Решение № 40 от 15.1.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1852/2023 г.

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по жалбата на „Камерун“ ООД- Бургас чрез пълномощник адв. В.Фотева с адрес на кантората: гр.Бургас, ул.“Македония“№61-63, офис 1, партер против Решение №270/15.06.23г. по гр.д. №834/22г. на НРС, с което са отхвърлени заявените от дружеството искове с правно основание чл.75 от ЗС(главен) и чл.76 от ЗС (предявен в условие на евентуалност) против Х. Ш. Я. от гр.Пловдив. В жалбата решението се сочи за неправилно, немотивирано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния закон. По главния иск: След собствен анализ на гласните доказателства(св.А.), страната стига до фактически извод, различен от този на първата инстанция досежно осъщественото от ищеца владение и неговата продължителност, като намира доказателството за неправилно преценено от РС. Поддържа, че от показанията явства осигуряван от дружеството чрез управителя му безпрепятствен достъп на свидетеля до апартаментите му за целия период от 2020г. до завеждането на иска, както през главния вход, така и през коридор, служещ за втори вход на сградата.С това се оспорва като неправилен изводът на съда за недоказана шестмесечна продължителност на владението от страна на ищеца върху спорното преддверие. Като неправилно приет за установен от РС при нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест е посочен фактът, твърдян от ответника, че след като с постановление е обявен за купувач, е получил ключ от съдебния изпълнител и на 01.12.21г. е затворил вратата, водеща към двора на сградата. Страната се позовава на успешно насрещно доказване, отричащо тези твърдения. Въвежда се оплакване, че съдът не е преценил всички събрани в процеса доказателства в тяхната съвкупност и в частност се изразява недоволство от необсъждането на представеното по делото удостоверение от ЧСИ Д.Николов от 09.02.23г. По евентуалния иск: След анализ на нормата на чл.76 от ЗС, приложима за казуса и цитирана съдебна практика на ВКС, се прави извод за неправилно приложение и на тази разпоредба. Молило се е за отмяна на постановеното решение, като съдът се произнесе по същество, уважавайки претенцията за предаване на процесната по делото част от имота на основание чл. 75 от ЗС, евентуално на основание чл.76 от ЗС.Не се ангажират доказателства. Дирят се деловодни разноски. Подадена е и частна жалба срещу Определение№1027/05.09.23г. по същото дело, с което съдът е оставил без уважение искането на дружеството за изменение на решението в частта за присъдените разноски.В частната жалба се излагат конкретни възражения срещу становището на РС за отхвърляне на молбата за изменение на разноските, присъдени с решението. Определението е сочено за неправилно.Иска се отмяната му и ново произнасяне при уважаване на възраженията за прекомерност на разноските. Въззиваем ответник Х. Ш. Я. от гр.Пловдив чрез пълномощник адв. Станислав И.ов със съдебен адрес за призоваване: гр.Пловдив, ул.“Гевгели“№25 е подал отговор на въззивната жалба, в който я сочи за неоснователна. Страната счита, че РС правилно е изтълкувал и преценил в съвкупност с останалия, събран по делото доказателствен материал показанията на свидетел А.. Намира решението на РС за обосновано и правилно, поради което е молил за потвърждаването му. Не е ангажирал нови доказателства. Дирил е разноски. Подаденият срещу частната жалба отговор от въззиваемия Я. изразява конкретни доводи за нейната неоснователност. Моли се за присъждане на направените действителни разноски по делото във всички инстанции. Бургаски окръжен съд е обявил с доклада си по делото, че ще се произнесе по частната жалба с крайния въззивен акт. Проверката по чл.267 от ГПК, извършена от БОС сочи въззивната жалба за редовна и допустима, а служебната такава по чл. 269 от ГПК определя атакуваното решение като валидно и допустимо. Исковете са подадени според БОС в рамките на преклузивния, визиран в закона шестмесечен срок за дирене на владелческа защита, доводи за което съдът излага по-долу. По съществото на спора, съобразявайки изнесените от въззивника оплаквания, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: Делото е образувано по исковата молба на „Камерун“ ЕООД, ЕИК 205981395, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. „Зорница“, бл. 82, ет. 12, ап. 1206, представлявано от управителя Мартина Тодорова Костадинова, против Х. Ш. Я., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••••, по искове с правно основание чл.75 ЗС(главният) и при условията на евентуалност- такъв по чл.76 ЗС. В исковата молба и след надлежно уточнение по указание на първата инстанция, ищецът е заявил, че търси владелческа защита, т.к. е ползвал процесния по делото имот от м.юли 2020г. (момента, в който закупил първия самостоятелен обект в апарт хотел „Рамина Палас“- сграда с идентификатор 51500.505.13.1, построена в поземлен имот с идентификатор 51500.505.13 по КККР на гр.Несебър) до м. май 2022г., когато ползването му било осуетено от ответника, легитимиращ се като собственик на подобект фитнес - клуб в сутерена. Действията извършени от ответника в тази връзка били: смяна на патрона на бравата на външната врата на коридора към басейна и заключването й, а след завеждането на делото- поставяне на врата към коридора и от другата му страна -към асансьора и заключването й. Ищецът сочи, че в периода юли 2020г.-октомври 2021г. е придобил общо 17 самостоятелни обекта в същата сграда, ведно с над 30% идеални части от общите й части. Съгласно Удостоверение за въвеждане в експлоатация № 387/07.12.2008 г. на Община Несебър за постройката, тя представлявала „жилищна сграда за сезонно ползване с ресторант, нощен бар, магазин, басейн и сградни ВиК връзки и Ел. захранване“. При встъпването си във владение в сградата през 2020г., ищецът заварил сутеренния етаж на кота -3, 00 м., в който се намира подобект фитнес – клуб в следния вид: от асансьора тръгвал коридор, минаващ покрай клуба и водещ към двора на сградата, където е разположен външният басейн. Коридорът се намирал в западната страна на сутерена на сградата и се ползвал от всички нейни обитатели, вкл. от ищеца и лицата, на които предоставял достъп до обектите си, т.к. директно излизал на нивото на терена с басейна. Теренът под сградата бил с голяма денивелация. Главният вход на сградата бил към улицата, ориентиран на север и се намирал на ниво партер(ет.1). Обаче от север сутеренът бил изцяло вкопан, поради което достъпът до него и до басейна от вътрешната страна на сградата можел да се осъществи само чрез процесния коридор. Друга възможност бил подход отвън, откъм северната страна на сградата, през официалния вход на ниво партер, по външни стълби до нивото на терена. Вдясно на процесния коридор в сутерена били разположени тоалетни, несвързани с никой от самостоятелните обекти на етажа. След тях се намирал входът за фитнеса, а в него била включена и площта на помещение, отразено на първоначалния проект за сградата като„Интернет“. Откъм басейна коридорът завършвал с врата, за която ищецът сочи, че винаги била отключена и достъпна за всички, докато след закупуването на фитнеса ответникът не сменил патрона и не я заключил. Ищецът счита коридора за обща част на сградата, не само защото осъществява излаз от най-долната спирка на асансьора към двора на сградата с басейна, но и т.к. осигурява втори /евакуационен/ изход за нощния бар, находящ се на същия етаж, преустроен от предвидения по първоначален проект паркинг на сградата още по време на строежа й. Сочи също, че в процесния коридор се намирал общия за сградата водомер. Освен това само чрез този коридор се осъществявал достъпът до машинното отделение за поддръжката на асансьора, ситуирано от дясната му страна. Твърди, че има вероятност асансьорът да бъде спрян от поддържащото го лице, ако не му е осигурен достъп до машинното отделение в случаи на аварии. Твърди и че процесният коридор се достъпва от вътрешността на сградата само чрез асансьора, т.к. крилото от стълбищната клетка, свързваща партера със сутерена според плана за строеж, било зазидано със стена още от преобразуването на предвидения паркинг в обект с друго предназначение. Така цялото пространство встрани и зад асансьора било недостъпно от общите части на сградата.Практически единствената вертикална комуникация между осигуряващия изхода към басейна сутерен и достъпните през главния вход откъм улицата партер и надземни етажи, се осъществявала посредством асансьора Според данни на етажни собственици, обитаващи сградата от построяването й, тя била изградена в този й вид още през 2008 г. и никога не била променяна. Ищецът счита, че качеството си на етажен собственик има право да ползва процесния коридор и го е ползвал непрекъснато и необезпокоявано, докато не бил възпрепятстван чрез действията на ответника, описани по- горе. Поддържа, че е упражнявал фактическата си власт над коридора непрекъснато повече от шест месеца и можел да я защити срещу нарушението на ответника, който я е отнел. Навежда, че отнемането станало чрез насилие или по скрит начин, доколкото ответникът като нов собственик е разбил старата ключалка и я сменил с нова, но дори разбИ.ето и подмяната на ключалката да не бъдат определени като скрит начин за отнемане на владението, ищцовото дружество имало право на съдебна защита срещу последното. В последното съдебно заседание, съобразно заключението на вещото лице по СТЕ, се конкретизира, че се претендира предаване фактическата власт на, респективно достъп до коридор с площ от 17.14 кв.м., защрихован в жълто в заключението на вещото лице- л.4. С главния иск се дири защита на твърдяното от ищеца владение срещу описаните по- горе пречещи му действия на ответника, а ако съдът счете нормата за неприложима, поради липсата на предпоставки за това, се моли за защита по чл.76 от ЗС на владението, респективно държането, поради отнемането му чрез насилие или по скрит начин. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна, изразяващ становище за неоснователност, недоказаност и недопустимост на исковата претенция, като се възразява срещу исковете и всички обстоятелства, на които се основават. Ответник Х. Я. подчертава, че е придобил фитнес-клуба като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.505.13.1.3, област Бургас, община Несебър, гр. Несебър, „Рамина Палас“(с функционално предназначение- хотел) ет. 0, тип- за спортна и развлекателна дейност, брой нива 1, с площ по документи 129.76 кв.м., заедно с 3, 337 % (21.89 кв.м.) идеални части от общите части на сградата и с идентификатор 51500.505.13.1, че разполага с документ за собственост на обекта( Постановление за възлагане № 143, том 1 от 01.12.2021 г. по изп. д. № 844/2015 г. на ЧСИ Делян Николов с рег.№ 804 при КЧСИ, вписано в AB-Несебър под № 143, том 1, от 20.01.2022г.), представен по делото. Поддържа, че след като бил обявен за собственик, получил ключ от съдебния изпълнител и веднага затворил вратата, водеща към външния двор на сградата и находяща се в неговия имот. Твърдял е, че през месеците от началото на годината еднолично се е представял за собственик и заявявал на всички, че е единствен собственик на описаното помещение, заедно с процесните части от него. Сочи, че никой, включително представител на ищеца не е оспорвал ползването на неговата собственост. Цяло лято никой не бил предявявал претенции към това помещение, включително и към части от него. Никой не го ползвал, нито проявявал признаци на владение, както се описва в исковата молба. Никой от представителите на дружеството, нито някой от наемателите/ползватели не се бил афиширал като владелец на имота му. Изтъква, че откакто е собственик на имота, е и владелец на същия. Неговото владение не било прекъсвано от никой по никакъв начин. Заявява, че искът с правно основание чл. 76 от ЗС е предявен извън преклузивния срок от шест месеца и не следва да се разглежда от съда. Първоинстанционният съд е разгледал спора по същество и с решението си е отхвърлил както първоначалния, така и евентуалния владелчески иск, по съображения, че ищецът не е доказал владение в продължение на шест месеца, което да бъде защитимо по предприетия в случая ред. Въззивният съд изцяло споделя този краен правен извод, който обосновава така: Фактическата обстановка по делото е безспорна и установена от първата инстанция на база събраните доказателства в насока: идентификация на процесния имот на място, така както е описан и в исковата молба по делото(с уточнение на площта от 17, 14 кв.м. според експертизата по делото), досежно достъпа до него- също описан в исковата молба, че ищецът е собственик на 17 самостоятелни обекта в апарт хотела, като първият е придобит на 23.07.20г., от което се извежда, че дружество“Камерун“ЕООД още от тогава е и етажен собственик, притежаващ съответната на придобитите обекти идеални части от общите части на сградата. Безспорно за страните и процеса, следователно установено, е също, че ответникът Я. е придобил фитнес -клуба, находящ се в сутеренния етаж на сградата на кота -3м. от публична продан, завършила с влязло в сила постановление от 01.12.21г. В посочения документ този самостоятелен обект е описан с площите и границите, видни от ценообразуването на сградата. Няма спор за страните, че процесният коридор фактически е включен в придобития от ответника обект, така е отразен и в КККР на населеното място. Този извод се потвърждава и от експертното заключение, изслушано по делото в първа инстанция. Вещото лице е установило верността на изложеното в исковата молба и в насока- ситуирането на асансьорната клетка, на машинното отделение, съблекалните и тоалетните с врати към коридора, затворения достъп до него откъм стълбищната клетка на сградата(чрез изградена извън проектните предвиждания преграждаща стена), както и че т.нар. „нощен клуб“ в сутерена, може да ползва процесния коридор като втори изход посредством врата, неотразена в наличните строителни книжа, но съществуваща на място. Съобразно първоначалната проектна документация според експерта фитнесът е бил обособен като едно самостоятелно помещение–без вътрешни прегради и с едно преддверие с душ клетки. Обектът имал пряк излаз към басейна и е можело да бъде достъпен от всички в сградата посредством стълбищната клетка и асансьора.