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“. Трудовото правоотношение обаче възниква с предприятието, в което е съответната длъжност (чл. 61, ал.2, изр. 2 КТ), поради което надлежен ответник по иска за отмяна на незаконно уволнение е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган. Горестоящият орган действа като законен представител на работодателя по смисъла на чл. 36 ЗЗД при създаване на трудовото правоотношение, поради което правните последици настъпват в правната сфера на работодателя, а не в тази на по-горестоящия орган (в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. по тълк.д. № 2010 г. на ОСГК на ВКС). Предвид изложеното, надлежен ответник по предявените от ищцата искове е работодателят по смисъла на пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса на труда, който е в конкретния случай се явява „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“, поради което и предявените срещу него искове са допустими. В случая въззивният съд е сезиран с въззивна жалба срещу решението в частта, с която са уважени предявените срещу ответника „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“ искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като решението, в частта, с която са отхвърлени предявените искове срещу Министерството на културата, не е обжалвано от ищцата и е влязло в законна сила. Ето защо, и в приложение на разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд няма правомощия да се произнася по допустимостта на решението в необжалваната част. Неоснователни се явяват оплакванията на жалбоподателя за нередовност на исковата молба. С оглед направеното възражение за липса на процесуална легитимация от страна на първоначалния ответник – Министерството на културата, първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е предоставил възможност на ищцата да вземе становище по възражението на ответника и да заяви промяна на ответника. В действителност дадените указания не са пълни и точни, доколкото не е указано изрично да предяви иск срещу надлежен ответник, но предвид това, че с депозираното уточнение, наименовано становище, ищцата е предявила и иск срещу работодателя, макар и при условията на евентуалност, то констатираната нередовност е била отстранена. Така подадената искова молба заедно с приложенията към нея е връчена на „Театрално-музикален и филхармоничен център-Разград“ за депозиране на писмен отговор, като не са били налице основание за връчване на писмения отговор, подаден от Министерството н културата и приложенията към него, в който смисъл са изложени оплаквания във въззивната жалба. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че исковата молба редовна и отговаря на формалните изисквания на чл. 127 и чл. 128 ГПК. В същата са изложени фактически твърдения, които са в съответствие със заявения петитум, като в обстоятелствената част ищецът е индивидуализирал конкретно твърдените правопораждащи факти. С разпоредбата на чл. 114 ГПК законът дава право на ищеца да определи пред кой съд да предяви иска по трудово дело - дали пред съда по седалището на ответника или пред съда по мястото, където той обичайно полага своя труд. В чл. 119, ал. 1-3 ГПК са уредени случаите, в които съдът служебно повдига въпроса за подсъдност. Извън тези изрично посочени случаи, съгласно чл. 119, ал. 4 ГПК възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и то най-късно в срока за отговор на исковата молба. Конкретният случай не попада в никое от изключенията по чл. 119, ал. 1-3 ГПК, поради което приложение намира чл. 119, ал. 4 ГПК. Доколкото в настоящия случай не е депозиран отговор на исковата молба от страна на ответника работодател и предвид това, че в хипотезата на чл. 114 ГПК съдът не следи служебно за местната подсъдност, а тя се проверява само по възражение на ответника, то заявеният за първи път отвод за местна подсъдност на етапа на въззивното производство е преклудиран. С оглед изложеното дотук, настоящият съдебен състав намира, че решението в обжалваната част е допустимо, като по доводите за неправилност намира следното: Проверката на законността на уволнението, съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, следва да бъде осъществена в рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които /според уволненото лице/ опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване /решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. ВКС/. От приетото по делото споразумение № РД12-1038 от 23.12.2021 г. се установява, че считано от 29.12.2021 г. за срок до 29.12.2025 г. ищцата заема длъжността директор на „Театрално-музикален център – Разград: . Със заповед № РД-12-443/31.05.2024 г. на министъра на културата Н.Т., трудовото правоотношение на Т. С. К., заемаща длъжността директор в „Театрално-музикален център Разград“, е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, като е пояснено, че правото се упражнява поради това, че служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съгласно посочената разпоредба на Кодекса на труда работодателят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при навършване на 65-годишна възраст - за професори, доценти и доктори на науките, освен в случаите на § 11 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за висшето образование. Доколкото работодателят е основал уволнението на първия фактически състав и с оглед наведените от ищеца възражения за незаконност, за уважаването на иска в тежест на ищеца е да докаже съществувало между страните трудово правоотношение, което е прекратено с процесната заповед. В тежест на ответника е да докаже, че служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към момента на прекратяване на трудовия договор. Предвид липсата на писмен отговор на исковата молба, заявеното едва във въззивната жалба възражение за погасяването на исковете по давност, се явява преклудирано, поради което не следва да бъде обсъжданата неговата основателност. По наведеното от въззивника оплакване за допуснати нарушения при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК следва да бъде посочено, че изготвеният от първоинстанционния съд доклад по делото е в съответствие с изискванията на процесуалния закон, доколкото съдът е определил обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения с посочване на правната квалификация на претендираните от ищеца права и правната квалификация на насрещните права и възражения на ответника, като е разпределил и доказателствената тежест между страните в съответствие с разпоредбата на чл. 154 ГПК. По отношение на оплакването, че първоинстанционният съд не е спазил реда по чл. 312, ал. 2 ГПК и по този начин е лишил страните от възможността да вземат становище по изготвения от съда доклад, настоящата съдебна инстанция намира следното. В конкретния случай с постановеното от 06.02.2025 г. определение първоинстанционният съд е изготвил проектодоклад по делото, допуснал е събирането на доказателства и е дал възможност на страните в първото открито съдебно заседание да изложат становище по съдържащия се в настоящото определение проектодоклад и да предприемат съответните процесуални действия. Макар и съдът не е осъществил стриктно процедурата по чл. 312 ГПК, доколкото е изготвил проектодоклад, а не доклад и не е указал на страните, че в едноседмичен срок могат да вземат становище във връзка с дадените указания и доклада по делото, а им е предоставил срок до първото открито съдебно заседание (за което ответникът е бил редовно призован, но не е изпратил свой представител), това нарушение не е довело до нарушаване на правото на ответника да получи търсената защита и да участва в процеса, както и да взема становище по исканията и доводите на насрещната страна и да ангажира доказателства (така и в Решение № 137 от 21.06.2017 г. по гр. д. № 3797 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение). Поради тази причина и доколкото направеното от ищцата доказателствено искане за приемане на представени документи като писмени доказателства е направено в открито съдебно заседание, за което ответникът е бил редовно призован и не е изпратил представител, то не е била налице хипотезата на чл. 312, ал. 2 ГПК за връчване на страните на разпореждане по направените доказателствени искания, поради което не е налице процесуално нарушение. Поради същата причина, направеното във въззивната жалба доказателствено искане по чл. 190 ГПК се явява преклудирано по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК и неоснователно. С разпоредбата на чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ са уредени две отделни основания за уволнение: придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което основание важи за всички работници и служители, с изключение на хабилитираните лица от академичния състав във висшите училища и в научните институти, за които се прилага второто основание, което е самостоятелно основание за уволнение и се състои единствено във факта на навършване на 65-годишна възраст от изброените категории служители. За законосъобразността на уволнението на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 предл. 1 КТ /в редакцията към ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г. / е от значение дали работникът или служителят е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по смисъла на чл. 68 от КСО през време на действието на трудовото правоотношение, като право на работодателя /а не негово задължение/ е да прецени в дали и кога след възникване на основанието, да прекрати трудовото правоотношение и която субективна преценка не подлежи на съдебен контрол. На първо място, за изясняване точния смисъл на прекратителното основание по чл. 328 ал. 1 т. 10 предл. 1 КТ е необходимо систематичното тълкуване на разпоредбата със самостоятелните основания по чл. 328 ал. 1 т. 10а КТ, чл. 328 ал. 1 т. 10б КТ и чл. 328 ал. 1 т. 10в КТ - макар и свързани с придобиване и упражняване право на пенсия - съществено се различават. Работодателят има право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1 т. 10, предл. 1 КТ само в случаите на придобито право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст. /решение № 454/08.07.2024 г. по гр. д. № 6/2023 г. на ВКС, IV г. о./ На следващо място, докато по чл. 328 ал. 1 т. 10 предл. 1 КТ е необходимо лицето само да е придобило, но не и да е упражнило, право на пенсия, то по чл. 328 ал. 1, т. 10а КТ, чл. 328 ал. 1, т. 10б КТ и чл. 328 ал. 1, т. 10в КТ се имат предвид различни хипотези, в които лицето е упражнило право на пенсия и тази пенсия му е отпусната. /т. е. по волята на работника или служителя/. Придобиването на право на пенсия е уредено в чл. 68 и следв. КСО, а упражняването на право на пенсия е уредено в чл. 94 КСО, като пенсионното производство може да започне само по заявление на лицето, а не и служебно т. е. придобитото право на пенсия не е равнозначно на упражнено право на пенсия и от "придобитото право" не възниква публично вземане срещу държавата /органите на пенсионното осигуряване/. Съгласно чл. 68, ал. 1 и ал. 2 КСО, вр. чл. 15, т. 9 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж равото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 и 2 КСО се придобива при възраст 62 години и 2 месеца за жените и 64 години и 7 месеца за мъжете и осигурителен стаж 36 години и 6 месеца за жените и 39 години и 6 месеца за мъжете. В конкретния случай не е спорно, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, който е релевантния момент за преценка на законността на уволнението, има навършили 66 години и 4 месеца. Във връзка с разпределената доказателствена тежест, следва да се посочи, че от страна на ответника не е подаден отговор на исковата молба, като не са ангажирани каквито и да било доказателства за установяване на обстоятелството, че служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към момента на прекратяване на трудовия договор. Доказателствено искане за установяване на тези обстоятелства е заявено едва с въззивната жалба с доводи за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, но с оглед изложените по-горе мотиви за липса на процесуални нарушения, свързани с доклада по делото, същото е оставено без уважение като преклудирано. Ето защо, доколкото ответникът не е изпълнил процесуалното си задължение да установи в условията на пълно и главно доказване факта на придобиване на право на пенсия от страна на ищцата към момента на прекратяване на трудовия договор, то следва да понесе неблагоприятните последици от това, че този факт не е установен в хода на производството. За пълнота на мотивите, следва да се посочи, че и от приетите по инициатива на ответника Министерството на културата писмени доказателства не се установява изискуемия осигурителен стаж на ищцата. В писмо, изходящо от ответника и адресирано до главния секретар на Министерството на културата, находящо се на л. 58 от делото на СРС, е посочено, че общият признат трудов стаж и професионален опит на ищцата възлиза на 10 г., 3 м. и 26 дни. От приетото по делото удостоверение УП-3 с изх. № 49 от 20.03.2023 г. установява осигурителния стаж на ищцата за периода от 12.09.2019 г. до 29.12.2021 г., възлизащ на 2г., 3м., 17 дни. От справката на НАП за актуално състояние на трудовите договор на ищцата към 20.03.2023 г. се установява, че за периода 21.08.2017 г. до 23.12.2021 г. трудовият стаж на ищцата възлиза на 3 години и 23 дни. От представените фишове за работна заплати осигурителният стаж на ищцата възлиза на 11 години, 5 месеца и 19 дни, а в трудовата книжка е удостоверено, че осигурителният стаж е равен на трудовия. Различен извод не следва от приложената по делото автобиография, доколкото същата не е подписана от ищцата, а е и своевременно оспорена от нея в откритото съдебно заседание. При липсата на доказателства, които да установяват по надлежния ред, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение са били налице предпоставките на чл. 68, ал. 1-2 КТ и предвид това, че депозираната автобиография не установява противното, то следва да се приеме, че към датата на издаване на уволнителната заповед фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ не е бил налице, поради което трудовото правоотношение е било незаконосъобразно прекратено. Основателността на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ предполага основателност на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 25.06.2015 г. по тълк. д. № 6 / 2014 г. на Върховен касационен съд, ОСГК възстановяването на работа по смисъла на чл.344, ал.1, т.2 КТ представлява възраждане на трудовото правоотношение. Чрез него не се създава ново, друго трудово правоотношение в сравнение с прекратеното, а по силата на решението на съда или при отмяна от работодателя, се постановява неговото продължаване. Това сочи достатъчно ясно и употребеният от законодателя израз „възстановяване", което означава отново установяване на съществувалото преди това трудово правоотношение. При отмяна на незаконното уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата преди уволнението длъжност не възниква ново трудово правоотношение, а се възстановява прекъснатото такова с незаконното уволнение, трудовият договор продължава действието си така, сякаш изобщо не е бил прекратяван. С оглед формирания извод основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, следва да се уважи и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, дори и в хода на процеса да са настъпили нови факти, които да възпрепятстват реалното връщане на работа на работника, чието уволнение е признато за незаконно с решение на съда по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ (Решение № 21 от 25.02.2022 г. по гр. д. № 2213 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение). При това и обстоятелството, че заеманата от ищцата преди уволнението й длъжност е заета въз основа на конкурс, който факт се установява от приетите на етапа на въззивното производство писмени доказателства – споразумение № РД 12-477 от 20.06.2025 г., не влияе на основателността на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Предвид това, че към момента на постановяване на решението не е изтекъл и срокът на трудовото правоотношение (доколкото видно от трудовия договор същият изтича на 29.12.2025г.), то предявеният иск е основателен и правилно е уважен от първоинстанционния съд. С оглед основателността на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, основателен е и искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ, като предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба във връзка с тази претенция, и с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, решението следва да бъде потвърдено и в тази част. По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв на адвокат В. Б. следва да бъде присъдена сумата от 2 489 лева, представляваща възнаграждение за безплатно оказана правна помощ в производството пред Софийски градски съд. С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд. Така мотивиран, съдът