Решение № 415 от 9.3.2026 г. на Административен съд - Търговище по дело № 387/2025 г.

Производството е по реда на Глава десета, Раздел І от АПК, във връзка с чл.197, ал.2 от ДОПК. Образувано е по жалба на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК-030176627, със седалище и адрес на управление: гр.Търговище, ул. „Опълченска“47, представлявано от С. Х., подадена чрез адвокат Б. П. от САК, с посочен по делото съдебен адрес: гр.София 1421, район Лозенец, [улица], ет.2, ап.5 /АД „С. и П.“/срещу Решение № 150/ 17.07.2025г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е потвърдено Постановление за наложени обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител-М. Д. по ИД №25140000178/2014г., с което на дружеството е наложен запор върху вземане от трето задължено лице - ДЪРЖАВЕН ФОНД "ЗЕМЕДЕЛИЕ" по Програма /интервенция Еко-ТН,Кампания 2024г./, за сумата от 9320.30 лева. От доводите, изложени в жалбата като отменително основание се извлича неправилно приложение на материалния закон. Излага се твърдение, че сумата в размер на 9320.30 лева е дължима на дружеството от ДФ „Земеделие“ във връзка с държавна помощ по Програма Интервенция Еко-ТН. Навежда се, че в случая е налице целево финансиране по смисъла на пар.1, т.50 от ДР на ЗПЗП. Излагат се доводи, обосноваващи че относно вземания, съставляващи отпусната от ДФЗ помощ на земеделски производители за сметка на държавния бюджет, следва да се приеме, че е налице особен вид несеквистируемост, която макар и да не е изрично регламентирана в конкретна правна норма, се извежда от цялостната уредба на държавните помощи, съдържаща се в националното и общностното законодателство. Излага се становище, че преценката за несеквистируемост на имуществото се извършва от публичния изпълнител, а не както твърди органът от третото задължено лице, като крайната преценка дали едно право се ползва със защита от принудително изпълнение се прави от органите, ръководещи изпълнителния процес, в случая от публичния изпълнител. Излага се становище, че ЗДП е специален закон и неизплащането на тази помощ при предвидените в закона хипотези може да става само с разрешение на съда /чл.60 от ЗДП/. Навежда се, че държавната помощ се предоставя с акт по реда на чл.11 от ЗДП, а лицата които имат правен интерес от оспорване на тази помощ, разполагат с искове по чл.54 от ЗДП, като в тази връзка се обосновава, че с издаденото ПНОМ се осъществява намеса в държавната помощ по непредвидения в закона ред. Моли се оспореното решение да бъде отменено като незаконосъобразно. В съдебно заседание оспорващото дружество се представлява от адвокат С. А. от АК – Търговище, която поддържа жалбата на изложените в нея основания. Навежда, че с изпратеното от страна на НАП последващо разпореждане, органът не е предоставил възможност за преценка на ДФЗ дали да плати или не, а директно е разпоредил на последния, в 3-дневен срок от получаване на разпореждането, да прехвърли сумата от 9320.30 лева по сметка на НАП. В съдебно заседание, оспорващото дружество, допълни оспорването по жалбата си, като чрез процесуалния си представител адвокат С. А. от АК – Търговище изрично изложи волеизявление, че с жалбата си оспорва и Разпореждане с изх. № С 250025-0016673/23.06.2025г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище. Моли се посоченото разпореждане също да бъде отменено от съда като незаконосъобразно. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. От адвокат С. А. са представени писмени бележки с вх. №409/11.02.2026г., в които се излагат подробни доводи, обосноваващи че, както оспореното Решение № 150/ 17.07.2025г. на Директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него ПНОМ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, така и Разпореждане с изх. № С 250025-0016673/23.06.2025г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище са постановени при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с неговата цел. Излага се становище, че действията на НАП, обективирани в гореописаните актове са освен незаконосъобразни, но и репресивни по отношение на оспорващото дружество, тъй като водят до ограничаване на правото му да се ползва от предоставените му от ДФЗ субсидии за развитието на дейността си като земеделски производител. Навежда се, че дейността на дружеството е сезонна и неизвършването на агротехническите мероприятия навреме, водят до трайни неблагоприятни последици за дружеството като земеделски производител и за неговото стопанство. Излага се становище, че за разлика от подобни предходни производства, в които НАП е насочвал обезпечителните мерки към разплащателната сметка на бенефициера в съответната банка, в конкретния случай, с оспореното разпореждане НАП е насочил претенцията си директно към ДФЗ, с което НАП на практика е извършил разпореждане с процесните средства преди да е извършен съдебен контрол на оспорените актове и действия на органа. Навежда се, че тази поредица от незаконосъобразни действия на НАП влече след себе си невъзможност да бъдат възстановени средствата на оспорващото дружество като бенефициер. Моли се Решение № 150/17.07.2025г. на Директора на ТД на НАП – Варна, потвърденото с него ПНОМ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, както и Разпореждане с изх. № С 250025-0016673/23.06.2025г., като последващо действие на публичния изпълнител, да бъдат отменени като незаконосъобразни. Ответникът по оспорването – Директорът на ТД на НАП – Варна, в съдебно заседание не се явява. Представлява се от гл. юрисконсулт М. Д., която счита жалбата за неоснователна. По отношение на оспорването на Разпореждане с изх. № С250025-0016673/23.06.2025г., счита същото за недопустимо, тъй като последното подлежи на оспорване по друг процесуален ред – по чл.266 от ДОПК, което не позволява смесването на производствата. Навежда и че разпореждането не е преминало през административен контрол, като задължително условие за неговото съдебно обжалване. Излага доводи, обосноваващи че оспореното Решение и потвърденото с него ПНОМ с изх. № С250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител са издадени при доказаност на всички материални предпоставки и при правилно приложение на материалния закон. Излага становище, че вземането не е несеквистируемо и че третото задължено лице ДФЗ го е признало. Излага доводи, обосноваващи, че третото задължено лице, в случая Държавен фон „Земеделие“, само преценява дали вземането е секвистируемо или не и в тази връзка дали да погаси задълженията на дружеството или не. Излага становище, че публичният изпълнител не разполага с възможност за такава преценка, а е длъжен да продължи изпълнителните действия и да разпредели получените суми, погасявайки задълженията на дружеството. Навежда, че по преписката е налице становище на изпълнителния директор на НАП, че вземания като процесното не са несеквестируеми. Моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на оспорващия. От процесуалния представител на ответника – гл. юрисконсулт М. Д., са постъпили Писмени бележки с вх. № 399/10.02.2026г. В същите се излагат доводи, обосноваващи липса някоя от изброените в закона хипотези по чл.197, ал.3 от ДОПК, че задълженията на дружеството са ликвидни и изискуеми и в тази връзка, че е налице липса на основание за отмяна на наложената обезпечителна мярка с ПНОМ с изх. № С250025-022-0073143/23.06.2025г. Излага се становище, че преценката дали сумите са несеквестируеми се прави от платеца, тъй като публичният изпълнител няма достъп до данните за характера на вземането и в тази връзка липсата на такава преценка от страна на публичния изпълнител не може да бъде основание за отмяна на оспорените актове. Моли се жалбата да бъде отхвърлена. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът констатира следното: От данните по административната преписка се установява, че във връзка с непогасени публични задължения срещу дружеството „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище е образувано изпълнително дело № 25140000178/2014г. На 23.06.2025г. публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище – М. Д., след като е извършил преценка, че ще се затрудни събирането на установено и изискуемо публично вземане по изпълнително дело № 25140000178/2014г., в общ размер на 137 169,78 лв., от които главница от 81 423.51 лв. и лихва от 55746.27 лв. и след като е получил признание от третото лице – ДФ „Земеделие“, ЕИК 121100421, гр. София, че задълженото дружество „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище има вземане като земеделски стопанин по интервенция Еко-ТН е издал Постановление за наложени обезпечителни мерки /ПНОМ/ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. С посоченото постановление на основание чл.200 от ДОПК, чл.202, ал.2 от ДОПК, чл.195, ал.1-3 от ДОПК публичният изпълнител е наложил обезпечителната мярка – запор върху вземане от трето задължено лице Държавен фонд "Земеделие" по програма /интервенция Еко-ТН, кампания 2024г. за сумата от 9320.30 лв. Посоченото ПНОМ и запорното съобщение с изх. № С250025-119-0028074/23.06.2025г. са връчени на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище срещу разписка на 08.07.2025г. Постановлението е обжалвано от дружеството по административен ред пред Директора на ТД на НАП – Варна с жалба с вх.№ ЕВ-54-03-6104/15.07.2025г. По така постъпилата жалба на дружеството Директорът на ТД на НАП – Варна е постановил Решение № 150/17.07.2025г., с което е оставел без уважение жалбата на дружеството и е потвърдил ПНОМ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител – М. Д.. В решението като мотиви е посочено, че вземането на дружеството не попада в предвидените изключения по чл.213 от ДОПК или друга правна норма и че не се касае за целево публично финансиране по смисъла на ЗПЗП. Прието е, че доколкото с предоставените по мярката от ДФ „Земеделие“ средства не са финансирани дейности и услуги, възложени от държавата, то върху тези средства няма забрана за принудително изпълнение. Изложена е теза, че преценката дали вземането е секвестируемо се извършва от третото задължено лице ДФ „Земеделие“, което е администратор на държавните помощи по смисъла на чл.9, ал. 1 от Закона за държавните помощи. Изложени са мотиви, че са налице предпоставките по чл.230 от ДОПК за предприемане на действия по обезпечаване на публичните задължения по ИД № 25140000178/2014г. и че не са налице предпоставките по чл.197, ал.3 от ДОПК за отмяна на наложените обезпечителни мерки. Решение № 150/ 17.07.2025г на Директора на ТД на НАП – Варна е връчено на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище на 21.07.2025г. Жалбата на дружеството срещу посоченото решение е подадена до Административен съд – Търговище на 25.07.2025г., чрез органа, издал оспорения акт и е с вх.№ ЕВ-03-6104#2 /стр.4,5 от делото/. Не се спори между страните, че „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище има качеството на земеделски производител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПЗП, както и че паричното вземане от 9320.30 лева, върху която е наложена обезпечителната мярка с ПНОМ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г., е дължима от ДФ „Земеделие“ на земеделския производител „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД, ЕИК-030176627 по Програма/ Интервенция Еко-ТН. На 23.06.2025г. до ДФЗ е изпратено запорно съобщение с изх. № С250025-119-0028074/23.06.2025г. /стр.34/. Запорното съобщение е получено в ДФЗ по ел. път на 01.07.2025г. Във връзка с полученото запорно съобщение Директорът на Дирекци „Директни плащания“ при ДФЗ на 21.05.2025г. е изпратил до НАП по ел. път писмо, с което е признало вземането на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище. Видно от същото писмо дружеството като земеделски стопанин е кандидат по схема за директни плащания, за кампания 2024г. по интервенция Еко-ТН. На същата дата – 23.06.2025г., е издадено Разпореждане за изпълнение на основание чл.230, ал.4 от ДОПК с изх. № С250025-0016673/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, с което на ДФЗ е разпоредено в 3-дневен срок от получаване на разпореждането да прехвърли запорираните суми от 9320.30 лв. по посочената в разпореждането сметка на ТД на НАП – Варна. Посоченото Разпореждане е получено в ДФЗ по ел. път на 01.07.2025г. Видно от Писмо с изх. №07-1200/26975#3/19.01.2025г. на Изпълнителния директор на ДФЗ, дружеството е уведомено, че въз основа на разпореждане за изпълнение с изх. № С250025-0016673/23.06.2025г. оторизираната сума за кампания 2024г. по програма/интервенция Еко-ТН в размер на 9320.30 лв. е преведена по сметка на НАП. Обстоятелството, че посочената сума е преведена от ДФЗ направо по сметка на ТД на НАП – Варна се установява и от представената по делото справка СЕБРА, във връзка с направените от ДФЗ към „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище плащания през 2024г. и 2025г. Така установената фактическа обстановка се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. При така установеното от фактическа страна, по отношение на допустимостта на оспорването в жалбата срещу Решение № 150/17.07.2025г. на Директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него ПНОМ с изх. № С250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, съдът намира следното: Жалбата е подадена в законния срока, от надлежна страна, при наличие на правен интерес и при спазване на изискването за проведено административно обжалване, като задължителна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното оспорване. По основателността на жалбата, съдът намира следното: Въз основа на граматическото и систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 197 от ДОПК следва изводът, че предмет на съдебен контрол за законосъобразност в настоящото производство е, както Решението на Директора на ТД на НАП – Варна, така и Постановление с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. за налагане на обезпечителна мярка на публичен изпълнител. Оспореното Решение и потвърденото с него Постановление са издадени от компетентни органи, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при спазване на законовите изисквания за форма и съдържание на акта. По отношение на съответствието на актовете с материалния закон , съдът приема следното: Разпоредбата на чл. 213, ал. 1 от ДОПК установява принципа за пълна секвестируемост на имуществото на длъжника, но съставлява обща норма, от която по силата на специален закон може да бъде въведено изрично изключение. В действителност субсидиите от ДФЗ за подпомагане на земеделските производители не са посочени конкретно като несеквестируеми в чл. 213 от ДОПК. Противно обаче на възприетото от органа становище в обжалваното решение, съдът приема, че нормата на чл. 213 от ДОПК не урежда изчерпателно случаите на несеквестируемост при принудителното събиране на публични вземания, респективно че субсидията на земеделските производители не е изключена от несеквестируемостта. Съдът приема, че приложимата към казуса нормативна уредба е по-широка и включва, както националното право, така и правото на Европейския съюз. В чл. 1 от ЗПЗП са уредени различни форми на финансово подпомагане: държавно подпомагане; прилагане на схеми за директни плащания в съответствие с Общата селскостопанска политика на ЕС, както и прилагането на мерките от Програмата за развитие на селските райони. Средствата, с които се субсидират земеделските производители, включват такива от държавния бюджет на Република България и от бюджета на Европейския съюз, в различно съотношение. По своето естество и предназначение средствата, отпускани от фондовете на ЕС по схемите и мерките за подпомагане на земеделските производители, са публични финансови средства съгласно чл. 17а от ЗПЗП, а съобразно § 1, т. 50 от ДР на ЗПЗП, предоставянето им съставлява публично финансиране. Съгласно чл. 11а, ал. 1, т. 2 от ЗПЗП, Държавен фонд "Земеделие", действащ като Разплащателна агенция за България, извършва разплащания по схемите и мерките за подпомагане на Общата селскостопанска политика. Еко схема за екологично поддържане на трайните насаждения (Еко-ТН) е схема за директни плащания по смисъла на пар.1 от ЗПЗП. Интервенцията е включена в Стратегическия план за развитие на земеделието и селските райони за периода 2023–2027. Според изложеното в преамбюлната част на Регламент 2021/2116 на ЕП и Съвета, разходите за Общата селскостопанска политика /ОСП/, включително разходите за интервенции по стратегическите планове по ОСП, следва да се финансират от общия бюджет на Съюза директно чрез Европейския фонд за гарантиране на земеделието /ЕФГ3 и Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/ или в контекста на споделеното управление с държавите членки. Предвид изложеното следва да се приеме, че получаваните от едно лице, в качеството му на земеделски производител субсидии по различните схеми и мерки за подпомагане от европейските фондове, чрез Държавен фонд "Земеделие", в частта, която не е целево предоставена от държавния бюджет на България, представляват публично финансиране от бюджета на Европейския съюз, което също е целево. Съгласно чл.44 от Регламент 2021/2116 на ЕП и на Съвета „…държавите членки гарантират, че плащанията на бенефициерите по предвиденото в настоящия регламент финансиране се извършват в пълен размер…“.Бенефициери на тези плащания са регистрираните земеделски производители. Целта е влагане на средствата от ЕС в осъществяваната от земеделските производители дейност по схемите и мерките в рамките на общата селскостопанска политика, като субсидиите да достигнат персонално до бенефициерите и да се употребят за целта, за която са отпуснати, откъдето категорично следва правният извод, че финансирането е целево. Регламент 2021/2116 на ЕП и на Съвета предвижда също така плащанията да се извършват навреме, за да могат да се използват от бенефициерите ефективно и по предназначение. Всяка мярка от общата селскостопанска политика следва да бъде предмет на мониторинг и оценка, а имената на бенефициерите се публикуват, с оглед засилване на публичния контрол относно разходването на предоставените им средства. От горното се налага извода, че и при средствата от ЕФ като част от сумата на субсидията се касае за публично целево финансиране, поради което единственият овластен да получи средствата в пълният им размер е бенефициера – земеделски производител. Следователно, тези средства не могат да бъдат използвани за друга цел, освен за целта за която са предназначени, в т.ч. и за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и на вземания на трети лица. Регламента е пряко приложим в държавите членки на ЕС и с предимство пред националните разпоредби, които му противоречат. Предвид това разпоредбата на чл. 44, ал. 1 от Регламент 2021/2116, регламентираща правото на земеделския производител да получи в пълен размер субсидиите, както и своевременно, му дава правото да се позове на посочената норма и да обоснове несеквестируемостта на тези субсидии пред орган на държава - членка. Посочената разпоредба е и с предимство пред националните разпоредби ,които и противоречат. Цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделските производители, със средствата от фондовете на ЕС изключва възможността тези субсидии да бъдат предмет на принудително изпълнение за публични задължения, респективно предмет на обезпечения за събирането на публични задължения. По изложените съображения, съдът приема, че субсидиите от фондовете на ЕС са несеквестируеми вземания на земеделския производител, дори и европейското и националното право да не съдържат изрична разпоредба, където да е употребен този израз. След като финансирането от ЕС за земеделските производители е целево, като не се допуска то да преследва цел, различна от осъществяване на специалните политики на ЕС за развитие на селското стопанство и че за бенефициерите е предвидено по императивен начин правото да получат цялата помощ, която им е отпусната и е с източник средства от ЕС, то се налага изводът, че тези средства не могат да бъдат изплащани на лице, различно от бенефициера-земеделски производител и да имат различно предназначение от това, за което са отпуснати. Ако се приеме обратното, означава да се допусне противоречие с нормата на чл. 44 от Регламент 2021/2116 на ЕП и Съвета и на цялостната логика на публичното целево финансиране на земеделските производители със средствата от фондовете на ЕС. Посочените средства на ЕС не са отделени за финансиране на бюджетите на държавите - членки и не могат да се ползват с такава цел. Именно затова и изразходването на отпуснатите целеви средства от Държавен фонд "Земеделие", подлежи на контрол по отделен ред, а установяването, че те не са използвани по предназначение би довело до връщането им в европейския бюджет, тъй като подлежат на възстановяване, респ. до финансови корекции или налагане на санкции, както на земеделския производител, така и на държавата, тъй като неизползването на средствата по предназначение е станало чрез нейните органи. Това е още един аргумент да се приеме, че тези средства няма как да послужат за друго, освен за дейността, за извършването на която са отпуснати и предоставени на конкретния бенефициер-земеделски производител. В случая безспорно по делото е установено, че вземането на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище от ДФЗ в размер на 9320.30 лева е по схема за директни плащания за кампания 2024г. -Еко схема за екологично поддържане на трайните насаждения (Еко-ТН). Процесното вземане е обект на специален режим и не може да бъде предмет на принудително изпълнение за публични задължения на дружеството, респективно предмет на обезпечения за събирането на такива публични задължения. Въз основа на изложените правни доводи, съдът приема оспореното Решение № 150/ 17.07.2025г. на Директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него ПНОМ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище за постановени при неправилно приложение относимите материалноправни разпоредби и в несъответствие със законовата цел. Последните са отменителни основания по чл.146,т.4 и т.5 от АПК. Изцяло неоснователен е доводът на органа, изложен в оспореното решение, че преценката за секвестируемост се извършвала от третото задължено лице в качеството му на администратор на държавната помощ и Директорът на ТД на НАП – Варна нямал компетентност да се произнася по този въпрос. Преценката дали едно право се ползва със защита срещу принудително изпълнение е единствено в правомощията на органите, ръководещи изпълнителния процес, в случая на публичния изпълнител, като в подкрепа на тази теза е и регламентираната в закона отговорност за последния в чл.276 от ДОПК при наложен от него незаконен запор. В случая от съдържанието на самото Постановление, с което е наложена обезпечителната мярка по несъмнен начин се установява, че още към деня на неговото издаване -23.06.2025г. публичният изпълните е имал яснота за вида на вземането, а именно, че то съставлява субсидия, предоставяна чрез ДФЗ на дружеството в качеството му на земеделски производител по схема за подпомагане и възраженията на процесуалния представител на ответника, че публичният изпълнител нямал достъп до данните за характера на вземането и по тази причина нямал и правомощие да се произнася по неговата несеквестируемост са изцяло неоснователни. По изложените съображения съдът приема, че оспореното Решение № 150/ 17.07.2025г. на Директора на ТД на НАП – Варна и потвърденото с него ПНОМ с изх. № С 250025-022-0073143/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, офис Търговище, следва да бъдат отменени като незаконосъобразни. Незаконосъобразността на посочените актове обуславя незаконосъобразност и на последващите ги актове и действия на публичния изпълнител по принудителното събиране на това вземане, в т.ч. и на Разпореждане с изх.№С 250025-0016673/23.06.2025г. Последното обаче, съставлява действие на публичен изпълнител по принудително изпълнение, което подлежи на обжалване по друг процесуален ред- по реда на чл.266 и сл. от ДОПК. Едновременно с това, за да е допустим съдебен контрол на посоченото разпореждане следва същото първо да е било обжалвано по административен ред, като задължителна положителна процесуална предпоставка по аргумент на чл.268 от ДОПК, което в конкретният случай не е сторено. Ето защо оспорването по жалбата срещу Разпореждане с изх.№С 250025-0016673/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна се явява недопустимо и съдът няма правомощието в настоящото съдебно производство да го отмени. На основание гореизложеното следва жалбата на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище в частта ѝ, с която се оспорва Разпореждане с изх.№С 250025-0016673/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна да бъде оставена без разглеждане по същество-поради липса на акт, подлежащ на съдебно оспорване и производството по делото в тази му част да бъде прекратено. Следва жалбата в тази ѝ част да бъде изпратена на Директора на ТД на НАП-Варна за произнасяне по компетентност, съобразно указанията дадени от съда по тълкуването и прилагането на закона. Предвид изхода на спора и на основание на чл. 161, ал. 1, предл. първо от ДОПК, следва искането на оспорващото дружество за присъждане на разноски да бъде уважено. В случая претендираният като разход размер на адвокатско възнаграждение от 1200 лева е малко над размера на този по чл.8, ал.3 от Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, която норма не е задължителна за съда, съгласно СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., но може да служи за ориентир, съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС. Предвид това и след като отчете, че от страна на адвокат С. А. е осъществено реално процесуално представителство, както и фактическата и правна сложност на делото, съдът приема, че така претендираният размер на адвокатско възнаграждение от 1200 лв. в случая се явява съответен на предоставената адвокатска защита и следва да бъде уважен. Следва на „АГРО ИНЖЕНЕРИНГ“ ЕООД гр. Търговище да бъдат присъдени разноски в общ размер на 1250 лева, съставляващи 50 лева платена д.т. и 1200 лв.платено възнаграждение за един адвокат, съгласно представения по делото договор за правна помощ. Посоченият размер на присъдените по делото разноски от 1250 лева, след неговото превалутиране от левове в евро по реда на чл.12 и чл.13 от ЗВЕРБ, считано от 01.01.2026г., съгласно чл.3 от ЗВЕРБ е в размер на 639.11 евро. Следва разноските да бъдат възложени на юридическото лице, съгласно пар.1, т.6 от АПК, във вр. с пар.2 от ДР на ДОПК. Следва дружеството да бъде осъдено да внесе по сметка на Административен съд-Търговище размера на държавната такса, дължима за съдебното оспорване на Разпореждане с изх.№С 250025-0016673/23.06.2025г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна, като отделен административен акт, в размер от 50 лева, съгласно т.2б „б” от Тарифа №1 към ЗДТ за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерство на правосъдието. Посоченият размер на държавна такса, след неговото превалутиране от левове в евро по реда на чл.12 и чл.13 от ЗВЕРБ, считано от 01.01.2026г., съгласно чл.3 от ЗВЕРБ е в размер на 25.56 евро. Воден от горното, на основание на чл.197,ал.2 от ДОПК, чл.160, ал.1 от ДОПК, чл.159, т.1 от АПК, във връзка с пар.2 от ДР на ДОПК, чл. 161, ал. 1 от ДОПК, съдът