Решение № 3547 от 3.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11518/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение от 12.08.2022 год., постановено по гр.дело №40409/2021 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, Агенция „П.И.“ е осъдена да заплати на „Ф.Т.И.“ ООД – чуждестранно търговско дружество по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 300 лв., представляваща получена без основание компенсаторна такса, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.07.2021 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 20 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 750 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК сумата от 60 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Агенция „П.И.“. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено и препратено за разглеждане на компетентния административен съд. Спорът не бил подсъден на гражданския съд. Според практиката на ВАС, по същността си властническото волеизявление на компетентния контролен орган за определяне и събиране на компенсаторна такса се приравнявало на индивидуален административен акт в устна форма, тъй като компенсаторната такса имала санкционен характер и нейният правопораждащ характер било извършеното административно нарушение. Производството по налагане на компенсаторна такса било съкратено производство и представлявало сурогат на редовното производство по ЗАНН за налагане на санкции по административни нарушения. Като индивидуален административен акт законосъобразността на волеизявлението за определяне на компенсаторна такса се обжалвало по реда на чл. 146 и сл. АПК. Имуществените последици при установена незаконосъобразност също се уреждали по АПК. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че спорът му е подсъден, тъй като претенцията не била за вреди от отменен административен акт. Ищецът твърдял, че на 08.06.2020 год. бил спрял от служител на ответника и бил принуден да заплати компенсаторна такса, а впоследствие в молба от 13.10.2021 год. бил уточнил, че е бил спрян от контролни органи, които заявили, че за преминаването през маршрута Видин Кулата на 24.05.2020 год. не била заплатена тол такса, поради което и трябвало да плати такава в размер на 750 лв., ако иска да продължи пътуването си. Следователно проведено било производство по чл. 189е, ал. 2 ЗДвП, като със заплащането на компенсаторната такса били настъпили правните последици, визирани в ал. 5. В този смисъл спорът между страните бил административноправен, доколкото се оспорвало налагането на такса със санкционен характер от контролен орган /действащ в качеството си на орган на власт/, дължима съгласно чл. 10, ал. 2 ЗП, в случаите, когато има установено преминаване на платената пътна мрежа без надлежно заплатена такса. Компенсаторната такса представлявала публично държавно вземане, установено в закон, като същото произтичало от извършено административно нарушение по чл. 179, ал. 3 – 3б ЗДвП. СРС бил приел, че може да извърши косвен съдебен контрол на акта, с който била наложена компенсаторната такса. Такъв контрол обаче не бил извършен, а и нямал право да извърши такъв – чл. 17, ал. 2 ГПК. На следващо място поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Процесната сума представлявала компенсаторна такса по чл. 10, ал. 2 ЗП. Контролният орган бил установил, че към момента на нарушението пътното превозно средство е било над 12 т. с 5 оси /обстоятелство, което се потвърждавало от доказателствата по делото/, поради което дължимата такса била в размер на 750 лв. Първоинстанционният съд бил приел, че ответникът има основание да получи част от процесната сума, а именно 450 лв., като неправилен бил изводът, че таксата е била неправилно определена с оглед чл. 28, ал. 2 от Тарифата за таксите, които се събират за преминаване и ползване на републиканската пътна мрежа /пътно превозно средство над 12 т. с 2 оси/. При определяне на компенсаторната такса от значение били характеристиките на пътното превозно средство към момента на извършване на нарушението, а не характеристиките само на теглещото моторно превозно средство по документ за регистрация – чл. 10, ал. 1, т. 2, изр. последно ЗП. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Ответникът по жалбата „Т.Ф.И.“ ООД – чуждестранно търговско дружество счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че ответникът няма властнически правомощия в конкретния случай, като нямало и издаден акт за установяване на административно нарушение, който да е бил отменен и от който ищецът да е претърпял вреди. Предявена била претенция за възстановяване на недължимо платена сума, с която ответникът се бил обогатил, действайки като субект по събиране на пътни такси. В тази връзка следвало да се има предвид Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 год. по тълк.дело №1/2015 год. на ВКС и ВАС.Следователно предявеният осъдителен иск бил подсъден на гражданския съд. Сочи също така, че обосновано СРС бил приел, че в частност се касае за автомобил над 12 т. с 2 оси, поради което и размерът на компенсаторната такса е бил неправилно определен, като съгласно чл. 28, ал. 2 от Тарифата за таксите, които се събират за преминаване и ползване на републиканската пътна мрежа, същата възлизала на 450 лв. Изрично в тази норма законодателят бил посочил в табличен вид по вид и характеристики всяко пътно превозно средство и съответната такса. В описаните в нормата пътни превозни средства не били включени ремаркета, а и нямало доказателства процесният товарен автомобил да е бил с ремарке. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното: Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, но е неправилно. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че доколкото изложените от ищеца фактически основания и търсената от него защита касаят неоснователно обогатяване, то въпросът дали може да се иска връщане на повторно платена /респ. надплатена/ пътна такса от Агенция „П.И.“ следва да бъде разгледан по общия исков ред от компетентния граждански съд, както е прието в Определение № 38 от 23.09.2020 год. на ВАС по адм.дело № 35/2020 год., 5-членен състав на ВКС и ВАС. В същото е посочено, че логическото и езиковото тълкуване на нормите на Закона за пътищата /ЗП/ не може да обоснове извод за упражняване на властническа дейност, възложена на агенцията в качеството на административен орган, при което отношенията между този орган и ползвателите на платената пътна мрежа да могат да се третират на плоскостта на административната дейност, свързана с власт и подчинение; че агенцията извършва типична икономическа дейност, свързана със стопанисване на системата за събиране на винетните и други пътни такси, поради което е определена като „правен субект“ и „лице“ от нормативната уредба, както и че от приложното поле на Закона за държавните такси изрично са изключени таксите, събиране по ЗП. По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. В разглеждания случай е безспорно във въззивното производство, че процесното пътно превозно средство с рег.№IAE-5400, с държава на регистрация Гърция – собственост на ищеца, е с характеристиките на товарен автомобил с обща допустима максимална маса над 3.5 тона /тегло над 12 тона/, т.е. от категорията по чл. 10б, ал. 3 ЗП. На 08.06.2020 год., при осъществена проверка от контролни органи, ищецът заплатил на ответника сумата от 750 лв., представляваща компенсаторна такса по чл. 10, ал. 2 ЗП за преминаване на процесното превозно средство по маршрут Видин – Кулата на 24.05.2020 год. без да е била заплатена тол такса /чрез закупуването на маршрутна карта/. Установено е, че за пътно превозно средство с рег.№IAE-5400 няма закупена маршрутна карта за периода от 24.05.2020 год. до 25.05.2020 год., тъй като представената от ищеца маршрутна карта за този период се отнася до пътно превозно средство с рег.№IAE-54ОО. Символите 0 /нула/ и О /буква О/ не са взаимозаменяеми, т.е. за цифра от номера на пътното превозно средство трябва да бъде изписана 0 /нула/, а за буква – О. Доколкото ищецът твърди, че закупената от него маршрутна карта /на л. 7 от първоинстанционното дело/ се отнася именно до процесното превозно средство, за което е посочил, че общият му брой оси са пет и повече, то няма съмнение, че се касае за допусната грешка при декларирането на тол данни /а именно на регистрационния номер/, в който случай законодателят приема, че за пътното превозно средство не е заплатена дължимата такса /възстановяването на недължимо внесени такси по чл. 10 ЗП се е осъществявало по реда на Закона за държавните такси, съгласно чл. 55 ЗП – редакция, доп. – ДВ, бр. 60 от 2019 год., в сила от 30.07.2019 год., а според новата норма на чл. 55, ал. 2 ЗП /ДВ, бр. 14 от 2023 год., в сила от 10.02.2023 год. – недължимо платените такси по чл. 10, ал. 2 се връщат по искане на заинтересованата страна в срок до 5 работни дни по банков път или на каса по ред, утвърден от управителния съвет на Агенция „П.И.“; въпросът дали заплатената от ищеца тол такса чрез закупуването на маршрутна карта за пътно превозно средство с рег.№IAE-54ОО подлежи на връщане не е предмет на настоящото производство/. Правната регламентация на тол таксата се съдържа в ЗП и Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, издадена на основание чл. 10, ал. 7 ЗП. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП, заплащането на такса за изминато разстояние – тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3 дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. В разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗП е предвидено, че при установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство не е заплатена съответната такса по ал. 1, водачът на пътното превозно средство, неговият собственик или трето лице може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност. В този случай се освобождават от административнонаказателна отговорност и всички други лица, които могат да носят такава във връзка с конкретното пътно превозно средство. В контекста на изложеното и с оглед установените по делото фактически положения, настоящият съдебен състав приема, че за ответника е възникнало правото да получи компенсаторна такса с оглед установеното движение на процесното пътно превозно средство на 24.05.2020 год. по платената пътна мрежа без заплащането на тол такса /поради грешно декларирани данни/. Спорният между страните въпрос във въззивното производство е свързан единствено с размера на дължимата от ищеца компенсаторна такса. Размерът на таксата по чл. 10, ал. 2 ЗП е определен в Тарифа за таксите, които се събират за преминаване и ползване на републиканската пътна мрежа, която е издадена на основание чл. 10, ал. 6 ЗП. В приложимата в частност норма на чл. 28, ал. 2 от тарифата /редакция ДВ, бр. 101 от 2019 год./, размерът на компенсаторната такса, дължима от водача на пътно превозно средство с чуждестранна регистрация, неговия собственик или трето лице, е диференцирана в зависимост от вида на пътното превозно средство, като частност същата възлиза на 383 евро, равностойни на 750 лв., доколкото по делото е установено, че процесното пътно превозно средство над 12 тона, с 4 и повече оси. Този извод следва от съдържащото се в исковата молба признание на ищеца, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд намира, че отговаря на истината. В този смисъл ищецът не се легитимира като титуляр на претендираното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД /за сумата от 300 лв./. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в обжалваната му част, а предявеният иск – отхвърлен. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство в размер на 20 лв. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ сумата от 40 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът