Решение № 116 от 8.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 5546/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 13786/01.12.2022 г., постановено по гр.д. № 36811/2022 г. по описа на СРС, 167 състав, са отхвърлени субективно и обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10а, ал. 2, чл. 11, ал. 2 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9а, т. 10, т. 12 ЗПК и чл. 33а ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за потребителски паричен кредит PLUS–13771202 от 22.08.2016 г., поради противоречие със закона и добрите нрави, както и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, ЕИК 204915054, да върне на М. Р. И., ЕГН ••••••••••, и И. Р. И., ЕГН ••••••••••, в качеството им на наследници на Р.И.М., сумата от по 2088, 82 лв. – платена при начална липса на основание – нищожен договор за потребителски паричен кредит PLUS– 13771202 от 22.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 07.07.2022 г., до окончателното плащане.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищците са осъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на ответника сумата от 100 лв.

Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се поддържа, че последното е неправилно.

Неправилно било прието, че процесният договор за кредит не е недействителен. ГПР бил неправилно изчислен, като не била включена застрахователната премия. Клаузата „такса ангажимент“ била нищожна. Прекратяването на действието на застрахователно покритие не можело да се приема за изменение на сключения договор за кредит. Така мотивирани, въззивниците молят въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника, с който я оспорва като неоснователна. Застраховката не била задължително условие за сключване на договора за кредит. Плащания по застрахователната полица не били извършвани, тъй като същата била прекратена. Застрахователната премия не била разход по кредита, затова не следвало да се включва в ГПР. Допусканията били ясно разписани. Клаузата „такса ангажимент“ не била недействителна. Поддържа се възражението за изтекла погасителна давност за възстановяване на стойността на „такса ангажимент“, както и на цялата претенция по чл. 55 ЗЗД. Въззиваемият моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски.

Пред въззивната инстанция на основание чл. 227 ГПК с Определение № 1536/01.02.2024 г. по в.гр.д. № 1559/2023 г. по описа на СГС, III-В въззивен състав, на мястото на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, е конституиран правоприемникът „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са предявени субективно и обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 10а, ал. 2, чл. 11, ал. 2 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9а, т. 10, т. 12 ЗПК и чл. 33а ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за потребителски паричен кредит PLUS– 13771202 от 22.08.2016 г., поради противоречие със закона и добрите нрави, както и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ КЧТ, ЕИК 204915054, да върне на М. Р. И., ЕГН ••••••••••, и И. Р. И., ЕГН ••••••••••, в качеството им на наследници на Р.И.М., сумата от по 2088, 82 лв. – платена при начална липса на основание – нищожен договор за потребителски паричен кредит PLUS–13771202 от 22.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 07.07.2022 г., до окончателното плащане.

От представения по делото Договор за потребителски кредит № PLUS– 13771202 от 22.08.2016 г., се установява, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД в качеството на кредитодател и ищеца Р.И.М. в качеството на кредитополучател е възникнало облигационно отношение, по силата на което страните са уговорили отпускане на кредит за потребителски цели в размер на 8000 лв. Предвидена е застрахователна премия в размер на 3763, 20 лв., за общ размер на кредита е посочена сумата от 8000 лв., уговорена е „такса ангажимент“ в размер на 280 лв. Кредитът се погасява с 84 месечни вноски в размер на по 196, 93 лв. Общата стойност на плащанията възлиза на 16 542, 12 лв., посочени са ГПР в размер на 16, 44 % и лихвен процент в размер на 14, 12 %. В договора е инкорпориран погасителен план, в който са посочени месечните вноски като крайна стойност, падеж на всяка от тях и оставаща главница в лева.

Чл. 1 от условията по договора предвижда, че същият влиза в сила при подписване. Съгласно чл. 2 от същия размерът на предоставения заем е равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на кредита“, като е предвидено, че сумата за застрахователна премия ще бъде платена директно на застрахователния агент „Директ Сървисис“ ЕАД и ще бъде разделена на равен брой вноски, част от всяка месечна погасителна вноска. Чл. 2 гласи още, че „такса ангажимент“ осигурява на кредитополучателя фиксиран лихвен процент, а същата ще бъде удържана от общия размер на кредита.

Договорът за кредит е подписан от двете страни на всяка страница, като истинността на подписите не е оспорена.

По делото са представени и Застрахователен сертификат, стандартен европейски формуляр и Споразумение за пълно предсрочно погасяване от 28.05.2021 г., когато била заплатена цялата останала сума по кредита.

О т Удостоверение за наследници изх. № 94-ГРАЖДАН-1448/2 от 11.10.2021 г. се установява, че ищците И. Р. И. и М. Р. И. са дъщери и законни наследници на Р.И.М.. По делото са представени и Справка за плащания и Заявление от Р.И.М. от 24.08.2016 г., с което последният е пожелал прекратяване на действието на застрахователното си покритие по процесния договор за кредит, с което застрахователният сертификат е обезсилен.

С оглед на така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. Възражението на въззиваемата страна в обратния смисъл е неоснователно, доколкото ищците – наследници на кредитополучателя по процесния договор, претендират имуществени права във връзка със облигационното правоотношение, които претенции не са intuitu personae, а могат да се наследяват.

По същество съдът приема следното:

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже обстоятелствата, от които произтича твърдяната недействителност на договора за кредит на посочените в исковата молба обстоятелства.

При установяване на горните обстоятелства и във връзка със служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ответника е да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП, както и че е налице основание да получи заплатената от наследодателя на ищците сума.

Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Безспорно е обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е сключен на 22.08.2016 г. при действащи Закон за потребителския кредит (Обн. ДВ. бр. 18 от 5 Март 2010 г.) и Закон за защита на потребителите (Обн. ДВ. бр. 99 от 9 Декември 2005 г.). Страните по делото не спорят и по отношение на съдържанието на същия такова, каквото се установява от доказателствата по делото. Безспорно кредитодателят е предоставил на кредитополучателя заетата сума, видно от представените по делото доказателства.

При служебна проверка на процесния договор във връзка с изискванията на чл. 7, ал. 3 ГПК въззивният съд констатира, че същият е недействителен поради неправилно посочване на годишния процент на разходите (ГПР), който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора за потребителски кредит. Това е така, тъй като в ГПР не са включени застрахователната премия и „такса ангажимент“.

ГПР е задължителен елемент на всички договори за потребителски кредит, чието значение многократно е подчертавано в практиката на СЕС. Целта е осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор (вж. в този смисъл съображение 19 от Директива 2008/48, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10, т. 70, Решение от 09.11.2016 г. по дело C‑42/15, т. 67 и 70). ГПР се изчислява по един и същи начин в Европейския съюз, поради което е възможно да бъдат сравнявани договори, сключени в различни държави. Следователно значението на ГПР не се свежда само и единствено до това потребителят да е наясно какви са задълженията му по договора за кредит.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, т. 53; Определение от 16.11.2010 г. по дело C‑76/10, т. 77).

Разходът за застрахователна премия представлява такъв по кредита, поради което и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включен в ГПР, което безспорно в настоящия случай не е сторено. Аргументите за това са следните:

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита. Следва извод, че стойността на ГПР включва само разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията.

Съгласно чл. 2 от условията към процесния договор сумата за застрахователна премия ще бъде платена директно на застрахователния агент „Директ Сървисис“ ЕАД и ще бъде разделена на равен брой вноски, част от всяка месечна погасителна вноска. Видно от самата разпоредба е, че получаването на кредита при предлаганите условия включва и заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, поради което въззивният съд приема, че същата е задължително условие за сключване на договора. От чл. 2 от условията към договора се установява също, че сумата по застрахователната премия не се предоставя пряко на кредитополучателя, а се изплаща директно на застрахователя, като премията бива разделена на равен брой вноски, включени в месечната погасителна вноска на кредитополучателя. При това положение следва да се приеме, че същата безспорно представлява разход по кредита. Този извод следва и от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно който общият разход по кредита включва и застрахователната премия. Включването на застрахователната премия като разход по кредита в ГПР дава възможност на кредитополучателя да прецени икономическата изгода от сключването на процесния договор за кредит.

Не може да бъде споделен доводът на въззиваемия, че тъй като кредитополучателят се е отказал от застрахователното покритие още преди да заплати каквато и да било премия, същата не следва да бъде добавяна в ГПР. Както бе посочено по-горе, ГПР дава възможност на кредитополучателя да разполага с информация какви разходи ще следва да погаси при нормалното развитие на кредитното правоотношение. Последващото прекратяване на застрахователното покритие не променя факта, че застрахователна премия е уговорена с договора за кредит и не е включена към ГПР. Действителността на договора се преценява към момента на сключването, а не към последващ такъв, поради което изводите на въззивния съд по въпроса за застрахователната премия и необходимостта от включването в ГПР остават непроменени.

Чл. 2 от условията към процесния договор за кредит гласи още, че „такса ангажимент“ осигурява на кредитополучателя фиксиран лихвен процент, а същата ще бъде удържана от общия размер на кредита.

Въззивният съд приема, че „такса ангажимент“ също представлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗПК.

Горепосочената норма гласи, че общ разход по кредита са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

„Такса ангажимент“ представлява допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, срещу заплащането на която кредитодателят се задължава да не променя годишния лихвен процент. Като такава, същата представлява общ разход по кредита и следва да бъде включена в ГПР, което също не е сторено.

В допълнение следва да бъде отбелязано, че договорът за кредит не изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и поради това, че в същия не е посочено ясно и разбираемо за потребителя по какъв начин е формиран и изчислен ГПР. В т. 66 от мотивите на Решение от 20.09.2018 г. по дело С- 448/17 г. на СЕС изрично е посочено, че на непосочен в договора ГПР се приравнява и хипотеза, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисление, но без да се предоставят необходимите данни за изчислението. В Определение № 1991/16.07.2024 г. по т.д. № 510/2024 г. на I Т.О. на ВКС е посочено, че „не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти“. В Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на II Т.О. на ВКС върховните съдии обясняват, че „при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (…) договорът за потребителски кредит е нищожен“. Следователно в договора за кредит следва да бъдат посочени всички разходи, включени в ГПР, по ясен и разбираем за потребителя начин. В настоящия случай такова посочване не е направено.

Отделно следва да се посочи, че при добавяне на стойността на застрахователната премия и „такса ангажимент“ към общите разходи по кредита се получава ГПР, което е в допустимите по чл. 19, ал. 4 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) граници от петкратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора – 29, 30 % при изчисление с общодостъпен калкулатор за ГПР. Съгласно Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка плюс 10 процентни пункта. Към датата на сключване на процесния договор за кредит – 22.08.2016 г., основният лихвен процент на БНБ е бил 0, 00 %, което прави размера на законната лихва 10, 00 %, а максималния размер на ГПР – 50, 00 %.

След като ГПР е изчислен без някои от компонентите – в случая застрахователната премия и „такса ангажимент“, същият е изчислен неправилно, което съгласно практиката на СЕС е равнозначно на непосочване на ГПР. Правната последица е недействителност на договора за потребителски кредит – чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до дължимост единствено на чистата стойност на кредита – чл. 23 ЗПК, но не и на лихви и други разходи по кредита. Исковете за прогласяване недействителност на процесния договор за кредит са основателни.

Видно от представената от ответника Справка за плащания с отразени погашения по елементи наследодателят на ищците е заплатил суми в общ размер на 12 177, 65 лв. Чистата стойност на кредита е 8000 лв., поради което следва да се приеме, че сума в размер на 4177, 65 лв. е недължимо платена и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – осъдителните искове са основателни. Всеки от ищците претендира по половината от сумата – по 2088, 82 лв.

Следва да бъде разгледано възражението за изтекла погасителна давност, релевирано от ответника въззиваем с отговора на исковата молба и с отговора на въззивната жалба.

Съгласно т. 7 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня на получаване на престацията.

Исковата молба е подадена на 07.07.2022 г. При съобразяване на давностния срок следва да се вземе предвид нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение, според която спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.

С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр. 22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от 13 март 2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно положение е удължен до 13 май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното положение не е удължаван.

С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след изтичането на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.

Следователно за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително погасителната давност е била спряна по силата на закона и този факт трябва да се отчете от съда при изчисляване на крайния момент, когато давността изтича.

Отчитайки казаното дотук, съдът приема, че вземания, възникнали преди 29.4.2017 г., са погасени по давност. Следва да се вземе предвид обаче следното:

По въпроса за началния момент на давностния срок при искове за връщане на плащания, извършени в изпълнение на договорна клауза, която е обявена за неравноправна, респ. в изпълнение на договор, прогласен от съда за недействителен, е формирана практика на Съда на Европейския съюз.

В Решение на СЕС от 25.04.2024 г. по дело C-484/21 по преюдициално запитване е дадено тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Посочено е, че прилагането на давностен срок за искове на потребител за връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, която е обявена за неравноправна, който започва да тече след сключване на договора и независимо от това дали потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, може да направи прекалено трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност. С оглед на това е направен извод, че датата на плащане на суми по договора, съдържащ неравноправна клауза, не може сама по себе си да бъде началният момент на давностния срок. Прието е, че към датата, на която е влязъл в сила съдебният акт, с който се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността на това основание, потребителят със сигурност е узнал за нередовността на клаузата и от тази дата може да започне да тече давностният срок за предявяване на иска за възстановяване. Такъв давностен срок е съвместим с принципа на ефективност. С оглед на тези съображения е заключено, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя в момента на сключването на договор с продавач или доставчик въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата на плащането, независимо от това дали този потребител е знаел, или разумно е можел да знае за неравноправността на същата клауза от момента на посоченото плащане или преди нищожността на тази клауза да бъде установена с посочения съдебен акт.

В Решение от 22.04.2021 г. по дело C-485/19 е дадено тълкуване освен на разпоредбите на Директива 93/13/ЕО, също така и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, както и на нормите на Директива 2008/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета /Директива 2008/48. В него е прието, че принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕО или на клаузи, противоречащи на Директива 2008/48/ЕО, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване. В решението е посочено, че договорите за кредит по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност и поради това, ако събитието, от което започва да тече давностният срок, е всяко извършено от кредитополучателя плащане, не е изключено поне за част от направените плащания давността да изтече дори преди да изтече срокът на съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по силата на клаузи, противоречащи на посочените директиви. Поради това е изведено, че процесуални правила, които изискват от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, могат да направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност.

Даденото в тези и други решения на СЕС тълкуване на правото на ЕС е съобразено и в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 106/15.07.2024 г., постановено по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. и Решение № 124/ 24.07.2024 г., постановено по т.д. № 342/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. В тези актове е прието, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13.

В светлината на горепосочената практика на СЕС въззивният съд намира, че по делото нито се твърди, нито се доказва кредитополучателят и наследодател на ищците да е знаел или разумно е можел да знае за недействителността на договора за кредит, поради което следва да се приеме, че давността за претендираните вземания не е изтекла към момента на подаване на исковата молба. Възражението за изтекла погасителна давност на ответника въззиваем е неоснователно, а сумите са дължими изцяло така, както са заявени с исковата молба. Решението на районния съд подлежи на отмяна изцяло.

По разноските:

Пред първата инстанция:

В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски“.

При този изход от настоящото производство право на разноски имат само ищците. Решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата от 100 лв. Ищците са претендирали разноски в размер на 167, 11 лв. за държавна такса, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника. Адв. М. е претендирал присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. По делото са представени договори от 10.06.2022 г. с всеки от ищците – л.19 и 20 от делото на СРС.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НВАР има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери.

Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.

Като прецени фактическата и правната сложност на делото, както и положените от процесуалния представител на ищеца усилия в първоинстанционното производство, като съобрази, че съдът е сезиран с два неоценяеми и два оценяеми иска, съдът приема, че справедливо овъзмездяване на адвокатския труд възлиза на по 1400 лв. за всеки от ищците. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. сумата от 2800 лв.

Пред въззивната инстанция:

С оглед изхода от производството право на разноски има само въззивникът. Същият е претендирал заплащането на разноските по делото по списък – 1483, 55 лв., от които 1400 лв. за адвокатско възнаграждение и 83, 55 лв. за държавна такса. Представени са доказателства за действителното плащане на адвокатското възнаграждение. Срещу размера му е възразено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съобразно горните мотиви по отношение размера на адвокатското възнаграждение за първата инстанция, като съобрази и извършените процесуални действия от страна на адв. М., съдът приема, че претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв. не е прекомерно. Това е така, тъй възнаграждението е получено за оказване на правна защита и съдействие и на двамата въззивници – по 700 лв. за всеки от тях, доколкото не е посочено нещо различно в договора за правна защита и съдействие – л. 26 от делото на СГС. На въззивника следва да бъдат възстановени 1483, 55 лв.

ВАЛУТА:

Чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България гласи, че в съответствие с чл. 2 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента.

Чл. 5 ЗВЕРБ предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз – 1, 95583 лева за 1 евро.

Съгласно чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 от Регламент (ЕО) № 1103/97 превалутирането от левове в евро се извършва, като числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая, а официалният валутен курс не се закръглява или съкращава при извършването на превалутирането.

Според чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 и 5 от Регламент (ЕО) 1103/97 след превалутиране съгласно чл. 12 получената сума се закръглява до втория знак след десетичната запетая на базата на третия знак след десетичната запетая в съответствие със следното математическо правило за закръгляване:

1. когато третият знак след десетичната запетая е по-малък от пет, вторият знак след десетичната запетая остава непроменен;

2. когато третият знак след десетичната запетая е равен на или по-голям от пет, вторият знак след десетичната запетая се увеличава с една единица.

Различно закръгляване се допуска само ако ЗВЕРБ или друг закон или правен акт на Европейския съюз го предвижда.

Водим от горното, въззивният съд превалутира всички суми от лева в евро, както следва:

2088, 82 лв. – 1068 евро; 167, 11 лв. лв. – 85, 44 евро; 2800 лв. – 1431, 62 евро; 1483, 55 лв. – 758, 53 евро.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд