Решение № 131 от 29.1.2024 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2430/2023 г.

Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от В. Р. Д., ЕГН-••••••••••, гр.П. против решение № 3576/03.08.2023г., постановено по гр.д.№ 17612/22г.по описа на ПдРС, 11-ти гр.с., в частта му, с която е осъдена В. Р. Д. да заплати на „МБАЛ- Пазарджик“ АД, ЕИК-130072241, със седалище гр.П. следните суми, дължими на основание чл.234, ал.3, т. 2, във вр. с т. 1 от Кодекса на труда и чл. 6, ал. 2 от сключен между страните договор по чл. 234 от КТ за повишаване на квалификацията от 01.02.2012г.поради неизпълнение задължението на обучаемия ответник по чл.1, ал.4 и чл.4, ал.3 от договора да работи при ищеца - работодател за срок от 5 години, считано от датата на придоб И. на специалност „•••“, както следва: -сумата в размер на 8460лв., представляваща платени от ищеца разходи за обучението на ответника в периода 01.02.2012г.- 01.06.2019г., ведно със законната лихва върху тази главница от завеждането на исковата молба – 02.12.2022г., до окончателното плащане на дължимите суми; -сумата в размер на 5799 58лв. – изплатени на ответника и подлежащи на връщане месечни възнаграждения за периода на обучението от м. февруари 2012 г. до м.ноември 2012г. включително, както и лихва за забава върху тази сума в размер на 256, 15лв.за периода 10.06.2022г.- 02.12.2022г., ведно със законната лихва върху тази главница от завеждането на исковата молба – 02.12.2022г., до окончателното плащане на дължимите суми; -сумата в размер на 5880, 41лв.-изплатени на ответника и подлежащи на връщане месечни възнаграждения за периода на обучението от м.януари 2019г. до м.май 2019г. включително, както и лихва за забава върху тази сума в размер на 259, 72лв.за периода 10.06.2022г.- 02.12.2022г., ведно със законната лихва върху тази главница от завеждането на исковата молба – 02.12.2022г., до окончателното плащане на дължимите суми; -сумата в размер на 10 039, 20лв. – неустойка в трикратния размер на платените разходи за обучение, уговорена в чл.6, ал.2 от договора, дължима пропорционално на неотработените 1г., 11 месеца и 12 дни, както и в частта за разноските. Жалбоподателката В. Р. Д., чрез пълномощника си адв.И.К. счита същото за неправилно и незаконосъобразно в атакуваната му част по подробно изложените във въззивната жалба съображения.Иска отмяната му в осъдителната част и постановяване на ново, с коетода се отхвърлят изцяло предявените искове, редп.да се отхвърлят частично, пропорционално нанеотработеното време от жалбоподателката време при ищеца.Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна - „МБАЛ- Пазарджик“ АД, ЕИК-130072241 чрез пълномощника си адв. А.Ш. намира жалбата за неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор иска потвърждаванеена първоинстанционното решение.Претендират се разноски за въззивното производство. ПдОС, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгл.разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено следното: Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от легитимирана страна в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При разглеждането на въззивната жалба по същество съдът намира за установено следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл.234, ал.3, т. 2 от КТ, вр. с чл.79, чл.86 и чл.92 от ЗЗД, предявен от „МБАЛ- Пазарджик“ АД за осъждане на отвеницата В. Р. Д. да заплати на ищеца следните суми, произтичащи от договор за придобИ.е на специалност в системата на здравеопазването от 01.02.2012г.: сумата в размер на 8640лв.- разходи за обучение за периода 01.02.2012г.-01.06.2019г.; сумата от 5799, 58лв.- месечни възнаграждения за периода м.февруари 2012г.- м. ноември 2012г. включително, ведно с лихва за забава в размер на 256, 15лв.за периода 10.06.2022г.- 02.12.2022г.; сумата от 5880, 41лв.-месечни възнаграждения за периода м.януари 2019г.- м.май 2019г. включително, ведно с лихва за забава в размер на 259, 72лв.за периода 10.06.2022 г.- 02.12.2022г.; сумата от 25 920лв.