Решение № 714 от 29.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 402/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 3274/17.11.2022 г., постановено по гр. дело № 8513/2021 г. по описа на СГС, ГО, I-13 състав, са отхвърлени предявените от М. К. Т. срещу Върховния касационен съд на Република България кумулативно обективно съединени деликтни искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на заместващо и компенсаторно обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди от несъобразена с общностното право правораздавателна дейност (нарушение на чл. 6, § 1, чл. 13 и чл. 14 ЕКЗПЧОС, чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и чл. 17, ал. 1, чл. 40, чл. 41, чл. 47 и чл. 55 ХОПЕС) при постановяване на Определение № 282/29.06.2016 г. на ВКС, ТК, първо Т.О. по ч. т. д. № 999/2016 г., с което е потвърдено Определение № 51/19.02.2016 г., на ВКС, ТК, II Т.О., постановено по т. д. № 1748/2015 г., с което са оставени без разглеждане като процесуално недопустими подадените от ищеца касационни жалби срещу Решение от 21.08.2014 г. и допълнително Решение от 08.01.2015 г., постановени по гр. д. № 15391/2013 г. на Софийски градски съд, II-д гр. отделение, както следва: 1) сумата от 34582, 62 лв. (имуществени вреди), представляваща сборът от 15030 лв. (неприсъдено обезщетение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД по гр. д. № 13755/2006 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва от 30.06.2016 г. до окончателното й заплащане), 17926, 02 лв. (обезщетение за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху сумата от 15030 лв.) и 1626, 60 лв. – заплатени съдебни разноски, и 2) неимуществени вреди в размер на 25000 лв. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че ответникът с поведението си не е извършил явно нарушение нито на общностното право, нито на нормите на ЕКЗПЧОС. СГС е достигнал до правния извод, че правото на справедлив съдебен процес по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, респ. по чл. 47 ХОПЕС съдържа няколко основни права – правото на правните субекти да се обърнат към съд с искане за предоставяне на защита на определени материални права; да изложат фактически и правни доводи, както и да представят доказателства в тяхна подкрепа, и правото да получат мотивирано решение по повдигнатия правен спор от безпристрастен и компетентен съд. Счел е, че в конкретния случай е постановен краен съдебен акт по същество на делото, като изходът му е без значение за преценката за съществуването на материалното субективно право на обезщетение, доколкото с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС се предоставят единствено процесуални, но не и материалноправни гаранции. В този смисъл, на ищеца са били предоставени на разположение всички установени процесуални гаранции, в това число възможността да обжалва постановеното преграждащо определение пред друг състав на ВКС. Решаващият състав е изяснил, че в производството по чл. 2в ЗОДОВ е невъзможно да бъдат ревизирани съдебни актове, които се ползван със СПН, поради което мотивите, обосноваващи постановените определения на ВКС, независимо от тяхната правилност, са ирелевантни за изхода на делото. Първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че не са доказани и релевираните в исковата молба твърдения за дискриминация, тъй като не е установено, че правни субекти в идентични хипотези са получили различно разрешение с оглед на някакъв дискриминационен критерий. От друга страна, приел е, че очакването за изплащане на обезщетение в никакъв случай не може да бъде считано за проявление на правото на собственост в значението, изяснено в чл. 1, т. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС. Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат подробни съображения за неправилност на крайния съдебен акт в неговата цялост - поради неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивникът твърди, че СГС е ограничил правото му на достъп до съд, като не е обсъдил въпроса за извършените от ВКС нарушения на общностното право при постановяване на Определение № 282/29.06.2016 г. на ВКС, ТК, първо Т.О., постановено по ч. т. д. № 999/2016 г. Поддържа, че с преграждащите определения на ВКС не му е предоставена адекватна възможност за защита на правото му на собственост – решаващият състав на ответния съд бил пренебрегнал приложението на основни принципи, уредени от общностното право. Твърди, че не са изследвани предпоставките, при които ВКС е приел, че делото, достигнало до касация, е търговско, като това нарушение е довело до неправилен извод относно законосъобразността на последвалото прекратяване. Счита, че по този начин са нарушени принципите на ефективност и равностойност. В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за нейната неоснователност, излагайки подробни правни съждения в тази насока. Твърди, че цитираната от въззивника практика на ВКС, СЕС и ЕСПЧ е неотносима към процесния спор. Контролиращата страна – ПРБ, заявява становище за неоснователност на въззивната жалба. Ищецът е подал и въззивна жалба срещу Определение № 2514/27.02.2023 г., с което първоинстанционният съд е оставил без уважение неговата молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна: СГС, I-13 състав, е бил сезиран с деликтни искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Съобразно наведените в исковата молба фактически твърдения и формулираното искане за вида на съдебната защита и въззивният съд достига до правния извод, че предявените искове трябва да бъдат подведени под правната норма, уредена в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Ищецът поддържа, че при постановяване на прекратителните определения ВКС не се е съобразил с установените в общностното право принципи, които уреждат едно от основанията на правовата държава – правото на достъп до независим и безпристрастен съд при решаване на правни спорове („4.29. Осъществените процесуални действия от Висшия национален съд – с оглед преодоляване на законовите празноти в ГПК, за осъществяване на обективно и справедливо правораздаване, обосновават правното ми твърдение за ограничаване на правото ми на достъп до съд, като нарушение на чл. 1, чл. 17, т. 1, чл. 40 и чл. 41 ХОПЕС”; „5.1. Между мен и ответната страна… са възникнали правоотношения, породени от възбудено и прекратено гражданско съдопроизводство пред ВКС…, при нарушаване на правото ми на достъп до съд, и до обективен и справедлив съд, в обхвата на чл. 6, § 1 и чл. 13 от ДП № 1 към Конвенцията… за липса на ефективно вътрешно правно средство за защита пред националната юрисдикция”; „4.35. Закрилата на легитимните очаквания е един от основните принципи на правото на ЕС, изведени от СЕС, в неговата практика…”; „5.15. Налице са предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност на ВКС за вреди поради: 1) нарушаване на правни норми от правото на ЕС, което ми предоставя права за ефективна и справедлива правна защита пред съд; 2) нарушението им е достатъчно съществено и 3) наличие на причинно-следствена връзка между твърдените нарушения и причинените ми имуществени и неимуществени вреди”; „5.15.1. В нарушение на посочените по-горе задължителни правни разрешения… Държавата не ми е гарантирала Върховенството на правото на ЕС на национално ниво, така че да получа справедливо окончателно произнасяне по заведен спор за обезщетяване на вредите от деликта – поради прекратяване на производството по делото от състава на ТК на ВКС при повторното касационно обжалване, без да получа въобще съдебно произнасяне по съществото на спора” и пр. Следователно, ищецът основава предявените от него деликтни искове срещу процесуалния субституент на държавата – ВКС, с фактически и правни доводи за причинени имуществени и неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна правосъдна дейност – при нарушаване на правото на ЕС, поради което законосъобразно СГС е подвел предявеният материалноправен спор под диспозицията на правната норма, уредена в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. В практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) (Решенията по съединени дела С- 6/90 и С-9/90, по съединени дела С-46/93 и С-48/93, по дело С-420/11, по дело С-224/01, по дело С-173/03 и по дело С-429/09 и пр.) се приема, че принципът за отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), е присъщ на системата на договорите, на които се основава ЕС, както и че този принцип е в сила във всички хипотези на нарушаване на правото на ЕС от държава-членка, при това - независимо кой е публичният орган, извършил нарушението. Също според практиката на СЕС (Решенията по дело С-224/01, по дело С-173/03, по дело С- 160/14, по дело С-168/15 и по съединени дела С-46/93 и С-48/93 и пр.) този принцип е приложим и когато нарушението произтича от решение на национална юрисдикция, при следните предпоставки: 1) предмет на нарушената правна норма на ЕС да е свързан с предоставяне на права на частноправните субекти; 2) нарушението на нормата да е достатъчно съществено; 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда и 4) националната юрисдикция, извършила твърдяното нарушение, да е действала като последна инстанция. В известното Решение по делото Köbler C-244/01, т. 39, т. 51 и т. 53 СЕС приема, че „признаването на принципа на отговорността на държавата за решение на съд, който се произнася като последна инстанция, не поставя под съмнение силата на пресъдено нещо на това решение. Успешното провеждане на иск, ангажиращ отговорността на държавата, ще гарантира обезщетяване на причинените вреди, без да е необходимо /задължително/ да се прогласява отпадане на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, причинило вредата. Във всеки случай принципът за отговорността на държавата, присъщ на правовия ред на Общността, изисква такова обезщетение, но не и преразглеждане на съдебното решение, на което се дължи вредата. Условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да бъде задължена дадена държава-членка да заплати обезщетение за вреди, причинени на лицата в резултат на нарушения на общностното право, за които е отговорна държавата, са три: нарушената съюзна норма да предоставя права на лицата; нарушението да бъде достатъчно сериозно и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушаването на задълженията на държавата, и загубата или вредата, понесени от увредената страна. Отговорността на държавата за нарушение на общностното право с решение на национален съд, който се произнася като последна инстанция, може да възникне само в изключителни случаи, когато съдът явно е нарушил приложимото право”. При така изяснените принципни постановки настоящият съдебен състав споделя становището на първоинстанционния съд, че в настоящото производство е недопустимо преразглеждане на въпроса търговско ли е било делото на въззивника пред ВКС, респ. законосъобразни ли са постановените определения, с които касационните му жалби са били оставени без разглеждане поради процесуална недопустимост. Предмет на настоящото дело не е спорът, приключил окончателно с постановяването на Определение № 282/29.06.2016 г. по ч. т. д. № 999/2016 г. на касационната инстанция, а нейни противоправни действия, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които са настъпили твърдените вреди. Следователно, в настоящото съдебно производство е недопустимо съдът да преценява наличието на неправилност на постановения от ВКС преграждащ съдебен акт. В този смисъл, правният спор по настоящото дело се съсредоточава единствено по въпроса дали ответникът незаконосъобразно (като краен резултат от осъществения правосъден контрол) е потвърдил обжалваното пред него определение – и то поради нарушение на основните принципи на общностното право, осмислящи стандартите на правовата държава, вкл. и достъп до независим и непредубеден съд. За целта е необходимо да бъде изследвано обстоятелството дали при осъществяване на правосъдната си дейността ВКС е съблюдавал правото на страните по делото на ефективни правни средства и справедлив съдебен процес. Правото на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 ХОПЕС и съобразно нормата на чл. 19, § 1 ДЕС създава задължение към държавите членки на Европейския съюз да осигурят вътрешен ред за защита пред съд на субективните права, гарантирани от общностното право. Съгласно приетото тълкуване на същата норма под съд следва да се разбират всички юрисдикции, част от системата от способи за закрила на съответната държава в областите, обхванати от правото на Съюза, натоварени да се произнасят в това си качество по тълкуването и прилагането му, независимо от тяхната връзка със съдебната власт. Внимателен и подробен анализ на практиката на СЕС (C-497/20, C-791/19, C-824/18, C-192/18, C-949/19, C-403/16 и C-161/15) води недвусмислено до извода, че правото на ефективни средства за защита се очертава от два основни принципа – принцип на равностойност и принцип на ефективност. Принципът на равностойност налага предоставените правни средства за защита, осигуряващи зачитането на предписаните от общностното право материални субективни права, да не бъдат по-неблагоприятни от процесуалните способи за защита на права, предвидени във вътрешното право (C-949/19, т. 43 и сл.). Следователно, искова молба или жалба, с която се упражняват права, гарантирани от правото на Съюза, следва да бъдат третирани по същия начин като искове и жалби с еднакво основание и петитум, основаващи се на права, които субектите черпят от националния правен ред (C-161/15, т. 29). На свой ред принципът на ефективност изисква предвидените процесуални възможности да не бъдат обвързани от формални изисквания, които да правят тяхното упражняване практически невъзможно или прекомерно трудно (C-949/19, отново т. 43). Но достъпът до националния съд и броя на съдебните инстанции, които са компетентни да разгледат определен материален или процесуален правен спор, се урежда не от общностното право, а от законодателя на съответната държава-членка на ЕС – т. нар. принцип на процесуална автономия. Според него всяка държава сама определя системата и вида на съдебните способи за защита, изискванията и методите на тяхното упражняване. Принципът на процесуална автономия обаче не е абсолютен. В своята практика СЕС утвърждава разбирането, че процесуалната автономия на страните членки е ограничена от принципите на равностойност (обхванатите от правото на Съюза правила да не са по- неблагоприятни, отколкото при подобни положения, уреждани от вътрешното право) и ефективност (да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза) - C-497/20, т. 58. Следователно, съответният компетентен орган във всяка отделна държава може да изменя вече съществуващите съдопроизводствени правила или да приема нови по свое собствено усмотрение (това е негово суверенно право), като за целта не може нито да създава прекомерни пречки пред упражняването на гарантирани от общностното право права, нито да поставя упражняването им в по-неблагоприятно процесуално положение в сравнение с права от националното право. По този начин не се отнема процесуалната автономия на държавите-членки, а единствено тя бива поставяна в разумни предели с цел закрила на законните права и интереси на гражданите и техните организации, и предотвратяването на злоупотреби и заобикаляне на поети с учредителните договори задължения. В конкретния случай при постановяване на Определение № 282/29.06.2016 г. на ВКС, ТК, първо Т.О. по ч. т. д. № 999/2016 г. ВКС, с което е потвърдено прекратителното Определение № 51/19.02.2016 г. по т. д. № 1748/2015 г. на състав на II т. о. на ВКС, съдебният състав при ответника е приложил нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакцията преди измененията, обнародвани в Държавен вестник, бр. 50/2015 г. Наистина, нормата ограничава приложното поле на касационното производство съобразно минимална цена на иска по граждански и търговски дела като изискване за допустимост, но тя не урежда различен процесуален ред за упражняване на права, произтичащи от българското и общностното право. Напротив, въведените критерии се прилагат винаги при извършване преценката за допустимост на подадените касационни жалби, поради което не е нарушен принципът на равностойност. Съобразен е и принципът на ефективност, тъй като приложените от ВКС процесуални правила не създават прекомерни пречки пред правните субекти да защитят правата си – от компетентен съд. Ограниченията са създадени по силата на закон и биват обективни, ясни, универсални и предвидими, като не поставят изискване за извършване на допълнителни процесуални действия, които да затруднят прекомерно достъпа до касация. Цената на иска се определя от ищеца според направените в петитума на исковата молба искания, т.е. тя се влияе единствено и само от неговата преценка. Следователно, правните субекти, които се обръщат към съда с искане да разреши възникнал правен спор, като защити гарантираните им от материалния закон права, изначално могат сами да извършат надлежна преценка относно допустимостта на евентуална касационна жалба. Неотносимо е цитираното Решение на ЕСПЧ по делото П. П. срещу България (жалба № 2834/06 г.). Същото касае Тълкувателно решение № 1/04.02.2005 г. на ВКС, с което е дадено задължително тълкуване на нормата на чл. 30, ал. 2 ЗН, което изоставя старото виждане, застъпено в ППВС № 4 от 1964 г., и утвърждава разбирането, че използвания в закона израз „наследници по закон“ не включва всички лица по чл. 5 – чл. 10 ЗН (наследниците по закон от всички наследствени редове), а единствено тези наследници, които са призовани да наследят. По този начин кръгът от лица, спрямо които приемането на наследството по опис е предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск за възстановяване на запазена част от наследството, се разширява. Ищецът по посоченото решение е лице, чието дело, образувано по иск с правно основание чл. 30 ЗН, и стигнало до касационната инстанция, е прекратено от ВКС с аргумента, възприет именно заради междувременно приетото тълкувателно решение, че ищецът не е приел наследството си по опис, а ответникът не е призован към наследяване наследник, което води до процесуална недопустимост на предявената искова претенция. Делото е прекратено след срока за приемане по опис, както изтъква ЕСПЧ, а и изобщо след като ищецът вече е приел наследството направо (без ограничения в отговорността за задълженията на наследодателя), като по този начин е преграден не само достъпът до касация, а изобщо достъпът до съд на ищеца, посредством непредвидима промяна в процесуалния ред за упражняване на правата, който намира приложение по висящото дело. Фактите по цитираното дело на ЕСПЧ се различават съществено от обстоятелствата по настоящото. Първо, при постановяването на Определение № 282/29.06.2016 г. на ВКС, ТК, първо Т.О., постановено по ч. т. д. № 999/2016 г. и Определение № 51/19.02.2016 г., на ВКС, ТК, II Т.О., постановено по т. д. № 1748/2015 г., ВКС е приложил релевантната редакцията на чл. 280, ал. 2 ГПК. Изрично е изяснено, че съгласно § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) само касационните дела, образувани по касационни жалби, постъпили до влизане в сила на този кодекс, се разглеждат по досегашния ред – за разглеждане на делата в касационната инстанция. Наличието на тази изрична разпоредба относно реда за разглеждане на касационните жалби е изключвала относимостта на посочения от жалбоподателя § 25 от ПЗР на ЗИДГПК (обн. ДВ, бр.. 100/21.12.2010 г., като влизането в сила на действащия ГПК не е заварило висящо касационно производство и по предходната касационна жалба), както и на § 2, ал. 14 от ПЗР на ГПК (приложима във всички неуредени случаи). В този смисъл, жалбите на касатора са били оставени без разглеждане не поради влезли в сила нови непредвидими и несъразмерни процесуални правила, а защото не са отговаряли на нормативните изисквания за достъп не до съд, а до касационно обжалване - с процесните определения ВКС единствено отказва на ищеца достъп до касационното производство, но не изобщо неговата съдебна защита (предвид приложимата процесуална норма недопустими се явяват единствено касационните жалби, но не и предявените искове, за разлика от изложените по-горе положения по делото П. П. срещу България - жалба № 2834/06 г.). Следователно, не е накърнено правото на справедлив съдебен процес на ищеца, доколкото той е получил решение по повдигнатия от него материалноправен спор на две съдебни инстанции - единствено е ограничен достъпът до касация при зачитане на принципите на равностойност и ефективност и в синхрон със стандартите, изяснени в решението по делото Randstad Italia (С-497/20). За да отговаря на изискуемите стандарти за правораздаване, т.е. да покрива критериите за справедлив съдебен процес, съдът следва да бъде справедлив, публичен, безпристрастен, независим, създаден със закон и да разгледа делото в разумен срок. С оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания за нарушение на правото на разглеждане на съдебния спор в разумен срок, пристрастност и зависимост на съдебните състави на ВКС настоящият състав дължи произнасяне и по тези въпроси. Тъй като е предявен иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, а не по чл. 2б ЗОДОВ, неотносимо е поддържаното и пред настоящата съдебна инстанция правно твърдение за решаване на предявения от ищеца материалноправен спор в неразумен срок. Нещо повече, с влязло в сила на 23.12.2021 г. Решение № 219/22.02.2016 г., постановено по в. гр. д. № 2307/2018 г. по описа на ВОС, ГО, 4 с-в (л. 68 и сл. от т. 2 на първоинстанционното дело) на ищеца е присъдено заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди от решаването на процесния материалноправен спор в неразумен срок (в размер на 5000 лв., като солидарно е ангажирана обезпечително-гаранционната отговорност на ВКС, СГС и СРС). Твърденията за дискриминация, пристрастност и зависимост на съставите на ВКС, постановили процесните определения, са недоказани. Когато българският съд прилага точно закона и съобразно неговия дух, вкл. когато остави без разглеждане въззивна жалба поради нейната недопустимост, тъй като законодателят е ограничил този достъп до касационната инстанция, той не дискриминира страните, не проявява безпристрастност и не е зависим от някоя от страните в процеса, респ. от други извънпроцесуални обстоятелства и влияния. Върховният законодателен орган в Република България (Народното събрание) – при упражняване на законодателна целесъобразност, е ограничил този достъп до касационен контрол на въззивно решение, като е счел, че с оглед цената на иска не е обосновано касационната инстанция да се произнесе относно законосъобразността на въззивното решение. По този начин се цели облекчаване дейността на ВКС (за да упражнява надлежно и своевременно своите правомощия за върховен съдебен надзор - за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, вкл. чрез уеднаквяване на съдебната практика с постановявани от него тълкувателни решения - арг. чл. 124 КРБ), респ. ограничаване на съдебните разноски. Но това разрешение е установено на законодателно равнище, поради което дали то е целесъобразно или не, българският съд не може да бъде укоряван. От друга страна, към момента на постановяване на процесните прекратителни определения достъпът до касация по всички търговски спорове, вкл. когато една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (тези, които съобразно техния предмет, са описани в правната норма на чл. 365 ГПК, вкл. свързани със субективни търговски сделки по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, какъвто представлява сключеният между ищеца и националния железопътен превозвач договор за превоз на пътници) е бил ограничен от по- високия размер на материалния интерес по предявените искове (над 10000 лв., респ. над 20000 лв. – арг. чл. 280, ал. 2, респ. ал. 3 ГПК, съобразно различната редакция на процесуалния граждански закон). Съобразно тези критерии предявените от ищеца искове за заплащане на компенсаторно и заместващо обезщетение за твърдените от него имуществени и неимуществени вреди от националния железопътен превозвач по договора за превоз на пътници са търговски и по този въпрос не е имало спор в практиката на ВКС, както необосновано поддържа въззивникът. Едва обаче с допълнението на правната норма, уредена в чл. 113, изр. 2 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г. – след постановяване на процесните прекратителни определения), националният законодател уреди нормативното правило, че и когато правните спорове са търговски, но една от страните по тях е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, образуваните дела, макар и да са търговски, те се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес, поради което достъпът до касация по тези дела е определен от по-ниския размер на цената на исковете (над 5000 лв., а не над 20000 лв.). Но това е въпрос на законодателна целесъобразност, а не на неточно прилагане на закона от ВКС, респ. на недопустим отказ от правосъдие. Не намират опора в мотивите на прекратителните определения развитите от ищеца правни съображения, че ВКС е „трансформирал делото от гражданско (деликтно) в търговско”. Напротив, и в Решение № 135/07.11.2013 г., постановено по т. д. № 573/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I отд. (л. 166 от кориците на т. 1 от кориците на първоинстанционното дело; с него е отменено първото въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане от СГС) касационната инстанция е достигнала до извода, че предявените искове се основават не на деликтно, а на договорно основание („След като ищецът е претендирал морални, неимуществени вреди, за които е поддържал, че е претърпял в резултат на неизпълнение… на договорно задължение от превозвач, посочвайки правата и задълженията на страните по чл. 66 ЗЖТ при превоз на пътници и нормативната уредба на този вид договори в чл. 389 и чл. 369 ТЗ, обхващаща и материята на договора за превоз на пътници, неправилен се явява изводът на въззивния съд, че само при деликтната отговорност може да се търси обезщетение за този вид вреди… Отклонението от разрешенията, дадени в цитираното… ТР № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, води до извод за необходимост от отмяна на обжалваното решение”). Както бе изяснено, съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения на СЕС по правилното тълкуване и прилагане на общностното право и изведените от него принципи, вкл. и тези, уреждащи правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес (чл. 47 ХОПЕС), достъпът до трета съдебна инстанция (вкл. и касационна) не е абсолютно (това е въпрос на процесуална автономия на националната законодателство на всяка една държава-членка), като същественото е да бъдат обезпечени правните средства, необходими, за да се гарантира на правните субекти зачитането на правото им на ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза (Решение от 26.03.2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C-558/18 и C- 563/18, EU: C: 2020: 234, т. 32 и цитираната съдебна практика) – в този смисъл т. 56 от Решение на СЕС от 21.12.2021 г. по дело С-497/20. Следователно, като ВКС е достигнал до извода, че съобразно националното ни законодателство към релевантния момент въззивното решение не подлежи на касационен контрол поради търговския характер на делото и определения от законодателя лимит на цената на иска, не е