Решение № 3658 от 19.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10547/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 16.06.2023 год., постановено по гр.дело №67440/2021 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от А. Л. А. срещу И. Р. Р. иск с правно основание чл. 286, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 1 ЗА, че ответникът дължи на ищеца сумата от 800 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие №456873 от 17.06.2016 год., за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №29813/2021 год. по описа на СРС, ГО, 42 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 400 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 325 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И. Р. Р.. Жалбоподателят поддържа, че в първоинстанционното производство бил направил възражението, че възнаграждението било заплатено в брой, така както било посочено в представения по делото договор за правна помощ. Спорно било възникването на твърдяното облигационно правоотношение, тъй като ответникът не си спомнял да е подписвал договор за правна помощ. СРС не бил взел предвид обстоятелството, че съобразно разпределената доказателствена тежест именно ищецът трябвало да докаже липсата на заплащане на претендираната от него сума, доколкото в договора било посочено, че същата била платена при сключването му в брой. Неправилно първоинстанционният съд бил отменил определението си за допускане на съдебно- почеркова експертиза /предвид оспорването на подписа, положен от името на ответника в процесния договор/. Освен това в договора за правна помощ липсвал срок за заплащането на претендираната сума. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата А. Л. А. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл.286, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 1 ЗА, Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Основателността на предявения иск е обусловена от установяването на следните правопораждащи факти: 1/ че между страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение, в т.ч., че е бил уговорен адвокатски хонорар и 2/ че ищецът е изпълнил задълженията си по договора. Установяването на тези обстоятелства е било в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК. Договорът за правна защита и съдействие /правна услуга/ от адвокат обикновено съдържа както елементи от договора за изработка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от свое име и на свой риск, така и елементи от договора за поръчка – когато задължението на адвоката е да извърши нещо от името на доверителя и за негова сметка, каквото е това за процесуално представителство. Отношенията между адвокат и клиент по повод оказване на правна защита и съдействие, включително процесуално представителство, се уреждат при специалната регламентация по Закона за адвокатурата /ЗА/. Поначало законът предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор – чл. 36, ал. 2 ЗА, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл. 36, ал. 3 ЗА. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само, когато е уговорено, възнаграждение по договор за процесуално представителство, сключен с адвокат, се дължи винаги и за всяка инстанция – чл. 36, ал. 1 ЗА. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и признанието, обективирано в отговора на исковата молба, което с оглед останалите данни по делото следва да се приеме, че отговаря на истината /чл. 175 ГПК/, въззивният съд приема, че по делото е установено, че ответникът е упълномощил ищеца да го представлява в досъдебно производство №3383-ЗМК-828/2016 год. по описа на 08 РУ-МВР, че във връзка със защитата по посоченото производство между страните е бил сключен договор за правна защита и съдействие №456873 от 17.06.2016 год., по силата на който е било уговорено заплащането на адвокатски хонорар в размер на 800 лв. – в брой, както и че ищецът е извършвал процесуални действия по досъдебното производство с дължимата грижа. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че оспорването на авторството на процесния договор в частта му относно подписа, положен от името на ответника, е останало недоказано. В Решение № 57 от 16.04.2013 год. на ВКС по гр.дело № 871/2012 год., ІІІ г. о. и Решение № 1 от 30.01.2015 год. на ВКС по т.дело № 52/2014 год., ІІ т. о., ТК, е прието, че при оспорването на документ, съдът, независимо от разпределението на доказателствената тежест, е длъжен да назначи служебно графологическа експертиза по спорния въпрос, поради необходимостта от специални знания, като при служебно събиране на доказателства инициативата за тяхното допускане е на съда, а страната е длъжна само да внесе съответните разноски за събирането им /например разноски за свидетели или вещи лица/ – ППВС № 6/1968 год. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 10. В разглеждания случай първоинстанционният съд е допуснал по свой почин съдебно-почеркова експертиза, която впоследствие е била заличена поради изричните изявления на ответника, че не носи доказателствена тежест да установи неистинността на договора и че няма да внесе определения депозит за вещото лице /тъй като няма финансови средства/ и липсата на релевирано искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, като не са били ангажирани и други доказателства във връзка с оспорването на документа. При това положение се налага извода, че ответникът носи последиците от недоказването – виж чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК. В този смисъл СГС намира, че ищецът се явява изправна страна по процесния договор, като се легитимира като кредитор на ликвидно и изискуемо вземане за адвокатско възнаграждение в претендирания размер. В сключения между страните договор е указан единствено вида /начина/ на плащането на адвокатския хонорар, а именно в брой. Фактът на заплащането на уговореното възнаграждение не е отразен в договора, т.е. същият няма характера на разписка /арг. т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/. Следователно ответникът е трябвало да установи при условията на пълно и главно доказване факта на заплащането на процесната сума, съобразно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока обаче не са представени каквито и да е доказателства, поради което и при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, както и на института на погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция се явява основателна и подлежи на уважаване. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 200 лв. Своевременно релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно, предвид ниската фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че въззивното производство се е развило в едно съдебно заседание, в което не са били събирани доказателства. При незадължителни за съда и страните минимални размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004 год. – виж Решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС, както и при съобразяване, че се касае за заплащане на квалифициран труд за предоставяне на правни услуги, предвид предмета на спора и извършените от адвоката процесуални действия, които се изразяват единствено в явяване в открито съдебно заседание /не е бил изготвен отговор на въззивната жалба/, настоящият съдебен състав приема, че възнаграждение от 200 лв. е пропорционално на извършената работа. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът