Решение № 160 от 10.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 551/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника И. С. Н., чрез адв. Д. С., срещу решение № 1715/06.02.2023г., постановено по гр.дело № 23130/2022г. по описа на СРС, 154-и състав, в частта, в която по предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че ответникът Н. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 1 273.84 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2018г. до 30.04.2020г. в топлоснабден имот – ап. № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „••••••• с аб. № •••••••, ведно със законната лихва от 07.01.2022г. до окончателното плащане, сумата 219.08 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. до 15.12.2021г., сумата 20.37 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2018г. до 30.04.2020г., ведно със законната лихва от 07.01.2022г. до окончателното изплащане и сумата 4.20 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.01.2019г. до 15.12.2021г., за които вземания по ч.гр.д. № 654/2022г. по описа на СРС била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Жалбоподателят излага доводи за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната част - заповедта по чл. 410 ГПК била нищожна по съображенията, изложени във възражението по чл. 414 ГПК. На следващо място твърди неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част, поради нарушения на обективни закони на Земята – закон на Нютон-Рихман, втори закон на термодинамиката и др., нарушения на процесуалния закон – чл. 235 ГПК, вр. чл. 192а АПК, нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС не приложил задължителна практика на ВАС - решение от 25.11.2021г. по адм. дело № 13271/2017г., ВАС и на решение по адм. дело № 14350/2019г., ВАС, с които били отменени разпоредби от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването. СРС не зачел основни принципи на правото, не изпълнил вмененото му от закона задължение служебно да прилага правото на ЕС, което довело до постановяването на незаконосъобразно решение – позовава се на решения на СЕС. Страните не били обвързани от валидна облигация – конструкцията по чл. 153, ал. 1, вр. чл. 15, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, нито договорна. Същата била скрепена с насилие и нищожна съгласно общностното право. Неправилно било кредитирано заключението на СТЕ, което било необосновано и не било съобразено с основни физични закони, вещото лице се произнесло по правни въпроси от компетентността на съда. Неправилно било кредитирано заключението на ССчЕ, без да съобрази, че цената не била пазарна, фактури не фигурирали в НАП. В жалбата са изложени подробни съображения. Възразява за недължимост на лихви върху неликвидни суми. СРС е се произнесъл по възражението му за погасителна давност. Иска въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените срещу ответника Н. установителни искове. Претендира разноски. Адв. С. претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД депозира писмен отговор, с който поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство. Третото лице-помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД не заявява становище по жалбата. Решението не е обжалвано в частта, в която предявените искове срещу ответника Н. са отхвърлени, както и в частта по произнасянето на СРС по исковете срещу ответника Е. С. Д., поради което в същите части е влязло в законна сила. Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба на ответника И. С. Н. срещу определение № 35569/09.10.2023г. по гр.д. № 23130/2022г. по описа на СРС, 154-и състав, с което молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските е оставена без уважение. С частната жалба са наведени оплаквания, че СРС не съобразил, че исканите от ищеца експертизи били изготвени по отменена като незаконосъобразна методика. На КРБ противоречала разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК – налице била положителна дискриминация в полза на общински и държавни учреждения. Моли за отмяна на обжалваното определение и изменение на решението в частта за разноските. Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД оспорва частната жалба като неоснователна. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Възраженията на ответника за нищожност на издадената заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 654/2022г. по описа на СРС, 154-и състав са неоснователни. Заповедта по чл. 410 ГПК би била нищожна, ако е издадена от некомпетентен орган и не в предписаната в закона писмена форма. В разглеждания казус заповедта за изпълнение е издадена от съд, в пределите на правораздавателната му власт, в законен състав. Съдът в установената в закона писмена форма е издал заповед по чл. 410 ГПК с установеното от нормата на чл. 412 ГПК съдържание, предвид на което издадената по ч.гр.д. № 654/2022г. по описа на СРС, 154-и състав заповед по чл. 410 ГПК представлява валиден акт на съда, издаден в законовоустановената писмена форма. Възраженията, основани на неспазване на общностното право са такива по съществото на спора и не биха могли да доведат до нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК, респ. до недопустимост на производството по установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК. По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното: Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ. От представените по делото и неоспорени писмени доказателства - нотариален акт № 83 за собственост въру жилище, построено върху държавно място от ЖСК Е.