Решение № 2363 от 13.10.2026 г. на Административен съд - Добрич по дело № 344/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 197 ал. 2 и сл. от ДОПК. Образувано е по жалба на А. С. Г. с [ЕГН] от гр. Добрич, ул. „И.Пенаков“ № 16, срещу Решение № 96/05.05.2026 г. на директора на ТД на НАП-Варна, с което е потвърдено Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки № С260008-02200353377/ 16.04.2026 г., издадено от главен публичен изпълнител в сектор ОСПВ при ТД на НАП Варна, ИРМ Добрич. В жалбата се твърди, че атакуваното решение е незаконосъобразен административен акт поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Изтъква се, че средствата, с които се субсидират земеделските производители – тези от държавния бюджет и от бюджета на Европейския съюз, и средствата, отпускани от фондовете на ЕС по схемите и мерките за подпомагане на земеделския производител, са публични финансови средства съгласно чл. 17а от ЗПЗП, като съгласно §1, т. 50 от същия закон предоставянето им представлява публично финансиране. Добавя се, че получаваните от земеделския производител субсидии по различни схеми и мерки за подпомагане от ЕФ (чрез ДФЗ), в частта, която не е целево предоставена от държавния бюджет на България, представляват публично финансиране от бюджета на ЕС, което също е целево. Бенефициерите на тези плащания съгласно Регламент № 1306/2013 г. са регистрираните земеделски производители, а целта е вложението на средствата от ЕС в осъществяваната от тях дейност. Обсъжда се, че плащанията следва да постъпят навреме, за да могат да се използват ефективно по предназначение, да се употребят за целта, за която са отпуснати. Оттук се прави извод, че финансирането е целево, което прави земеделския производител единствено овластен да получи средствата в пълния им размер. Изложената теза обуславя несеквестируемост на вземанията на земеделския стопанин, въпреки че европейското и българското право не съдържат изрична разпоредба в разглеждания смисъл. Той следва от цялостната уредба на държавните помощи, съдържаща се в общностното и националното законодателство. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя - адв. Г. Д., поддържа жалбата. Претендира разноски по представен списък. Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП-Варна – оспорва жалбата като неоснователна, а издаденото решение намира за правилен и законосъобразен административен акт. Обосновава секвестируемостта на вземането на жалбоподателя съобразно практиката на СЕС по дело С-698/20 и дело С-317/16. Навежда, че конкретното вземане не е предоставено от държавния бюджет, а земеделският производител не носи белезите на нефинансово предприятие по смисъла на чл. 104 от ЗДБРБ за 2025 г. Настоява за присъждане на сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение. Административен съд-Добрич, като обсъди становищата на страните и доказателствата по делото и направи проверка за законосъобразността на обжалвания административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 197 ал. 2 от ДОПК, при връчен акт на 11.05.2026 г . и подадена жалба по пощата на 18.05.2026 г.; от легитимирано лице, срещу неизгоден за него акт, който подлежи на съдебен надзор, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е основателна. Оспореното решение на директора на ТД на НАП-Варна е постановено от компетентен орган съгласно чл. 197 ал. 1 от ДОПК, при подробни мотиви, с излагане на относимите фактически и правни основания, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. В жалбата и в съдебно заседание не се правят и доводи и възражения в горния смисъл. По отношение на съобразяване на решението с материалноправните разпоредби и с целта на закона: С оспореното решение е потвърдено Постановление № С260008-02200353377/ 16.04.2026 г., издадено от главен публичен изпълнител в сектор ОСПВ при ТД на НАП-Варна, ИРМ Добрич за налагане на обезпечителни мерки на жалбоподателката, последното издадено в надлежната писмена форма и при съобразяване с реквизитите по чл. 195 от ДОПК. Не е спорно между страните, че държавата има публично вземане срещу А. С. Г., за което е образувано изпълнително дело № 8020002902/2002 г., като с Постановление № С260008-02200353377/ 16.04.2026 г., издадено от главен публичен изпълнител в сектор ОСПВ при ТД на НАП-Варна, ИРМ Добрич е наложен запор върху вземането на земеделския стопанин от ДФЗ, представляващо сума за подпомагане по интервенция „Основно подпомагане на доходите за устойчивост“ и по интервенция „Дребен земеделски стопанин“, в размер на 1231,25 евро. Постановлението е обжалвано пред Териториалния директор на ТД на НАП-Варна, който с процесното Решение № 96/05.05.2026 г. го е потвърдил с аргументи, че субсидията е секвестируемо вземане; коментирал е, че предоставената помощ е извън обхвата на доходите/средствата по чл. 213 от ДОПК. Според решаващият орган последната норма изключва приложението на съответните разпоредби от ГПК в изпълнителното производство по ДОПК; прави довод, че несеквестируемостта по чл. 104 от ЗДБРБ за 2025 г. е неотносима към разглеждания казус. Ответникът по жалбата разграничава в оспорения акт нефинансовото предприятие според Регламент № 549/2013 на ЕП и на Съвета от едноличния търговец и земеделския производител с категорично посочване, че ЗПЗП не предвижда средства, отпускани на земеделците за дейности, които принципно се извършват от държавата, да са делегирани на земеделските производители, нито им придава качеството на нефинансово предприятие. Добавя, че несеквестируемостта на вземането за субсидия не е регламентирано и в ЗПФ, който урежда режима на средствата от сметките на ЕС и взаимоотношенията с бюджетните звена и общия бюджет на ЕС и международните програми. Приема, че средствата по програмите и мерките за развитие на селскостопанските райони, отпускани от ЕС, са публични финансови средства, които не са част от държавния бюджет, за които съгласно ЗПЗП е предвиден специален ред за разходване и водене на счетоводството. При тези разсъждения решаващият орган стига до заключение, че отсъства забрана за обезпечаване и принудително изпълнение върху субсидии, получени от земеделски производители, и като резултат потвърждава атакуваното постановление за налагане на обезпечителни мерки. Съгласно чл. 195, ал. 1, вр. с ал. 7 от ДОПК на обезпечение подлежат установените или установяемите вземания на държавата и общините. Обезпечителни мерки се налагат, когато без тях ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение, включително при разсрочване или отсрочване. Обезпечителни мерки се налагат с постановление на публичния изпълнител, което има задължителни реквизити по чл. 196, ал. 1, т. 1 – т. 9 от ДОПК. Процесното постановление е адекватно на тези критерии. Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника. Тя се прилага служебно от компетентните органи. Несеквестируемостта следва от непрехвърлимостта на правото или от изрични законови разпоредби, основани на съображения за обществен интерес. Не се спори между страните по делото, че жалбоподателят има качеството на земеделски производител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПЗП, както и че запорираното вземане представлява оторизирана от ДФЗ сума за подпомагане по интервенция „Основно подпомагане на доходите за устойчивост“ и по интервенция „Дребен земеделски стопанин“ Съгласно чл. 11, ал. 2, т. 1 от ЗПЗП Държавен фонд „Земеделие“ подпомага финансово регистрираните земеделски производители, а по силата на чл. 10, във вр. чл. 9, ал. 1 от ЗДП фондът е администратор на държавни помощи, които предоставя под формата на преки безвъзмездни средства на земеделски стопани от първичното селскостопанско производство за компенсиране на част от повишените разходи за производство съобразно условията на правото на ЕС и се въвежда в действие след постановяване на положително становище от Европейската комисия за съвместимост с правилата в областта на държавните помощи. Безспорно вземанията по тази интервенция не попадат сред изключенията по чл. 213 от ДОПК и чл. 444 от ГПК, но те се подчиняват на същия режим на несеквестируемост, което се извежда от цялостната уредба на държавните помощи, съдържаща се в националното и общностното законодателство. От общите положения на схемата за държавна помощ е видно, че тя е основана на принципа за целево разходване на средствата. Помощта се предоставя с оглед качеството на получателя, когато са изпълнени определени изисквания. Следователно същността на предоставената субсидия е подпомагане на земеделските стопани в извършваната от дейност, но не и покриването на други задължения, включително и публични. Помощта следва да се предостави пряко на земеделските производители, за да може да се използва ефективно по предназначение. Касае се за публично целево финансиране по смисъла на § 1, т. 50 от ДР на ЗПЗП и единственият овластен да получи средствата в пълния им размер е бенефициерът – земеделският производител. Обратното тълкуване би довело до заобикаляне на изискването за съвместимост с вътрешния пазар съгласно чл. 107 от ДФЕС и чл. 4 от ЗДП и обезсмисляне на същността на подпомагането по споменатите интервенции. Допускането на възможността сумите по процесното подпомагане да служат за нещо различно съдът намира, че е в пряко противоречие с приложимото право на ЕС в областта на държавните помощи. С оглед на изложеното следва да се приеме, че паричното вземане от ДФЗ е обект на специален режим и е несеквестируемо, макар в общностното и националното законодателство да няма изрична разпоредба в този смисъл. Средствата се предоставят в публичен интерес и не могат да се използват за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и такива на трети лица. Крайната преценка дали едно право се ползва със защита срещу принудително изпълнение се прави от органите, ръководещи изпълнителния процес, като тя винаги следва да се основава на приложимите материалноправни разпоредби. Неоснователно е позоваването на ответника на посочените в писмената му защита решения на СЕС, тъй като те се отнасят до друга фактическа обстановка. Заключението, което следва е, че предоставените от ДФЗ безвъзмездни средства са с несеквестируем характер и не могат да бъдат обект на принудително изпълнение и на обезпечение. Несеквестируемостта на вземането от третото задължено лице, респективно несъвместимостта му с обезпечителната мярка запор, обуславя материалната незаконосъобразност на оспорените актове и е основание за тяхната отмяна. Жалбоподателят претендира разноски, който съдът с оглед изхода на делото следва да присъди. Водим от горното и на основание на чл. 197, ал. 2 от ДОПК Административен съд-Добрич, втори състав,