Обаче на място той не е изпълнен така, а както го описва ищецът в исковата молба, като от него е отделен процесният коридор-преддверие.В него попадал и общият водомерен възел на сградата. Фактическото изпълнение на процесния коридор на място съответствало на показаното в приложения по делото чертеж по част В и К, свързан с преустройството на сградата още по време на строежа й през 2006г. Изразено е от експерта предположение, че коридорът е бил създаден да бъде ползван от обитателите на сградата за пряк достъп до басейна и двора на хотела и че е бил ползван така, като се подчертава, че няма технически изисквания в закона за построяването на авариен(втори) вход/изход за заведение „нощен бар“. Процесният коридор е отразен с жълт щрих на скицата от заключението на вещото лице- л.4, която е обявена за неразделна част от съдебното решение. Спорно по делото е само дали ищецът е ползвал процесната част от имота поне шест месеца преди установяването на нарушението на фактическата си власт върху нея. НРС е счел този факт за недоказан, поради което е счел за недоказани твърдените като подлежащи на защита владение и държане. В тази връзка въззивният съд отбелязва следното: От събраните по делото доказателства(св. А.) се установява, че поради близост с управителката на дружеството ищец- Мартина и нейния съпруг И., той посещавал апарт хотела от 2020г., като ремонтирал техни апартаменти. Още от тогава свидетелят бил влизал в сградата и от главния вход и от този откъм басейна, където имало поставена и кафе машина. Когато отишъл там в края на м. април-началото на м. май 2022г. двата входа били отворени. При посещението му през м. юни за преглед на водомера обаче, двамата с И. слезли в коридора с асансьора, защото входът към басейна бил заключен, била поставена и заключена също врата между асансьора и коридора. И. се обадил на собственика (ответника) да отключи. Той не дошъл, но И. отключил с ключ, даден му от трето лице(предполага се от асансьорния техник), към когото бил насочен от собственика. Свидетелката на ответната страна: Ш. (сочеща се за съдружник в дружество „Рамина“ ООД- строител на апарт хотел „Рамина Палас“ и за първоначален собственик на терена и сградата на апарт хотела „Рамина Палас“) разпитана пред НРС е заявила, че помещението, определено за фитнес, не е било предназначено за общо ползване на всички в сградата, а е било отделено като самостоятелен обект. Свидетелят К.- бивш притежател на отделни обекти в същата сграда, ипотекирал ги в полза на кредитиралата строежа банка(вж. нотариален акт №23/13.06.2007г.- л. 111 – дело НРС) и посочил се за съдружник в дружеството строител на сградата, е заявил, че вратите били към фитнеса, сутрин градинарят отварял вратата към басейна, вземал инструментите си от помещение до фитнеса, където ги държал и чистел басейна, като вратата се ползвала само за това. Не знаел дали някой е преминавал през нея, за да достъпи басейна, но сочи, че посредством асансьора връзката е възможна, както и да се достигне до фитнеса и сауната в сутерена. Никой от двамата свидетели не бил ползвал тази врата, за да достигне до басейна. По делото няма данни за извършени преди м. юни действия, осуетяващи достъпа на ищеца до процесната спорна част от сутерена.Носещият тежестта на доказване на този полезен за себе си факт ответник, не е представил доказателства в такава насока. При тези доказателства въззивният съд намира за установено на първо място, че от м. юли 2020г. ищецът е имал достъп до процесния коридор, на следващо, че единствените данни за осуетяването на този му достъп са от м. юни 2022г., а не по-рано, както е твърдял в отговора си на иска ответникът( м. януари 2022г.).Именно от този момент започва да тече и преклузивният шестмесечен срок за осъществяването на владелческата защита на ищеца. От горното е изводимо, че заявената претенция по чл.75 от ЗС е допустима, т.к. делото е образувано пред НРС през м. август 2022г., т.е. в рамките на шестмесечния преклузивен срок, визиран в нормата и подлежи на разглеждане по същество. По иска по чл.75 от ЗС: Съгласно разпоредбата на чл. 357 ГПК по делата за защита и възстановяване на нарушено владение /чл.75 и чл.76 ЗС/ съдът проверява само факта на владението и на нарушението му, а документите, удостоверяващи правото на собственост, се вземат предвид само доколкото установяват факта на владението. Нормата на чл.75 от ЗС гласи, че владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение, като се дава преклузивен шестмесечен срок за предявяването на иска. Анализът на елементите от хипотезата на разпоредбата навежда, че в тези случаи не подлежи на съдебна защита вещното право, а фактическото владение, упражнявано в същия обем(на собственост или ограничено вещно право върху недвижим имот), когато е относително трайно установено, под което законът разбира упражнявано поне шест месеца преди отнемането или нарушението му по какъвто и да било ограничаващ го начин. Нарушението, което се визира, няма легално определение, но т.к. е описано като „всяко“, следва да се заключи, че се касае за каквото и да е действие, ограничаващо обема на вече установената от друг фактическа власт или изцяло отнемащо я от упражняващото я лице. Що се отнася до характеристиката на страните по владелческия иск, те се определят функционално, като ищец може да бъде всеки, установил владение върху имот, а ответник- всеки, който ограничи, възпрепятства тази фактическа власт или я отнеме. Съдебната практика позволява страни по владелчески иск да са и съсобствениците на имот, поради което диренето на такава защита е допустимо и за тях.Обаче по причини, че предмет на спора е фактическо положение, а не вещно право, ответникът не може да противопостави на ищцовото фактическо владение довод, че е титуляр на право, което се проявява със същите външни белези.Т. е. на владелеца не може да се противопостави успешно защитно възражение за собственост или право на ползване от ответната страна, даващо й основание да ползва същия имот. За това в контекста на владелческата защита не се обсъждат вещно правни спорове. В настоящото производство ищецът се домогва да докаже владение върху процесния коридор, установено по силата на правото му на собственост върху общите части на етажната собственост, в режим на каквато безспорно се намира цялата сграда на апарт хотела, твърдейки, че този коридор е обща за етажната собственост част. В противовес на това, ответникът отрича спорната реална част да е включена в общите части на сградата и твърди изключителни права върху нея, като изтъква, че тя е включена в продадения му на публична продан самостоятелен имот фитнес-клуб. Разнопосочността на тезите на двете страни в процеса за естеството на процесния коридор, защитата на чието владение се дири, навежда на спор за собственост, който страните не са разрешили. Обаче предвид изложеното по- горе въззивният съд също не може да разреши този вещно правен спор в рамките на настоящото дело, заради естеството на иска по чл.75 от ЗС като владелчески. Действително, въззивникът се е позовал на решения на ВКС, приемащи, че съсобственик, чиято фактическа власт е осуетена от тази на друг съсобственик относно общата вещ( вкл. в случаи на общност, произтичаща от етажна собственост), може да се ползва от владелческата защита, предвидена в чл.75 и 76 от ЗС, като фактическото владение се намира произтичащо от вещното право, но това е само в случай, че страните считат имота за съсобствен. В настоящия казус това не е така. Тук страните спорят за това дали имотът е съсобствен или не, като твърдените от тях вещни права се конкурират. Затова БОС, освен че не може да разреши повдигнатия вещен спор в това производство, не може да приеме и за установено, че в качеството си на етажен собственик ищецът доказва защитимо владение над процесния коридор като обща част на етажната собственост в сградата, та на това основание владението му да е противопоставимо на това на друг етажен собственик- какъвто в случая се явява също ответникът. На следващо място и съобразявайки показанията на свидетелите на двете страни, БОС приема, че в случая не се касае до действия, изпълващи понятието „владение“. Според чл. 68 от ЗС „Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя“. От това легално определение могат да се извлекат двата основни признака на понятието: обективен(външен) и субективен(вътрешен). Първият е т.нар.“корпус“ - упражняването на фактическа власт върху вещ, по начин субектът да я държи, да си служи си с нея, да упражнява пълна власт върху нея, изключвайки възможността други лица да й въздействат. Действията, съставляващи фактическата власт на владелеца могат да бъдат най-различни - техният обем зависи от обема на вещното право, което той фактически упражнява.Предвид твърденията на настоящия ищец, който не заявява изключителни права върху спорния коридор, даже описва, че го е ползвал за преминаване с други хора, се касае до съвладение на право за достъп до и преминаване през посочената реална част от имота фитнес - клуб. Субективен признак на владението е намерението на владелеца да държи вещта „като своя". Т.е. той се смята за или иска да стане собственик или носител на друго ограничено вещно право върху нея. Двата признака на владението трябва да съществуват едновременно, за да е налице владение. Освен това последното трябва да има следните характеристики: да е постоянно( то е такова, когато владелецът изразява трайна воля да държи вещта за себе си, като се противопоставя и търси защита срещу всяко действие на друго лице, претендиращо да установи фактическа власт върху завладяната вещ и се прекъсва, ако друго лице установи такава или владелецът изостави владението; да е непрекъснато-то се прекъсва с изгубването му в продължение на б месеца (чл.81 от ЗС); да бъде несъмнено- да се афишира упражняването на фактическата власт с намерение да се свои вещта; да е спокойно- то е такова, когато не е установено по насилствен начин; да е явно-когато не е установено по скрит начин, когато всеки, включително и предишният владелец, може да разбере, че се упражнява фактическа власт с намерение да се свои вещта, т.к. установеното по скрит начин владение няма действие спрямо предишния владелец - то е опорочено. Едва когато стане явно, то поражда действие. По тези си признаци в съвкупност владението се разграничава от други фактически действия, които го наподобяват: като т.нар.“ търпими действия“, извършвани от време на време и със съгласие на собственика- когато извършващите ги нямат намерение да своят вещта. Не са владение и т.нар. „съизволени действия", произтичащи от упражняването на признати вещни права- като правото да се ползва чуждия имот поради учредено право на строеж ( суперфициарят може да преминава, да складира отоплителни и строителни материали, да извършва изкопни работи, да прокарва инсталации и пр.). Владението е разграничимо и от държането, което пак се характеризира с видимо установен корпус, който обаче лицето не осъществява за себе си, а за друг(вж. чл.68, ал.2 от ЗС). Разликата е само в анимуса, в намерението - държателят няма намерение да свои вещта. Той я държи за владелеца или за собственика, т.к. от тях той е получил фактическата власт на основание, което изключва намерението вещта да се държи като собствена. Бургаски окръжен съд, преценявайки значението на фактите, установени по делото, през призмата на изложените разсъждения заключава, че всъщност действията, чиято защита дири в този процес ищецът не са владелчески, въпреки формалното заявление в тази насока, защото не са несъмнени и явни и по-скоро следва да се приемат за търпими от предходните собственици на фитнес-клуба и от настоящия ответник –техен частен правоприемник, до момента на преустановяването им( м. юни 2022г.) Това е така, т.к. достъпът до външния басейн е бил технически възможен за обитателите на сградата от сутерена чрез асансьора, за което очевидно е нямало възражения от предишните собственици, както и от настоящия ответник до лятото на 2022г. Вратата на коридора към двора е била контролирана от собствениците, отваряна сутрин с цел почистването на басейна от градинаря, но използвана и от други за директно достигане до водното съоръжение, сторено така, че нито е направило впечатление на св. К. и Ш., нито им е дало основание да счетат интересите си накърнени и да се противопоставят на преминаването, още повече, че с оглед естеството на целеното съоръжение-външен басейн(принципно използваем през летните месеци), достъпването му не може да се приеме за непрекъснато и постоянно владелческо действие, нито може да се счете за извършвано специално от и в полза на ищеца, след като самият той, а и свидетелят А. заявяват, че коридорът е само един от възможните подстъпи до басейна и двора, както и че е бил ползван от различни лица по целесъобразност, в търсене на пряк път от сградата до басейна или обратно.Дори когато е преминавал през процесния коридор до двора, респективно и когато спорадично е правил проверки или организирал поправки на общия водомер, ищецът не е представил обективни данни да е афиширал владелческо намерение за своене на коридора или поне да владее за себе си преминаването през него. Търпимите действия според практика на ВКС, изразена в решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І г.о., са всички онези, създаващи според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо негово съгласие и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и пр. други съображения, поради които се смятат за извършени с неговото съгласие. Тези действия не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхното изрично или предполагаемо съгласие, респективно позволение, което може да бъде дадено на трети лица включително с конклудентни действия. Същественото за казус е, че тези действия не се ползват от защитата на чл.75 от ЗС, т.к. са подчинени на волята, разрешението и доброто желание на собственика/ владелеца, който ги е допуснал.Както ги е разрешил, той може самоволно и да ги преустанови, което е станало и в разглеждания случай. За това следва да се заключи, че заявената от ищеца владелческа защита на ищеца по чл.75 от ЗС за ползването на процесния коридор е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, в какъвто смисъл се е произнесла и първата инстанция, макар по други съображения. По иска по чл.76 от ЗС, за чието разглеждане е настъпило изискуемото процесуално условие: Нормата защитава владелеца или държателя, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, като му признава правото в шестмесечен срок да иска връщането й от лицето, което я е отнело.Предмет на иска е всяко нарушено фактическо положение, което може да бъде определено като владение или държане, независимо от трайността на установяването му. Тази защита обаче е също неприложима според БОС за ищеца, т.к. установените по делото факти не съответстват на заложените в хипотезата на правната норма такива. Както по- горе бе отбелязано, действията на ищеца не се определят от този съдебен състав като владелчески. Те обаче не могат да бъдат квалифицирани и като държане, т.к. съдебната практика и правната теория са последователни във възприятието, че при държането фактическата власт се установява въз основа на правна сделка, по силата на която и заради поето по нея договорно задължение, собственикът или владелецът на вещта предава временно или безсрочно ползването на вещта, съответно държателят придобива противопоставимо на съконтрахента си(собственика или владелеца) облигационно право да ползва вещта съобразно условията на сделката, по която се уреждат отношенията между тях. Данните по делото не сочат на създадени формални или неформални облигационни отношения между собственика на фитнес- клуба, респективно неговите праводатели от една страна и ищцовото дружество от друга за ползването на процесния коридор в сутерена, които да бъдат предмет на защита посредством иска по чл.76 от ЗС и да са противопоставими на ответника. Такива отношения въобще не се и твърдят в рамките на повдигнатия спор. За това БОС намира, че и тази претенция на ищеца е неоснователна и подлежи на отхвърляне, в какъвто смисъл се е произнесъл НРС. В обобщение на изложеното и поради съвпадение на крайните правни изводи на двете съдилища, решението на НРС следва да бъде изцяло потвърдено. По частната жалба на основание чл.248 от ГПК: Тя е насочена срещу Определение №1027/05.09.23г.по гр.д.№834/22г. по описа на НРС, с което искането на Камерун“ЕООД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е оставено без уважение. Жалбата поддържа доводи за неправилност на определението и изразеното с него становище на първата инстанция, че присъденото в полза на ответника възнаграждение за защита от адвокат в размер от 2000лв., невключващо ДДС, е действително заплатено и не е прекомерно с оглед проведените в хода на процеса пет открити заседания. Сочи, че намира изводите на НРС за необосновани с оглед датата на сключването на договора, представен в първа инстанция(21.04.23г.). Към посочения момент вече са били минали първите три от общо пет съдебни заседание и за това адвокатът на ответника следвало да се счете за ангажиран само за останалите две заседания и да не се отчита подаването на отговор на исковата молба от него, т.к. предхождал горната дата. Допуска се, че с оглед постъпването на този отговор на 17.10.22г., непосредствено преди изменението на НМРАВ, но след дебатите по очакваните промени в наредбата, определяща минимума на адвокатските възнаграждения, между страните е имало друг договор, а представеният по делото е вторият, съобразен с измененията на сочената наредба. Този втори договор, идентичен на първия, се сочи за нищожен, поради липсата на предмет или абсолютна симулация( не цели да уреди отношенията между адвоката и страната по повод на осъщественото процесуално представителство, а само да обоснове разноски за адвокатско възнаграждение в размер, по висок от действително уговорения между горните лица). Затова жалбоподателят счита, че т.к. действителният договор за правна защита и съдействие не е представен по делото, възнаграждението на адвоката следва да се прецени в обема на осъществената от него по делото в рамките на представения договор за защита и съдействие правна помощ( само за процесуално представителство на страната в две съдебни заседания). В отговора на частната жалба ответникът по нея- Х. Ш. Я.