Решение № 12363 от 22.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 17647/2025 г.

дело № 20251110117647 по описа за 2025 година Производството по делото е образувано по искова молба депозирана от „••“ ЕАД срещу Е. Ш. и К. Д. А. Г. Ш., с която са предявени обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищцовото дружество следните суми: За Е. Ш. сумата в размер на 30.67 евро /59.98 лЕ./, представляваща 1/8 част от неизплатена цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. за имот, находящ се в гр. С., ж.к. „•••“ бл. ••, вх. *, ет. *, ап. ••, абонатен номер •••, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 27.03.2025 г., до окончателното изплащане; сумата в размер на 4.32 евро /8.44 лЕ./, представляваща 1/8 част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 24.03.2025 г., сумата в размер на 5.18 евро /10.13 лЕ./, представляваща 1/8 част от незаплатена цена на услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 27.03.2025 г., до окончателното изплащане; сумата в размер на 1.16 евро /2.27 лЕ./, представляваща 1/8 част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 17.07.2022 г. до 24.03.2025 г. За К. Д. А. Г. Ш. сумата в размер на 214.67 евро /419.86 лЕ./, представляваща 7/8 част от неизплатена цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г. за имот, находящ се в гр. С., ж.к. „•••“ бл.*, вх. *, ет. *, ап. *, абонатен номер •••, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 27.03.2025 г., до окончателното изплащане; сумата в размер на 30.18 евро /59.03 лЕ./, представляваща 7/8 част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2023 г. до 24.03.2025 г., сумата в размер на 36.28 евро /70.95 лЕ./, представляваща 7/8 част от незаплатена цена на услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 27.03.2025 г., до окончателното изплащане; сумата в размер на 8.12 евро /15.89 лЕ./, представляваща 7/8 част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 17.07.2022 г. до 24.03.2025 г. От името на ищеца се твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответниците в качеството им на съсобственици на процесния топлоснабден имот, въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответниците топлинна енергия, като те не са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, като дължимите от ответниците суми за исковия период не били заплатени. Посочва, че съгласно общите условия клиентите заплащат услугата „дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец на продавача на топлинна енергия. Претендира се присъждането на сторените по делото разноски. В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори от ответниците, чрез назначения им особен представител. Отговорите на исковите молба са с идентично съдържание. Подчертава се, че ответниците не са потребители на топлинна енергия и конкретно точно за този имот. Поддържа се, че липсват доказателства относно приемането на наследството и кога се е осъществило, поради което се твърди, че липсват доказателства ответниците да са собственици на имота. Изтъква се, че липсват доказателства общите условия на ищеца да са били публикувани в най-малко един централен и един местен всекидневник, съгласно изискванията на чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Оспорва се и изпълнението на задължението на ищеца да достави до имота твърдяното количество топлинна енергия. Твърди се, че не са изпращани покани до ответниците за заплащане на суми и следователно не е налице основание за петендиране на мораторна лихва. Релевирани са възражения за изтекла погасителна давност. С оглед изложеното се моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Третото лице – помагач на страната на ищеца – „•••“ ЕООД не изразява становище по съществото на спор, но представя писмени доказателства. В първото по делото открито съдебно заседание на 28.04.2026г. от страна на ищеца е депозирана молба за изменение на размера на исковата претенция по реда на чл. 214 ГПК, като е поискано от страна на процесуалния представител на „•••" ЕАД възможност да уточни искането си по чл. 214 ГПК в следващо съдебно заседание. С изрична молба от 20.05.2026г процесуалният представител на ищеца изрично заявява, че не поддържа искането по чл. 214 ГПК, а желае делото да продължи съобразно направеното уточнение в молба с вх.№ 178720/22.05.2025г, съгласно която от ответниците се претендират различни по големина суми – от едната 1/8 от вземанията, а от другата – 7/8 от вземанията. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ: В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за продажба между него и ответниците, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества и за ответниците е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е да докажат, че са погасили претендираните вземания. Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия /респ. потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона/. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. По делото не се спори и че ап. ••, находящ се в гр.С., ж.к. „•••“ бл. •••, вх.*, ет. *, се намира в сграда, присъединена към абонатната станция, което се доказва и от представения по делото договор, сключен между етажните собственици и дружество за въвеждане на топлинно счетоводство на разходите за отопление и топла вода. Спорен между страните е обаче въпросът относно наличието на валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия между тях през исковия период, доколкото са изложени подробни аргументи от ответниците в депозираните от тях отговор на исковата молба. Предвид това следва да бъде установено дали между страните е възникнало договорно отношение за продажба на топлинна енергия. Във връзка с това Софийски районен съд приема следното: За установяване на обстоятелството, че през исковия период именно ответниците Е. Ш. и К. Д. А. Ш. са били собственици на топлоснабдения имот от страна на ищеца е представен нотариален акт за собственост на апартамент по чл. 55 ЗПИНМ № 5, том XXIX, дело № 5625/1969г. Съгласно цитирания нотариален акт за собственици на апартамент № *, находящ с в гр.С., бл.••, етаж *, на жилищен комплекс ••••, са признати А. З. Ш. и Л. Г. Ш.. Следва изрично да се уточни, че видно от приетото по делото удостоверение от ГИС С. описания в нотариалния акт адрес ж.к. •••, бл. •• е идентичен към настоящия момент с адрес ж.к. •••, бл. ••, вх.*, вх.*, вх.* и вх.*. Същевременно по делото не се спори, че към датата на придобИ.не на имота 1969г. А. Ш. и Л. Ш. са били в брак, което обстоятелство се потвърждава и от приетите по делото удостоверения за родствени връзки. Следователно съгласно действащия към 1969 г. Семеен кодекс /ДВ. Бр. 23 от 22.03.1968г/ имотът е придобит в условията на СИО от Л. Ш. и съпругата му А. Ш.. Обстоятелството, че двамата са били съпрузи се установява и от приетото по делото удостоверение за наследници /л.161 от делото/. Видно от цитираното удостоверение за наследници на Л. Ш. същият е починал на 05.03.2006г., като е оставил за свои единствени наследници съпругата си А. Ш. и сина си Г. Ш., които на основание чл. 5 ЗН и чл. 9 ЗН са получили по 1/2 ид.ч от притежаваното от него имущество, в това число и от притежавания от него топлоснабден апартамент. С настъпване на смъртта на Л. Ш. семейната имуществена общност със съпругата му е била прекратена, поради което следва да се приеме, че Л. Ш. към датата на смъртта си е притежавал 1/2 ид.ч от жилището, а останалата 1/2 ид.ч е останала собственост на А. Ш.. Следователно всеки от синът му Г. Ш. и съпругата му са получили по наследство по 1/2 ид.ч от неговата 1/2 ид.ч или по 1/4 ид.ч от процесния имот. Не са изложени твърдения, нито са ангажирани доказателства някой от двамата наследници да се е отказал от наследството на Л. Ш.. Ето защо следва да се приеме, че по делото е доказано безспорно при условията на пълно и главно доказване, че към 2006г А. Ш. е притежавала 3/4 ид.ч от имота /1/2 по силата на прекратената СИО +1/4 по наследство/, а Георги Шулев е придобил 1/4 ид.ч от топлоснабдения имот. Същевременно видно от представеното удостоверение за наследници на Любен Шулев, неговата съпруга А. Ш. е починала през 2012г, като е оставила за свой единствен наследник сина си Г. Ш.в – видно от удостоверение за родствени връзки с изх.№ 292/19.05.2025г. Ето защо на основание чл. 5, ал. 1 ЗН Г. Ш. през 2012г е станал собственик на целия топлоснабден имот. Съгласно удостоверение за наследници на Г. Ш. /л.10 от делото/ същият след като е станал през 2012г собственик на целия топлоснабден имот е починал на 25.05.2019г., като е оставил за свои наследници съпругата си – Е. Ш. и дъщеря си - К. Г. Ш., като на основание чл.5 ЗН и чл. 9 ЗН всяка от тях е придобила по 1/2 ид.ч от жилището. Неоснователно се явява възражението на ответниците релевирано чрез назначения особен представител, че ответниците са се отказали от наследството на Георги Шулев. Напротив, видно от представените по делото справки от особените книги на съда не е вписван отказ от наследството на Георги Шулев на нито една от ответниците. В действително не са ангажирани доказателства за изричното приемане на наследството от страна на ищеца, но следва да се съобрази, че съгласно чл. 48 ЗН наследството се придобИ. с приемането му, като приемането произвежда действие от открИ.