Решение № 4269 от 12.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12151/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20054383 от 23.08.2022 год., постановено по гр.дело № 72612/2018 г. на СРС, ІІІ Г.О., 148 състав, е осъдено „Е. бг“ ЕООД, с ЕИК •••••••, да заплати на „Ч.Д.-Б.“ ООД, с ЕИК ••••••• по посочената по делото банкова сметка на основание чл.79, вр. чл.9 ЗЗД сумата 6461 лв., представляваща такса „поддръжка“ за наетите по договор от 16.10.2017 г. и 2 бр. анекси от 29.12.2017 г. недвижими имоти за м.02. и 03.2018 г.; на основание чл.79, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД сумата 12588, 52 лв., представляваща разходи за електроенергия за наетите имоти за м.02-04.2018 г.; на основание чл.82, вр. чл.233, ал.1 ЗЗД сумата 2500 лв., представляваща обезщетение за вредите от връщането на наетите имоти в непочистено състояние, както и на основание чл.78 ГПК сумата 2200, 10 лв., представляваща разноски пред първата инстанция. С решението на съда са отхвърлени изцяло предявените от „Е. бг“ ЕООД, с ЕИК •••••••, срещу „Ч.Д.-Б.“ ООД, с ЕИК •••••••, осъдителни искове по чл.55 ЗЗД за сумата 22500 лв., претендирана като подлежащи на връщане поради неосъществено основание плащания от 12.12.2017 г., 24.01., 31.01., 23.02. и 19.03.2018 г.; евентуално по чл.82 ЗЗД за същата сума, претендирана като обезщетение за вреди от непредоставяне на наетите по договора и анексите имоти; по чл.55 ЗЗД за сумата 5000 лв., претендирана като подлежащо на връщане поради неосъществено основание плащане от 05.01.2018 г., евентуално по чл.79, вр. чл.9 ЗЗД за същата сума, претендирана като подлежащ на връщане депозит при прекратяване на договор за наем; всички суми- ведно със законната лихва от 29.08.2018 г. до окончателното изплащане. Срещу решението на СРС, 148 с-в е постъпила въззивна жалба от „Е. БГ“ ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Г. Д., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените от ищеца „Ч.Д.-Б.“ ООД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове бъдат оставени без уважение, като неоснователни и недоказани, а предявените от ответника „Е. БГ“ ООД, гр.София срещу ищеца „Ч.Д.-Б.“ ООД, гр.София, насрещни осъдителни искове бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, като постановено в нарушение на процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец „Ч.Д.-Б.“ ООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.А. А. оспорва подадената от ответника въззивна жалба, като неоснователна. Моли съда, въззивната жалба, като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Решението, в частта, с която са отхвърлени изцяло предявените от „Е. бг“ ЕООД, с ЕИК •••••••, срещу „Ч.Д.-Б.“ ООД, с ЕИК •••••••, осъдителни искове по чл.55 ЗЗД за сумата 22500 лв., претендирана като подлежащи на връщане поради неосъществено основание плащания от 12.12.2017 г., 24.01., 31.01., 23.02. и 19.03.2018 г.; евентуално по чл.82 ЗЗД за същата сума, претендирана като обезщетение за вреди от непредоставяне на наетите по договора и анексите имоти; по чл.55 ЗЗД за сумата 5000 лв., претендирана като подлежащо на връщане поради неосъществено основание плащане от 05.01.2018 г., евентуално по чл.79, вр. чл.9 ЗЗД за същата сума, претендирана като подлежащ на връщане депозит при прекратяване на договора за наем, е недопустимо, поради следното: В процесния случай, първоинстанционният съд е разгледал по същество насрещни осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 от ЗЗД, чл.82 от ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД предявени при условията на евентуалност от ответника „Е. бг“ ЕООД, гр.София срещу ищеца „Ч.Д.-Б.“ ООД, гр.София, които не са били приети за разглеждане в предвидения в чл.211 ГПК срок - до подаване отговор на исковата молба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран по надлежния ред, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.1 от ГПК в срока за отговор на исковата молба ответникът може да предяви насрещен иск, ако той по рода си е подсъден на същия съд и има връзка с първоначалния иск или ако може да стане прихващане с него. На следващо място с оглед данните по делото съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответникът по делото „Е. бг“ ЕООД, гр.София не е депозирал отговор на исковата молба в предвидения в разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК преклузивен едномесечен срок. В разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК е предвиден преклузивен едномесечен срок, в който ответникът може и следва да упражни защитата си срещу иска като представи отговор на исковата молба, съдържащ становище по допустимостта и основателността на предявения иск и възраженията против него, и ангажира доказателства. Пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК е обвързано с настъпване на указаните в чл.133 от ГПК неблагоприятни последици - ответникът губи възможността да извърши предвидените в чл.131 от ГПК процесуални действия в по-късен момент, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В случаите, когато на ответника редовно са връчени преписи от исковата молба и приложенията й и той е бил редовно призован от първоинстанционния съд, но ответникът не е подал в едномесечния срок по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба и не се е явил и не е изпратил представител в откритите съдебни заседания на първоинстанционния съд, като по този начин не е оспорил и не е направил възражения срещу иска, срещу обстоятелствата, на които той се основава, и срещу доказателствата на ищеца, не е навел насрещни твърдения за факти и правни възражения, не е посочил и представил доказателства за тях и не е оспорил приетите експертни заключения по делото, тези негови процесуални права се преклудират съгласно разпоредбите на чл.133, чл.144, чл.146, ал.3, чл.147, чл.193, ал.1, чл.200, ал.3 и чл.266, ал.1 от ГПК, поради което те не могат да бъдат упражнени за първи път във въззивното производство. В тези случаи, дори и при липса на доклад по чл.146 от ГПК, респективно - при непълноти и неточности в него, несъбирането на доказателства в полза на ответника не се дължи на процесуалните нарушения на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК, а на собственото небрежно бездействие на ответника в първоинстанционното производство. Това е така, защото в тези случаи, дори и при направен доклад по делото първоинстанционният съд не би могъл да укаже с него на ответника, съгласно чл.146, ал.2, във вр. с ал.1, т.5 от ГПК, за кои от „твърдяните от него факти” той не сочи доказателства, според разпределянето на доказателствената тежест в процеса, тъй като ответникът изобщо не е направил насрещни твърдения на факти и насрещни доказателствени искания, като не е оспорил и тези на ищеца. В тези случаи, след като ответникът е бездействал в течение на цялото първоинстанционно производство, той няма основание да иска за първи път във въззивното производство събиране на доказателства, включително в хипотезата на чл.266, ал.3, във вр. с чл.146 от ГПК, тъй като това негово право е вече преклудирано, съгласно посочените по-горе процесуални разпоредби. Първоинстанционният съд е намерил за неоснователно в процесния случай въведеното възражение за недопустимост на произнасянето по насрещните осъдителни искове, като е приел очевидно, че са заявени с отговора на исковата молба в едномесечния срок по чл.131 ал.1 ГПК, и е разгледал същите по същество на спора. Решението на СРС, 148 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените насрещни осъдителни искове е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В решение № 429 от 21.06.10 г. по гр.дело № 1151/09 г.на І г.о. на ВКС е посочено, че действащият ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения, с което се цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата, като се намали броя на откритите заседания. Съгласно чл.131 ал.1 ГПК, с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание за отговора, както и последиците от неподаването му. Ето защо, ако страната бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на оспорен документ, не посочи или представи доказателства или не упражни правата си по чл.211 ал.1, чл.212 и чл.219 ГПК, тя губи възможността да направи това по-късно, освен ако това се дължи на особени непредвидени обстоятелства. В процесния случай, в срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът не е упражнил правото си по чл.211, ал.1 ГПК да предяви насрещни осъдителни искове. В процесния случай на ответника „ Е. БГ“ ЕООД, гр.София е бил изпратен препис от исковата молба и доказателствата с указания за представяне на отговор на търговския му адрес, съобщението е получено от пълномощник - адв.Г. Д. на 06.07.2018 г., с приложено по делото надлежно пълномощно от 03.07.2018 г. Отговорът на исковата молба и исковата молба с предявените насрещни осъдителни искове са изпратени по пощата на 28.08.2018 г. В нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд е приел, че насрещните осъдителни искове, заявени с исковата молба с вх.№ 7889/29.08.2018 г. по регистъра на Районен съд- Разлог са подадени в срок. Препис от исковата молба с указанията на съда са били редовно връчени на ответника, чрез неговия пълномощник адв.Г. Д. с приложено по делото пълномощно. От деня на редовното връчване - 06.07.2018 г. за него е започнал да тече едномесечния срок за отговор по чл.131 ал.1 ГПК, като до неговото изтичане - 06.08.2018 г. насрещни осъдителни искове не са предявени, както и отговор на искова молба в посочения преклузивен срок не е бил подаден. Ответникът е разполагал с процесуалната възможност да предяви насрещен иск най-късно с отговора на исковата молба - чл.211 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.1 от ГПК в срока за отговор на исковата молба ответникът може да предяви насрещен иск, ако той по рода си е подсъден на същия съд и има връзка с първоначалния иск или ако може да стане прихващане с него. Пропускането на тази възможност е преклудирала правото му. По изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение, в частта, с която са разгледани и отхвърлени предявените насрещни осъдителни искове е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по насрещните осъдителни искове, предмет на въззивно обжалване, следва да бъде прекратено. На следващо място, съдът приема, че решението е правилно, в частта, с която са уважени предявените от ищеца срещу ответника обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.232, ал.2, пр.2-ро от ЗЗД и чл.233, ал.1, изр.2-ро от ЗЗД за сумите посочени в диспозитива на обжалваното решение. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Съдът приема за изцяло неоснователни изложените от ответника основни доводи във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая доказателствени искания не са направени с въззивната жалба. С оглед на което доводите на ответника за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение, в частта, с която са уважени предявените от ищеца осъдителни искове не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Като неоснователни следва да се преценят и доводите изложени във въззивната жалба за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. На следващо място, съдът приема, че във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение /единствените фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В процесния случай във въззивната жалба на ответника не са изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение в частта, с която са уважени предявените от ищеца осъдителни искове, като изложените доводи, съдът намира, че не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възражения на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други. На следващо място, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта, с която са уважени предявените от ищеца осъдителни искове относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази обжалвана от ответника част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК. С оглед на което правилно са уважени предявените от ищеца обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.232, ал.2, пр.2- ро от ЗЗД и чл.233, ал.1, изр.2-ро от ЗЗД за сумите посочени в диспозитива на обжалваното решение, като основателни и доказани. С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение в частта, с която са уважени предявените от ищеца срещу ответника обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.232, ал.2, пр.2-ро от ЗЗД и чл.233, ал.1, изр.2-ро от ЗЗД, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора, на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 5000 лв./ пет хиляди лева/ за въззивната инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 04.12.2022 г., платежно нареждане за кредитен превод от 05.12.2022 г. и списък по чл.80 от ГПК. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,