Решение № 328 от 26.5.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 971/2022 г.

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 113 от 04.12.2020 г по гр. д. № 264/2019 г. по описа на РС - П. са отхвърлени предявените от В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И. срещу „СГП К.“ ЕООД обективно и активно субективно съединени частични искове с правно основание чл. 200 КТ за плащане на сумата от по 25000 лв. на всеки от ищците, представляваща част от сумата от 60000 лв., претендирана от всеки от ищците за обезщетение за претърпени неимуществени вреди – страдание поради смъртта на Н. Г.ев И. - съпруг на първата ищца и баща на другите двама ищци, настъпила на 07.04.2015 г. в резултат на трудова злополука, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите от датата на увреждането – 07.04.2015 г., до окончателното плащане. С решението ищците са осъдени да платят на „СГП К.“ ЕООД разноски по делото в размер на 2805 лв. Решението е обжалвано от ищците в първоинстанционното производство, като в жалбата са изложени доводи за противоречие на решението с материалния закон, необоснованост на решението и допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила. Ответникът в първоинстационното производство в депозирания отговор на въззивната жалба е оспорил същата, като са изложени доводи за правилност на решението. С решение № 260244 от 12.07.2021 г. по възз. гр. д. № 286/2021 г. по описа на СОС е потвърдено първоинстанционното решение и въззивниците са осъдени да платят на въззиваемия разноски за въззивното производство в размер на 2800 лв. С решение № 50264 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 4558/2021 г. по описа на ВКС въззивното решение на СОС е отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. Настоящото производство е въззивно при условията на повторно разглеждане на делото от въззивния съд при съобразяване с дадените от ВКС в отменителното решение задължителни указния. Настоящият съдебен състав, след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните, както и при съобразяване с дадените от ВКС задължителни указания, намира следното от фактическа и правна страна: Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – основателна, по следните съображения: Ищците претендират обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на техния наследодател, настъпила в резултат на трудова злополука. В исковата молба се твърди, че на 07.04.2015 г. при изпълнение на трудовите си задължения в полза на ответника починал Н. Г.ев И. - съпруг на първата ищца и баща на другите двама ищци. Към датата на настъпване на смъртта на Н. Г.ев И. между него и ответника нямало сключен трудов договор, което било установено с АУАН от 08.05.2015 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ - Софийска област. С постановление от 08.05.2015 г. Дирекция „Инспекция по труда“ - Софийска област на основание чл. 405а КТ обявила съществуването на трудово правоотношение между Н. Г.ев И. и „СГП К.“ ЕООД, считано от 07.04.2015 г. Постановлението било обжалвано от работодателя пред АССО. АССО оставил без уважение жалбата срещу постановлението, като решението било обжалвано от работодателя и пред ВАС. С решение от 19.12.2016 г. на ВАС, влязло в сила на същата дата като необжалваемо, решението на АССО било оставено в сила. След приключване на производството по обжалване на постановлението наследниците на починалия подали декларация /с вх. № 5101-22-112 от 20.12.2017 г./ по чл. 57, ал. 2 КСО за деклариране на трудовата злополука /вж. уточняваща молба от 17.09.2020 г., депозирана пред РС – П./, но с писмо от същата дата /20.12.2017 г./ на НОИ, ТП – С. област били уведомени, че срокът за подаване на тази декларация бил една година от настъпване на злополуката. С оглед получения отговор наследниците на починалия депозирали пред НОИ и становище с подробно изложени съображения в насока, че едногодишният срок за деклариране на трудовата злополука следвало да започне да тече от влизане в сила на постановлението за обявяване на трудовото правоотношение за съществуващо. Съобразно гореизложеното наследниците на починалия са предявили исковите си претенции, като са обосновали същите и с подробно изложени в исковата молба твърдения за наличие на всички елементи от фактическия състав на чл. 200 КТ, както и твърдения за характера на отношенията си с починалия техен наследодател и интензитета на търпяното от тях поради смъртта му страдание. Ответникът е оспорил исковете, като е навел на първо място възражение, че към датата на подаване на исковата молба е бил изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ /позовава се и на съдебна практика в тази връзка/. На второ място навежда възражение за липса на влязъл в сила индивидуален административен акт – разпореждане от ръководителя на съответното звено на НОИ по чл. 60 КСО за приемане