Решение № 3406 от 28.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11163/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца З. М. А. срещу решение от 30.08.2022 г. по гр.д. №32593/2021 г. на Софийския районен съд, 58 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Столична здравноосигурителна каса /СЗОК/ осъдителен иск с правно основание чл.106 ал.3 ЗДСл за сумата от 6768, 00 лв., която се претендира като неизплатена част от обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при придобито право на пенсия с оглед прекратяване на правоотношението със заповед №24/29.04.2021 г. на управителя на НЗОК, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и при съществени процесуални нарушения. Поддържа, че по делото е установено, че предявеният иск по чл.222 ал.3 КТ е основателен и доказан. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна Столична здравноосигурителна каса /СЗОК/ в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното първоинстанционно решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо поради следните съображения: В случая съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.222 ал.3 КТ за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В исковата молба се твърди, че е работила по трудов договор с ответника СЗОК, прекратен със заповед №40/30.03.2021 г. на основание чл.325 ал.1 т.12 КТ, като към момента на прекратяване на трудовото и правоотношение е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и е имала при същия работодател СЗОК трудов стаж в размер на 12 г., 2 мес. и 25 дни. Възникналият правен спор относно дължимостта на обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение засяга правната сфера на работника и на работодателя като страни по трудовото правоотношение, което само по себе си обуславя и легитимацията им като страни в процеса, но тяхната легитимация е предвидена и изрично в закона. Трудовите спорове, съгласно легалната дефиниция, съдържаща се в чл.357 КТ, са споровете между работника/служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения. Процесуалната легитимация на страните в процеса следва единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, като то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато съдът проверява, дали искът е предявен срещу надлежния ответник, той изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието и съдът следи служебно. Ако при проверката за това бъде констатирано, че исковете по трудов спор са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник, като при неизпълнение на указанието производството следва да бъде прекратено. Процесното трудовото правоотношение е възникнало по силата на трудов договор от 17.04.2012 г. за длъжността „Лекар, контрольор“, сключен с директора на СЗОК. С изменението на ЗЗО в ДВ бр.38/2012 г., в сила от 01.07.2012 г., са променени правомощията на директорите на РЗОК, като им е отнета работодателската правоспособност. Съгласно чл.20 ал.1 ЗЗО в горепосочената сега действаща редакция, директорите на РЗОК представляват НЗОК на териториално равнище и сключват, изменят и прекратяват договорите с изпълнителите на медицинска помощ на територията, обслужвана от РЗОК, както и договорите за лекарствени продукти по чл.262 ал.6 т.1 Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, за медицински изделия и за диетични храни за специални медицински цели за домашно лечение, закупуват от изпълнителите на медицинска помощ здравни дейности по чл.2, ал. 1, т.е. само с договорните партньори на НЗОК. Нормата на чл.20 ал.1 т.3 ЗЗО в първоначалната и редакция, според която директорът на РЗОК сключва, изменя и прекратява договорите с работещите в съответната РЗОК /трудови и по служебни правоотношения/ е отменена с изменението в сила от 01.07.2012 г. /ДВ бр.38/2012 г./. Според легалното определение, съдържащо се в пар.1 т.1 ДР на КТ, работодател е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание /предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни/, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Безспорно РЗОК е организационно обособено структурно звено на НЗОК, която съгласно чл.6 ал.2 ЗЗО се състои от централно управление, РЗОК и поделения на РЗОК. Би могло да се приеме и че РЗОК има икономическа обособеност /самостоятелност/, доколкото съгласно чл.28 ЗЗО, директорите на РЗОК са второстепенни разпоредители със средствата на НЗОК. РЗОК обаче освен, че не съставлява самостоятелно юридическо лице, каквото е единствено НЗОК /чл.6 ал.1 ЗЗО/, по силата на изменението от ДВ бр.38/2012 г. на ЗЗО, не упражнява работодателска власт, тъй като не наема самостоятелно работници и служители по трудово или служебно правоотношение. На РЗОК са отнети функциите по организиране, ръководство и управление на трудовия процес, респ. този по служебното правоотношение /управленската власт/, по определяне на вътрешния ред за осъществяване на трудовия процес, респ. този по служебното правоотношение /нормотворческа власт/ и по упражняване на дисциплинарните правомощия спрямо работниците и служителите, вкл. държавните /дисциплинарна власт/. Директорът на РЗОК като представител на НЗОК осъществява дейността на последната, изразяваща се в сключване на административни договори в изпълнение на основната функция на НЗОК по задължителното здравно осигуряване с изпълнителите на медицинска помощ и с притежателите на разрешения за търговия на дребно с лекарствени продукти на съответната територия, но работодателската власт е на НЗОК. Последната изрично е регламентирана в чл.19 ал.7 т.11 и т.11а, в редакцията от ДВ бр.38/2012 г., в сила от 01.07.2012 г., според който в правомощията на Управителя на НЗОК са включени сключването, изменението и прекратяването на трудовите договори с подуправителя на НЗОК и с директорите на РЗОК, както и функциите на орган по назначаването по отношение на държавните служители и функциите на работодател по отношение на служителите по трудов договор в администрацията на НЗОК /централна и регионална/. Следователно единствено НЗОК отговаря на нормативно определените критерии за работодател /пар.1 т.1 ДР на КТ/, но не и РЗОК, които не наемат самостоятелно работници и служители нито по трудови, нито по служебни правоотношения, като при сключването, изменението и прекратяването на трудовите договори с директорите на РЗОК, Управителят на НЗОК не действа като горестоящ орган по отношение на структурното си териториално звено – РЗОК, нямащо статут на юридическо лице, а като представител на работодателя – НЗОК. Само в хипотезата на чл.107а ал.7 КТ вр. чл.6 ал.4 ЗЗО, редакция от ДВ бр.38/2012 г., в сила от 01.07.2012 г., по изрично възлагане от работодателя НЗОК с нарочен акт, на директорите на РЗОК могат да бъдат предоставяни работодателски правомощия /по сключване, изменение и прекратяване на трудови и служебни правоотношения/, в който случай обаче директорите на РЗОК действат като представители на работодателя си НЗОК. Тази работодателска власт на директорите на РЗОК по силата на упълномощаване от работодателя е по изключение и само потвърждава качеството на работодател на НЗОК, който иначе не би било необходимо да делегира работодателски правомощия на РЗОК, ако последните притежаваха такива по силата на закона /пар.1 т.1 ДР на КТ и ЗЗО/. Съобразно гореизложеното, следва да се приеме, че по отношение на трудови договори с директори на РЗОК и други работници и служители на РЗОК, сключени и/или прекратени след 01.07.2012 г., когато влиза в сила изменението от ДВ бр.38/2012 г. на ЗЗО, надлежен ответник по исковете по чл.357 КТ е НЗОК, която единствено е работодател по смисъла на пар.1 т.1 ДР на КТ. РЗОК не е работодател по смисъла на пар.1 т.1 ДР на КТ, тъй като не разполага с работодателска власт по самостоятелно наемане на работници и служители по трудови правоотношения, каквато може да бъде делегирана само в хипотезата на чл.107а ал.7 КТ, но и в тази хипотеза надлежен ответник по исковете, представляващи трудови спорове по чл.357 КТ, вкл. и исковете по чл.222 ал.3 КТ, е работодателят НЗОК. В същия смисъл е налице и произнасяне на ВКС по сходен казус /решение №58/13.06.2017 г., постановено по гр.д. №2665/2016 г., ІІІ ГО/. Ето защо, следва да се приеме, че в конкретния случай е налице нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, която е довела до разглеждане на делото и постановяване на решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, поради което първоинстанционото решение е недопустимо. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.5 ТР №1/12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановеното решение спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, изобщо не може да обвърже с последиците си лицето, което би имало качеството на надлежна страна, но не е било конституирано по делото. Това лице следва да се конституира и процесът срещу него следва да започне отначало пред първата инстанция. В този случай, ако порокът се констатира от въззивния съд, той следва да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция с указания за конституиране на надлежния ответник и разглеждане на делото с негово участие. Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.127 ГПК/. Наведените в обстоятелствената част на молбата фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум са определящи да вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с решението си, за да разреши въведения от ищеца спор. Съгласно разпоредбата на чл.270 ал.3 изр.3 ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Както е посочено в решение №389/13.05.2015 г. по гр.д. №6626/2013 г. на ІV ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, правомощието на въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, с оглед нормата на чл.270 ал.3 изр.3 ГПК, следва да се съобрази с трайната практиката на ВКС, както и с дадените в т.1 и т.9 ППВС №1/10.11.1985 г. на ВС, т.4 ТР №1/17.07.2001 г. по гр.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР №2/29.02.2012 г. по т д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, задължителни указания за съдилищата. В същите е прието, че основанието на чл.270 ал.3 изр.3 ГПК е налице само при разгледан непредявен иск - когато в нарушение принципа на диспозитивното начало в гражданския процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Настоящият съдебен състав, като съобрази твърденията на ищеца в исковата молба, намира, че се касае за иск за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.222 ал.3 КТ, а не както неправилно СРС е приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.106 ал.3 ЗДСл., тъй като ищeцът не основава претенцията си на прекратеното служебно правоотношение, а на прекратеното трудово такива. До недопустимо решение се е стигнало поради неразглеждане от първоинстанционния съд на заявените с исковата молба обстоятелства, на които се основава заявеното искане за присъждане на паричната сума. Налице е недопустимост на обжалваното решение и поради неправилна правна квалификация на иска и необсъждане от първоинстанционния съд на правнорелевантните факти, което също е основание по чл.270 ал.3 изр.3 ГПК за обезсилване на първоинстанционното решение. По тези съображения се налага извод, че обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде обезсилено и делото върнато на СРС за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок констатираната нередовност на исковата молба чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен ответник /да насочи иска си срещу Националната здравноосигурителна каса/, както и да се произнесе по действително предявения иск с правно основание чл.222 ал.3 КТ. Настоящето въззивно решение не е такова по същество на спора и не може да се приложи отговорността на страните по чл.78 ГПК на разноските, а по аргумент от чл.294 ал.2 ГПК, при новото разглеждане на делото пред СРС ще следва съдът да се произнесе и по разноските в настоящето въззивно производство. Воден от гореизложеното, съдът