Решение № 2598 от 19.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6617/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С Решение № 20018423 от 04.03.2022 г., постановено по гр. д. № 55423 по описа за 2020 г. на СРС, Гражданско отделение, 72 състав, е отхвърлен предявеният от „Х.“ ООД, ЕИК •••• срещу „Ф.К.“ ООД, ЕИК •••• иск с правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 102 от ЗЗД, вр. с чл. 232, ал. 2 ЗЗ и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът „Ф.К.“ ООД дължи на ищеца „Х.“ ООД сумата от 2469, 06 лева, обективирана във фактура № 1000000125/10.12.2019 г. /след прихващане на 0.01 лв./ във връзка с тристранен протокол за прихващане на вземания и задължения между „Ф.К.“ ООД, „Б.“ ООД и „Х.“ ООД, включваща: 2 112.29 лв. с ДДС наем за м. декември 2019 г., 356.77 лв. с ДДС консумативи, включително: за вода – 10.32 лв. с ДДС за периода 03.10. - 31.10.2019 г.; за ел. енергия – 252.77 лв. с ДДС за периода 03.11. - 03.12.2019 г.; за топлинна енергия – 89.24 лв. с ДДС за периода 01.11. - 30.11.2019 г. /намалена с 0.36 лв. с ДДС за търговска отстъпка/, и за дистанционно четене на партида за топлинна енергия – 4.80 лв. с ДДС за м. октомври 2019 г., ведно със законна лихва от 1.7.2020 г. до изплащане на вземането, и лихва за забава върху общата сума по фактурата в размер на 125, 51 лева за периода от 31.12.2019 г. до 30.6.2020 г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 9.7.2020 г. по ч.гр.д.№ 28250/2020 г. на СРС. Недоволен от постановеното решение останал ищецът в производството „Х.“ ООД, предвид което и чрез надлежно упълномощения процесуален представител – адв. К.Р., подал срочна въззивна жалба срещу съдебния акт. Жалбоподателят заявява оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение поради противоречието му с материалния закон и погрешна преценка на доказателствата по делото. Сочи, че СРС не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, в това число и едва частично е засегнал показанията на свидетеля И.Ж., като за сметка на това частта, в която е анализирал показанията, коментарът за тях бил превратен. Обяснява, че по делото е представен и приет договор за наем с наемодател – ищеца и наемател „Ф.“ ООД, чийто управител е и управителят на „Б.“ ООД, а наред с това и на ответника „Ф.К.“ ООД. В договора било уговорено платеният през месец ноември 2019 година от ответника вместо от „Б.“ ООД гаранционен депозит в размер на 900 евро да се използва, тоест да се смята като броен от новия наемател „Ф.“ ООД по договора за наем от 30.12.2019 г. Афишира, че с оглед изложената хронология на събитията е налице несъмнена връзка между двата договора и заместването в дълг на първия наемател. Оплаква се, че първоинстанционният съд не е обсъдил сключения между „Ф.“ ООД и „Х.“ ООД договор. Коментира свидетелските показания на свидетеля И.Ж., като отчита, че разказът му установява, че е имало устна уговорка между „Х.“ ООД и друго дружество, което да плати забавените задължения на „Б.“ ООД. С оглед направените от „Ф.К.“ ООД две плащания следва да се приеме, че това друго дружество, за което е говорил управителят на „Б.“ ООД /Б.И./ е именно „Ф.К.“ ООД. Жалбоподателят твърди, че съгласието за заместване в дълг е предхождало плащанията. Отправя оплакване, че фактическите и правни доводи на въззивника - ищец, наведени още в исковата молба останали некоментирани от районния съд. Във връзка с възраженията на въззивника за процесуални пороци на първоинстанционния съдебен акт не са депозирани доказателствени искания пред въззивната съдебна инстанция. На последно място, пледира, че фигурата на заместване в дълг по смисъла на чл. 102, ал. 1 от ЗЗД е неправилно коментирана от СРС. Моли се за отмяна на атакуваното съдебно решение и постановяване на ново, с което ищцовите претенции да се уважат изцяло. Въззиваемата страна – ответник „Ф.К.“ ООД в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК не се е възползвал от правото си да подаде отговор. В проведеното пред въззивния съд единствено открито съдебно заседание, въззиваемата страна не се процесуално представлява. Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното: При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията по чл. 269 от ГПК съдът намира, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, каквито са и нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на потребителския договор, поради което по отношение на тях намират приложение указанията в ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и въззивният съд следва да ги приложи при произнасяне по правния спор между страните, независимо дали тяхното нарушение е въведено като основание за обжалване. Безспорно и установено от приложените писмени доказателства по делото е, че на 28.09.2019 г. бил сключен договор за наем на недвижим имот между ищеца като наемодател и „Б.“ ООД като наемател, като по този начин е възникнало валидно наемно правоотношение с предмет предоставяне за възмездно ползване на обект – кафе-сладкарница, находяща се в гр. София, ул. ••••, на партера на сграда № 1. Страните уговорили предоставянето на обекта да е възмездно, при заплащане на месечен наем в размер на 900 евро, без ДДС, като задължение на наемателя е и плащането на разходите, свързани с ползването на вещта. Пред първоинстанционния съд са представени платежни нареждания от 15.11.2019 г. и 9.12.2019 г., видно от които са извършени плащания по договора за наем. Конкретно, в банковия документ от 15.11.2019 г. като основание за извършената транзакция е посочено „депозит по договор за наем“, а в разписката от 09.12.2019 г. – съответно „по фактура 1000000121/08.11.2019 г.“ Плащанията са извършени от ответното дружество „Ф.К.“ ООД, като в документа от 09.12.2019 г. има отбелязване, че длъжник е трето за спора лице „Б.“ ООД. По делото е приложен и протокол /тристранен/ за прихващане на вземанията и задълженията от 30.12.2019 г., сключен между „Б.“ ООД, „Ф.К.“ ООД и „Х.“ ООД с предмет уточняване разплащанията и уреждане взаимоотношенията между трите фирми. От този тристранен протокол се установява, че страните постигнали съгласие задължението на „Б.“ ООД към „Х.“ ООД в размер на 5428, 64 лева да бъде платено от „Ф.К.“ ООД. Коментираният тристранен протокол е подписан единствено от ищеца „Х.“ ООД. В хода на съдебния процес, развил се пред първостепенния съд, с оглед обезпечаване на делото с доказателства, са събрани и устни такива, посредством разпит на свидетеля И.К.Ж. – съпруг на управителя на ищцовото предприятие. От разказа на свидетеля се установява, че между съпругата му /в качеството й на управител на „Х.“ ООД/ и „Б.“ ООД бил сключен договор на 28.09.2019 г. за обект, находящ се на ул. „Димитър Петков“ в град София. Обектът бил закупен с цел инвестиция и представлявал кафе – сладкарница. Обяснява, че дейността на „Б.“ ООД касае производство на хляб, поради което обектът следвало да се преустрои. Твърди, че дружеството получило гратисен период за плащане, който по-късно бил удължен, но плащане така и не последвало. Сочи, че депозитът за наема бил 900 евро без ДДС, като това била и цената за наемане на обекта ежемесечно. Твърди, че след многократни разговори с представител на „Б.“ ООД, втората половина на месец ноември 2019 година постъпило плащане за депозита и част от наема, но същото изхождало не от задълженото лице, а от „Ф.К.“ ООД. Счетоводителката на компанията забелязала проблем в това. Посочва, че представеният по делото тристранен протокол цели именно уреждане на икономическите отношения между трите дружества с оглед счетоводния елемент. Съставило се споразумението и нещата се уточнили. Споразумението било изпратено по електронната поща, като от другата страна нямало подпис и никаква реакция. След това се сключил нов договор с „Ф.“ ООД, с плащане от „Ф.К.“ ООД. Признава пред съда, че с оглед настъпилата пандемия, наемът бил намален. Други относими за спора по фактите доказателства не са представени. Софийският районен съд е сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 102 ЗЗД, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването в полза на ищеца на вземания за договор за наем и консумативи по същия и на обезщетение за забава, начислено върху главното вземане, по които задължения наемателят „Б.“ ООД е заместен като длъжник от ответника „Ф.К.“ ООД. Съгласно чл. 232 от ЗЗД наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова - съгласно предназначението й, като освен това той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта. Страните не спорят, че между дружеството – ищец в качество на наемодател и трето за настоящия спор лице - „Б.“ ООД като наемател е сключено съглашение за наемане на обект, находящ се в гр. София, ул. ••••, на партера на сграда № 1. Безспорно е установено по делото още, че в полза на наемодателя „Х.“ ООД е постъпило плащане по повод на така уговореното съглашение за наем от страна на трето за правоотношението лице, а именно от ответника „Ф.К.“ ООД, като последното изплатило на 15.11.2019 г. сумата от 1760, 25 лева, а съответно на 09.12.2019 г. сумата от 1199, 33 лева. Спорът между страните е концентриран в това дали извършените плащания от страна на „Ф.К.“ ООД са в резултат на уговорено между страните в процеса и третото за спора лице „Б. ООД“ заместване в дълг, по силата на което „Ф.К.“ ООД е поело изцяло задълженията на „Б. ООД“ спрямо „Х.“ ООД и касаещи суми за наем, консумативи и обезщетение за забава, начислено върху главните вземания. В тази връзка по делото е приложен тристранен протокол за прихващане на вземания и задължения, по силата на който „Ф.К.“ ООД заместил „Б. ООД“ в задълженията му към ищеца, обективирани във фактура от 8.11.2019 г. относно сумата от 1 199, 32 лв. с ДДС, фактура от 10.12.2019 г. за сумата от 2469.07 лв. и относно сумата от 1760.25 лв. /равностойност на 900 евро/ депозит. Така представеният протокол от 30.12.2019 г. обаче е изрично оспорен от процесуалният представител на ответника – управителя Б.И., в проведеното пред СРС открито съдебно заседание на 23.06.2021 г., при твърденията, че подобни споразумения никога не са били предмет на разговори и уговорка между страните, поради което и самият протокол не разполага с подписите на управителите на другите две дружества, извън ищцовото. Съгласно нормата на чл. 73 от ЗЗД задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. Този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора – арг. от чл. 74 от ЗЗД. Законът предвижда и прехвърлимост на задължения чрез поемане на дълг в двете му разновидности - встъпване или заместване в дълг. При кумулативното поемане на дълг е налице присъединяване към дълга или встъпване в дълга, тоест към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, трето лице встъпва като съдлъжник. При заместването в дълг трето лице /нов длъжник/ замества досегашния длъжник, който се освобождава от дълга, като в този случай е необходимо изрично съгласие на кредитора. При заместването в дълг кредиторът сам трябва да се лиши от досегашния си длъжник, тъй като за него е от значение кой ще е неговият длъжник. Съглашението между длъжника и третото лице за заместване в дълг няма сила без съгласието на кредитора. Уведомяването на кредитора за заместването не е достатъчно, тъй като кредиторът следва да направи изрично волеизявление за съгласие правните последици от съглашението между досегашния длъжник и заместващия го да се проявят и по отношение на него. ЗЗД не съдържа правило, според което ако кредиторът не даде съгласието си, съглашението между стария и новия длъжник има действие на поемане на изпълнението. Подобна конверсия на заместването в дълг в поемане на изпълнението може да настъпи само при налична съответна воля на страните /в този смисъл и Решение № 333 от 19.10.2012 г. по гр.д. № 955/2011 г. на ВКС, IV г.о./. Действително заместването в дълг е абстрактна, неформална сделка, като доказване на договора е допустимо да се случи с всички доказателствени средстава, с изключение разбира се на законовоустановените лимити – чл. 164, ал. 1 от ГПК. Съглашението за заместване в дълг с длъжника е особен вид договор в полза на трето лице, като длъжникът е уговарящ, встъпващият – обещател, а кредиторът – бенефициер. Особеното е, че при договор в полза на трето лице уговорката може да бъде отменена от уговарящия, а от съглашението за встъпване може да се оттегли обещателят. Одобрението на съглашението от кредитора не е необходимо да бъде извършено като изричен акт, облечен в някаква форма, то може да е всяко конклудентно действие, с което кредиторът показва, че приема съглашението, като манифестирането на такава воля от кредитора е пречка за последващо оттегляне. Ето защо въззивният съд също както и първостепенният такъв намира, че в случаи на доказване на договор за заместване в дълг, следва да се установи при условията на пълно и главно доказване волята на страните да влязат в облигационната връзка. В този смисъл, дори одобрението на договорната връзка, обективирана в тристранен протокол, да бъде поначало доказуемо с всички доказателствени средства, в случая това обстоятелство остана недоказано от страна на ищеца, комуто е била доказателствената тежест да стори това. Доколкото приложеният по делото тристранен протокол за твърдяното заместване в дълг от 30.12.2019 г. е неподписан от стария и новия длъжник, а единствено и само от кредитора – ищец, то единственото доказателство в посока подкрепа тезата на въззивника, че между страните се е договорило задълженията на „Б.“ ООД към ищеца да се поемат от отвентика „Ф.К.“ ООД остават показанията на свидетеля Желев. Последният е участвал в производството в качеството си на свидетел, като същевременно лицето е съпруг на управителя на ищеца „Ф.К.“ ООД – госпожа Ж.. Тук е мястото да се отбележи, че при анализиране показанията на свидетеля Желев, съдът съобрази практиката на ВКС по отношение на лицата, посочени в разпоредбата на чл. 172 ГПК. На първо място, показанията на този свидетел пресъздават личните му впечатления от хронологията на събитията, така както последната му е била пресъздадена от неговата съпруга – управителя на „Х.“ ООД, като житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на семейството, роднините, доверените приятели/ да са косвени свидетели на случващото се на работния фронт на техния близък и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията. В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица. Макар да съобрази при аналитичната си дейност цитираната по-горе практика на ВКС относно естеството и характера на свидетелските показания, съдът намира, че показанията на свидетеля Желев за постигното споразумение между трите фирми и по- конкретно в частта за договорката ответникът да поеме задълженията на „Б.“ ООД към ищеца в случая са недостоверни и остават неподкрепени от каквито и да било други доказателства, ангажирани в процеса. Все в тази посока, дори самият свидетел Желев признава пред съда в разказа си, че съставеното споразумение от кредитора – ищец било изпратено посредством електронната поща до другите две лица, за които се твърди, че са взели участие в него – старият длъжник „Б.“ ООД и новият такъв – „Ф.К.“ ООД, като последните обаче не подписали споразумението и не изразили никаква реакция по повод на клаузите на това съглашение. Съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили, като в светлината на конкретния случай настоящият състав на съда не може да изведе наличие на воля за всички страни по тристранната сделка да сключат същата. При тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като в процесната хипотеза с оглед доказателствената съвкупност по делото може да се направи единствено възможен извод, че старият и новият длъжник не са имали намерение да влязат в подобно съглашение. Тяхната воля не е манифестирана нито с нарочен писмен акт, нито е облечена в каквато и да била друга конклудентна форма, с която да се покаже желанието им за приемане на договорната връзка. Доколкото ищецът не е установил фактите, на които е основал своите искания и в приложение на правилото, разписано в чл. 154, ал. 1 ГПК, същият следва да понесе неблагоприятната последица от това, а именно депозираният от него иск да бъде отхвърлен. За пълнота на изложението и за да отговори на инвокираните във въззивната жалба доводи, съдът намира за необходимо да обърне внимание, че претенцията на въззивника - ищец, че атакуваното съдебно решение е необосновано поради липса на логическа връзка между фактическите и правни изводи на съда, са изцяло голословно заявени. Аналитичната дейност на първоинстанционния съд се отличава с необходимата задълбоченост и последователност, като съдът е извел причинно- следствените връзки между фактите по делото и правните отражения на последните. Съгласно императивното правило на чл. 153 от ГПК на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, поради което и съвсем не може да се твърди, че съдът е длъжен да вземе отношение по всички представени по делото доказателства, доколкото последното се явява ненеобходимо. В този смисъл възраженията на ищеца, че съдът не е коментирал сключен договор между трето за спора лице „Ф.“ ООД и ищеца „Х.“ ООД са неоснователни. Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди като правилно и постановено в съответствие с приложимите материален и процесуален закон. По разноските: В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна по основателността на предявения иск, решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди и в частта за разноските. С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски възниква само за въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК. Такава претенция обаче не е била предявена. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд