Решение № 240 от 3.7.2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 38/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е въз основа на въззивна жалба от „•••••••••“ ЕООД, ЕИК ••••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „••••••••••••••••, чрез пълномощника юрк. Г.И.П. срещу решение № 549/ 01.12.2022 г., постановено от РС – Дупница по гр.д.№ 2561/2021 г. по описа на същия съд. С оспорвания първоинстанционен съдебен акт РС Дупница е отхвърлил исковете на „•••••••••“ ЕООД, ЕИК •••••••••••• срещу Т. Н. Ф., ЕГН •••••••••• и К. Г. Ф., ЕГН ••••••••••, за признаване за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца: 303, 46 лева – главница по договор за револвиращ заем № 5001327058 от 05.04.2012 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до изплащане на вземането; 253, 40 лева – договорно възнаграждение. Осъдил е „•••••••••“ ЕООД, ЕИК ••••••••••••, да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., на адв. Ю. Д. за осъщественото процесуално представителство на ответниците Т. Н. Ф., ЕГН •••••••••• и К. Г. Ф., ЕГН ••••••••••, адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Ищецът в първонистанционното производство обжалва решението в отхвърлителната му част, релевирайки доводи за неговата неправилност. Приема за неправилни, като противоречащи с материалния закон, изводите на съда, че ответниците имат качеството на поръчители по процесния договор за потребителски кредит. Своето виждане обосновава с необсъждане в цялост на събрания в производството доказателствен материал и неправилно тълкуване волята на страните, вложена в процесния договор за кредит относно поетата от страните солидарна отговорност. Позовава се на разпоредбата на чл.121, ал.1 ЗЗД, съгласно която солидарната отговорност между двама и повече длъжници се поражда освен в изрично предвидените от закона случай и когато е уговорена. Сочи, че подписвайки договора при приети от страните ОУ, ответниците са поели задължение солидарно да отговарят с кредитополучателя по процесното кредитно правоотношение. Съдържанието на поетите от солидарните длъжници задължения по чл.6 от ОУ недвусмислено водело до извод, че ответниците са се задължили солидарно, наред с кредитополучателя, да отговарят за една и съща престация спрямо кредитора. Като допълнителен аргумент се позовава на нормата на чл.304 ТЗ, която предписва, че лицата при сключване на търговска сделка поемат общо задължение и се смятат за солидарни длъжници. Акцентира, че от предметното съдържание на процесния договор за револвиращ заем и чрез тълкуването му, не може да се достигне до извод, че ответниците са поели задължение като поръчители. Изложеното се подкрепяло и от липсата на акцесорно правоотношение, учредено с договор за поръчителство. Позовава се на съдебна практика на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл.147 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което поръчителят остава задължен към кредитора след падежа на главното задължение, не се прилага при солидарната отговорност. Отделно се сочи, че ответникът К. Ф. Г., като единствен наследник на починалия длъжник Ц.Т.К. следва да отговоря за задължението в пълен размер – един път като солидарно отговорен със заемодателя длъжник и втори път като наследник на починалия заемополучател. По същество се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, по силата на което да бъде уважена исковата претенция за установяване съществуване на вземане в полза на ищеца срещу ответниците. Претендират се деловодни разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК насрещната страна – К. Г. Ф. и Т. Н. Ф., чрез процесуалния представител по пълномощие – адв. Ю. Д. от КАК, депозират отговор по въззивната жалба. Оспорват основателността на жалбата и поддържат искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно. Изтъкват, че депозираната жалба е бланкетна, като в нея не са посочени конкретни факти и обстоятелства, които да водят до порочност на решението, при което съдът следва да потвърди решението само на това основание, воден от нормата на чл.269 ГПК. Анализирайки установеното от фактическа страна в първонистанционното производство, се заключава, че съдът е формирал правилен и обоснован извод за неоснователност на претенцията на ищцовото дружество. Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите, намира за установено от фактическа страна следното: Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка. В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. То е и допустимо. По правилността: Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните. Страните не спорят по установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Спорът е концентриран върху изясняване качеството на ответниците по иска по процесния договор за заем, а именно дали са поели задължението като солидарни длъжници или са обезпечили изпълнението на договора чрез учредено попечителство. РС-Дупница е бил сезиран с предявени по реда на чл.422 ал.1 от ГПК искове от „•••••••••“ ЕООД, с ЕИК •••••••••••• против Т. Н. Ф. с ЕГН •••••••••• и К. Г. Ф. с ЕГН •••••••••• за признаване за установено по отношение на ответниците, че същите дължат на дружеството суми в качеството им на солидарни длъжници по договор за револвиращ заем с №5001327058 от 05.04.2012г., за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№2143/2021г. по описа на ДнРС. В исковата молба са изложени твърдения в посока, че договорът за револвиращ заем е бил сключен между „•••••••••“ ЕООД като кредитор, от една страна и Ц.Т.К. Т. Н. Ф. и К. Г. Ф., от друга, като длъжници. Твърди се, че задълженията по договора не са били изпълнени в цялост и при настъпване на крайния срок за плащане на кредита– 17.11.2016 г., са останали дължими при условията на солидарност исковите суми. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е било подадено на 28.10.2021 г. По същото е било образувано ч.гр.д. № 2143/2021г. по описа на РС-Дупница и издадена заповед за изпълнение на парични задължения за процесните вземания, по което в указания им срок длъжниците Т. Н. Ф. и К. Г. Ф. са подали възражения срещу заповедта за изпълнение в срок. Районният съд е постановил решение, с което е приел исковите претенции за неоснователни и ги е отхвърлил. За да постанови този резултат съдът е формирал извод, че ответниците, макар и обозначени като „солидарни длъжници“ в сключения договор, всъщност притежават качеството на поръчители за дълга на кредитополучателя Ц.К.. Анализирайки представения договор, съдът е заключил, че в същия е проведено ясно разграничениe между кредитополучателя и ответниците. Приел е, че Ц.К. навсякъде е сочена като клиент, а не като съдлъжник, че тя е получила по посочена от нея банкова сметка сумата по заема, както и че тя е поела задължение за връщането му и договорна лихва. Изложил е, че нито се твърди, нито се установява ответниците да са получили сумата по заема или част от нея. Съдът е констатирал още, че задълженията на ответниците като съдлъжници, съгласно чл.6 от ОУ /озаглавен „Обезпечение по договора за револвиращ заем“/ са да отговарят за задълженията на клиента за погасяване на заема, а в Стандартния европейски формуляр, съставен от дружеството, в т.8 /„Изисквани обезпечения“/ е посочено „поръчителство от две лица“. Обосновавайки по този начин тезата, че ответниците имат качеството на поръчители по договора, съдът е извел и следващ правен извод, а именно– че поръчителството им се е погасило при условията на чл.147 от ГПК, според който поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. При този извод е отхвърлил исковата претенция като неоснователна. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Изведеният с въззивната жалба спорен въпрос се свързва със сочената от въззивното дружество неправилност на изводът на първоинстанционния съд относно характера на отговорността на ответниците. Оспорва се извършеното тълкуване на договора за револвиращ заем и свързаните с него документи, като се поддържа, че волята на страните по договорното отношение е кредитополучателят и солидарният длъжник да отговарят за връщането на получената сума като съдлъжници, а не при условията на длъжник и поръчител, както е приел районния съд. По така изведения спорен за производството въпрос ваззивният съд приема, че качеството на страните по договора и естеството на същия се изясняват при анализ относно точния смисъл на договорните клаузи и при тълкуване действителната обща воля на страните, при което отделните уговорки се преценяват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. По въпроса за солидарната отговорност и фигурата на поръчителя е формирана и практика на ВКС, като в решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. по описа на ВКС, ІV ГО, е прието, че солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, при което изпълнението на единия от тях погасява дълга и освобождава всички, а при наличие на спор относно вида на солидарната отговорност е необходимо да се изследва основанието за нейното възникване, за да се определи спецификата на конкретните облигационни отношения. Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл.141, ал.1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост. Прието е също, че солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички длъжници /чл. 122 ЗЗД/. Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. Съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения. В настоящата хипотеза се твърди, че солидарната отговорност на ответниците е възникнала въз основа на сключения договор за револвиращ заем, по силата на който на кредитополучателя Цветанка Тодорова Кючукова е отпусната определена сума като паричен заем. По делото не е спорно обстоятелството, че тази сума е усвоена единствено от кредитополучателя, от което следва изводът, че той и ответниците Т. Н. Ф. и К. Г. Ф. не са съзадължени всеки до обема на цялото задължение към въззивното дружество, т. е. не са солидарно съзадължени лица, които са получили обща паричната сума, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически тази сума. В случая задължението на кредитополучателя Ц.К. към дружеството е предпоставка за съществуването на задължението на ответниците Т. Н. Ф. и К. Г. Ф.. При солидарната съзадълженост съществуването на едно от задълженията не е предпоставка за съществуването на другото, всеки от съзадължените лица дължи на свое и независимо основание, като отпадането на едно от задълженията не предизвиква отпадане на другите. Напротив, задължението на поръчителя, макар също да зависи от съществуването на главното задължение, за разлика от солидарната съзадълженост е винаги акцесорно на главното задължение. Друго различие между разглежданите правни фигури се открива в каузата /целта/ на волеизявленията на ответниците за обвързване, която кауза не съвпада с тази на главната страна по договора. Докато кредитополучателят поема задължение да върне предоставената му от дружеството сума, то ответникът не придобива нищо по договора. Следователно, изразеното в договора намерение на ответниците за обвързване е единствено с цел да обезпечи кредитора. Ето защо те нямат качеството солидарен съдлъжник, а се касае до фигурата на поръчител, обезпечаващ изпълнението на задълженията на кредитополучателя по процесния потребителски кредит. Фигурата на поръчителя е предвидена в чл.138 от ЗЗД, според който с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. С този договор поръчителят поема само и единствено задължения. Фигурата на съдлъжник е предвидена в чл.101 от ЗЗД и същата предвижда, че едно трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. В случая в нито един от представените по делото документи, свързани с договора за потребителски кредит, не се съдържа подобно нарочно писмено съглашение за встъпване на трето лице като съдлъжник. След като не са представени доказателства в тази насока, следва да се приеме, че ответниците Т. Н. Ф. и К. Г. Ф. може да имат само качеството на поръчители по процесния договор. Неоснователни са и възраженията на дружеството във въззивната жалба, че по силата на чл.304 от ТЗ кредитополучателят и ответниците се смятат за солидарни длъжници, доколкото сумата не е предостванена на тримата длъжници, поради което не може да се приеме и че те са поели общо задължение. Предвид гореизложеното следва, че за задължението на ответниците е приложима разпоредбата на чл.147, ал.1, пр.1 от ЗЗД предвиждаща, че поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Срокът е материален преклузивен и изтичането му води до прекратяване на самото поръчителство, като за него съдът следи служебно. В исковата молба кредитиращото дружество изрично посочва като крайна дата за погасяване на кредита 17.11.2016 г., с изтичането на който срок е настъпила и изискуемостта на задължението в пълен размер. Тази дата не е оспорена от ответниците, поради което следва да се приеме за установена. Безспорно от тази дата до датата на предявяване на исковата молба в съда – 29.12.2021 г. е изтекъл преклузивния шестмесечен срок по чл.147, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Съдът, в настоящият въззивен състав, не споделя изложеното във въззивната жалба виждане за основателност на исковата претенция спрямо ответника К. Г. Ф., като единствен наследник на починалия длъжник. В настоящата хипотеза ищцовото дружество претендира заплащане на исковите суми въз основа на твърдения за поета от ответниците солидарна отговорност, наред с кредитополучателят, а не въз основа на лична отговорност на длъжника К. Г. Ф., като законен наследник на кредитополучателя Ц.К.. По изложените съображения съдът счита, че решението на районния съд е законосъобразно, поради което въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено. По отношение на разноските: При този изход на спора въззивникът – ищец няма право на разноски. Въззиваемата страна не претендира разноски. На основание чл.280, ал.3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. По изложените съображения, Кюстендилският окръжен съд