на злополуката за трудова, като излага доводи, че това е пречка за уважаване на исковете, тъй като с оглед неосъществената специална административна процедура по реда на КСО за установяване на характера на злополуката, това обстоятелство не можело да бъде установено в съдебното производство по чл. 200 /позовава се на съдебна практика и в тази връзка/. На следващо място навежда и възражение, че ищците не конкретизират обстоятелствата, при които е настъпила злополуката – причини за настъпване, механизъм, медицински аспекти на увреждането, авторство, като в тази връзка излага неконкретизирано твърдение, че пестеливите данни, съдържащи се в представените от ищците доказателства, сочели на съпричиняване, съответно навежда възражение за съпричиняване, което обаче е изцяло неконкретизирано. Навежда и възражение за прекомерност на търсените обезщетения. С оглед наведените от ответника възражения ищците са депозирали писмено становище, в което излагат насрещни доводи. На първо място излагат доводи за неоснователност на възражението на ответника досежно изтичането на срока по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, като се позовават на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и твърдят, че в конкретния случай моментът на откриване на дееца е този, в който ищците са узнали, че ответникът има качеството работодател, т. е. момента на влизане в сила на постановлението за обявяване на трудовото правоотношение за съществуващо на основание чл. 405а КТ. Позовават се и на съдебна практика в тази връзка. На второ място излагат доводи за неоснователност на възражението на ответника досежно липсата на разпореждане по чл. 60 КСО за приемане на злополуката за трудова. Твърдят в тази връзка, че разпореждането по чл. 60 КСО има значение само за осигурителните права, произтичащи от трудовата злополука. Позовават се на съдебна практика и в тази връзка. Излагат и насрещни доводи за неоснователност на възраженията на ответника за съпричиняване и за прекомерност на търсените обезщетения. Така изложените доводи на страните са поддържани и допълвани и във въззивното производство при първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция /а също и в касационното производство/. Във въззивната жалба и в депозираното в о. с. з. при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд писмено становище въззивниците са доразвили гореизложените доводи и са ги допълнили с твърдението, че са декларирали трудовата злополука в едногодишен срок от влизане в сила на постановлението за обявяване съществуването на трудовото правоотношение /декларацията била пусната по пощата на 19.12.2017 г./, допълнили са и доводите си с позоваване на чл. 7, ал. 2 НУРРОТЗ, предвиждаща задължително разследване на трудовата злополука в три хипотези, една от които е именно при настъпила смърт, независимо дали декларация по чл. 57, ал. 2 КСО е подадена. Позовават се и на съдебна практика в насока, че когато административният орган е отказал да извърши разследване на трудова злополука, за която законът предвижда задължително разследване, пострадалият или неговите наследници /при настъпила смърт/ имат право да установят характера на злополуката по съдебен ред в производство по претендирано обезщетение за вреди от злополуката. В отговора на въззивната жалба въззивникът също е допълнил доводите си - с позоваване на предварителното изпълнение на постановлението за обявяване на трудовото правоотношение за съществуващо, а също и с позоваване на факта, че ищците не са обжалвали отказа на административния орган, постановен след разследване на злополуката, за извършване на каквото е наведено твърдение в отговора и е представен /и същият е приет от съда като писмено доказателство/ протокол от 02.06.2017 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 07.04.2015 г. С отменителното решение на ВКС от 19.12.2022 г. след анализ на практиката на ВКС, отнесена към конкретния казус, са дадени задължителни указания на въззивната инстанция при новото разглеждане на делото да направи преценка на наведените от ищците твърдения за настъпила смърт на техния наследодател в резултат на трудова злополука, за търпени от тях неимуществени вреди поради тази смърт и за причинната връзка между вредите и трудовата злополука, както и да прецени останалите възражения на ответника /извън това, че липсва разпореждане по чл. 60 КСО за приемане на злополуката за трудова/ - за съпричиняване и за прекомерност на търсените обезщетения. При повторното разглеждане на делото от въззивния съд въззиваемият е навел възражение, че ВКС не е отчел представения с отговора на въззивната жалба протокол от 02.06.2017 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 07.04.2015 г., доказващ, че разследване е извършено, т. е. не е налице хипотезата на отказ да се извърши разследване, при която ищците биха могли да установят в настоящото съдебно производство характера на злополуката. Съобразно всичко гореизложено, при съобразяване със задължителните за настоящата инстанция указания на ВКС, но отчитайки и възражението на въззивника, направено при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, във връзка с представеното от него доказателство за извършено разследване на трудовата злополука, а също имайки предвид задължението на съда всеки негов акт да бъде мотивиран, настоящият съдебен състав намира, че в настоящото решение следва да се направи преценка на всички твърдения и доводи на страните /изложени в резюме по-горе/. На първо място неоснователно е възражението на ответника, че към датата на подаване на исковата молба е бил изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Съдебната практика, на която се позовава ответникът в тази връзка, от една страна не е задължителна за настоящия съдебен състав, поради което в случай, че същият не споделя възприетите в нея разрешения, не следва да се съобразява с тях. Същевременно тази практика не е и относима към настоящия казус, тъй като касае хипотези, при които фактическият състав не е така усложнен като този в настоящата хипотеза. В първото решение на ВКС е изведено принципното разрешение, че когато се претендират вреди, търпени в резултат на трудова злополука, задължението за плащане на обезщетение става изискуемо от датата на трудовата злополука, съответно от тази дата тече и срокът по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Относно това принципно разрешение няма спор както в теорията, така и в практиката. В настоящия случай обаче хипотезата не се изчерпва с обсъдените в това решение факти. Във второто решение на ВКС е изведено същото принципно разрешение, като допълнително е прието, че при спор относно трудовия характер на злополуката и висящо производство по чл. 57 – 60 КСО няма пречка искът по чл. 200 КТ да се предяви пред съда, за да се спази тригодишният давностен срок и образуваното исково производство да се спре до приключване на административното по установяване характера на злополуката. Настоящият съдебен състав не споделя тези изводи. Наистина формално няма пречка искът по чл. 200 КТ да се предяви пред съда, за да се спази тригодишният давностен срок и образуваното исково производство да се спре до приключване на административното по установяване характера на злополуката, но обстоятелството, че няма формална пречка за това не следва да се възприема в смисъл, че именно такова следва да бъде дължимото и очаквано поведение от всеки ищец, търсещ обезщетение за вреди от трудова злополука. В гражданския процес действа принципът за добросъвестност при упражняване на процесуалните права. В обхвата на този принцип се включва и изискването по съдебен ред да се предявяват само претенции, за които ищецът има обосновано поне в някаква степен очакване тези претенции да бъдат уважени като основателни. Такова очакване той очевидно не би могъл да има, ако още първият елемент от фактическия състав, чието наличие предпоставя уважаването на претенцията, не е налице към момента на подаване на исковата молба и не е ясно дали той впоследствие ще бъде налице или не. Още по-малко настоящите ищци биха могли да имат такова очакване в конкретния случай, тъй като за тях самото право да инициират процедура по чл. 57 – 60 КСО е обусловено от обявяването на правоотношението между техния наследодател и ответника за трудово. Без да е издадено постановление за обявяване съществуването на трудовото правоотношение или макар и издадено, преди то да е влязло в сила /а също и ако бъде отменено/ дори да инициират процедура по чл. 57 - 60 КСО ищците ще получат разпореждане по чл. 60 КСО за неприемане на злополуката за трудова само на това основание – поради липса на conditio sine qua non /условие, без което не може/, като съответно административният орган въобще няма да изследва характера на злополуката от гледна точка на критериите по чл. 55 КСО. Това от своя страна ще доведе до неоснователност и на последваща съдебна претенция на ищците. Въпросът за евентуална последваща възможност за иницииране на нова процедура по чл. 57 - 60 КСО /след влизане в сила на постановлението, което би се явило новонастъпил спрямо предходната процедура факт/ би изместил предмета на настоящия спор на твърде теоретична плоскост, поради което не следва да се обсъжда в настоящото решение. Освен това и в такава хипотеза отново би стоял въпросът за началния момент, от който би текъл срокът за подаване на декларация по чл. 57 КСО, разрешението на който въпрос не може да бъде дадено от административния орган, действащ в случая при условията на обвързана компетентност, при което резултатът от подаването на декларацията би бил същият, а това от своя страна би довело до същия спор. Единствено в хипотезата на влизане в сила на постановлението ищците ще могат да инициират процедурата по чл. 57 - 60 КСО, в рамките на която да се извърши преценка относно характера на злополуката. Едва впоследствие - при евентуално издаване и влизане в сила на разпореждане за приемане на злополуката за трудова, ищците ще могат да предявят съдебна претенция, за която биха могли да имат обосновано очакване да бъде уважена като основателна /изцяло или поне частично/. А това очевидно е аргумент в подкрепа на тезата, че преди влизане в сила на постановлението за обявяване на съществуването на трудовото правоотношението ищците не разполагат с възможност ефективно да защитят правата си. Поради това са неоснователни и доводите на ответника относно предварителното изпълнение на постановлението. Същото би имало значение за пенсионните и/или осигурителните права на самия пострадал или на неговите наследници, когато е настъпила смърт /като в такива хипотези, за разлика от настоящата, законодателството урежда последиците от отмяна на акт, подлежащ на предварително изпълнение/. В случая обаче обявяването на трудовото правоотношение за съществуващо е първият правопораждащ факт като елемент от сложния /и смесен/ фактически състав на търсената отговорност, едва с настъпването на който може да се прави преценка за наличие и на останалите факти - елементи от фактическия състав на тази отговорност. Доколкото в случая се касае за безвиновна отговорност на работодателя, не стои въпросът за откриването на дееца, в каквато насока ищците се позовават на съдебна практика. Същевременно обаче, докато не е изяснено дали наследодателят на ищците е бил в трудово правоотношение с ответника към момента на твърдяната като трудова злополука, не е ясен и характерът на материалното правоотношение, от което произтичат исковите претенции. А след като не е ясен този характер, не може да се направи преценка и какъв давностен срок следва да тече по отношение на произтичащите от това материално правоотношение претендирани вземания, а също и кое би било лицето /и в какво качество би било то/, което би носило отговорност за вредите. С оглед всичко гореизложено настоящият съдебен състав намира, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ в случая е започнал да тече не от деня на злополуката, а от датата на обявяването на трудовото правоотношение за съществуващо, т. е. от датата на влизане в сила на постановлението, издадено по реда на чл. 405а КТ. На второ място неоснователно е възражението на ответника за липса на влязъл в сила индивидуален административен акт – разпореждане от ръководителя на съответното звено на НОИ по чл. 60 КСО за приемане на злополуката за трудова. В тази връзка в отменителното решение на ВКС е прието, че в случая е налице хипотеза /една от трите, уредени в НУРРОТЗ/, при която административният орган е длъжен да разследва трудовата злополука, като в такива случаи правомощието му не е обвързано със срокове, а разследването не е поставено в зависимост от сезиране на органа с декларация /съгласно чл. 7 от наредбата/. Органът е длъжен служебно да предприеме предписаните от закона действия, поради което неизпълнението на това задължение представлява противоправно бездействие, което препятства издаването на разпореждане по чл. 60 КСО, което пък дава основание в конкретния случай ищците да могат да установят по съдебен ред характера на злополуката. Съответно са дадени задължителни указания към настоящия съдебен състав да разгледа останалите възражения на ответника. Настоящият въззивен състав не само е обвързан от тези задължителни указания, но и споделя съображенията, изложени в решението на ВКС /които освен това обобщават практиката, възприетото в която настоящият съдебен състав също споделя/. С оглед обаче наведеното от ответника възражение при настоящото разглеждане на делото от СОС, че от ВКС не е взето предвид представеното с отговора на въззивната жалба /и надлежно прието/ писмено доказателство - протокол от 02.06.2017 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката, станала на 07.04.2015 г., следва да се изложат и допълнителни съображения. Безспорно е, че в случая е било налице задължение за административния орган служебно да предприеме предписаните от закона действия по разследване на злополуката, съответно без значение е дали ищците са декларирали същата по реда на чл. 57 КСО и в какъв срок са го сторили. Очевидно административният орган не е бил своевременно уведомен за настъпилата злополука – от представения от ответника протокол от 02.06.2017 г. се установява, че на 05.04.2017 г. е постъпил сигнал /като не е посочено от кого е постъпил този сигнал/, във връзка с което със заповед на ръководителя на ТП на НОИ – С. област е назначена комисия, която в периода 19.04.2017 г. – 02.06.2017 г. е извършила разследване на злополуката, настъпила с наследодателя на ищците. Резултатите от разследването са описани в протокола, като според приетото от комисията на 07.04.2015 г. работодателят „СГП К.