- отрича да е имало сключен между него и процесуалния му представител друг по-стар от представения в първа инстанция договор за процесуална защита и съдействие и поддържа, че посочената в него сума за възнаграждение е реално заплатена. Обяснява късното сключване на договора с практиката си да започва работа по казус след упълномощаване, а по-късно, след преценка на сложността, времетраенето и нуждата от правни познания по делото, да определи и точната сума за възнаграждението си за съответната инстанция. Съдът намира частната жалба за допустима, като подадена в срок, от надлежно лице, срещу акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и пред компетентния да я разгледа съд. По същество тя е неоснователна по следните съображения: Производството по делото е започнало при действието на предпоследната редакция на НМРАВ, като към този момент(17.10.22г.) е представено и пълномощното, с което ответникът е възложил на адвокат С. И. да го защитава пред районния съд. Разглеждането обаче е продължило и при действието на настоящата последна редакция на горепосочената наредба, като самият договор е сключен и представен при настоящите условия на 21.04.23г. За това БОС намира неоснователно възражението, че възнаграждението на адвоката на ответника следва да се съобразява с предходната НМРАВ.Напротив- то следва да се съобрази с действието на нормите по време сключването на договора за защита и правно съдействие, т.е. в случая с последното им изменение. Неоснователно е и възражението за съобразяване на извършената от адвоката на ответната страна правна услуга частично, защото: Адв. И. е процесуален представител на страната не на основание договора за защита и съдействие, уреждащ отношенията му с представлявания, вкл. размера на възнаграждението, а на основание пълномощното, което ГПК изисква за легитимирането му като процесуален защитник на страната. Няма спор, че пълномощното е било представено по делото с подписания от адвоката отговор на исковата молба от 17.10.22г.. Адв. И. е присъствал и на всички открити съдебни заседания като представител на ответника, ангажирал е също писмени бележки пред РС, т.е.е осъществил пълна активна защита на доверителя си. На следващо място съдът намира, че фактическата и правна сложност на делото надхвърля минималната. Предмет на делото са два иска. Организиран и проведен е разпит на свидетели, поставяни са задачи за вещо лице, изслушано пред РС. Процесът е продължил по-дълго, с оглед попълването на делото с доказателства. Освен това съдебната практика е трайна във възприятието, че когато между едни и същи лица са предявени обективно съединени искове при условие на евентуалност или алтернативност, се дължи едно адвокатско възнаграждение( при действието на предходната редакция на чл.2, ал.5 от НМРАВ), обаче според последната редакция на тази разпоредба, това е без значение, т.е. възнаграждението се дължи за всеки иск, независимо от начина на обективното им съединяване, или в случая за два. Не е основателно и възражението на жалбоподателя, че представеният договор за юридическа защита и съдействие по делото е нищожен като симулативен или без предмет. Преценката за недействителност на посочените основания не може да се направи на база предположения, каквито се изтъкват в жалбата и без никакви доказателства, подкрепящи това твърдение. Възнаграждението е изцяло съобразено и с цената на иска, както и с меХ.зма на определянето на минимума му, съобразно НМРАВ. Цената на иска за реална част от имот от 17, 14 кв.м. при ДО 101 898, 70лв. и обща площ от 129, 76лв. е според правилото на чл.69, ал.1, т.3 ГПК в размер на ¼ от 13 459, 87лв. или 3364, 95лв. Според предпоследната редакция на НМРАВ, на база така посочения интерес, съгласно чл.7, ал.2, т.2 при съобразяване на чл.7, ал.5 и ал.9, минимумът на адвокатското възнаграждение за представителство по проведеното пред НРС дело е 900лв. Обаче съгласно чл.7, ал.2, т.2 според сега действащата редакция на НМРАВ, минимумът е 2250лв., като следва да се отчете, че исковете са два и за защитата по всеки от тях се дължи възнаграждение на адвоката, независимо от това, че са евентуално обективно съединени. Очевидно е в случая, че възнаграждението на адвоката на ответника в първа инстанция от 2000лв. е значително под минимума според НМРАВ сега и около два пъти минимума според НМРАВ в предпоследна редакция. При горните разсъждения и макар разглеждането на спора да е продължило по време действието на две редакции на НМРАВ, но договарянето е при условията на последната, възнаграждението на адв. И. не следва да се счита за неморално високо в заявения размер. Налице са и данни за неговото реално заплащане (вж. л.204 от делото на РС). При тези изводи частната жалба се явява неоснователна. Като правилно, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. При този изход от делото, на въззиваемия ответник се дължат с оглед правилото на чл.78, ал.3 от ГПК всички сторени в настоящото производство разноски, възлизащи на 1500лв. за адвокатски хонорар за осъщественото представителство на страната пред въззивен съд. Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд