Решение № 377 от 17.2.2025 г. на Административен съд - Сливен по дело № 46/2025 г.

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 144 от ДОПК, във връзка с чл. 4, ал. 1 – 5 и чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по жалба на Р. А. М., [ЕГН], чрез адв. Р. К. от АК – Сливен срещу Акт за установяване на задължения № АУ000557 - 1/19.03.2024 г. издаден от М. С. П. - К. на длъжност г. е. в Дирекция „МДТ“, с който на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК и чл. 9б от ЗМДТ е определен размер на задълженията на Р. А. М., [ЕГН] за периода 2014 г. – 2023 г. за данък върху недвижимите имоти в размер на 230, 51 лева главница и 110, 31 лева лихва и такса битови отпадъци в размер на 174, 88 лева главница и 86, 74 лева лихви, и срещу Решение № НОМ 123 от 25.11.2024 г. на Директор на Дирекция „Местни данъци и такси" при Община Сливен, с което жалбата срещу АУЗ не е разгледана по същество, като недопустима, поради просрочие. Иска се тяхната отмяна като нищожни, респективно като незаконосъобразни. В допълнение към жалбата оспорващият навежда доводи за съществен порок, който обосновава извод за нищожност, а именно - насочени са към лице и ангажират отговорността на лице, което не притежава качество на адресат на административни актове и чиято отговорност не следва да бъде ангажирана поради липсата на материалните предпоставки за ангажирането на отговорността му - притежаването на недвижим имот или идеална част от такъв, за който да се заплаща данък върху недвижимите имоти и ТБО. Прилага Удостоверение изх. № 5721/28.06.2023г. на PC –Сливен, удостоверяващо, че Районен съд - Сливен, съгласно Определение на съда № 2028/27.06.2023 г. е вписал - в особената книга при съда за отричане от наследство отказа на Р. А. М. с [ЕГН] от [населено място], [улица], ••• от наследството, останало след с. на А. Ж. М. с [ЕГН] - б. ж. на [населено място], п.(а) на ••• г. Отказът е вписан под № 157/27.06.2023 г.. В съдебно заседание оспорващият редовно призован се представлява от адв. Р. К. надлежно упълномощена, която поддържа жалбата. Моли Акта за установяване на задължения да бъде обявен за нищожен, като издаден в противоречие с материалния закон и целта на закона. Заявява, че с Акта за установяване на задължение, оспорващият е посочен като задължено такова по смисъла на ЗМДТ, но съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ данъчно задължените лица са тези лица, които са собственици на облагаеми с данък недвижими имоти, а в конкретния случай той, макар и н. на п. А. Ж. М., няма качеството собственик на недвижимия имот, подлежащ на облагане. Същият своевременно е направил отказ от наследство, вписал го е в съответния регистър, тоест процедурата по отказване и отричане на връзката с неговия наследодател е документирана и фактическият състав е завършен. Това го лишава от качеството му наследник и лице, което следва да подава декларация по чл. 14. Моли жалбата да бъде уважена. Претендира присъждане на направените по делото разноски, за което представя списък. Ответникът по жалбата - Директор на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Сливен, чрез процесуален представител, моли жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна и недоказана, алтернативно без разглеждане като недопустима. Поддържа представения по делото писмен отговор. Заявява, че е налице влязъл в законна сила административен акт. Изразява становище за неоснователност на искането, тъй като оспореният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. След като обсъди оплакванията в жалбата, писмените доказателства по делото, становищата на страните, въз основа на съвкупната им преценка и с оглед нормата на чл. 160 от ДОПК, съдът приема за установено следното: По допустимостта на жалбата: Съгласно чл. 4, ал. 1, изр. 2 и чл. 9б, изр. 2 от ЗМДТ, актовете, с които се установяват местните данъци и такси, какъвто безспорно е оспореният акт, се обжалват по реда на ДОПК. В разпоредбата на чл. 156, ал.2 от ДОПК /приложима на основание чл. 144 от ДОПК и при обжалване на други актове по реда на ДОПК, вкл. и процесния АУЗ е предвидено, че ревизионният акт не може да се обжалва по съдебен ред, в частта, в която не е обжалван по административен ред. От съдържанието на посочената норма следва, че провеждането на производство по обжалване по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка за съдебното оспорване. Установява се, че на 07.11.2024 г. оспорващият е подал възражение срещу АУЗ, издаден на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК до Директора на „МДТ“ при Община Сливен, който с Решение № НОМ 123 от 25.11.2024 г. е приел, че жалбата, не е подадена в регламентирания по чл. 107, ал. 4 от ДОПК срок, същата е недопустима, като просрочена и не следва да бъде разглеждана по същество. Това Решение е връчено на 03.01.2025 г. на оспорващия М. и не е обжалвано, в 7-дневния срок от връчването му пред Административен съд Сливен. Това обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя, именно поради което до съда е отправено искане за прогласяване неговата нищожност, както и нищожност на АУЗ, което съгласно разпоредбата на чл. 149, ал.5 от АПК не е ограничено във времето. Аргументите за това се черпят от разпоредбата на чл. 149, ал.5 от АПК, приложима поради препратката на § 2 от ДР на ДОПК. Тази разпоредба се намира в дял Трети на АПК - "Производства пред съд", което означава, че преценката за евентуална нищожност може да бъде направена направо от съда, като искането за това не е скрепено с преклузивен срок. Относно допустимостта на искането за прогласяване нищожността на АУЗ, налице е последователна съдебна практика на ВАС, изразена в Определенията, постановени по адм. дело № 1213/2012 г., по адм. дело № 2438/2013 г., по адм. дело № 12849/2013 г. и др., където се приема, че жалбата с искане за прогласяване нищожността на акт за установяване на задължение по декларация е допустимо, доколкото предвиденият в чл. 152 - 155 от ДОПК ред за защита пред по-горестоящия административен орган не предвижда безсрочно сезиране на този орган за прогласяване нищожност на първоначалния административен акт, както и че в правомощията на решаващия орган по чл. 155, ал. 2 от ДОПК няма изрично уредено правомощие за прогласяване нищожност на контролирания административен акт. Приема се също, че при липса на специални процесуални правила в Дял Трети, Глава XVIII от ДОПК относно случаите на искания за обявяване на нищожност, направени след изтичане срока за обжалване по чл. 156, ал. 1 и чл. 107, ал. 4 от ДОПК, следва да се прилагат общите правила на АПК, като спорът се отнася пред административния съд и без да е спазена забраната по чл. 156, ал. 2 от ДОПК. В този смисъл е и Определение № 8985 от 22.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6933/2011 г., VIII о, в което е прието, че след като жалбоподателят се позовава на най-тежкия порок за един административен акт, какъвто е процесният АУЗ, а именно на неговата нищожност, то няма пречка този контрол да се осъществи от съответния съд без съобразяване с изискването на чл. 156, ал. 2 от ДОПК, като с оглед разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК за това процесуално действие от страна на заинтересуваните лица няма срок. Жалбата срещу нищожен РА е допустима пред съда независимо дали той е обжалван по административен ред или не. С оглед на изложеното, съдът намира, че и жалбата, с която се иска прогласяване нищожността на оспорения АУЗ, като подадена от надлежна страна, имаща правото и интереса да оспори горепосочения административен акт, е процесуално допустима. Разгледано по същество, искането за обявяването нищожността на АУЗ № АУ000557 - 1/19.03.2024 г. издаден от гл. експерт в Дирекция „МДТ“ е основателно. Нищожността на административния акт е форма на недействителност. В производство, образувано по искане за прогласяване нищожността на един административен акт, съдебната проверка за законосъобразност обхваща единствено и само съществуването на правоизключващи юридически факти спрямо разпоредените с акта правни последици. Следователно предмета на доказване включва онези факти и обстоятелства, които могат да релевират наличието на съществени пороци на административния акт, обуславящи неговата невалидност. В административното право, за разлика от гражданското право, липсва специален законов текст, който да регламентира кога съответният акт е нищожен и в кои случаи е унищожаем. В действащото българско законодателство няма легална дефиниция и нормативно установени критерии за разграничаване на незаконосъобразните административни актове като нищожни и унищожаеми. Основното разграничение на недействителните актове на администрацията на нищожни и унищожаеми е в зависимост от степента и качеството на порока, от който е засегнат актът. Според константната съдебна практика основание за обявяване /прогласяване/ на нищожност са такива съществени, основни недостатъци на административните актове, които ги дисквалифицират като правопораждащи юридически факти за разпоредените с тях правни последици. На първо място такова основание би било издаването на акта от некомпетентен орган т.е в нарушение на нормативно установените изисквания за материална, териториална или по степен компетентност. Нищожни са и актовете, постановени при неспазване на изискуемата от закона съществена форма; издадените без каквото и да е нормативно основание /т. е при пълна липса на условията и материалноправните предпоставки, визирани в съответната правна норма/ или при грубо нарушение на императивни норми с характер на основни правни принципи. В конкретния казус съдът констатира наличието на такива пороци. Компетентността в административноправния смисъл обхваща кръга от въпроси, с които административният орган е оправомощен да се занимава, както и правомощията, с които органът разполага за решаването на тези въпроси. Тя може да произтича от изрична нормативна разпоредба, да следва от функциите и задачите, които са му възложени с нормативен акт, да е делегирана от по-горестоящ орган или да се установи чрез посочване на по-горестоящ орган, който да определи съответните компетентни по-долустоящи органи. Компетентността бива материална, по степен и по място. Съгласно утвърдената съдебна практика всяка некомпетентност води до нищожност. Съгласно чл. 4, ал.1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Според ал.3 на чл. 4 в производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, като съгласно ал.4 тези служители се определят със заповед на кмета на общината. В случая по делото са представени писмени доказателства, от които по несъмнен начин се установява компетентността, както материална, така и по степен и място, на издателя на оспорения акт. Видно от заповед № РД-15-897/15.05.2023 г. на Кмета на Община Сливен на (л.52-53) от делото, на основание чл. 44, ал.2 от ЗМСМА, кметът на Община Сливен е определил служителите от общинската администрация, които имат правата и задълженията на органи по приходите по ДОПК, сред които под № 5 е и М. С. П. - К., г. е. в Дирекция „МДТ“, която е издател на оспорения акт. Събраните по делото писмени доказателства, с оглед цитираните по-горе законови разпоредби водят на извода, че процесният акт е издаден от надлежно оправомощен орган в кръга на неговите правомощия. Порокът във формата води до нищожност на акта само когато е толкова съществен, че практически се равнява на липса на форма, а оттук - до липса на волеизявление, липса на акт. Такива са случаите не само когато изобщо не е спазена предписаната от закона форма, а и когато например липсва разпоредителна част /диспозитив/. Във всички останали случаи допуснатото съществено нарушение на формата на акта води до унищожаемост, а не до нищожност на акта, като форма на недействителност на същия. Когато допуснатото нарушение е несъществено по своя характер, то изобщо не се отразява върху действителността на постановения акт. Следва да се съобрази, че за процесния акт не е предвидена специална форма, от което следва, че за да се счита същата за спазена е достатъчно актът да е издаден в писмена форма, както е и завършило производството в конкретния случай. От анализа на константната съдебната практика и юриспруденцията се налага извода, че при порока материална незаконосъобразност налице ще е нищожност на акта само в случаите: пълна липса на условията /предпоставките/, визирани в хипотезата на приложимата правна норма; когато актът е изцяло лишен от законово основание; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган. С разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от АПК, законодателят е предвидил, че установяването на нови факти от значение за делото след издаването на акта се преценяват към момента на приключване на устните състезания. При наличието на горната разпоредба, съдът е задължен при извършваната от него проверка за съответствието на обжалвания административния акт с материалния закон да съобрази всички факти и обстоятелства имащи значение за правилното разрешаване на спора. Новите факти от значение за делото по смисъла на чл. 142, ал. 2 от АПК са факти от действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически и доказателствени факти, които са от значение за решаване на делото. Наред с това, по искане на страните, съдът може да събира и нови доказателства, допустими по ГПК, според чл. 171, ал. 2 АПК. ГПК е приложим в Административнопроцесуалния кодекс по силата на препращащата норма на чл. 144 АПК. Следователно представеното с жалбата Удостоверение изх. № 5721/28.06.2023г. на PC – Сливен е относимо към същността на спора и следва да се съобрази, въпреки че не е било представено пред административния орган в рамките на административното производство по издаване на АУЗ, поради което органа по приходите е образувал служебна партида за наследствените недвижими имоти, останали в наследството на А. Ж. М.. Удостоверението е официален документ, издаден по определен ред и от съответен орган и има материална доказателствена сила за изявленията, които се съдържат в него, а именно, че Районен съд - Сливен, съгласно Определение на съда № 2028/27.06.2023 г. е вписал - в особената книга при съда за отричане от наследство отказа на Р. А. М. с [ЕГН] от [населено място], [улица], ••• от наследството, останало след с. на А. Ж. М. с [ЕГН] - б. ж. на [населено място], п.(а) на ••• г. Отказът е вписан под № 157/27.06.2023 г..Тази доказателствена сила обвързва както съда, така и административния орган. Съгласно чл. 10 от ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, като с оглед разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, субекти на това задължение (данъчно задължени лица) са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Съответно в чл. 62 от ЗМДТ е предвидено, че такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, задължението за заплащане на ТБО е за лицето - собственик на облагаем с данък недвижими имот. От тази нормативна регламентация следва извода, че задълженията за данък върху недвижимите имоти и за ТБО имат своето основание и следват от факта на принадлежност на правото на собственост върху съответния недвижим имот, т.е. задълженията възникват и съществуват за лицето - титуляр на правото на собственост върху имота. Съответно възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по чл. 10 и чл. 62 от ЗМДТ, е обусловено от придобиването и принадлежността на собственост върху недвижим имот. В конкретния случай тези факти не са били налице по отношение на адресата на АУЗ за ДНИ и ТБО. Безспорно е установено, че жалбоподателят Р. М. е направил отказ от наследството, оставено от б. му А. Ж. М. и същият е вписан в особената книга на СлРС на 27.06.2023 г. По силата на чл. 52 от ЗН, отказът от наследство става по реда на чл. 49, ал. 1 и се вписва по същия ред. Това означава, че отказът от наследство, както и приемането, произвеждат действие от момента на откриване на наследството. В този смисъл е и ТР № 148 от 10.12.86 г. на ОСГК. Съгласно чл. 53 от ЗН частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници. Доколкото наследството се открива в момента на смъртта (чл. 1 от ЗН), то считано от ••• г. жалбоподателя няма качеството на наследник, законни наследници са М. А. М. и Д. А. М. – деца на А. Ж. М.. Отреклият се от наследство не е придобивал правата, включени в наследството, а също така, той не отговаря за задълженията на наследодателя, т. е. не е бил наследник. По своята същност отказът от наследство е едностранно волеизявление на лице, притежаващо качеството наследник, с което то губи облагите и се освобождава от тежестите, с които е обременена една наследствена маса. Следователно след като Р. М. е загубил качеството "наследник" след направения от него отказ, няма как да бъде приложена разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, според която субекти на задължението за данък върху недвижимите имоти (данъчно задължени лица) са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Отказът от наследство е направен и вписан в книгите преди постановяването на Акт за установяване на задължения № АУ000557 - 1/19.03.2024 г. издаден от М. С. П. - К. на длъжност г. е. в Дирекция „МДТ“. Поради това издаденият акт за установяване на задължения се явява лишен от правно и фактическо основание, тъй като задължение за плащане не съществува за лице, което не е титуляр на правото на собственост, тоест не е в кръга на данъчно задължените лица. Не се споделя тезата на ответника по жалбата, че жалбоподателят не е спазил задължението по чл. 32, ал. 1 от ЗМДТ. Оспорващият би имал такова задължение, при условие, че е приел наследството. В подкрепа на този извод е нормата на чл. 14, ал. 6, изр. 1 от ЗМДТ, която въвежда задължение за подаване на декларация за облагане с данък върху недвижимите имоти при придобиване на имот по наследство. Материалната незаконосъобразност на АУЗ се изразява не просто в противоречието му с материалноправните разпоредби, а в пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезите на приложимите материалноправни норми на ЗМДТ, което опорочава валидността на административния акт като правопораждащ юридически факт за разпоредените правни последици. С оглед гореизложеното съдът намира, че в конкретния случай е налице пълна липса на условията /предпоставките/, визирани в хипотезата на приложимата правна норма, което се явява особено съществено нарушение на материалния закон, което нарушение опорочава акта до степен дисквалифицираща го като валиден административен акт, поради което следва да се прогласи неговата нищожност. Относно доводите на жалбоподателя за нищожност на Решение № НОМ 123 от 25.11.2024 г. издадено от Директор на Дирекция „Местни данъци и такси" при Община Сливен, съдът намира същите са неоснователни. Именно в компетентността на директора на Дирекция „Местни данъци и такси" при Община Сливен е произнасянето, което е направено със спорното решение, на основание чл. 107, ал. 4 ДОПК, във вр. с чл. 4, ал. 5 ЗМДТ Обжалваният акт е издаден в производство по реда на чл. 144 от ДОПК, вр. чл. 4, ал. 1, вр. чл. 9б от Закона за местните данъци и такси, определящи като приложими при обжалването на актовете по установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и местните такси правилата на ДОПК. При тази приложимост чл. 147, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК регламентират случаите на оставяне без разглеждане на подадена жалба от компетентния да я разгледа административен орган, при които случаи решението на административния орган съобразно препращащата норма на чл. 147, ал. 3 от ДОПК подлежи на обжалване пред административния съд по местонахождението на решаващия административен орган. Съгласно чл. 147, ал. 1 от ДОПК, когато жалбата е просрочена, тя се оставя без разглеждане от компетентния да я разгледа орган с решение. В мотивите си решаващият административен орган е направил извода, че жалбата срещу АУЗ е подадена на 07.11.2024 г., АУЗ е връчен на 30.05.2024 г. и срокът за обжалване изтича на 13.06.2024 г. Изводите на решаващия административен орган са правилни. Видно от представените по делото доказателства актът за установяване на задължения е изпратен на оспорващия на посочения адрес с препоръчана пощенска пратка с известие за доставяне ИД PS 8800 O18PV3 Н, изпратено на 26.03.2024 г. Същото е върнато на 16.04.2024 г. с отбелязване "непотърсен“. Изпратено е ново писмо от 22.04.2024 г. с известие за доставяне ИД PS 8800 O1908R U, на същия адрес, което на 14.05.2024 г. е върнато с отбелязване "непотърсен". Изпратено е и съобщение да се яви в Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Сливен за връчване на Акт за установяване на задължение № АУ000557/19.03.2024 г. с известие за доставяне ИД PS 8800 О19АТР N на 20.05.2024 г. Същото е върнато на 11.06.2024 г. с отбелязване "непотърсен“. Тези отбелязвания са удостоверени с подпис на служител на Български пощи" ЕАД. От изложеното е видно, че жалбоподателят е търсен на адреса, посочен в АУЗ, оставяни са и съобщения за това, че има пратка за него, но същият не е бил открит на адреса по чл. 28, ал.1, т.1 от ДОПК. При осъщественото неуспешно връчване на издадения административен акт по реда на чл. 29, ал.3 от ДОПК общинската данъчна служба следва да повтори опитите за връчване, респективно да премине към установените в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс други способи за връчване и в частност този по чл. 32 ДОПК. Именно по този начин е постъпила Дирекция "Местни приходи" при Община Сливен, като е предприела мерки за връчване на съобщението при условията на чл. 32 ДОПК. Съгласно чл. 32, ал. 1 от ДОПК, връчване чрез прилагане към досието се извършва в случаите, когато лицето, неговият представител или пълномощник, член на орган на управление или служител, определен да получава съобщения или книжа, не е намерен на адреса за кореспонденция, след най-малко две посещения през 7 дни. В чл. 32, ал. 2 от ДОПК е предвидено, че обстоятелствата по ал. 1 се удостоверяват с протокол за всяко посещение на адреса за кореспонденция. С оглед приложените протоколи за посещение на място на адрес: [населено място], [улица], ••• за връчване на АУЗ АУ000557-1/19.03.2024 г. на дата 02.05.2024 г. и на 14.05.2024 г. по чл. 32, ал. 2 от ДОПК от длъжности лица при Дирекция „МДТ“ към Община Сливен е видно, че и това изискване на закона е спазено. В случая административният орган е изпълнил изискванията на чл. 32, ал. 2, 4 и 7 от ДОПК, като съобщението за връчването се поставя на определено за целта място в Община Сливен и се публикува. Датите на публикуване, поставяне и сваляне на съобщението са отбелязани от органа по приходите върху самото съобщение, като същото е свалено на 30.05.2024 г. Съгласно чл. 32, ал. 6 от ДОПК, в случай че лицето не се яви до изтичането на 14-дневен срок от поставянето на съобщението, съответният документ или акт се прилага към преписката и се смята за редовно връчен. Това отбелязване по отношение на оспорения АУЗ № АУ00557-1/19.03.2024 г. е направено на 30.05.2024 г., на която дата същият следва да се счита връчен на жалбоподателя. Срокът за обжалването на същия по чл. 107, ал.4 от ДОПК е изтекъл на 13.06.2024 г., поради което правилно Директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Сливен е приел, че подадената против него жалба на 07.11.2024 г. е недопустима. В тази връзка обжалваното решение не може да се определи като нищожно. В теорията и съдебната практика е възприето безпротиворечиво, че административният акт е нищожен, когато е издаден от некомпетентен административен орган. В процесния случай решението на решаващия административен орган е издадено от компетентен орган, поради което не може да се определи като нищожно. Решението не може да се определи като нищожно поради факта, че в същото не било налице произнасяне на компетентния административен орган по направените в жалбата възражения, поради обстоятелството, че подобно произнасяне е необходимо при наличието на допустима жалба, докато в процесния случай решаващият административен орган е бил сезиран с недопустима жалба, по която се е произнесъл със законосъобразно решение. Следователно не са налице основания за прогласяването на Решение № НОМ 123 от 25.11.2024 г. на Директор на Дирекция „Местни данъци и такси" при Община Сливен за нищожно и в тази част жалбата следва да се отхвърли като неоснователна. Искане за присъждане на разноски са направили и двете страни. Предвид изхода на делото – уважаване на жалбата в едната част и отхвърлянето й в другата и като съобрази нормата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК съдът намира, че следва да осъди Община Сливен да заплати сумата от 5 лева, представляваща половината от заплатената държавна такса. Мотивиран така и на основание чл. 160, ал.1 от ДОПК във вр. §2 ДОПК във вр. чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Сливен