Решение № 6250 от 14.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5054/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 3293 от 02.03.2023 г., постановено по гр.дело № 13370/2022 г. на СРС, Г.О., 175 състав, е обявен за относително недействителен на основание чл.216, ал.1, т.2 ДОПК по отношение на Държавата чрез Националната агенция за приходите, представлявана от главен публичен изпълнител при ТД на НАП - София, сключения на 16.03.2017 г. между В. А. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.„•••••••, в качеството му на продавач, и Й. Б. Й., ЕГН ••••••••••, и Р. Б. Я., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес: гр.София, кв.Симеоново, ул.„Здравец“ № 23, в качеството им на купувачи, договор за покупко-продажба на 1/4 идеална част от недвижим имот - Магазин, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1608.7070.1.73, находящ се в гр.София, Столична община, район Студентски, ж.к. •••••••, обект магазин № 6, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.1608.7070, с предназначение: за търговска дейност, на едно ниво, с площ от 56, 01 кв.м., състоящ се от две търговски зали и две сервизни помещения, при съседи по нотариален акт: от изток - гараж 5 и гараж № 8, от запад - двор, от север - стълбищна площадка и от юг - двор, гараж № 7 и гараж № 8, а съгласно кадастрална схема, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - СОС с КИД № 68134.1608.7070.1.81, под обекта - няма, и над обекта - СОС с КИД № 68134.1608.7070.1.33, заедно с прилежащите му 0.719 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена сградата, представляващ съгласно нотариален акт урегулиран поземлен имот I за ЖС от квартал 25 по плана на гр.София, местността „Малинова долина“, стар идентификатор на обекта: 68134.1608.1543.1.73, който договор е обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 37 от 16.03.2017 г., том I, рег.№ 1348, дело № 29/2017г. на нотариус И. И.-Ж., с район на действие СГС, рег. № 701 в регистъра на НК. С решението на съда са осъдени В. А. Д., Й. Б. Й. и Р. Б. Я., да заплатят на Националната агенция за приходите на основание чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. С решението на съда са осъдени В. А. Д., Й. Б. Й. и Р. Б. Я., да заплатят в полза и по сметка на Софийския районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 154, 89 лева, представляваща дължимата държавна такса по делото. Срещу решението на СРС, 175 с-в е постъпила въззивна жалба от Й. Б. Й. и Р. Б. Я., подадена чрез пълномощника им адв.Н.Ш., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения конститутивен иск с правно основание чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК, като неоснователен. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендират присъждане на направени разноски по делото. Срещу решението на СРС, 175 с-в е постъпила въззивна жалба и от В. А. Д., подадена чрез пълномощника адв.А. А., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения конститутивен иск с правно основание чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК, като неоснователен. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец Национална агенция по приходите, чрез юрист Б.Х.- Т.- главен публичен изпълнител при ТД на НАП София оспорва жалбите, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбите като неоснователни да бъдат оставени без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и са допустими. Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца срещу ответниците конститутивен иск с правно основание чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивните жалби изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбите са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното: Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответниците Й. Б. Й. и Р. Б. Я., изложени в подадената от тях въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционният съд при изготвяне на доклада по делото по чл.146 от ГПК, довели до неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба в случая не е допуснато процесуално нарушение от СРС, 175 с-в на разпоредбата на чл.146, ал.2 от ГПК. От тази правна норма възниква задължение за съда само да указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, но съдът не е адресат на задължение да се произнася предварително в хода на производството по доказателствената стойност на представени доказателства, съответно какви факти се установяват или не се установяват посредством тях и в тази връзка да дава указания на страната, носеща тежестта на доказване. Преценката на доказателствата се извършва в мотивите към решението на съда /чл.236, ал.2 ГПК/. В конкретния случай правилно е разпределена доказателствената тежест в изготвения от СРС доклад по чл.146, ал.2 ГПК. С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, съобразно чл.146 от ГПК първоинстанционният съд следва да изготви доклад по делото, в който да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства, за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия, включително да посочат нови доказателства. От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 от ГПК. В настоящия случай първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.146, ал.1 и ал.2 от ГПК - изложил е обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и задължения, дал е правна квалификация на спорното право, посочил е с оглед становището на страните, че няма факти относно които страните са заявили, че не спорят, както и кои обстоятелства подлежат на доказване, разпределил е доказателствената тежест между страните и им е указал за кои твърдяни от тях факти не сочат доказателства. При това положение в доказателствена тежест на ишеца е да установи при условията на пълно и главно доказване всички факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. В доказателствена тежест на ответниците е да докажат възраженията си. От друга страна съдът не може и не е длъжен да посочва на страните какви доказателства да представят. Неговото задължение - съгласно чл.146, ал.1, т.5 от ГПК - е да посочи "как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти". Подлежащите на установяване факти са тези, които са спорни по делото. В случая - излагайки тезите на двете страни - в изготвения от него доклад - съдът ги е очертал и е предоставил възможност - в съответствие с нормата на чл.146, ал.2 от ГПК - на всяка една от страните да вземе становище и да предприеме тези процесуални действия, които счита за необходими. Независимо от засиленото служебно начало - не може да се очаква от съда да взема предварително отношение по съществото на спора /още във фазата на събиране на доказателства/, упътвайки страните какво трябва още да представят, за да приеме за доказани твърденията им. На следващо място, задължението на съда по чл.146, ал.2 от ГПК да указва на страните за кои от твърдените от нея факти не сочи доказателства е налице само в случаите, в които страната изобщо не сочи доказателство за даден правнорелевантен факт, но не и в случаите, когато страната сочи и представя писмени доказатества, които обаче преценени съобразно доказателствената сила на писмените доказателства по чл.178 от ГПК не установяват в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК факта, за който са ангажирани. Съдът няма вменено по закон задължение да указва на страната какви конкретни доказателства следва да представи, за да установи твърдените от нея факти и обстоятелства, на които основава исковата си претенция. Противното би означавало да бъде нарушено диспозитивното начало в гражданския процес, което би довело до опорочаване на принципа равнопоставеност на страните в съдебното производство. По изложените съображения въззивният съд счита, че СРС при разглеждане на спора, с който е бил сезиран, не е допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита на страната. На следващо място, като неоснователни следва да се преценят и доводите за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивните жалби обжалваното решение е правилно и обосновано. Неоснователни са изложените доводи във въззивните жалби във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Предмет на разглеждане по делото са предявени при условията на евентуалност конститутивни искове с правно основание чл.216, ал.1, т.2 и т.4 от ДОПК. За да бъдат уважени предявените при условията на евентуалност конститутивни искове с правно основание чл.216, ал.1, т.2 и т.4 от ДОПК, е необходимо по делото да бъде установено наличието на определените в закона предпоставки, а именно: 1./ ответникът В. Д. да е длъжник по установено публично задължение; 2./ процесната сделка д а е сключена след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия; 3. даденото по сделката да надхвърля значително по стойност полученото /т.2/, сделката е сключена с намерение за увреждане на публичния взискател /т.4/. За да бъде уважен предявеният главен иск с правно основание чл. 216, ал.1, т.2 ДОПК в тежест на ищеца е да установи следните обстоятелства: публично задължение, което да е установено по някой от предвидените способи за установяване на данъчни задължения; сключването на договор за покупко-продажба на ¼ ид.ч. недвижим имот - Магазин, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1608.7070.1.73 след датата на установяване на публичното задължение; стойността на продаденото имущество значително да надхвърля стойността на получената продажна цена. В настоящия случай с оглед данните по делото съдът намира, че е осъществен фактическият състав на иска по чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК. Основните доводи изложени във въззивните жалби на ответниците са във връзка с обстоятелството дали искът по чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК може да се основава на задължения установени единствено с декларации подадени от ответника В. Д.. По така въведените доводи във въззивните жалби съдът намира, че в случая не е необходимо нито да е започнала данъчна ревизия за установяване на публични задължения, нито данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни вноски да са установени с ревизионен акт, тъй като е налице предварително установяване по чл.105 ДОПК с подадените от задълженото лице декларации, което не е наложило установяване на вземанията по смисъла на чл.108 ДОПК. Публичните вземания на държавата чрез НАП не се установяват само с ревизионен акт, а се установяват и по реда, предвиден в закона, като тяхната установеност възниква именно по силата на закона предвид разпоредбата на чл.108, ал.2 ДОПК, /в този смисъл е определение № 421 от 05.07.2022 г., постановено по т.дело № 1145/2021 г., ТК, II т.о. на ВКС, както и определение № 60597 от 24.11.2021 г., постановено по т.дело № 363/2021 г., II т.о. на ВКС/. Следователно в настоящия случай установеността на публичните задължения е възникнала по силата на закона преди датата на атакуваната сделка и това легитимира ищеца да иска отмяна на договора за продажба на основанието, на което е сторил това /чл.216, ал.1, т.2 ДОПК/. С оглед на което, в настоящия случай НАП е носител на публични вземания, възникнали преди сделката, установени по предвидения в закона ред, като се касае за задължения, възникващи по силата на закона, за които длъжникът е длъжен и е подал надлежно декларации. Съдът приема, че в процесния случай НАП е носител на публични вземания и е материално-правно легитимиран да иска обявяване на относителна недействителност на сключената между ответниците сделка. Национална агенция по приходите/НАП/ е носител на публични вземания, възникнали преди сделката, установени по предвидения в закона ред, като се касае за задължения, възникващи по силата на закона, за които длъжникът е длъжен и е подал декларация. Съдът приема, че е допустимо публичният изпълнител да основава иска си по чл.216 от ДОПК на вземане, установено по декларация от длъжника, с оглед на обстоятелството, че вземането, което е предвидено в закон и за което е необходимо подаване на декларация, се установява по силата на закона. Публичните вземания на държавата чрез НАП не се установяват само с ревизионен акт, а се установяват и по реда, предвиден в закона, като тяхната установеност възниква именно по силата на закона предвид разпоредбата на чл.108, ал.2 ДОПК. В практиката на ВКС се приема, че публичните вземания на Държавата чрез НАП, не се установяват само с ревизионен акт, а се установяват и по реда, предвиден в закона и установеността им възниква по силата на закона, предвид чл.108, ал.2 от ДОПК. В случая следва да се направи обоснован извод, че установеността на публичните задължения е възникнала екс леге преди датата на атакуваната сделка и това легитимира ищеца да иска отмяна на договора за продажба на основанието, на което е сторил това - чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК. Поради това настоящия случай с оглед данните по делото съдът намира, че е осъществен фактическият състав на иска по чл.216, ал.1, т.2 от ДОПК. С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а обжалваното с тях решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора на въззивниците- ответници не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна- ищец Национална агенция за приходите следва да се присъдят, на основание чл.78, ал.8, вр. ал.1 ГПК, вр. чл.25 НЗПП, разноски за настоящето производство в размер на 300 лева - юрисконсултско възнаграждение / дължими по 100 лв. от всеки един от тримата ответници/. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,