Решение № 2713 от 24.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 924/2026 г.

Производството е по чл.258-273 от ГПК. С Решение № 13681 от 14.07.2025 г., постановено по гр.д. № 22938/2024 г. на СРС, 120 състав е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от Р. З. Б., ЕГН ••••••••••, гр. София, ж.к. ••••••••, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, адрес: гр.София, ул. „Ястребец” № 23Б, иск с правно основание чл.439 от ГПК за установяване недължимост на сумата от 782.89 лв., представляваща главница за топлинна енергия, и лихви в размер на 128.96 лв., поради погасяване на вземането по давност. В срока по чл.259, ал.1 ГПК, решението е обжалвано от ищеца Р. З. Б., като неправилно. Навеждат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон, непълнота на мотивите, необоснованост на изводите със събраните по делото доказателства. Поддържа, че изводите на съда, че вземанията по издадения на 14.01.2016 г. изпълнителен лист не са погасени са неправилни. Неправилно, съдът е приел, че давността за вземанията е петгодишна, а не тригодишна. Едновременно с това, според ищеца, неправилно съдът е приел, че давността за вземанията е била прекъсвана със запорни съобщения и съобщения за извършване на описи. Доколкото последните не са довели до извършване на същински изпълнителни действия, то, същите не са довели до прекъсване на давността за вземанията. Освен това съдът неправилно не е отчел и прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция, като след бездействието на съдебния изпълнител в продължение на две години не следва да бъдат съобразени като законосъобразно извършени последващите действия по принудително изпълнение. Отправя искане за отмяна на решението на СРС и за уважаване на иска като основателен. Претендира разноски. Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да се потвърди като правилно, постановено в съответствие с процесуалните правила и материалния закон, както и поради обоснованост, съобразена със събраните по делото доказателства. Претендират разноски. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, като такива в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Производството е образувано по искова молба от 18.04.2024 г. на Р. З. Б., срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, с която е предявен иск с правно основание, чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата от 782.89 лв., представляваща главница за топлинна енергия, и лихви в размер на 128.96 лв., поради погасяване на вземанията по издаден на 14.01.2016 г. изпълнителен лист по давност. Чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 06.03.2015 г. е бил издаден на 14.01.2016 г. изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1006/2015 г. по описа на СРС, 53 състав. С него е посочено, че ищецът е осъден да заплати на дружеството- ответник сумата от 782,89 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода месец 03.2013 г. - месец 04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното му плащане, сумата от 128,96 лв. лихва за забава за периода 01.05.2013 г. до 17.12.2014 г., както и държавна такса в размер на 23,86 лева и 286,33 лева възнаграждение за юрисконсулт. От приложеният препис на изпълнителното дело № 565/2016 г. се установява, че същото е било образувано при ЧСИ С.Х. първоначално на 29.03.2016 г., по молба на „Топлофикация София“ ЕАД, въз основа на издадения изпълнителен лист от 14.01.2016 г. по ч.гр.д. № 1006/2015 г. по описа на СРС, 53 състав, както и че с молбата от 29.03.2016 г. „Топлофикация София“ ЕАД е възложило, на основание чл.18, ал. 1 ЗЧСИ, на частния съдебен изпълнител да проучи имуществото на ищците и да определи начина на изпълнението. По изпълнителното дело /№ 565/2016 г./ са били предприети следните изпълнителни действия по отношение на длъжника: на 23.06.2016 г., на 27.06.2016 г., на 05.07.2016 г., на 04.01.2017 г. и на 09.03.2018 г. са били наложени запори върху Б.ите сметки на длъжника; на 29.03.2018 г. е била подадена от ищеца до ЧСИ молба за разсрочване погасяванията на вземанията, с която същият е признал вземането на ответника за посочените в изпълнителния лист суми. С подадена молба от взискателя от 24.02.2020 г. е отправено искане за извършване на справки за имущественото състояние на длъжника, както и за налагане на запор по вземанията му и опис и оценка на притежаваните от него движими вещи. В отговор на тази молба не са извършвани каквито и да е процесуални действия от ЧСИ и с Постановление от 02.08.2023 г. изпълнителното дело е било прекратено поради перемпция на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. По молба на взискателя ответник от 25.10.2023 г. е било образувано изпълнително дело № 20238600401837 по описа на ЧСИ В.Д.М. с peг. № 860 по КЧСИ и район на действие СГС. На ЧСИ е възложило проучване на имущественото състояние на длъжника и са посочени конкретни способи за изпълнение. От представения препис на изпълнителното дело се установява, че по изпълнителното дело са били наложени запори, както следва: на 02.11.2023 г. - запор на вземанията от „Изипей“ АД, “Уникредит Булбанк“ АД, „Първа инвестиционна банка“ АД, „Обединена българска банка“ АД и „Банка ДСК“ АД. Наложен бил на 01.12.2023 г. запор на пенсията на ищеца, при определена от НОИ удръжка в размер на 183,13 лева, която удръжка била променяна многократно, като по делото ежемесечно са постъпвали суми от запора. Видно е, че изпълнителното дело е приключило поради напълно издължаване, за което и издадено разпореждане от 21.11.2024 г. При така установеното, въззивният съд намира следното от правна страна: Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, и настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане. Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК. По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК. В случая за вземанията е приложима посочената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна давност, тъй като същите са установени с влязла в законна сила заповед за изпълнение от 06.03.2015 г. и доводите на въззивника в обратен смисъл се явяват неоснователни. Съобразно разпоредбата на чл. 116, б. "а" ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. С дадените разяснения с ТР № 4 от 14.10.2022 г. по т. д. № 4 / 2019 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. С подадената на 29.03.2018 г. молба от длъжника /вх. № 14857/30.03.2018 г./, същият е признал вземанията по образуваното изпълнително дело, с което негово действие е прекъсната давността за вземанията на основание чл. 116, б. "а" ЗЗД. Съобразно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД е предвидено, че давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Според дадените разяснения с т.3 от ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК НА ВКС, хипотезата на чл. 116, б. "в" ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл. 116, б. "б" ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. "в" ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора - взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Именно с така дадените разяснения по цитираното тълкувателно дело, задължителни за съда съобразно указанията на чл.130, ал.2 ЗСВ, е даден отговор на оплакванията на въззивника по настоящето дело. В този смисъл, настоящият състав намира, че подадената от взискателя – ответник молба вх.№ 6420/24.02.2020 г. на ЧСИ С.Х., с която е поискано извършване на справки в НОИ и РБСС с оглед налагане на запор върху вземания на длъжника по Б.и сметки или по трудови договори, както и извършване на опис и оценка на притежавани от длъжника движими вещи е прекъснала давността за вземанията, независимо, от това че след нея ЧСИ Х. не е предприел активни процесуални действия и с постановление от 02.08.2023 г. е било прекратено изпълнителното дело на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК поради перемпция. В този смисъл, както правилно е отбелязал в обжалваното решение СРС и настоящият състав изцяло възприема, с разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с тези, дадени в т. 3 от ТР № 2 от 04.07.2024 по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, както и в практиката на ВКС (напр. определение № 1786 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 818/2024 г., II т. о., решение № 21 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 439/2023 г. на ВКС, III г. о, определение № 1036 от 7.03.2024 г. по гр. д. № 3470/2023 г. на ВКС, III г. о. и др.), е прието, че своевременно направеното от кредитора до съдебния изпълнител искане за прилагане на определен изпълнителен способ прекъсва течението на погасителния давностен срок, дори искането да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Прекъсването настъпва дори изпълнителното действие да не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок. Това е така, защото обстоятелствата, водещи до прекъсване на срока не може да са такива, които не зависят от волята на взискателя. Исканията на взискателя за предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, също прекъсват давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, защото дори срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да е изтекъл към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме поисканото действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това по новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова. С оглед установеното в производството, че по първоначално образуваното изпълнително дело № 20168630400565 по описа на ЧСИ С.Х. са били извършени преди посочената дата /24.02.2022 г./ множество същински изпълнителни действия преди прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция. Както и при съобразяване, че на 29.03.2018 г. длъжникът е признал вземанията. Тези обстоятелства, както бе посочено са прекъснали давността за вземанията с оглед указанията на чл. 116 б. "в" ЗЗД и чл. 116 б. "а" ЗЗД. Поради това и както правилно е посочил СРС следва да се приеме, че към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано настоящето производство – 18.04.2024 г. давността за вземанията не е била изтекла. Както правилно е посочил СРС, считано от 01.12.2023 г. /датата на която е бил наложен запор на вземането за пенсия на длъжника по второто образувано изпълнително дело/, до датата на сезиране на СРС с исковата молба на 18.04.2024 г., не е изтекъл период от време, по-дълъг от 5 години, което обосновава неоснователност на предявения иск по чл.439 ГПК. Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 25.56 евро, представляваща възнаграждение за юрисконсулт пред въззивната инстанция. По изложените съображения, съдът