- договорна неустойка по чл.1, ал.2, ведно със законната лихва върху главниците за разходи за обучение и тр. възнаграждение, подлежащо на връщане, от завеждане на ИМ до окончателното плащане. Твърди се, че ответницата е работила по ТПО при ищеца на длъжността лекар ординатор, като по силата на сключен между страните на 01.02.2012г.договор по чл.234 от КТ във вр.с Наредба № 34/29.12.2006г. за придобИ.е на специалност в системата на здравеопазването (отм.), ответницата в качеството й на обучаем, се е задължила да проведе и завърши следдипломно обучение по специалността „••“ съобразно сключен между нея, МУ-Пловдив и УМБАЛ „Св.Георги“АД договор на осн.чл.24 от Наредбата за срок от четири години, а „МБАЛ- Пазарджик“ АД в качеството си на работодател се е задължил да финансира обучението на ответницата по сочената специалност, като заплащането по реда на чл.24, ал.5, т.3 от Наредба № 34 възлиза на 8640лв., или 180лв.месечно, както и да заплаща ежемесечно възнаграждение в размер на не по-малко от две минимални работни заплати за страната съгл.чл.3, ал.2 от договора за срока на обучението.С чл.1, ал.4 от договора ответницата се задължила на осн.чл.234, ал.3 от КТ след завършване на следдипломното обучение и придобИ.е на специалност „••••“ да продължи да работи при работодателя „МБАЛ- Пазарджик“ АД за срок от 5 години, считано от завършване на следдипломното обучение и придобИ.е на специалност. Твърди се, че на 01.06.2012г.е сключен договор за обучение за придобИ.е на специалност на място по чл.24, ал.5, т.3 от Наредба № 34(отм.) между ответницата, МУ-Пловдив и УМБАЛ „Св.Георги“ЕАД-Пловдив като база за провеждане на практическо обучение на специализанти.В изпълнение на договора от 01.02.12г.работодателят изпълнил изцяло и в срок поетите с него задължения, като заплатил обучението за придобИ.е на специалност „•••“ на ответницата, както и месечното бр.възнаграждение съгл.чл.3, т.2 от договора в уговорените срокове.Ответницата, след успешно положен изпит по специалността и придобита специалност „•••“, била назначена с ДС към трудовия си договор, считано от 01.06.19г., на длъжност „•••“към Второ вътрешно отделение на „МБАЛ- Пазарджик“ АД.Независимо от поетото от нея задължение да работи за срок от 5 години, считано от завършване на следдипломното обучение и придоб И.е на специалност, Д. депозирала на 09.05.22г.предизвестие за прекратяване на трудовия договор по реда на чл.326, ал.1 от КТ и ТПО било прекратено на 09.06.22г.Поради неизпълнението на задължението и на осн.чл.6, ал.2 от договора от 01.02.12г.се претендира заплащането на горните суми за сочените периоди.Д. била поканена с уведомление от 09.06.22г., получено от нея на 10.06.22г. да заплати посочените суми доброволно, което и до настоящия момент не било направено. Ответницата е оспорила исковете, като в законовия срок е представила писмен отговор на исковата молба.Навела е възражения, че Наредба № 34/ 2006г. е била изцяло отменена с Наредба № 1/22.01.2015 г., като ответницата продължавала обучението си при условията на старата наредба, без обаче да е приложима нормата на чл.11а от отменената наредба (§ 1, ал.1 от Наредба № 1/ 22.01.2015г.)Следователно ответницата нямала задължение нито да работи при ищеца, нито да му възстановява суми.Дори и да е действала новата Наредба, то процесният договор за обучение е следвало да се прекрати по силата на закона и оттук- тя отново нямала задължения към работодателя, нито пък подлежала на санкция поради неизпълнение.Алтернативно се твърди още, че клаузите на чл.1, ал.4 и чл.4, ал.3 от договора противоречали на чл.11а от Наредба № 34/ 2006г., защото срокът на обучение бил четири години, а по договора се предвиждал срок от пет години оставане при работодателя. Текстът на чл.6, ал.2 от договора, който предвиждал възстановяване на разходите за обучение, не съответствал на нито една законова норма. Санкцията под формата на неустойка била прекомерна и противоречала на добрите нрави. Освен това цитираният текст противоречал на чл.11а, ал.5 от Наредбата, защото неустойката била уговорена в абсолютен размер, без да е поставена в зависимост от степента на неизпълнение на договора. Плащаните възнаграждения на специализанта представлявали трудови възнаграждения за реално положен труд по КТ и били добросъвестно получени, поради което не подлежали на връщане на основание чл.271, ал. 1 от КТ. В резултат от обучението на ответницата болницата реализирала приходи от медицинска дейност, свързана с лечение на пациенти, многократно надвишаващи стойността на разходите за обучение и на неустойката. За периода 01.06.2019 г.- 09.06.2022 г. само Д. имала тази специалност и всички реализирани приходи за лечебното заведение били резултат единствено от нейната дейност. С решението в атакуваната му част първоинстанционният съд е уважил исковете, като искът за неустойка-частично.Приел е, че ищецът е изправната страна по договора, тъй като е изпълнил всички свои задължения по договора, сключен между него и ответницата.Приел е, че договорът е сключен на осн.чл.24, ал.5, т.3 и чл.40 от Наредба № 34/06г.на МЗ.Разпоредбите на чл.11а, ал.3 и 5 обаче не касаели отношенията между ищеца и ответницата и били изцяло неотносими към тях, защото те касаели случаи, в които обучението е финансирано от държавата и съответно и финансирането, и работата се осигурявали на специализанта от Министерство на здравеопазването, докато в случая финансирането било от ищеца.Разпоредбите и на двете наредби –Наредба № 34/06г.и Наредба № 1/15г.били относими към договора от 01.06.12г., сключен между Д., университета и болницата, по който „МБАЛ- Пазарджик“ АД не е страна.Уговорените клаузи за връщане на платеното за обучението на ответницата, за връщане на трудовите възнаграждения, получени за срока на обучението и заплащането на неустойка поради неизпълнение на задължението ответницата да работи при ищеца в уговорения срок, не противоречали на никоя от повелителните разпоредби на КТ, на ЗЗ или на Наредба № 34/06г., нито Наредба № 1/15г.Приложим в случая бил общият срок на чл.234, ал.3 от КТ-до 5 години, в които обучаемото лице да работи при работодателя, а не фиксираният с двете наредби 4 годишен срок.Намерил е, че ищецът има право да получи изцяло връщане на платеното за обучението предвид неизпълнението на договора от ответницата, като относно размера се е позовал на заключението на изготвената и приета неоспорена по делото ССЕ-8460лв.По отношение на получените от Д. трудови възнаграждения за срока на обучението е намерил, че не се касае за добросъвестно приети суми, тъй като ответницата се е възползвала да получи заплащане за времето, за което се обучава на друго място. По отношение на неустойката в трикратен размер районния съд е намерил, че същата не е прекомерна, но въпреки липсата на изрична клауза в договора счита, че сумата за неустойката-25 380лв.не може да бъде претендирана и присъдена изцяло, а само пропорционално на неотработеното време. По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението, по които въззивната инстанция дължи произнасяне, съдът намира следното: За уважаването на иска по чл. 234, ал.3, т.2 от КТ е необходимо да се установи, на първо място, че ответницата е работила при ищеца по ТПО, което обстоятелство е доказано по делото, (видно от сключения трудов договор № 154/27.11.09г.и допълнителните споразумения към него); че е бил сключен процесният договор за обучение за повишаване на квалификацията, (видно от представеното заверено копие от същия); че обучението е проведено, (установява се от писмените доказателства, макар обучението да е било прекъснато за времето от 02.11.12г.до 18.05.15г., и е приключило с положен изпит през м.май 2019г.); стойността на същото за обучаемия ответник, (което се установява от изготвената и приета неоспорена ССЕ); че са настъпили предпоставките, визирани в разпоредбите на договора за заплащане на посочените в исковата молба обезщетения и неустойки, а именно –ищецът да е изпълнил задълженията си по договора за обучение, а трудовият договор да е прекратен преди изтичане на посочения в договора за повишаване на квалификацията срок, че обучението е било проведено и успешно завършено, че е заплатено от работодателя, и как са формирани търсените суми.За всички тези обстоятелства по делото има представени доказателства, което е констатирал в мотивите на решението си първостепенния съд. Фактическата обстановка е правилно описана от ПдРС, поради което не е необходимо да се преповтаря, а касаещо същата на осн.чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния акт. По делото е установено по безспорен начин наличието на два договора- първият от 01.02.12г., сключен между ищеца и ответницата на осн.чл. 234 от КТ, с който ищецът като работодател на ответницата се е споразумял с нея да я финансира да придобие специалност „•••“, а същата се е задължила да придобие специалността и да продължи да работи при него за срок от 5 години. Вторият договор от 01.06.12г. е сключен като тристранен за обучение за придобИ.е на специалност на място от 01.06.2012г. между ответницата, МУ – Пловдив и УМБАЛ „Св. Георги“ ЕАД, който е за срок от 4 години, в рамките на които същата следва да се обучи и да придобие посочената специалност. Договорът е сключен на осн.чл.24, ал.5, т.3 и чл. 40 от Наредба № 34/2006г. на МЗ(отм.), действаща към момента на сключването му.Тази наредба урежда обучаващите институции, правилата за провеждане на обучението, и др.Съгласно чл.11а, ал. 3 от тази наредба, в случаите, когато лицето по ал. 1 -лице, прието на място, финансирано от държавата, е сключило и представи в Министерството на здравеопазването договор с лечебно или здравно заведение, в който е уговорено задължение за специализанта да работи в него след завършването на обучението за придобие на специалност за срок, не по-малък от продължителността му, Министерството на здравеопазването определя на лицето същото лечебно или здравно заведение за постъпване на работа. Съгл. ал.5 от чл.11а на Наредбата, ако лицето напусне осигурената му работа преди изтичане на срока по ал.1, то дължи обезщетение на Министерството на здравеопазването в трикратния размер на изплатените средства за теоретично и практическо обучение, изчислено пропорционално на времето, през което не е работило. Според въззивникът цитираните разпоредби са приложими и към настоящия казус, независимо, че финансирането на ответницата не е било от държавата, а от ищцовото лечебно заведение.В самият договор се цитирали норми от Наредба № 34/06г., което я правело приложимо право в отношенията между страните. В случая обаче не става въпрос за неприложимостта изцяло на Наредба № 34/06г., тъй като същата безспорно урежда реда за придобие на специалност в здравеопазването, правилата за провеждане на специализацията, финансирането, кръга субекти.Въпросът е доколко отделни разпоредби от нея, и конкретно тази по чл.11а е приложима в случая. Въззивната инстанция напълно споделя извода на районния съд, че тя касае само случаите, при които обучението е финансирано от държавата и финансирането на обучението и работата му се осигуряват от Министерството на здравеопазването, а не от друга институция.Ето защо конкретно тези разпоредби не са относими към сключения между страните договор по чл.234 от КТ.Потвърждение за това се намира в разпоредбата на чл.2.11.1 от договора между ответницата, МУ Пловдив и УМБАЛ Св.Георги ЕАД, с която изрично е предвидено, че обучението се финансира от институция, която е различна от тази, осигуряваща практическото обучение и с която специализантът има сключен договор по чл.234 КТ, тоест – ищеца. По отношение на срока, за който ответницата се е задължила да работи при ищеца след приключването на специализацията си отново се споделя извода на ПдРС, че това е петгодишният срок, посочен в договора от 01.02.12г., който е срокът, предвиден по чл.234 от КТ.Този срок дава договорна свобода на страните, сключили договора от 01.02.2012г., а 4-годишният срок по Наредба № 34/06г.касае другият договор от 01.06.12г., по който ищецът не е страна и този срок не го обвързва.Още повече, че той изрично е посочен като минимален такъв, в който специализантът следва да работи при определения му работодател. Задълженията на ответницата да работи 5 години при ищеца след придобИ.е на специалност (чл.1, ал.4 от договора от 01.02.12г.), както и тези по чл.6 за възстановяване на разходите при неизпълнение на задълженията по чл.1, ал.4, произтичат от самия договор и разпоредбата на чл.234 от КТ, а не от разпоредбата на чл.11а от Наредба № 34/06г., поради което не следва да се коментират изложените в тази връзка във въззивната жалба аргументи за приложението на §1, ал.1 от ПЗР на Наредба № 1/15г., която отменя Наредба № 34/06г.Според разпоредбата на чл.234, ал.3 от КТ, страните по този договор могат да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но не повече от 5 години, а съгл.ал.3, т.2 могат да уговарят отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение задължението по предходната точка. По отношение на възражението в жалбата за недължимост на възнагражденията, изплатени на ответницата като месечни възнаграждения по чл.3, ал.2 от Договора, тъй като те не следва да се третират като стипендии, а са плащания за предоставена работна сила, за изпълнение на трудови функции, които Д. е изпълнявала в ищцовото лечебно заведение, същото се намира за основателно от настоящата инстанция.Законът (чл.242 от КТ) гарантира възмездност за положен труд, поради което би била в противоречие със закона уговорка, по силата на която специализантът, като лице прието на място, финансирано от държавата или друго лечебно/здравно заведение, в случай, че не изпълни задължението да постъпи на работа/да работи в определеното лечебно или здравно заведение за определен срок, не по-малък от срока на обучението, да бъде задължаван да върне получаваното от него в периода на обучението възнаграждение-в случая това е възнаграждението, посочено в чл.1, ал.2 и чл.3, ал.2 от договора по чл.234 от КТ.Това е така, доколкото това възнаграждение възмездява полагането на труд от специализанта като лекар и заплащането му е нормативно гарантирано.И в двата процесни периода, през които на ответницата е изплащано претендираното за връщане трудово възнаграждение в нейна полза, тя е полагала труд, реализирала е реален трудов резултат.Поради горното не се споделят изводите на районния съд, който приема тази претенция за основателна, защото не се касаело за добросъвестно получени суми, доколкото работникът се бил възползвал да получи заплащане за времето, за което се обучава. В тази му част решението е неправилно и като такова следва да се отмени, като се отхвърлят исковете за осъждане на ответницата да заплати сумите от 5799, 58лв.за периода м.02.12г.-м.11.12г. и 5880, 41лв.за периода м.01.19г.-м.05.19г., изплатени и подлежащи на връщане месечни възнаграждения за периода на обучението, както и акцесорните искове за лихви за забава. По отношение на възражението за прекомерност на неустойката въззивната инстанция напълно споделя изводите на първостепенния съд.Доколкото тези изводи за мотивирани, подробни, базирани на точен и внимателен анализ на доказателствата по делото, а и почиват на цитираната в съдебния акт съдебна практика на ВКС, се споделят от ПдОС изцяло, поради което и на осн.чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към тях.В тази му част решението като правилно следва да се потвърди. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора страните имат право на разноски по съразмерност съобразно уважената част (за ищеца) и съобразно отхвърлената част (за ответницата) от исковете. Пред първата инстанция разноските за ищеца са доказани в размер общо от 5398, 80лв., от които му се дължат съобразно уважената част от исковете такива в размер на 2144, 32лв.Пред въззивната инстанция разноските са само за адв.възнаграждение в размер на 4000лв.съгласно ДПЗС, платено по банков път, или по съразмерност му се дължат 1588, 74лв.разноски за въззивната инстанция.Така общо разноските за ищеца за двете инстанции съразмерно на уважената част от иска са в размер на 3733, 06лв. На ответницата съразмерно с отхвърлената част от иска се дължат разноски пред първата инстанция в размер на 2791лв.Пред въззивната инстанция са представени доказателства за направени разноски за адв.възнаграждение и ДТ в размер на 3822, 66лв., като съобразно отхвърлената част от исковете се дължат разноски в размер на 2304, 36лв.Или общо за двете инстанции- 5095, 36лв. Така при извършване на компенсация на разноските на страните, на ответницата следва да се присъдят 1362, 30лв.разноски за двете инстанции по съразмерност и компенсация, а на ищеца разноски не следва да се присъждат. Водим от горното Пловдивският окръжен съд