нарушил уреденият в чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, § 1, чл. 13 и чл. 14 ЕКЗПЧОС принцип за гарантиране на правните субекти на достъп до независим и безпристрастен съд, в какъвто смисъл са основните оплаквания на въззивника. Съществено е, че предявеният от него материалноправен спор е разгледан на няколко съдебни инстанции, като неговите процесуални права не са били ограничени. Той е могъл да обжалва както съдебните решения по съществото на спора, така и преграждащото касационния контрол определение пред друг тричленен състав на ВКС. За правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, е ирелевантно обстоятелството дали съдебните актове са били законосъобразни – съобразно приложимото национално материално и процесуално право. Както бе изяснено, в настоящото производство е недопустимо извършването на преценка за обоснованост на постановеното от въззивния съд по преюдициалното дело (по което са постановени процесните преграждащи определения на ВКС) съдебно решение, а именно не е допустимо съдът да проверява дали СГС (по исковете на ищеца срещу националния железопътен превозвач) е допуснал нарушение на правилата на логическото мислене, а именно дали е приел за установени определени правнорелевантни факти, макар и те да не се изясняват чрез събраните по делото доказателствени средства, респ. дали въз основа на правилно установените правнозначими факти СГС е достигнал до погрешен фактически извод относно взаимовръзките на обстоятелствата и явленията в обективната действителност, т.е. за причинно-следствената връзка между отделните обстоятелства, като всеки отделен факт се проявява в два аспекта – веднъж като причина за настъпване на определен резултат, а в другия случай като следствие на един причинен процес. Не е допустимо да се изследва и дали в това съдебно производство въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и дали неправилно е приложил национална материалноправна разпоредба. Предмет на настоящото дело не е спорът, решен с влязло в сила решение на въззивната инстанция, а противоправни действия на касационната инстанция (чрез постановяване на потвърденото преграждащо определение), изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на общностното право, от които са настъпили вреди. Следователно, в настоящото съдебно производство е недопустимо съдът да преценява наличието на необоснованост на постановения от съдебен състав на СГС краен съдебен акт. Но само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че с отменителното решение ВКС не е дал указания на въззивния съд „за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди”, както необосновано поддържа въззивникът през цялото исково производство. Напротив, с оглед на обстоятелството че първият въззивен състав не се е произнесъл по основателността на предявения иск за заплащане на заместващо обезщетение при неизпълнение на договорно задължение по договор за превоз на пътници от националния железопътен превозвач (приел е, че по българското обективно материално право не може да се присъжда заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди – на договорно основание), без да се занимава с основателността на твърдяното договорно нарушение, ВКС е разяснил на втория въззивен състав, че трябва „да прецени, съобразно въведените фактически твърдения от ищеца по всеки един от исковете за причинени на жалбоподателя вреди от лошо и некачествено изпълнение на превоза…, правната квалификация, предвид твърдяното договорно неизпълнение, както и постановките на… тълкувателното решение, и въз основа на събраните доказателства да се произнесе по основателността на всяка от тях...”. Неоснователен се явява и доводът на ищеца, че при второто разглеждане на спора въззивният съд е отхвърлили предявените от него искове единствено поради недоказване на неоспорения до този момент от националния железопътен превозвач факт, че ищецът е пътувал на процесните дати. Напротив, в мотивите на Решение от 08.01.2015 г., постановено по гр. д. № 15391/2013 г. по описа на СГС, ГО, II-д с-в, новият въззивен състав е изложил и следните правни доводи, въз основа на които е формирал своето вътрешно убеждение за неоснователност на предявените искове: „Освен това от заключението на приетата ТЕ е установено, че закъсненията на превозвача се дължат на обективни причини, които не могат да се вменят във вина на превозвача – съответно наличие на свлачище, което изисква движение с по-ниска скорост с оглед спазване изискванията за гарантиране на безопасност на пътниците и задържане пред входния сигнал на гара Варна от служител, който не е подчинен на ответното дружество… При това положение ответникът е установил наличието на предпоставките по чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Не е налице и причинна връзка между претендираните вреди, тъй като по делото не се установи ответникът да е бил длъжен да съгласува разписанието си с автобусния градски транспорт…”; „… а съгласно чл. 113, ал. 3 ЗЖТ планът за композиране на влаковете се съставя от превозвача, т.е. правомощията на превозвача е да определя организацията и условията за превоз на пътници, вкл. композирането на влаковете. Като е променил композирането на ЕМВ през влаковия състав на влак № 30151 и като е намалил броя на ЕМВ през процесния период, ответникът не е извършил виновно нарушение на договора за превоз, а е упражнил правомерно свои предписани в нормативните актове правомощия”. Следователно, повдигнатите от ищеца материалноправни спорове пред българския съд са разгледани от две инстанции по фактите (първоинстанционен и два въззивни състава), като му е било обезпечено процесуалното право на участие в открития съдебен процес, с възможността да сочи и представя доказателства за установяване на заявената фактическа и правна теза, да изменя размера на предявените искове, да обжалва неблагоприятни за него съдебни актове. От друга страна, вторият въззивен състав – след отмяна на първото въззивно решение, е основал своето вътрешно убеждение единствено на приетите от него за установени доказателства и на закона, както предписват правните норми, уредени в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК, поради което преюдициалният материалноправен спор е разгледан от безпристрастен и независим национален съд в съответствие на уредените в чл. 6, ал. 1, чл. 13 и чл. 14 ЕКЗПЧ, респ. в чл. 47 ХОПЕС принципи за обезпечаване на справедлив съдебен процес, при упражняване на ефикасни правни средства за съдебна защита на твърдяно материално право, при недопускане на дискриминация относно възможността за упражняване на уредените от националния законодател процесуални права. В този смисъл, на ищеца е било гарантирано правото на достъп до безпристрастен съд, при проведен справедлив съдебен процес. За правилното решаване на настоящия правен спор е ирелевантно обстоятелството дали като краен резултат постановеното от втория въззивен състав съдебно решение е законосъобразно (както бе изяснено, в настоящото съдебно производство не може да се извършва контрол относно обосноваността на съдебния акт, респ. дали съдът неправилно е приложил съответния национален материален закон). При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи и САС достига до категоричния правен извод, че при постановяване на процесните преграждащи определения ВКС не само не е нарушил общностното право, преценено в светлината на категоричната съдебната практика на СЕС, но то съответства на основни принципи на общностното право – гарантиран достъп до безпристрастен и независим съд, установен от националното законодателство. Следователно, поради обстоятелството че в обективната действителност не се е осъществила първата материалноправна предпоставка, обуславяща възникването на претендираното от ищеца право на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, не следва да бъдат разглеждани и другите юридически факти, включени във фактическия състав на правната норма, уредена в чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението на СГС следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение. Основателна обаче се явява частната въззивна жалба – с оглед предмета на спора (ищецът твърди, че е пострадал от неправилно приложение на общностното право от национален съд) и за да не бъде ограничаван в своите процесуални права за защита, юрисконсултското възнаграждение трябва да е в минималния установен размер (100 лв.). По този начин ще се приложат принципите на пропорционалност и ефективност, в какъвто смисъл са и доводите на частния въззивник. При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия-ответник следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 100 лв. (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото), а за основателността на частната въззивна жалба на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК и чл. 278, ал. 4 ГПК в полза на въззивника трябва да се присъдят сторените от него съдебни разноски – за разглеждане на частната въззивна жалба (в размер на сумата общо от 16, 20 лв., представляваща сборът от заплатените държавна такса и банкова такса). Така мотивиран, Софийският апелативен съд