Решение № 4423 от 23.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2568/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. С. К. срещу решение № 14131/07.12.2022г. постановено по гр.д. № 23726/2022г. по описа на Софийския районен с ъ д, I ГО, 50 състав, в частта, с което е отхвърлен предявения от нея срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕХУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за сумата над 300, 00 лв. до претендирания размер от 1000, 00 лв – обезщетение за претърпени имуществени вреди изразяващи се платено адвокатско възнаграждение за правна защита в производство по чл. 270 от НПК по НОХД №22804/2016 г. по описа на СРС, настъпили от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 129 ал. 2, пр. 2 алт. 2 вр. ал. 1 от НК, за което Н. С. К. е оправдана с присъда от 11.02.2021 г. по НОХД №22804/2016 г. по описа на СРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.12.2021 г. до окончателното й изплащане. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, тъй като не е установено при условията на пълно и главно доказване, че е налице фактическият състав на съпричиняване на вредите, както е приел първоинстанционният съд. Счита, че направения извод, че за наличие на съпричиняване от страна на ищеца в качеството й и на пострадала в хода на наказателното производство не е обосновано с каквито и да са доказателства по делото, напротив – от събраните се установява, че причина за неявяването й съдебно заседание по наказателното дело е действие на затворническата администрация и за които действия ищеца не следва да търпи неблагоприятни правни последици. Поддържа и че неправилно първоинстанционният съд е счел, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е прекомерно и несъответно на фактическата и правна сложност на делото, очакваните резултати и конкретната житейска ситуация, в която се е намира ищеца – задържана под стража, с две болни деца, за които няма кой да се грижи. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се уважи в пълния му размер. Въззиваемата страна ПРОКУРАТУАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение, са несъстоятелни, а първоинстанционния съд правилно и обосновано е стигнал до извода, че е налице както съпричиняване, така и прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, поради което е редуцирал същото и съответно отчел поведението на съпричиняването, съответно е присъдил обезщетение съответстващо на действителния размер на вредите, за които носи отговорност ответника. Софийският градски съд, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, при наличие на правен интерес, поради което и следва да бъде разгледана по същество. С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, както и за допустимо в обжалваната му част. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Районният съд е сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 предл.1 от ЗОДОВ за сумата от 1000, 00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производство по чл.270 от НПК, настъпили в резултат от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 129, ал.2, пр.2, алт.2, във вр.ал.1 от НК, за което Н. С. К. е оправдана с присъда от 11.02.2021 г. по НОХД №22804/2016 г. по описа на СРС, НО, 22 състав ведно със законната лихва, считано от 04.12.2021 г. до окончателното й изплащане. За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени му от орган на прокуратурата на Република България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, е необходимо при условията на пълно и главно доказване ищецът да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: 1. на ищеца да му е повдигнато обвинение от прокуратурата на Република България за извършено от него престъпление; .2 съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3. подсъдимият/ищец/ да е претърпял имуществени/неимуществени вреди и 4. причинените вреди да са необходима, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно- следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение и причинения вредоносен резултат. Отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - тя отговаря независимо дали вредите са причинени виновно от длъжностните лица. Съгласно ЗОДОВ, държавата отговоря чрез органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в конкретния случай - Прокуратурата на РБ - – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ. Правният спор между страните по делото, с оглед поддържаните от вззивника- ищец доводи /възражения/ с въззивната жалба и приложението на чл. 269 предл. 2 от ГПК, е по въпроса за размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, вкл. и налице ли е поведение на ищеца, което води до съпричиняване на вредите. Настоящият съдебен състав с оглед обстоятелството, че с обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил иска за сумата от 300, 00 лв., ведно със законната лихва считано от 04.12.2021г. до окончателното й изплащане и в която част решението като необжалвано е влязло в законна сила, е обвързан да приеме, че са налице изброените по – горе материални предпоставки обуславящи правото на ищеца да получи плащане на обезщетение за заявеното основание, като следва да се произнесе единствено относно размера на същото и то за разликата над 300, 00 лв. до претендираните от 1000, 00 лв. В ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. ОСГК на ВКС се прие, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на процеса, а в НПК не е уредена отговорност за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение спрямо лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено. Когато ответникът възрази, че заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно, в правомощията на съда по иска по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на възнаграждението. Изследването обхваща вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на пострадалия, тъй като платеното няма за причина незаконното обвинение, а има за причинна дължимата, но спестена /не положена/ грижа. При осъществяване на горната преценка е необходимо да се съобрази вида и тежестта на обвинението – в случая за тежко престъпление по смисъла на чл. 93 т. 7 НК, за което чл.129 ал.1 вр. ал. 2 НК предвижда наказание лишаване от свобода до шест години, респективно – в производство по искане за отмяна на наложена най- тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“. За преценката са от значение минималните размери по Наредба № 1/09.07.2014 г. на ВАдвС, според редакцията ДВ бр.41 от 23.05.2017г., когато е възникнало и материалното правоотношение по договор за правна защита и съдействие №755678/24.10.2017 г. – чл.28 – „За процесуално представителство, защита и съдействие в производство по мярка за неотклонение, когато адвокатът не е ангажиран с цялото дело, минималното възнаграждение е 400 лв.“ Уговореният и заплатен размер на адвокатско възнаграждение надвишава посочения минимален с 2 ½ пъти. Конкретната фактическа и правна обстановка в производството по чл.270 от ГПК, а именно –поради неявяване в съдебно заседание мярката за отклонение на ищеца е изменена от подписка в „задържане под стража“, като след задържането й е направено искането за изменение на вече взетата най – тежка мярка за неотклонение и са представени доказателства, че подсъдимата е майка на две малолетни деца, едно от които е със здравословни проблеми, поради което мярката за отклонение отново е изменена в „подписка“, не разкрила изключителна фактическа или правна сложност, съответно огромен обем от труд, време, усилия, които адвокатът е предоставил, поради което и правилно първоинстанционният съд е преценил, че платеното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. При определяне размера на обезщетението за претърпяната вреда, изразена в заплатеното адвокатско възнаграждение се прилага и чл. 5 ЗОДОВ. Държавата не отговаря, ако увреждането е причинено поради изключителната вина на пострадалия /т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на ВКС/. Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение, е каузалният фактор за заплатеното адвокатско възнаграждение, когато е уговорено несправедливо и необосновано /чл. 36 ал. 2 ЗАдв/. Или с оглед изхода на наказателното дело /чл. 36, ал. 4 ЗАдв./. И двете хипотези по чл. 36, ал. 2 и изключението по чл. 36 ал. 4 ЗАдв. имат еднакво родово основание – такова адвокатско възнаграждение накърнява Д.те нрави /чл. 26 ал.1 пр. 2 ЗЗД/. Съдът по иска по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ следи служебно за спазването на Д.те нрави/ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС/ и когато ответникът по иска по чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ не е възразил, а държавата не отговаря /чл. 5 ал. 1 ЗОДОВ/. – така решение № 190/23.12.2019г. на ВКС по гр.д. № 4378/2018г. на ВКС, III г.о., решение № 220/06.01.2020г. по гр.д. №490/2019г. на ВКС, III г.о Съобразявайки гореизложеното, настоящият състав счита, че първоинстанционният съд е направил правилен и законосъобразен извод, че за разликата над 600, 00 лв. изплатеното в повече адвокатско възнаграждение няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него, съответно се явява несправедливо уговорено. От друга страна, настоящият съдебен състав напълно споделя извода на първата инстанция, с който е прието, че за настъпване на част от претърпяните имуществени вреди ищеца е допринесла с поведението си, поради което и на основание нормата на чл. 5 ал. 2 от ЗОДОВ, горепосоченото обезщетение следва да бъде намалено. Съдът приема, че наложената й мярка за неотклонение "задържане под стража", се установява да е в резултат на неизпълнение на задължението й по чл. 66 ал. 1 от НПК. Несъстоятелно е възражението на въззивника-ищеца, че поради поведението на служители от затворническата администрация, ищеца като подсъдима не е доведена в съдебно заседание на 19.10.2017г., а не поради нейно виновно поведение. В случая обаче мярката за неотклонение „подписка“ е било променена в „задържане под стража“ не поради неявяване на подсъдимата в съдебно заседание на 19.10.2017г., а на 11.05.2017г., когато е била уведомена чрез нейната майка. Отделно от горното, дори защитника на подсъдимата, в производството по чл.270 от НПК посочва, че подсъдимата е живяла под наем на различни места, поради което и не е могла да бъде намерена на първоначално посочения адрес, а на самостоятелно основание – същия е непълен. Във всички случаи е налице неизпълнение на задълженията на подсъдимата по чл.66 ал.1 от НПК. Съставянето и изпращането на призовки до подсъдимата и на други адреси погрешно вписани като такива, на които да бъде призована /техническа грешка с адрес на свидетел/, дори и да е вярно, е ирелевантно, доколкото горната фактическа обстановка се установява от приложените по делото протоколи от проведени съдебни заседания по № НОХД №22804/2016 г. по описа на СРС, НО, 22 състав. Настоящият съдебен състав приема, че приносът на ищцата за настъпване на част от доказаните претърпяни неимуществени вреди, свързан с неизпълнение на задължението й по чл. 66 ал. 1 от НПК, довело до налагане на най-тежката мярка за неотклонение, е в размер на 50%, като отчита, че този принос касае именно причина за иницииране на производство по чл.270 от НПК. Като последица от това, дължимото на ищеца обезщетение, намалено с посочения процент на съпричиняване е в размер на 300, 00 лв. Следователно предявени иск за разликата до пълния предявен размер от 1000, 00 лв. е неоснователен. Законна мораторна лихва върху главницата се дължи от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, съобразно разясненията дадени в т. 4 от ТР № № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС и която практика първоинстанционният съд е съобразил. С оглед съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 ицзр.1 хип.1 от ГПК.. По разноските Въззиваемата страна не претендира разноски, поради което и такива не следва да бъдат присъждани. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд