Решение № 421 от 10.4.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 3239/2024 г.

Производство по чл. 258 и следв. от ГПК. Обжалва се от ответника по спора Районна Прокуратура – гр. П. Решение № 4 101 от 21.10.2024 г., пост. по гр.д. № 5 353/2024 г. на РС – Пловдив, с което въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата страна – ищцата по спора, Е. В. К. сумата 14 007 лв., предст. за периода м. април 2021 г. – м. декември 2023 г. разликата между дължимото й се брутно трудово възнаграждение в предвидения от Закона за съдебната власт минимален размер / удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера / и начисленото и платено на К. брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от предявяването на иска – 22.03.2024 г. до окончателното й изплащане, както и мораторната лихва върху присъдената сума до предявяването на иска, считано от датата на забавата / първо число на месеца, следващ този, за който се дължи трудовото възнаграждение / за всяко едно от процесните трудови възнаграждения, която лихва в размер на 2 207, 06 лева. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на решението. Поддържа се, че съдът не е обсъдил възраженията на РП – П. относно това кой е органа, компетентен да определя възнагражденията по чл. 218 от ЗСВ, съответно липсата на компетенции на РП – П. самостоятелно да определя размерите на трудовите възнаграждения на прокурорите от състава си и обвързаната й компетентност по прилагането на чл. 218 от ЗСВ, както и обстоятелството, че РП – П. е третостепенен разпоредител с бюджетни средства. Горното счита да е допуснато от съда съществено процесуално нарушение, довело до неправилно прилагане на материалния закон. Решението било постановено и при нарушение на материалния закон. Настоява, че по силата на чл. 218 ал. ал. 1 и 2 от ЗСВ възнагражденията само за най-високите / председателите на ВАС и ВКС, главния прокурор, началника на НСлС / и за най-ниските / младшите съдии/ прокурори/следователи / магистратски длъжности се определят по силата на закона и при настъпване на предвидените в разпоредбата условия. Всички останали магистратски възнаграждения / сред които и тези на районните прокурори / се определят само и единствено от Пленума на ВСС / чл. 218 ал. 3 / и че в ЗСВ не са разписани задължения Пленумът да извършва промени в Таблица № 1 / за ТВ на магистратите / при настъпване на определени условия - в тази насока се цитират Решение № 2476/27.02.2017 г. на ВАС по адм.д. № 12 621/2016 г. и Определение № 3967/20.03.2012 г. на ВАС по адм.д. № 1750/2012 г., 5 – членен състав. В случая, на въззиваемата – ищца РП – П. е изплащано трудовото възнаграждение в размерите по утвърдените от Пленума Таблици № 1 за процесния период. Поддържа се, че дори и процесната разлика да се дължи, то задължението за нейното плащане не е на въззивника - РП – П., т.к. тя действа в условия на обвързана компететност и е третостепенен разпоредител с бюджетни средства – т.е. не може да плаща на прокурорите от състава си възнаграждения в размери над утвърдените с казаната таблица, нито има бюджет за това, нито може да нарушава бюджетната рамка досежно предназначението на средствата и да ги заплаща не по предназначението им. В тази насока се позовава на разп. на чл. 7 ал. 2, чл. 11 ал.ал. 3 и 7 от Закона за публичните финанси. Цитира се съдебна практика – Решение № 260248/29.09.2020 г. на СГС, пост. по негово гр.д. № 3469/2020 г.. По така изложените доводи се иска отмяна на решението и отхвърляне на иска. Претендират се направените за две инстанции разноски, както и юрисконсултско възнаграждение. Не са заявени доказателствени искания. Въззиваемата – ищца по спора е депозирала отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа, че РП – П. е надлежен ответник по делото, както процесуален – чл. 27 ал. 2 от ГПК, така и от материално правна – като работодател на ищцата, т.к. съответния орган на съдебната власт се явява работодател на магистратите от състава му – в кото смисъл трайно установената съдебна практика. Поддържа, че действително съгласно разп. на чл. 218 ал. 3 от ЗСВ единствено Пленума на ВСС е органа, компетентен да определи размерите на трудовите възнаграждения на магистратите - извън тези по ал.ал. 1 и 2 на чл. 218 от ЗСВ. Но последно посочените две алинеи го задължават да определи размерите на възнагражденията на магистратите по ал. 3 в диапазона под тези по ал. 1 и над тези по ал. 2. В случая това задължение е нарушено, т.к. за целия исков период възнаграждението на въззивницата – ищца в качеството й на районен прокурор е било под минималното такова за най-ниската магистратска длъжност „ ••••••••• „, поради което основателно тя търси разликата само до това минимално възнаграждение. Същото й се дължи именно от РП – Пловдив като неин работодател и разпоредител с бюджетни средства, макар и от трета степен. Липсата на предвидени за процесното възнаграждение средства в бюджета на съдебната власт за съответната година не е основание, освобождаващо въззивника от отговорност. Същите ще се предвидят в бюджетите за следващи година – при евентуалното уважаване на иска с влязло в сила съдебно решение. Не са основание за освобождаване на въззивника от отговорност за заплащане на гарантирания минимум трудово възнаграждение и изложените от него съображения за оперативна самостоятелност, обвързана компетентност, спазване на бюджетната дисциплина. Предвид изложеното се пледира за потвърждаване на решението. Претендират се разноски за въззивното производство. Претедира се от адв. П. възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА. Не са заявени доказателствени искания. Съдът установи следното: Производството пред районния съд е образувано по предявен от въззиваемата - ищца Е. В. К. срещу Районна Прокуратура – П. / РП – П. / иск с правно основание чл. 128 вр. чл. 229 от ЗСВ и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД. Претендира се РП – П. да бъде осъдена да заплати на К. сумата 14 007 лв., представляваща разликата между дължимите й се брутни трудови възнаграждения за период м. април 2021 г. – м. декември 2023 г. вкл. и действително начислените и платени й брутни трудови възнаграждения за посочения период, както и сумата 2 207, 06 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане, считано от датата на всеки падеж / първо число на месеца, следващ месеца, за който се дължи незаплатената разлика в трудовото възнаграждение / до окончателното изплащане. Искът се основава на следните твърдения: За исковия период ищцата е работила на длъжност „ •••••••••. За този период ежемесечно й е начислявано и заплащано брутно трудово възнаграждение / БТВ /, определено на база основно месечно възнаграждение в размер под законоустановения минимум по чл. 218 ал. 2 от ЗСВ - удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт /НСИ/. Счита, че основното й месечно възнаграждение следва да е поне в този размер, т.к. той е законоустановения минимум за най ниската магистратска длъжност - в случая „ ••••••• „ съгл. чл. 163 т. 5 от ЗСВ, съответно че ОМВ за длъжността прокурор в РП не може да е под този минимум. Твърди, че начисляваното й ОМВ е под казания минимум въз основа на решения на Пленума на ВСС, който е определял ОМВ за заеманата от нея длъжност „••••••• „ под определения в закона минимум за всички магистрати от районно ниво. С тези решения всяка година на основание чл. 218 ал. 3 от ЗСВ е утвърждавана Таблица №1 на ВСС за определянето на ОМВ за съответните магистратски длъжности. Счита, че разпоредбата на чл. 218, ал. 3 от ЗСВ предоставя възможност на Пленума на ВСС да определя възнагражденията на длъжностите в съдебната власт - извън тези по ал.ал. 1 и 2, но това не означава, че му делегира правомощия да определя ОМВ на районните магистрати под законоустановения минимум ОМВ за най ниската магистратска длъжност, който размер счита да е с императивен характер и за магистратите да е аналог на минималната работна заплата. От РП – П. е депозиран отговор в срок. Счита исковата молба за недопустима, евентуално за неоснователна. Оспорва ОМВ по чл. 218 ал. 2 от ЗСВ да има императивен характер за длъжността „••••••• „. Настоява, че по силата на чл. 218 ал. ал. 1 и 2 от ЗСВ възнагражденията само за най-високите / председателите на ВАС и ВКС, главния прокурор, началника на НСлС / и за най-ниските / младшите съдии и прокурори / магистратски длъжности се определят по силата на закона и при настъпване на предвидените в разпоредбата условия. Всички останали магистратски възнаграждения / сред които и тези на районните прокурори / се определят само и единствено от Пленума на ВСС / чл. 218 ал. 3 / и че в ЗСВ не са разписани минимуми за тях, нито задължения за Пленума да извършва промени в Таблица № 1 / за ТВ на магистратите / при настъпване на определени условия. Поддържа се, че дори и процесната разлика да се дължи, то РП – П. не е материално правно легитимирана да отговаря за нея. Задължението не е на РП – П., т.к. тя действа в условия на обвързана компетентност и е третостепенен разпоредител с бюджетни средства – т.е. не може да плаща на прокурорите от състава си възнаграждения в размери над утвърдените с казаната таблица, нито има бюджет за това, нито може да нарушава бюджетната рамка досежно предназначението на средствата и да ги заплаща не по предназначението им. Според установената съдебна практика прокурорът не е страна нито по трудово правоотношение, нито по служебно правоотношение. Препращането към КТ било субсидиарно, като не водело до извод, че прокурорът е страна по трудово правоотношение, съответно че Прокуратурата, в случая РП – П. е неговия работодател. По делото е безспорно установено, че: За исковия период 01.04.2021 г. – 31.12.2023 г. ищцата е заемала длъжността „•••••••„ в •••••••• – П.; За същия период, ищцата е получавала ежемесечно брутни трудови възнаграждения / БТВ /, определени на база основно месечно трудово възнаграждение / ОМВ / съгласно утвърдени от Пленума на ВСС за исковия период Таблици № 1 и конкретно утвърденото ОМВ за длъжността „ ••••••• „ – чл. 218 ал. 3 от ЗСВ; ОМВ по казаните таблица са под размерите по чл. 218 ал. 2 от ЗСВ – удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на НСИ; Дължимата разлика между така начисленото и получено от ищцата БТВ / определено на база ОМВ по казаните таблици / и претендираното от ищцата БТВ / изчислено на база ОМВ в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на НСИ / е за възведения период в размер на исковата сума от 14 007 лева. Посочени са от вещото лице С. К. разликите по месеците, формиращи посочената обща сума. Обезщетението за забава върху тази сума – в размер на законната лихва, считано от датата на всеки падеж / първо число на месеца, следващ месеца, за който се дължи трудовото възнаграждение / до датата на предявяване на иска е в размер на исковата сума 2 207, 06 лева. Обезщетенията са също посочени в заключението за всяка неначислена и незаплатена месечна разлика, считано от падежа й до предявяването на иска. Спорният въпрос е дали Пленумът на ВСС в изпълнение на правомощията си по чл. 218 ал. 3 от ЗСВ има задължението да определя ОМВ на останалите магистрати / извън визираните а ал.ал. 1 и 2 на разпоредбата / в диапазона между императивно установените размери по чл. 218, ал.1 и ал.2 на ЗСВ и конкретно над минимума ОМВ по ал. 2 и ако отговорът е положителен – дали съответния орган на съдебната власт, в случая РП П., е задълженото за разликата лице в качеството на работодател на ищцата, заемаща длъжността „ •••••••• „ в РП – П. Според настоящата инстанция отговорът и на двата въпроса е положителен. Трудовите възнаграждения на магистратите / основни и допълнителни / се определят от Пленумът на ВСС – чл. 30 ал. 2 т. 10 от ЗСВ. В чл. 218 от същия са разписани основните месечни възнаграждения на различните нива ••••••. Алинеи 1 и 2 на чл. 218 определят императивно ОМВ на магистратите на най високо ниво / председателите на ВКС, на ВАС, на главния прокурор и на директора на НСлС / и на най – ниското ниво / длъжностите младши съдии/прокурори/следователи /. ОМВ на останалите магистратски длъжности се определят с решение на Пленума на ВСС - ал. 3 на чл. 128 от ЗСВ, като техните размери не са императивно установени. Същите обаче – с оглед разпоредбите на ал.ал. 1 и 2 на чл. 218, задължително следва да са в рамките на очертания от тези разпоредби диапазон между най високите и най ниските ОМВ за магистратските длъжности. Основният принцип на ЗСВ е по високо възнаграждение / в т.ч. и основно / за по високите магистратски длъжности. В подкрепа на този извод е и разп. на чл. 227 ал. 5 от ЗСВ. Т.е. решението на Пленума по чл. 128 ал. 3 от ЗСВ не може – както е процедирано в случая, да определи основно месечно възнаграждение на ••••• от районен съд/прокуратура под законоустановения минимум ОМВ за ••••••. Следователно, на ищцата в качеството й на прокурор в РП – Пловдив се дължи разликата между полученото от нея БТВ, изчислено на база ОМВ под минимума по чл. 218 ал. 2 от ЗСВ и БТВ, определено на база този минимум. Искът по чл. 128 КТ вр. чл. 229 от КТ е доказан по основание, а също и досежно размера – предвид събраните доказателства, казани по горе. Материално - правно пасивно легитимиран да отговаря по иска е Районна Прокуратура – П. в качеството й на работодател по арг. на чл. 61 от КТ и предвид разпоредбата на чл. 229 от ЗСВ вр. § 1 т. 1 от ДР на КТ, без оглед на обстоятелството, че възнаграждението за съответната магистратска длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е и назначаването на магистрата – чл. 160 от ЗСВ. По своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд и макар правоотношението по заемането на магистратската длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат своя труд в съответния орган на съдебната власт / чл. 161 от ЗСВ /, който се явява техен работодател, а не органът по назначението – ВСС. Правоизключващите възражения на въззивника за невъзможност самостоятелно да определя и изплаща трудовите възнаграждения на прокурорите от състава си, за обвързаната му компетентност по прилагането на чл. 218 от ЗСВ, както и за това, че РП – П. е третостепенен разпоредител с бюджетни средства и не може да нарушава бюджетната рамка досежно предназначението на разпределените й средства и да ги заплаща не по предназначението са правно ирелевантни. Искът е по основание доказан, на ищцата се дължи разликата между платеното й и действително дължимото й се трудово възнаграждение за исковия период, задължението за плащането е на работодателя. Причините, довели до начисляването и плащане на възнаграждение в размер под законоустановения / решението на ВСС, обвързаността на съответния административен ръководител с това решение / не са основание за съда за отхвърляне на иска, след като той е установен по своето основание и размер. В този смисъл и Определение № 772/18.02.2025 г. на ВКС по гр.д. № 1351/2024 г., Трего г.о., ГК по аналогичен казус, според което, когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма и нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител на съответния орган на съдебната власт с това решение са пречка за съда да приложи директно закона. Предвид изложеното обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което се потвърждава. С оглед този инстанционен резултат на процесуалния представител на въззиваемата страна - адвокат П. по чл. 38 ал. 1 от ЗА, се определя - на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА, възнаграждение за въззивното производство в размер на 1 500 лева. И съдът