не на наследството, което приемане може да бъде изрично и мълчаливо /като в случая с другите двама ответници/.Съгласно възприетото в съдебната практика /решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС III г. о. и др./ нормата на чл. 48 ЗН регламентира законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от открИ.нето на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследство. В случая ответниците Е. Ш. и К. Ш. не са заявили изрично, че са се отказали от наследство. Следователно не е заявено надлежно оспорване на приемането на наследството с изложени относими фактически твърдения, което би довело до възлагане в доказателствена тежест на ищеца за установяване на това обстоятелство. С оглед на това и доколкото не са въведени от ответницата твърдения за вписан отказ от наследство или пък за приемането му по опис, нито пък са представени доказателства за това, следва извода, че възражението относно обстоятелството, че било недоказано приемането на наследството, е неоснователно. Следва за пълнота изрично да се отбележи, че в случая не е било налице и възможност за ищеца да инициира производство по чл. 51 ЗН, доколкото приемането и отказът от наследство са едностранни и неотменими волеизявления, които имат строго личен характер и зависят изцяло от личната преценка на лицето, призовано към наследяване. По тази причина определянето на срок по чл. 51 ЗН на страна, представлявана от особен представител, не може да доведе до регламентираните в разглежданата норма правни последици, тъй като същият разполага с правната възможност да изразява воля в тази насока, която е свързана изцяло с лична преценка на призования наследник и се отразява пряко в неговата имуществена сфера. Противното би довело до нарушаване, респ. ограничаване на правото на приемане на наследството, каквато не е целта на закона /така определение № 315/23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092/2015 г. на ВКС, I г. о., определение № 460/22.07.2015 г. по ч. гр. д. № 3616/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о./. Ето защо нормата на чл. 51 ЗН не може да намери приложение в разглеждания случай. С оглед всичко изложено съдът намира, че по делото е доказано при условията на пълно и главно доказване, че именно двете ответниците са собственици на топлоснабдения имот. Същевременно липсват ангажирани доказателства след придобИ.нето на имота през 2019г някоя от тях или двете да са се разпоредили с притежаваните от тях права или да са учредили право на ползване в полза на трето за спора лице. Съгласно действащата към 2019г, когато ответниците са придобили имота по наследство от Г. Ш., а и съгласно действалата преди това уредба – например чл. 106а, ал. 4 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност /отм./, потребители на топлинна енергия са собствениците и титулярите на вещно право на ползване на топлоснабдените имоти. Аналогична е и уредбата при действието на Закона за енергетиката, където е дадена дефиницията в § 1, т. 42 /отм./ ДР на ЗЕ, на понятието „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“, а именно, че това е физическо лице-собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Подобна е и дефиницията за клиент на топлинна енергия, разписана в чл. 153, ал. 1 ЗЕ /Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ - редакцията действаща към спорния период и към момента, в който ответниците са придобили по наследство от Даринка Г. идеални части от топлоснабденото жилище. Ето защо настоящият състав приема, че ответниците се явяват материално легитимирани да отговарят за заплащането на потребената през исковия период топлинна енергия в процесния имот, тъй като в качеството си на собственици на топлоснабден имот са придобили и качеството потребители на топлинна енергия. Същевременно по делото не са ангажирани доказателства само една от двете ответници в качеството си на наследник на Г. Ш. да е подала заявление за открИ.не на партида на нейно име. ПридобИ.йки качеството потребители на топлинна енергия ответниците са обвързани с общите условия на ищцовото дружество за продажба на топлинна енергия, доколкото съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – чл. 150, ал. 2 от закона. Следователно, писмена форма на договор не е необходима, достатъчно е общите условия да са влезли в сила. От ответниците в отговорите на исковата молба е релевирано възражение, че липсват доказателства общите условия на „•••“ ЕАД да са влезли в сила, т.е да са били публикувани в два всекидневника. В настоящата хипотеза следва да бъдат съобразени разясненията дадени в решене № 189/11.04.2011г. по гр.д.№ 39/2010г. на ВКС, II т.о., съгласно които според разпоредбата на чл.98, ал. 4 ЗЕ /приложима за продажба на ел. енергия при публично известни общи условия и идентична с разпоредбата на чл.150, ал. 2 ЗЕ/ предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Съгласно нормата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от КЕВР общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищцовото дружество следва да докаже влизането в сила на приложимите Общи условия за продажба на топлинна енергия. В посоченото решение на ВКС обаче е прието, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са публикувани общите условия, същите да бъдат посочени в съдебното решение. В настоящия случай ответниците не твърдят и не установяват наличието на други публикувани общи условия с различно съдържание от посочените от ищеца. В случая Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „•••“ ЕАД на клиенти в гр. С., приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на ищцовото дружество и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, са публикувани във вестник „•••“ и във вестник „•••“ на 11.07.2016 г. и са в сила от 10.08.2016 г. В този смисъл е и практиката на въззивната инстанция обективирана в решение № 5210/19.09.2024г. по в.гр.д.№ 12101/2021г. на СГС, IV- Б въззивен състав, решение № 1544/23.06.2022г по в.гр.д.№ 9555/2021г на СГС, II – А въззивен състав. По делото не е установено и някой от ответниците да е упражнил правото си на възражение по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ срещу Общите условия, действали към процесния период. Ето защо следва да се приемат за неоснователни възраженията на ответниците, че не съществува облигационна връзка между тях и „••••“ ЕАД, тъй като общите условия не били публикувани в един централен и в един местен всекидневник. Въпреки че наличието на облигационно връзка между страните е безспорно установена, Софийски районен съд намира, че другият спорен въпрос по делото е дали до имота на ответниците реално е доставена топлинна енергия в посоченото от ищеца количество и на претендираната стойност. Във връзка с това настоящият състав приема следното: Досежно въпроса за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество, с оглед изричното оспорване на ответниците направено в отговора на исковата молба, съд намира следното: Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба № Е-РД-01 от 12.03.2020г за топлоснабдяването. От изслушаната и приетата по делото съдебно-техническа експертиза, кредитирана от настоящия състав по реда на чл. 202 от ГПК, ценена в съвкупност с представените от третото лице-помагач документи се установява, че в имота на ответниците за исковия период е имало поставени 4 броя радиатора с монтирани ИРРО с дистанционен отчет, т.е отчетът е извършван реално ежемесечно. Във връзка с това вещото лице изрично е посочило, че за исковия период показанията на уредите са били нулеви, поради което няма начислена топлинна енергия за отопление на жилището. Аналогично вещото лице е констатирало, че в жилището има поставен един водомер, който също е с дистанционен отчет, поради което е начислена топлинна енергия за БГВ само за изравняване. В заключението е посочено и, че топлинната енергия за сградна инсталация е начислена по формулата, приложена в Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г на база пълна отопляема кубатура – 195 куб.м съгласно акт за разпределението на кубатурите в сградата. Следователно така направените констатации на вещото лице, ценени в съвкупност с представените по делото писмени доказателства водят до непротиворечивия изрод за осъществяване на доставка на топлинна енергия в количествата начислени от ищцовото дружество за сградна инсталация и за изравняване на БГВ. Видно от експертизата е и че топломерът монтиран в абонатната станция е отговарял на всички метрологични изисквания, като е съответствал на одобрения тип. Вещото лице е констатирало, че дяловото разпределение е извършено в съответствие с действащата нормативна уредба, като експертът е отбелязал, че от „••••“ЕАД са приспаднати техническите разходи в абонатната станция. По отношение на въпроса относно стойността на реално потребената топлинна енергия през исковия период, Софийски районен съд приема следното: Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 10 равни месечни вноски и две изравнителни, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това „изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. В конкретния случай при съобразяване на заключението по съдебно-техническата експертиза съдът намира, че следва да се приеме, че потребената от ответниците топлинна енергия за исковия период е на стойност 479.84 лЕ., от които 474.56 лЕ. за начислени за топлинна енергия за сградна инсталация и 5.28 лЕ. са начислени за топлинна енергия за БГВ. Същевременно по делото не са ангажирани доказателства, не се излагат и твърдения, от страна на ответниците, че са били извършвани каквито и да било плащания. Във връзка с направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност в отговора на исковата молба, настоящият състав приема следното: Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такИ. за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид това в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, влезли в сила от 10.07.2016г., действащи през целия исковия период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задължението за м.05.2022г. (първият месец от заявения период) е станало изискуемо на 15.07.20 22г. и от този ден е започнал да тече тригодишният давностен срок – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Същият би изтекъл на 15.07.2025г. но е бил прекъснат с подаване на исковата молба, инициирала настоящото производство на 27.03.2025г. Ето защо Софийски районен съд приема, че към датата на депозирано на исковата молба процесните вземания не са били погасени по давност. Следователно от страна на ищеца е доказано, че за исковия период за потребената в процесния имот топлинна енергия се дължи сумата от 479.84 лЕ./245.34 евро. С оглед всичко изложено и при съобразяване на обстоятелството, че всяка от ответниците притежава по 1/2 ид.ч от топлоснабдения имот, настоящият състав намира, за установено по делото, че Е. Ш. и К. Ш. дължат по 122.67 евро всяка от тях. Въпреки това с оглед диспозитивното начало и предвид изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, че не поддържа искането по чл. 214 ГПК, съдът следва да уважи предявения спрямо Е. Ш. иск само за сумата от 30.67 евро. По отношение на К. Ш. ищецът е доказал, че същата дължи сумата от 122.67 евро, но претендира сума в по-голям размер, поради което искът спрямо К. Ш. следва да бъде уважен до сума в размер н а 122.67 евро и отхвърлен за разликата над 122.67 евро до пълния предявен размер от 214.67 евро. По отношение на претенцията за цената на услугата дялово разпределение: С исковата молба е предявена и претенция за присъждане на цената на услугата дялово разпределение, което вземане не е погасено по давност за исковия период от м.05.2022г до м.04.2024г. Съгласно нормата на чл. 139, ал. 2 от Закона за енергетиката дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Следователно, дяловото разпределение може да бъде осъществявано и от самото топлопреносно дружество без да е необходимо наличието на договор между етажната собственост и дружество, извършващо дялово разпределение. Поради това на "•••” ЕАД се дължи заплащането на осъществената услуга, като няма пречка за фактическото изпълнение на това си задължение ищцовото дружество да оправомощи трето за правоотношението с потребителите лице. Следва да се посочи, че съгласно чл. 22, ал. 1 от Общите условия, влезли в сила през 2016г., дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от „•••" ЕАД в качеството му на продавач по реда на чл. 61 от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в сградата в режим на етажна собственост, но по аргумент от ал. 2 от същата клауза на Общите условия клиентът заплаща на продавача, т.е на „Топлофикация София“ ЕАД стойността на услугата дялово разпределение, извършена от съответния търговец. Предвид това следва да се приеме, че именно ищцовото дружество по силата на чл. 22, ал. 2 от Общите условия, от 2016г. е материално легитимирано да получи цената на услугата дялово разпределение. Следователно от значение за изхода на спора е единствено дали услугата е била извършена, а видно от приетото заключение по съдебно-техническата експертиза услугата е била извършена в съответствие с нормативните изисквания. С оглед изложеното, към установената като дължима сума следва да се прибави и размерът на дължимата такса за дялово разпределение, която за процесния период съгласно данните от представените по делото документи /л.25 от делото/ е в размер на 81.08 лЕ. и е начислена за периода от м.05.2022г. до м.04.2024г. При съобразяване квотите в съсобствеността всяка от ответниците дължи по 40.54 лЕ./20.73 евро.Както беше посочено по-горе обаче ищецът претендира от Е. Ш. сума в по-малък размер – 5.18 евро, поради което искът следва да бъде изцяло уважен. По отношение обаче на К. Ш. претенцията на ищеца е за сума в размер на 36.28 евро, поради което искът следва да бъде уважен до доказания дължим от същата размер, а именно 20.73 евро, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 36.28 евро – искът следва да бъде отхвърлен. По отношение на исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД: Досежно претенцията за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия по отношение на ответниците, настоящият състав намира следното: За претендираните суми следва да намерят приложение Общите условия от 2016г., съгласно чл. 33 от които клиентът е задължен да заплаща задълженията си в 45 дневен срок, след изтичане на срока, за който се отнасят, като в ал. 4 на чл. 33 е предвидено, че клиентът дължи обезщетение за забава само върху задълженията по издадената обща фактура, за която също е предвиден срок за заплащане – 45 дневен след изтичане на периода, за който се отнася. Следователно задълженията на ответника за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия са възникнали като срочни - съобразно приложимите в отношенията между страните общи условия на договора за доставка на топлинна енергия. Предвид това приложение намират правилата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, когато деня за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Съгласно клаузата на чл. 33 от Общите условия от 2016г., за да изпадне в забава ответникът, е необходимо единствено да изтече предвидения за плащане на общата фактура срок. В конкретния случай от видно от представената общата фактура за отоплителен сезон 2022- 2023г. е издадена на 31.07.2023г., поради което съдът приема, че срокът за плащането и е изтекъл на 15.09.2023г. – 45 дни от издаването и. Ето защо за периода от 15.09.2023г. до 24.03.2025г. върху стойността на потребената през отоплителен сезон 2022/2023г топлинна енергия се дължи заплащането на мораторна лихва. Аналогично по отношение на стойността за топлинна енергия по издадена обща фактура на 31.07.2024г. се дължи обезщетение за забава за периода от 15.09.2024г. до 24.03.2025г. Размерът на дължимата мораторна лихва следва да бъде определен от съда по реда на чл. 162 от ГПК на общ 67.47 лЕ./34.50 евро. Предвид това предявените искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД по отношение на ответницата Катарина Ш. следва да бъдат уважени за половината от тази сума, а именно за 17.25 евро, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 30.18 евро следва да бъде отхвърлен. По отношение на Е. Ш., предвид това, че се претендира сума в по-малък от дължимия размер, искът следва да бъде изцяло уважен за 4.32 евро. Неоснователни обаче се явяват исковете за заплащане на мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение, доколкото не са ангажирани доказателства ответникът да е бил поставена в забава за това вземане. В Общите условия на ищцовото дружество не е предвиден срок за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, поради което по аргумент от чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, ответникът би изпаднал в забава за заплащане на цената на услугата дялово разпределение едва след изпращането на покана, но доказателства за отправянето на такава от страна на ищеца до ответника не са ангажирани. Ето защо исковете по отношение на ответниците за сумите от 1.16 евро спрямо Е. Ш. и за 8.12 евро спрамя К. Ш. - мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение, следва да бъдат отхвърлени. По разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се дължат разноски съразмерно на уважената част от исковете. По делото са представени доказателства за сторени разноски в размер на 50 лЕ./25.56 евро – заплатена държавна такса /въпреки че в списъка по чл. 80 ГПК се сочи,че таксата е 40.90 евро/, 5.12 евро за съдебни удостоверения, 200 евро лЕ. – депозит за изслушване експертиза и 204.52 евро –депозит за особен представител. Претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК настоящият състав определя в минимален размер на 102.26 евро. Предвид това общият размер на сторените и доказани от ищеца разноски в исковото производство е 537.46 евро. Следователно в полза на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер на 67.18 евро, която да бъде платена от ответника Е. Ш., а дължимите от К. Ш. разноски са 261.22 евро– разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има и ответницата Катарина Ш., но същата е била представлявана от особен представител, поради което не и се дължат разноски. Така мотивиран, Софийски районен съд