Решение № 1356 от 23.3.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 12780/2024 г.

Съдът е сезиран с искова молба от „Топлофикация София” ЕАД, против „Марив консулт“ ЕООД, ЕИК 115852162, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че в периода м.07.2021 г. – м.04.2023 г., ищцовото дружество предоставило топлинна енергия и дялово разпределение на ответника на стойност 802,41 лв. Твърди се, че между страните не бил сключен договор за продажба на топлинна енергия. На ответника било изпратено писмо покана-П-6/05.01.2024 г. за заплащане на задълженията, но до настоящия момент погасяване не било налице. Ищцовото дружество излага твърдения, че по силата на нормативните актове – Закона за енергетиката, ответникът е потребител на топлинна енергия, в качеството си на собственик на обект на потребление, находящ се в гр. С., общ. И., ж.к. Д.-*, бл. ••, вх. *, магазин № ••, с абонатен номер № •••, инсталация •••. За процесния период в сила били ОУ за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, одобрени с Решение № ОУ043/12.07.2002 г. на КЕВР. Решение № ОУ-013/06.03.2006 г. на КЕВР, както и ОУ одобрени с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на КЕВР, като същите са в сила от датата на решението. Сочи, че съгласно чл. 40, ал. 1 ОУ е определен редът и срокът, по който купувачите на ТЕ /в т.ч. и ответника/, са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно: в срок до 20 число на месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от продавача данъчна фактура. С изтичането на последния ден от този срок ответникът е изпадал в забава за тази сумата по фактурата - чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Сочи, че ответникът не се е възползвал от правото си да възрази срещу фактурите по реда на чл. 40, ал. 2 от ОУ. Твърди, че въз основа на чл. 139 от Закона за енергетиката, разпределението на топлинна енергия между потребителите се извършва по системата за дялово разпределение при наличието на договор с лице вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ, като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата - „Бруната“ ООД на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г.). За топлоснабдения имот са издадени изравнителни сметки, като сумите за топлинна енергия, са начислени по действителен разход на уредите за дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в имота. С уточнителна молба от •••• г. ищцовото дружество излага твърдения, че между страните не бил сключван договор за продажба на топлинна енергия, поради което ответникът се е обогатил неоснователно с доставената, консумирана и незаплатена топлинна енергия за имота в гр. С., ж.к. Д. *, бл. ••, вх. *, за периода от месец ••• г. до месец ••• г. Заявява изрично, че основава претенцията си на неоснователно обогатяване, а не на договорна връзка между страните. За събиране на вземането си, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което било образувано ч. гр. д. № ••• г. по описа на ПдРС, ••••гр. с., по което била издадена Заповед № ••• за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от •••• г., по което в срока по чл. 414 ГПК е постъпило Възражение от длъжника, поради което за ищеца възникнал правен интерес от предявяване на установителния иск. С оглед изложеното моли за постановяване на решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните, че ответникът неоснователно се е обогатил и дължи да върне на ищеца сумата от 802,41 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м.07.2021 г. – м.04.2023 г., сумата от 132,15 лв. – законна лихва за забава за периода 31.08.2021 г. – 07.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – •••• г. до окончателното изплащане на сумите. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал.1 ГПК ответникът „Марив Консулт“ ЕООД е депозирал писмен отговор, със становище за нередовност на исковата молба и неоснователност на предявените искове. Изключва приложението на чл.59 ЗЗД, доколкото след •••• г., когато бил исковият период договорно правоотношение възниквало по силата на закона. Твърди, че никога не е ползвал процесния обект в гр. С., тъй като винаги седалището и адреса му на управление били в гр. П., а имотът в гр. С. бил отдаден под наем през целия процесен период и до настоящия момент. Твърди, че в случая, сградната инсталация в процесната сграда е с вътрешно изпълнение, т. е. тръбната разводка е вградена в стените на сградата и не било възможно ответникът да получи каквато и да е топлинна енергия, тъй като имотът бил отопляван чрез електроуреди (климатик) и в имота била поддържана температура, която не позволявала физически да се отделя по какъвто и да е начин топлинна енергия от друг източник, включително от тръбите, вградени в стените. Оспорва законосъобразността на Методиката към Наредба № Е-РД04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, като противоречаща на правото на ЕС и на Закона за енергетиката. Позовава се на решения на КЗК. Оспорва годността и изправността на средството за техническо измерване – топломера, като ищцовото дружество, в качеството му на собственик на средството за измерване е задължено лице по смисъла на чл. 44 от ЗИ. Ответникът твърди, че е нарушено изискването на чл. 46, ал. 3 от Наредбата за топлоснабдяването, като при всяко отчитане на показателите на топломера в Абонатната станция (АС), не се зачита правото на собствениците, оторизиран техен представител да присъства и подписва изготвяния протокол за истинността на съдържанието в него. Няма данни да е воден и верификационен картон за ежемесечно отразяване на показанията от топломера в АС. Ответникът оспорва размера на технологичните разходи, които са за сметка на доставчика на ТЕ и се приспадат от отчетената ТЕ от топломера преди да се пристъпи към разпределението и по компоненти битова гореща вода (БГВ), сградна инсталация (СИ) и отопление общо за сградата. Не е налице акт на производителя на абонатната станция, нито друг документ за обследване от компетентно лице на процесната абонатна станция за размера на Технологичните разходи в нея. Ответникът оспорва начислените стойности за БГВ в процесната сграда, както и претендираните суми за разпределена в негова тежест енергия за сградна инсталация. Оспорва стойността на мощността на отоплителната инсталация, която ищецът използва, за да изчисли количеството ТЕ за СИ. Поради факта, че съгласно действащата методика ТЕ отдадена от отоплителни тела (ОТ) е резултативна величина получена не по отчетено потребление с реален измервателен уред, а по изчислителен път след като от показанията на топломера в АС се извадят последователно ТЕ от ТР, БГВ и СИ, получени но описания по-горе начин ответникът счита, че автоматично я прави както и предходните показатели невярна. Счита, че счетоводните записвания на ищцовото дружество са нередовно водени. Поддържа, че договорът за продажба на топлинна енергия изисква да е налице доставка на топлинна енергия, която реално да е потребена. Счита, че фактурите, в които е обективирано процесното вземане не отразяват реалното потребление на топлинна енергия в процесния обект, поради което противоречат на изискванията на разпоредбата па чл. 9, § 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО. Счита, че претендираната от ищцовото дружество сума не е дължима, тъй като не е начислена на база действителна консумация на топлинна енергия и не е обективирана във фактури, изготвени въз основа на реалното енергийно потребление (а по недействителни данни - служебно). С оглед липсата на основателност на претенцията по главното вземане, то намира и претенцията за обезщетение за забава е неоснователно. Моли за отхвърляна на исковете и присъждане на разноски. С определение № ••• г. по делото е конституирано трето лице помагач на страната на ищеца – „Далсия“ ООД, като последното не е депозирало писмен отговор в предоставения му срок. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: По допустимостта на предявените искове: Видно от приложеното ч.гр.д. №••• по описа за •••г. по описа на Районен съд Пловдив, ••• гр.състав, образувано по депозирано от „Топлофикация София” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № •••• г. Заповедта е връчена на длъжника на дата ••••г., като същият се е възползвал от правото си да възрази срещу нея, като на ••• г. е депозирал възражение. С разпореждане от••• г. съдът е дал указания на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си по заповедта на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК. Разпореждането е получено от заявителя на дата ••• г., като в указания едномесечен срок е депозирана настоящата искова молба. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими. По основателността на предявените искове: Ищецът основава исковите си претенции на базата на неоснователното обогатяване, като твърди, че между страните липсва договорна връзка. Поради това с доклада на съда искът е квалифициран под правната норма на чл.59 ЗЗД. В доказателствена тежестта на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е налице обедняване за ищеца, обогатяване на ответника, че обедняването, респективно обогатяването произтичат от общ факт или група факти, както и че няма друг път за защита на правата си. Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗЗД вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването, като съгласно ал.2 това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Съдебната практика и правната доктрина еднопосочно приемат, че вземането от неоснователно обогатяване възниква, когато е налице разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт. Когато страните са обвързани от договор (писмен, устен или сключен с конклудентни действия) разместването на благата се основава на постигнатото съгласие и даденото може да подлежи на връщане според изпълнението или неизпълнението на дължимите престации. Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на една от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В този смисъл решение № 67/ 05.04.2016 г. по гр.д. № 4147/ 2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 215 от 29.04.2015 г. по т. д. № 4171 / 2013 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение и др. Със задължителното за всички съдилища тълкуване, обективирано в Постановление на Пленума на Върховния съд № 1/ 28.05.1979 г., е изяснено, че искът по чл.59 ал.1 ЗЗД е субсидиарен – той е поставен на разположение на неоснователно обеднелия само в тези случаи, когато той не може и не е могъл да се защити с друг иск (чл.59 ал.2 ЗЗД). Така решение № 196/22.06.2016 г. по гр.д.№ 956/ 2016 г. на ВКС, I V г.о. Допълнително в множество решения на ВКС се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД правото да се иска връщане на полученото без правно основание обогатяване възниква за обеднелия само тогава, когато няма друг иск, с който същия да се защити. Искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и искът, с който обеднилия се разполага за защита на нарушеното си право, се намират в положение на субсидиарност. Последното изразява връзката между двата иска, при която съществуването на единия иск, ограничава упражняването на другия, дори и да са налице предпоставките за упражняването му, като по този начин препятства конкуренцията между тях. Затова ако обеднелия разполага с други искове за възстановяване на обедняването си-вещен, облигационен, деликтен, а също така и иск по чл. 55 от ЗЗД, искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е неприложим, тъй като не може да се конкурира с тях по силата на чл. 59, ал. 2 от ЗЗД. В този смисъл са и т. 9 и т. 10 от ППВС № 1/28.05.1979 година, където е посочено, че когато правоимащият може да защити правата си с предвиден по закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като с този иск разполага само този, който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в установените от закона преклузивни или давностни срокове. Така - Решение № 90 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 3937/2019 г. на ВКС, IV г.о. В случая, ищецът твърди, че между страните не съществува договорна връзка, поради което претендира доставеното количество топлинна енергия за периода от месец ••• г. до месец ••• г. на базата на неоснователното обогатяване, за което изрично е изложил твърдения както в исковата молба, така и в уточнителните молби след дадени нарочни указания от съда. В нормата на чл.149, ал.3 от Закона за енергетиката (нота – ДВ, бр.21 от 2021 г., в сила от 12.03.2021 г.) е предвидено, че когато юридическо лице, което се помещава в отделен имот от сграда – етажна собственост, не сключи договор по ал.1, т.3, продажбата на топлинна енергия се извършва по реда на чл.150, ал.1 ЗЕ, а именно – възниква договорно правоотношение по силата на закона, при публично известни общи условия. Доколкото между страните всъщност е налице договорна връзка, предвид че исковият период е след приемането на цитираната разпоредба, то предвид изричната норма на чл.59, ал.2 ЗЗД, ищецът не би могъл да претендира процесните суми на базата на извъндоговорен източник на облигационни отношения, какъвто е неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД. Субсидиарният характер на нормата води до липсата на основание за уважаване на предявения иск, доколкото е налице друг иск за защита правата на ищеца, с какъвто съдът не е сезиран. Следва да се отбележи, че преценката дали е налице друг иск се прави с решението и е по основателността на предявения иск. В този смисъл решение № 215 от 29.04.2015 г. по т. д. № 4171 / 2013 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение Предвид така изложените съображения, съдът приема, че предявените установителни искове следва да се отхвърлят като неоснователни. По отношение на разноските: При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК има ответникът в размер на 204,52 евро за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие от •••• г. – л.89 от делото. Така мотивиран, съдът