“ ЕООД е допуснал до работа Н. Г.ев И. в обекта - сечище в землище П., отдел 636, подотдел 3, имот № 0044015, без да е подходящо обучен, инструктиран и екипиран. Това според комисията е и вероятната причина за настъпването на злополуката, причинила на Н. Г.ев И. тежка черепно-мозъчна травма, причинена от удар от отсечено дърво. Този протокол наистина доказва, че разследване на злополуката е извършено. Неоснователни са обаче доводите на ответника, че именно с оглед извършеното разследване писмото от 20.12.2017 г. на НОИ, ТП – С. област /с което ищците били уведомени, че срокът за подаване декларация по чл. 57 КСО е една година от настъпване на злополуката/ има характер на отказ, който не е обжалван по реда на чл. 117 КСО, съответно в случая не била налице хипотезата, при която поради отказ на административния орган да извърши разследване, което е длъжен служебно да проведе, ищците да могат да установяват по съдебен ред характера на злополуката. Действително съгласно чл. 60, ал. 4 КСО разпореждането за приемане или неприемане на злополуката за трудова подлежи на обжалване по реда на чл. 117 КСО и ако в случая бе издадено разпореждане, с което злополуката не се приема за трудова, ищците би следвало да обжалват този отказ, а пропускът им да го обжалват би довел до влизане в сила на административния акт и съответно липса на основания за уважаване на претенциите им поради факта, че би било установено надлежно, че злополуката не е трудова. В случая обаче разпореждане по чл. 60 КСО изобщо не е издадено. Оформянето на резултатите от разследването на злополуката в протокол не означава, че процедурата по приемане или неприемане на злополуката за трудова е изцяло осъществена. Целта на тази процедура е след извършване на съответните действия по разследване на злополуката, резултатите от което разследване се оформят в протокол, длъжностното лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ, да издаде /въз основа на документите в досието и данните в информационната система/ разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова /като съгласно чл. 12, ал. 1 НУРРОТЗ разпореждането по чл. 60 КСО се издава в утвърден от управителя на НОИ формуляр/. В случая такова разпореждане не е издадено. Писмото до ищците не може да се приеме за разпореждане по чл. 60 КСО за неприемане на злополуката за трудова /какъвто смисъл очевидно ответникът влага в понятието отказ, необжалван от ищците по реда на чл. 117 КСО/, тъй като не само не съдържа реквизитите на такова разпореждане, но не съдържа и изявление на административния орган с такава насоченост. Такова изявление не би съответствало и на резултатите от разследването – както се посочи, видно от съдържанието на протокола от разследването, констатациите на комисията насочват към извод за настъпила трудова злополука. Административният орган обаче не е изпълнил задължението си да доведе процедурата докрай, като издаде разпореждане по чл. 60 КСО /независимо дали със същото би приел злополуката за трудова или не и по какви причини/. След като не е изпълнил това свое задължение, писмото до ищците, с което са били уведомени, че срокът за деклариране на злополуката е едногодишен от настъпването, има характер именно на отказ да се извърши разследване. Обстоятелството, че това писмо е изготвено и изпратено, след като разследване всъщност е проведено, не променя този извод, тъй като резултатите от това разследване не са били надлежно преценени от съответното длъжностно лице и процедурата не е била доведена докрай чрез издаване на съответното разпореждане, което всъщност е целта на процедурата по чл. 57 - 60 КСО, а също и целта на декларацията на ищците, по повод на която им е изпратено писмото. Съобразно изложеното следва да се обсъдят и останалите възражения на ответника. Относно възражението, че ищците не конкретизират обстоятелствата, при които е настъпила злополуката – причини за настъпване, механизъм, медицински аспекти на увреждането, авторство, следва да се отбележи, че предвид изложеното в исковата молба /установено впоследствие и от свидетелските показания/ е ясно, че самите ищци не разполагат с повече информация освен изложената в исковата молба, тъй като не е имало свидетели на злополуката, а наследодателят им е бил намерен в безпомощно състояние от колегите си около половин час след като са се разделили за работа в отделни зони от обекта. Съответно при липса на повече от така изложената информация ищците няма как да конкретизират в по-голяма степен твърденията си. Същевременно следва да се има предвид, че конкретният механизъм на злополуката би имал значение най-вече за вината и противоправността на деянието, довело до увреждането, както и за евентуални данни за съпричиняване. В случая обаче става дума за безвиновна отговорност на работодателя /т. е. такава, която