“ – гр. София, дело № 8120/1987г. от 09.07.987г. и решение от 03.07.1995г. по гр.д. № 13061/1994г. по описа на СРС, 57-и състав, се установява, че ответникът И. С. Н. през процесния период притежавал 13324/16324 ид.ч. от правото на собственост върху процесния апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж.к. •••••••. Същото обстоятелство не е оспорено от ответника в нито един етап от развитието на производството по делото. По делото от третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД са представени документи за главен отчет от 15.05.2019г. и от 02.06.2020г. за топлоснабдения имот, неоспорен от страните, в които ответникът Н., е положил подпис като клиент /потребител/. Подписаните от ответника Н. документи за отчет се ползват с формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК, а именно че изявленията, в т.ч. че е потребител /клиент/ на топлинна енергия, изхождат именно от него. Страните по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, в т.ч. протокол от общо събрание на етажните собственици от 25.07.2002г., договор от 15.08.2002г., сключен между „Техем Сървисис“ ЕООД и етажните собственици от адрес гр. София, ж.к. „•••••••, извлечение от сметка, съобщения към фактури, изравнителни сметки, документи за отчет и заключения на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ по делото се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответникът И. С. Н., в качеството си на собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „•••••••, през процесния период бил потребител на доставяната в имота топлинна енергия. Предвид цитирания по-горе законов текст ответникът И. С. Н., като собственик на топлоснабдения имот, бил обвързан по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до собствения му имот топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от негова страна, че желае да закупува доставяната в имота от ищеца „Топлофикация София” ЕАД топлинна енергия. Доколкото законът обвързва качеството ползвател на топлинна енергия с притежаваните вещни права върху топлоснабдения имот, то и отговорността на ответника И. С. Н. за задължения за цена на доставена до имота топлинна енергия във връзка с чл. 150 ЗЕ следва да е съответна на участието му в съсобствеността – ответникът отговаря за 13324/16324 части от дължимата цена за доставената до имота топлинна енергия. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът Н. да се възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ. Неоснователни са възраженията на ответника, че били нарушени разпоредбите на директиви на Европейската общност, ЕСПЧОС или Конституцията на Република България. При доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. № 2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. По делото не се твърди и не се установява направен отказ по надлежния ред за доставяне на услугите на ищеца в етажната собственост и прекратяване на топлоподаването и съответно горещо водоснабдяване, предвид на което не е налице твърдяното противоречие с Директива 2011/83/ЕС. Нормите на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност, на които процесуалният представител на ответника Н. се позовава предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се признае изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради това нормите на цитираните директиви не намират директно приложение. Те оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай не е такъв. На първо място поради условността на нормите и поради обстоятелството, че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност- § 3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в чл. 18 от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по изравнителни сметки, а в случаите на неосигурен достъп потрбителите могат да поискат допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на чл. 70, ал. 5 от наредбата в 3 месечен срок от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице. Следователно макар и да няма реално опредЕ. месечна сума, налице е реална сума за отчетния период, който в случая е годишен за съответния отоплителен сезон. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по ред на чл. 290 ГПК /отм/ - Решение № 507/22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по описа на ВКС, IV гр. о. Множеството възражения направени от адв. С. относно технически несъвършенната инсталация, техническия начин на предоставяне на услугата са извън компетентността на съда – те са специални знания в областта на физиката, топлотехниката, хидроинженерната наука и т.н. Именно за това е допусната СТЕ, която дава отговор на въпроса дали според състоянието на системата, нормативната уредба и конкретните показатели за потребена топлоенергия, дадени въз основа на нормативната уредба, има реално доставена и потребена топлинна енергия и в какъв размер. Несъмнен е изводът, че такава е доставена, поради което и се дължи съответната цена от потребителите съобразно утвърдената към съответния момент цена, като с арг. чл. 162 ГПК искът не може да бъде отхвърлен поради неустановяване на неговия размер – съдът е длъжен да определи размера по своя преценка или да вземе заключение на вещо лице. В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно количеството потребена от ответниците топлинна енергия отдадена от сградната инсталация през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната съдебно - техническа експертиза не следва да бъде кредитирана. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания и предвид нарочните оспорвания, въведени с отговора на исковата молба от ответника Н.. В конкретният случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на правен въпрос, а напротив - именно на технически такива. Действително към настоящия момент има влязло в сила решение по адм. д. № 13721/2017 г. на ВАС - с решение № 8294/26.06.2020 г. адм. д № 14350/2019 г. на 5- членен състав на ВАС, с което клаузи от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради етажна собственост, представляващи приложение към чл. 61, ал. 1 са обявени за незаконосъобразни. Предвид горното, същите не се прилагат от момента на влизане в сила на решението т.е. от 26.06.2020г. С ДВ бр. 25/20.03.2020г. е обнародвана нова Наредба № Е-РД/12.03.2020г. за топлоснабдяването и към която е приета нова Методика за разпределение на топлинна енергия. В случая в преобладаващата част от процесния период, действаща е старата Методика /предмет на атакуване пред ВАС/, а след 23.03.2020г. – горецитираната методика към Наредбата за топлоснабдяването от 2020г. Спрямо подзаконовия нормативен акт законодателят е въвел специална правна норма - чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение. В ТР/2016 г. на ОС на ВАС е посочено, че за периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни правни последици. Противното становище е възприето в т. 42 от решение по дело № С-289/2021 г. от 24.11.2022 г. на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, а именно, че отмяна на национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие /ex tunc/- по принцип от датата на нейното приемане, така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат, считано от същата дата. При съобразяване на цитираното решениена СЕС, както и събраните по делото доказателства – писмени и експертни заключения, от които се установява по несъмнен начин, че ответникът-потребител на топлинна енергия за процесния период ползвал доставени количества топлоенергия в процесния имот – за БГВ, за сградна инсталация, ТЕ за монтирани отоплителни тела без топломер /щранг лира/, то съдът е длъжен да определи размера на дължимата сума като цена за съответното количество отчетена потребена топлинна енергия по реда на чл. 162 ГПК. В случая количеството доставена топлинна енергия през процесния период и нейната цена се установява от представените по делото писмени доказателства – извлечение от сметка за аб. № ••••••••••••••, съобщения към фактури, представените от ФДР „Техем Сървисис“ ЕООД и неоспорени от страните изравнителни сметки, протоколи за извършен реален отчет от 15.05.2019г и от 02.06.2020г., заключения на СТЕ и ССчЕ. При приложение на чл. 202 ГПК съдът кредитира заключението по СТЕ и приема за установено по делото, че начисляваната от ищеца за имота на ответника топлинна енергия била такава за отопление на имота, за БГВ и енергия отдадена от сградната инсталация. Видно от изслушаното заключение на СТЕ ТЕ за отопление на имота била начислявана за 1 брой щранг лира, която е вид отоплително тяло /част от отоплителната система в сградата/ без техническа възможност за монтаж на уред за отчитане на ТЕ и ТЕ за това отоплително тяло била начислена в съответствие с нормативната уредба. Начисляваната за процесния период ТЕ, отдадена от сградната инсталация била в съответствие с изискванията на Наредба 16-334/2007г. ТЕ за БГВ била начислявана на база снети отчети на монтирания в имота водомер. Съдът, при преценката му по реда на чл. 202 ГПК, кредитира заключението по СТЕ, изготвено въз основа на събраните по делото доказателства и извършени справки при ищеца и при ФДР. Същото кореспондира с приетите по делото писмени доказателства, подписани от ответника Н. формуляри за отчет, представени по делото от ФДР и неоспорени от страните, протоколи от премината метрологична проверка и свидетелства за проверка. От горните доказателства и заключение на СТЕ съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди в абонатната станция съответствали на нормативно установените изисквания към същите, подлагани били на изискуемия контрол и точно отразявали количествата отдадена топлинна енергия. Начислените при ищеца количества потребена от ответника топлинна енергия са съответни на отчетената от измервателните уреди и разпредЕ. от ФДР при спазване поднормативната уредба. Във формулярите за отчет, представени от ФДР и неоспорени от страните по делото, е положен подпис от ответника Н., поради което те се ползват с формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК – ответникът Н. е направил изявление, че е съгласен с отразените в отчетите показания. Не се установи по делото и да са правени рекламации от ответника във връзка с отразеното по изравнителните сметки количество на топлинната енергия, доставена за процесния период от време, като именно показанията по последните сметки са послужили за определяне на количествата топлинна енергия, за които на ответника са начислени сметките за процесния период. Приетото по делото писмо от НАП не позволява да бъде направен извод за недължимост на процесните суми, тъй като същите се дължат за топлинна енергия и доколкото по делото се установи, че такава е била потребена по отношение на притежавания от въззивника недвижим имот, то същият дължи заплащането им, като въпросът дали издадените от ищцовото дружество фактури са били регистрирани в съответствие с действащите данъчноправни разпоредби в НАП не е относим към предмета на настоящия спор. На основание горните доказателства и при прилагане на правилото по чл. 162 ГПК настоящият състав счита, че дължимата цена за потребена ТЕ от абоната съобразно изискванията на чл. 156 ЗЕ за процесния период е в размер на 1 560.65 лева (715.73 лева по фактурата за първия отоплителен период и 844.92 лева – по фактурата за втория отоплителен период), от които с оглед квотата му в съсобствеността ответникът отговаря за сумата 1 273.84 лева, представляваща припадащата му се дължима стойност на доставената в имота му през исковия период ТЕ. При носена от ответника Н. тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК да установи в процеса положителния факт на погасяване на дълга, такова доказване не е проведено. Напротив – от заключението на ССчЕ се установява, че задължението не е погасено. С отговора на исковата молба ответникът Н. своевременно е заявил възражение за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца, а с въззивната жалба поддържа, че СРС не обсъдил същото. Настоящият съдебен състав приема, че задълженията за заплащане на стойността на топлинната енергия за процесния период са възникнали като срочни, който извод следва от чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 2 и 3 от приложимите към казуса ОУ на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016г., а именно в 45- дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнасят. При съобразяване на чл. 33, ал. 2 вр. с чл. 32, ал. 2 и 3 от приложимите към казуса ОУ на ищеца от 2016г., на 15.07.2018г. изтича срокът за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за първия месец от разглеждания от настоящата инстанция исков период, а именно м.05.2018г. Принципно тригодишният давностен срок за същото вземане би изтекъл на 15.07.2021г., но в случая обаче тригодишният период обхваща и периодът на обявено извънредно положение в РБ със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр. 28/28.03.2020г., в сила от 13.03.2020г.). Съгласно чл. 3, т. 2 от посочения закон, считано от 13.03.2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. в ДВ, бр. 44 от 13.05.2020г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Ето защо давностният срок в периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. спрял да тече и продължил да тече, считано от 21.05.2020г., като периодът от 69 дни следва да се добави след датата 15.07.2021г. При това положение давността за вземането за цена на доставена топлинна енергия за м.05.2018г. изтекла на 22.09.2021г., т.е. преди завеждането на заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 07.01.2022г. Аналогично вземането на ищеца за м.08.2018г., съобразно горните норми от ОУ има падеж 15.10.2018г. Принципно тригодишният давностен срок за същото вземане би изтекъл на 15.10.2021г., но с добавяне на 69 дни след последната дата, давността за вземането изтича на 23.12.2021г. и е обхванато от погасителна давност. Вземането за цена на доставена топлинна енергия за необхванатия от погасителната давност период от 01.09.2018г. до края на заявения от ищеца период – 30.04.2020г., възлиза в общ размер 1 394.26 лева за абоната (съдът приспада 166.39 лева за погасения по давност период по първата фактура, с което стойността й става 549.34 лева), като припадащата се на ответника Н. част с оглед квотата му в съсобствеността възлиза на 1 138.02 лева. Съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2016г., продавачът начислява лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал. 3, а именно след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки издава кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 за месечните дължими суми и фактура за потребеното количество ТЕ за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Същите суми, съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Определено по реда на чл. 162 ГПК обезщетението за забава за заплащането на дължимите от ответника Н. главници от непогасения по давност период възлиза на 209.48 лева. Таксите за извършваната услуга за дялово разпределение съобразно разпоредбите на чл. 36 ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването се фактурират и заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество. Нормата на чл. 36, ал. 2 ОУ на ищеца от 2016г. предвижда обявяване по подходящ начин на клиентите на реда и начина на заплащане на услугата дялово разпределение. Ето защо съдът приема, че давността за тези вземания тече от възникването им, т.е. от фактурирането. Фактурата за м.12.2018г. е издадена най-рано на 01.01.2019г., и след добавяне на периода на спиране на погасителната давност от 69 дни, вземането не е обхванато от погасителна давност, както правилно е приел първоинстанционният съд. Нормата на чл. 36, ал. 2 ОУ на ищеца от 2016г. предвижда обявяване по подходящ начин на клиентите на реда и начина на заплащане на услугата дялово разпределение. При нарочно оспорване от страна на ответника, че не бил изпаднал в забава за плащане, по делото не са ангажирани никакви доказателства за извършено от търговеца оповестяване на задълженията, предвид на което при дължимото от ищеца пълно и главно доказване по делото не се установява изпадането на абоната в забава. Ето защо ищецът следва да понесе неблагоприятните последици на недоказването, като предявения иск за обезщетение за забава за периода от 30.01.2019г. до 15.12.2021г. в размер на сумата 4.20 лева върху главницата за дялово разпределение бъде отхвърлен като неоснователен. Предвид изложеното крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът на ищеца по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, за главница за топлинна енергия е уважен за разликата над сумата 1 138.02 лева до уважения размер от 1 273.84 лева и за периода от 01.05.2018г. до 31.08.2018г., вкл., в частта, в която искът за обезщетение за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, върху същата главница е уважен за разликата над сумата 209.48 лева до уважения размер от 219.08 лева, както и в частта по уважения иск за обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение, като вместо това в същите части исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, за главница за топлинна енергия и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за обезщетение за забава върху същата главница бъдат отхвърлени поради погасяване на вземанията по давност, а искът пол. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение бъде отхвърлен като неоснователен. В частта, в която СРС е уважил предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД срещу ответника Н. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 1 138.02 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода от 01.09.2018г. до 30.04.2020г. в топлоснабден имот – ап. № 16, находящ се в гр. София, ж.к. „••••••• с аб. № •••••••, ведно със законната лихва от 07.01.2022г. до окончателното плащане, сумата 209.48 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. до 15.12.2021г., сумата 20.37 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2018г. до 30.04.2020г., ведно със законната лихва от 07.01.2022г. до окончателното изплащане, като правилно и законосъобразно, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. При този изход на спора частната жалба на ответника Н. срещу определение на СРС № 35569/09.10.2023г. по чл. 248 ГПК, се явява без предмет, доколкото с настоящото решение въззивният съд се произнася относно разноските, направени пред първата инстанция. По разноските: При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът пред СРС е сторил разноски по исковете в общ размер на 875.83 лева, от които 175.83 лева - държавна такса, 600 лева – за експертизи и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено от СРС в минимален размер, като припадащата се част от сторените разноски по предявените срещу ответника Н. искове е 714.87 лева. Твърденията на ответника, че разноските за експертизи са недължими са неоснователно по изложените в мотивната част на това решение мотиви. При благоприятен за страната-юридическо лице изход на спора, свързаната с представителството от юрисконсулт отговорност по разноските в размер на минималното адвокатско възнаграждение, респ. - размера по чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, следва да намери приложение, като доводите на въззивника са напълно неоснователни. Дължимите от ответника разноски, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК възлизат в размер на 634.53 лева. Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено в частта, в която на ищеца са присъдени разноски, сторени пред СРС, над посочения размер. Съгласно задължителните указания на ВКС, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълк.д. № 4/2013г. ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. По горните мотиви на съда на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 63.61 лева - разноски, сторени в заповедното производство. Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено в частта, в която на ищеца са присъдени разноски, сторени по ч.гр.д. № 654/2022г. по описа на СРС, 154-и състав, над посочения размер. Пред СРС ответникът Н. е ангажирал доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение от 370 лева, като с оглед изхода на спора има право на разноски в размер на 41.58 лева. С решението си СРС му е присъдил 4.81 лева, предвид на което с настоящото решение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му бъдат присъдени още 36.77 лева. Ангажирани са доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 654/2022г. по описа на СРС, 154-и състав, в размер на сумата 340 лева. С решението си СРС е присъдил на ответника Н. разноски в размер 4.42 лева, като настоящият съдебен състав, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, присъжда още 38.20 лева. Пред СГС въззивникът-ответник е заявил претенция за разноски. Сторил е такива в размер на сумата 100.48 лева – заплатена държавна такса. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му се присъдят 9.91 лева – разноски по делото, сторени пред СГС. Ответникът Н. пред СГС е защитаван от адв. Д. С., осъществил безплатна правна помощ пред въззивния съд. Последният претендира възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Същото, определено по реда на Наредба 1/2004г. при съобразяване на уважената част от исковете, възлиза в размер на сумата 455 лева, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, на адвоката следва да бъде присъдена сумата 44.86 лева. Въззиваемата страна-ищец претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд. Настоящият състав на съда намира, че такива не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал бланкетен отговор. Поради това съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата инстанция, поради което липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд