Решение № 942 от 9.7.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 999/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№2853/02.03.2026г. подадена от С. П. М., ЕГН: •••••••••• и въззивна жалба с вх. №3029/06.03.2026г. подадена от З. Л. Р., ЕГН: ••••••••••, против решение № 45/17.02.2026 г., постановено по гр.д. № 2109/2023 г., по описа на Районен съд – К., ІІ гр.с. С въззивната жалба подадена от С. П. М. така постановеното решение се обжалва в неблагоприятната за нея част, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от нея против ответника З. Р. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за плащане на сумата от 20 000 лв. / 10 225.84 евро, представляваща част от общо задължение 91 347 лева / 46 704.98 евро, с които З. Л. Р. неоснователно се е обогатил за нейна сметка – с усвоени от банковата сметка на ищцата 141 347 лева / 72 269.57 евро и е извършил възложени от нея СМР на имот в гр. К., ул. „••• на стойност 50 000 лева / 25 564.59 евро. Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за недопустимост на така постановеното решение с твърдение, че първостепенния съд се е произнесъл по непредявен по делото иск, а по същество са развити оплаквания за неправилност на същото в обжалваната му част. Искането от въззивния съд е за обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част и връщане на делото на първостепенния съд за постановяване на решение по правилно предявения иск и при условията на евентуалност за неговата отмяна и уважаване на исковата претенция на ищцата. С подадената въззивна жалба от З. Р. първостепенното решение се обжалва също в неблагоприятната за него част, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от него против С. П. М. насрещен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 035.97 лева / 10 244.23 евро, с която С. П. М. неоснователно се е обогатила за сметка на неговото обедняване, вследствие на извършените от З. Л. Р. СМР в имот в гр. К., ул. „••• на стойност 161 382.97 лева / 82 513.80 евро, при получени за тази цел от нея 141 347 лева / 72 269.57 евро. В подадената въззивна жалба от З. Р. са изложени подробни съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната му част,като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането до въззивния съд е за отмяната му и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция да бъде уважена. Пловдивският окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лица, имащи право на жалба и като такива са процесуално допустими. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск предявен от ищцата С. П. М. за осъждане на ответника З. Лчезаров Р. да й заплати сумата от 20 000 лв./ 10 225.84 евро- частичен иск от общ размер от 91 347 лева / 46 704.98 евро . В исковата си молба и подадените по делото уточняващите молби ищцата е изложила съображения , че заедно със съпруга й са ползватели въз основа на учредено им пожизнено вещно право на ползване ,а синът на ответника е собственик на недвижим имот находящ се в град К., ул.“•••. След закупуването му през 2022г. ищцата възложила на ответника да извърши ремонт на имота, като за целта му предоставила писмено пълномощно, по силата на което същият да има правото да тегли пари от личната й банкова сметка ••• в ЦКБ АД, а на 09.09.2022 г. била разкрита и разплащателна сметка ••• с издадена дебитна карта по нея в лева, която дебитна карта предоставила на ответника, чрез която същият да тегли парични средства , необходими за извършването на ремонтните дейности. Ищцата твърди, че не всички изтеглени от Р. парични средства възлизащи в общ размер от 141 347 лева са били вложени за извършване на СМР в недвижимия имот , каквато е била уговорката между страните, като по нейна преценка в ремонта на имота Р. е вложил 50 000 лева, а за останалите 91 347 лева не е представил отчет за какво ги е разходил.Въз основа на така изложеното ищцата е отправила искане до съда за осъждане на ответника да заплати сумата от 20 000 лв. / 10 225.84 евро - изтеглена от банковата сметка в качеството му на пълномощник за извършване на възложените СМР в имота находящ се в гр. К., ул. •••, за чието разходване същият не е представил отчет. От ответника З. Р. е предявен и приет за разглеждане от първостепенния съд насрещен иск за осъждане на С. П. М. да му заплати сумата от 20 035.97 лева / 10 244.23 евро.Ищецът по насрещния иск е изложил съображения, че след закупуването на имота ищцата устно му възложила да извърши ремонт на същия. Р. изпълнил волята и желанието на ищцата , успял да осъществи поръчката с грижата на добър стопанин, като преобладаващата част от CMP- та били изпълнявани и чрез негов личен труд, с негови лични машини, а други били възлагани за изпълнение на трети за спора ФЛ и ЮЛ. З. Р. твърди, че СМР започнали веднага след учредяване правото на ползване върху процесния имот, като за целта С. П. М. го упълномощила на 29.04.2022 г. с нотариално заверено пълномощно с рег. № 1552/29.04.2022 г. да я представлява пред „Централна Кооперативна Банка“ АД (ЦКБ) с правото да се разпорежда със средства по всички нейни банкови сметки, като тегли суми в брой и нарежда преводи без ограничения, включително чрез услугите за интернет банкиране на ЦКБ АД. Пълномощното било оттеглено на 01.08.2023 г. , като до края на м.05.2023г. З. Р. извършил възложените му СМР, като всички суми, които изтеглил на каса или на банкомат от сметката на ищцата били вложени в ремонт на имота. Той редовно давал отчет на ищцата за всяка изтеглена сума и предприета работа в имота. Р. сочи , че изтеглената от него сума от банковата сметка на М. необходима за извършване на ремонт на имота възложен му по договора за поръчка възлизала на 141 347 лева, а действително вложените от него труд и материали в ремонт на къщата - в размер от 161 382,97 лева.Въз основа на така изложеното е поискал от съда да осъди М. да му заплати сумата от 20 035.97 лева, представляваща разликата между стойността на реално извършените СМР в имота находящ се в град К. и размера на предоставените му за това парични средства. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че предявените по делото главен и насрещен иск са с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД; че същите са допустими, но неоснователни. При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно, но недопустимо. Обжалваното решение е постановено при дадена неправилна правна квалификация на предявените по делото искове- първоначален и насрещен. С твърденията си по исковата молба и дадените пояснения , ищцата С. П. М., ЕГН: ••••••••••, е определил кръга на релевантните към спора факти, както и търсената защита, а именно, че по силата на постигната между страните устна уговорка тя е упълномощила ответникът З. Р. да извърши СМР (ремонтни дейности) в собствения на малолетния му син имот, поради което и правоотношението между страните е безвъзмездно. Твърди се, че за целта на ответника са предоставени банкови пълномощия и дебитна карта, от които той е усвоил сумата от 141 347 лева, а е вложил в ремонта на имота едва 50 000 лева. Ищцата сочи, че ответникът не е представил отчет за начина на разходване на остатъка от изтеглената от банковата й сметка сума в размер от 91 347 лева, поради което същата подлежи на връщане и претендира по делото част от нея в размер от 20 000 лева / 10 225.84 евро. При гореизложените от ищцата твърдения за наличие на правоотношение между страните, регламентирано от ЗЗД като договорно, съдът е длъжен да квалифицира иска като такъв предявен на договорно основание - чл. 284, ал. 2 ЗЗД, а не като произтичащ от неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 от ЗЗД.Така вместо да изследва наличието на договор за поръчка, обема на уговореното, отчета на довереника по чл. 284 от ЗЗД и реално вложените средства, първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, който иск е субсидиарен и е приложим само и единствено, когато обеднелият няма друг път за правна защита. Същите положения се отнасят и до предявения от З. Р. насрещен иск.С неговото подаване Р. е потвърдил, че между страните е съществувало облигационно правоотношение, като С. М. му е възложила и той е приел да извърши ремонт на собствения на сина му недвижим имот. Потвърдил е също, че с цел финансиране на ремонта с нотариално заверено пълномощно с рег. № 1552/29.04.2022 г. М. го е упълномощила да се разпорежда с банковите сметки в „Централна Кооперативна Банка“ АД с цел финансиране на ремонта. Ищецът по насрещния иск изрично твърди, че е действал в изпълнение на волята на доверителката, давал е отчет за изразходваните средства и претендира сума, представляваща разликата между реално направените от него разноски за материали / труд (161 382.97 лв.) и предоставения му от доверителката аванс от банковите сметки (141 347.00 лв.). Така въведените фактически твърдения сочат еднозначно на претенция за възстановяване на разноски по изпълнена поръчка, чиято правна квалификация попада под разпоредбата на чл. 285 от ЗЗД, а не под общия състав на неоснователното обогатяване. Вместо да разгледа спора на плоскостта на договорната отговорност- 284, ал. 2 ЗЗД и чл. 285 ЗЗД, първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Съставът на чл. 59 от ЗЗД беше казано, че има субсидиарен характер и е приложим единствено тогава, когато страната няма друг път за защита. Така произнасяйки се по извъндоговорен състав (неоснователно обогатяване), без да изследва наличието или липсата на валидно договорно правоотношение (мандат) между страните, първоинстанционният съд е подменил изцяло основанието на иска/първоначален и насрещен/. Разглеждането на иск на различно от предявеното фактическо основание съставлява тежко процесуално нарушение, което води до недопустимост на съдебния акт като постановен по непредявен иск (в този смисъл са задължителните указания в Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС). Ето защо, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде обезсилено изцяло (включително в частта за разноските), а делото – върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. По отговорността за сторените в настоящото производство съдебни разноски следва да се произнесе първоинстанционният съд, при новото разглеждане на делото по същество. Мотивиран от изложеното, Пловдивският окръжен съд