не е санкционна последица от виновно противоправно поведение, а представлява законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на работника/служителя/, т. е. вината на конкретно лице – негов орган или друг работник/служител, както и противоправността на конкретното деяние са ирелевантни /работодателят отговаря и когато трудовата злополука е причинена от непреодолима сила/ съгласно чл. 200, ал. 1 и ал. 2 КТ. Но следва да се отбележи /макар и само за пълнота на изложението/, че в случая са налице и данни за противоправно поведение, съдържащи се не само в свидетелските показания /на свид. Лазаров и свид. И./, а и в писмените доказателства – АУАН, чиято доказателствена сила не е оспорена от ответника, протокола за извършеното разследване на злополуката, който е представен от самия ответник, като това противоправно поведение се изразява в допускане на Н. Г.ев И. до работа в обекта без да е подходящо обучен, инструктиран и екипиран. Отговорността на работодателя се изключва само в случай, че пострадалият е причинил умишлено увреждането /чл. 201, ал. 1 КТ/. За такова умишлено поведение на пострадалия няма данни по делото, а и житейската логика не допуска възможност за наличие на такова предвид, че не става дума за някакво леко увреждане на здравето, причинено с цел получаване на имуществена облага или ползване на отпуск поради временна нетрудоспособност, а за настъпила смърт. С оглед гореизложеното възражението на ответника за липса на конкретизация на обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, е неоснователно. Относно възражението на ответника за съпричиняване - същото е абсолютно неконкретизирано, поради което не следва да бъде разглеждано. В отговора на исковата молба е изложено, че пестеливите данни в представените от ищците доказателства сочели съпричиняване. Съдът не открива такива данни по делото и при липса на конкретизация на това възражение липсва предмет на обсъждане, въз основа на което да се прави преценка дали са налице основания за намаляване отговорността на работодателя. По делото са установени всички елементи от фактическия състав, обуславящ ангажирането на отговорността на ответника към ищците. Установено е, че Н. Г.ев И. към датата на злополуката се е намирал в трудово правоотношение с ответника, като през време и във връзка с извършваната работа е получил внезапно увреждане на здравето - тежка черепно-мозъчна травма, получена от отсечено дърво, причинила смъртта му /т. е. починал е в резултат на трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО/. Установено е /не е било и спорно/, че ищците са наследници – съпруга и дееца на починалия при трудовата злополука. Установено е също /със свидетелски показния/, че ищците са преживели страдание поради смъртта на техния близък. Относно размера на дължимите обезщетения съдът намира, че такъв от по 50000 лв. за всеки от ищците /при претендиран от всеки от тях пълен размер на обезщетението от по 60000 лв./ би бил справедлив и достатъчен за обезщетяване на търпените от ищците неимуществени вреди, като при определянето на този размер отчита следното: Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се отчетат от съда при определяне на размера на обезщетението – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение за неимуществени вреди /ППВС № 4/1968 г./, включително настъпилите в страната в обществено-икономически план промени в сравнение с момента на настъпване на вредата /решение № 1599/22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на ВКС, IV г.о./ и икономическата конюнктура на даден етап от развитието на обществото /решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008г. на ВКС, II т. о. и решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 год. на ВКС, II т.о./, стояща в основата на нарастващите във времето нива на минимално застрахователно покритие за случаите на причинени на трети лица от застрахования неимуществени вреди /решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о./. При определяне на обезщетението се съобразяват характера и тежестта на вредите, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на увреждащото деяние в патримониума на увредените лица. В настоящия случай неимуществените вреди са във формата на душевно страдание, търпяно от ищците поради смъртта на техен близък – съпруг на първата ищца и баща на останалите двама ищци. Смъртта поставя край на живота като най-ценно човешко благо, което прави вредите от настъпването от една страна невъзвратими, а от друга – най-големи, поради което за това житейско събитие следва да се определи по справедливост по- висок размер на обезщетение, отколкото за търпени неимуществени вреди от телесни повреди. В случая характерът и тежестта на вредите са установени от показанията на свидетелите Д. и И. /според свид. Д. преди смъртта на Н. Г.ев И. нямало пререкания в семейството, само той работел и поддържал семейството, смъртта му се отразила тежко на ищците, те се „пръснали“ и станали по-необщителни; според свид. И. Н. Г.ев И. се грижел много за семейството си, в него нямало никакви спорове, а след смъртта му семейството „изнемогвало“, било им трудно/. Ищците са имали близки отношения на грижа и привързаност с починалия, обусловени от семейната им връзка. Смъртта на съпруг и на родител е винаги тежка и причинява емоционално страдание и усещане за загуба. Следва да се отчете и възрастта към датата на злополуката както на починалия – 49 години, така и на ищците – 47 г. на съпругата и съответно 30 г. и 31 г. на сина и на дъщерята. Средната възраст на починалия и неговата съпруга предполага, че те са се намирали в сравнително устроен етап от живота си /създали са семейство, отгледали са вече децата си/ и имат очаквания за предстоящо по-спокойно битие, които в резултат на злополуката остават неосъществени. Възрастта на сина и дъщерята на починалия предполага изграждане на самостоятелен живот, което е от значение за справянето с преживяната загуба и преодоляването на емоционалното страдание. В случая обаче от значение е и обстоятелството, че смъртта е настъпила в резултат на трудова злополука, т. е. в резултат на неочаквано и непредвидимо събитие и това безспорно дава отражение върху възприемането, осмислянето и преживяването на настъпилата смърт. Така обсъдените по-горе факти са конкретни и обективно съществуващи, поради което и с оглед критерия справедливост съдът намира, че горепосочената сума от по 50000 лв. за всеки от ищците е подходяща и достатъчна, за да ги обезщети за търпените неимуществени вреди /съответно е частично основателно възражението на ответника за прекомерност на търсените обезщетения/. С оглед, че по настоящото дело са предявени частични главни искове в размер на по 25000 лв. от всеки от ищците, същите следва да бъдат уважени изцяло. С оглед извода за основателност на главните искове следва да бъдат уважени и частичните акцесорни искове за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горните суми на обезщетенията за периода от датата на увреждането на ищците /датата на причиняване на смъртта на техния наследодател в резултат на настъпилата трудова злополука - 07.04.2015 г./ до окончателното плащане. С оглед всичко гореизложено първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло. Вместо него следва да се постанови ново решение, с което предявените обективно и активно субективно съединени частични искове /главни и акцесорни/ бъдат уважени. Съобразно горния извод настоящата инстанция следва да се произнесе и по дължимите на ищците, настоящи въззивници, разноски за производството по делото, тъй като е направено искане за присъждането им. С оглед изхода на делото искането на ищците за присъждане на разноски би било основателно, ако бяха представени доказателства за направени от тях разноски. Такива обаче не са представени по делото – с оглед характера на делото – трудов спор, ищците не са плащали държавни такси или суми за деловодни разноски, не са представени от тях и доказателства за платено адвокатско възнаграждение, като същевременно не е направено и искане за присъждане на такова по реда на чл. 38 ЗАдв. Съответно на ищците, настоящи въззивници, не следва да се присъждат разноски за производствата пред РС – П. и СОС. Следва обаче да се присъдят разноски в размер на 30 лв., внесени недължимо /без да са давани указания за това и при липса на задължение за внасяне на д. т. към онзи момент с оглед характера на делото – трудов спор/ от В. З. И. по сметка на ВКС за произнасяне по допускане на касационно обжалване. Фактът, че тези разноски са били внесени без да е било налице задължение за това за касаторите не променя горния извод, тъй като тази такса става дължима при приключване на делото с извод за основателност на исковете и същата е в тежест на ответника, при което е без значение дали с настоящото решение той ще бъде осъден да я внесе по сметка на ВКС или да я плати на касатора - ищец, който я е внесъл по сметка на ВКС. На ответника, настоящ въззиваем, не следва да се присъждат разноски с оглед изхода на делото. Съобразно изхода на делото ответникът, настоящ въззиваем, следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати и дължимите за производствата пред трите инстанции д. т., които са в размери, както следва: за първоинстанционното производство се дължи държавна такса в общ размер от 3000 лв. /по 1000 лв. върху цената на главния иск, предявен от всеки от ищците/; за въззивното и за касационното производство се дължат държавни такси в размер на половината от дължимата за първоинстанционното производство държавна такса, т. е. за въззивното и за касационното производство се дължат държавни такси в общ размер от по 1500 лв. за всяка от двете инстанции. Воден от горното, съдът