Решение № 2297 от 12.5.2025 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 1671/2024 г.

Производството по делото е образувано по жалба на С. И. В. [ЕГН], с адрес: [населено място], п.к. 1164, [улица], вх. Б, ет. 1 против Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № [рег. номер]/21.01.2016 г., издаден от В. К., на длъжност старши експерт в отдел “Приходи” при Община Банско, с който на С. И. В. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. в общ размер на 34, 55 лева и съответните лихви за забава в размер на 8, 41 лева и е по реда на чл. 156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 144, ал. 1 от ДОПК и връзка с чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). В жалбата и допълнение към нея се сочи, че предмет на жалбата е само валидността на оспорения АУЗД. Излагат се съображения, че оспореният АУЗД е издаден при съществени нарушения на материалния закон, които го опорочават до степен, дисквалифицираща го като валиден административен акт. Сочи се, че съгласно приложимите разпоредби на ЗМДТ задълженията за ДНИ и ТБО имат своето основание и следват от факта на принадлежност на правото на собственост върху съответния недвижим имот, т.е. задълженията възникват и съществуват за лицето – титуляр на правото на собственост, съответно възникването и съществуването на качеството субект на задълженията по чл. 10 и чл. 62 от ЗМДТ е обусловено от придобиването и принадлежността на собственост върху недвижим имот, които факти не са налице в конкретния случай, тъй като оспорващата С. И. В. не е била собственик, ползвател или концесионер на недвижимия имот, обект на облагане с ДНИ и ТБО, за посочените в оспорения АУЗД периоди, в този смисъл се твърди, че оспореният АУЗД се явява лишен от правно и фактическо основание, тъй като задължение за плащане не съществува за лице, което не е титуляр на правото на собственост, тоест не е в кръга на данъчно задължените лица, както и, че задълженията са установени за период, за който администрацията е била наясно, че оспорващата не е била собственик на процесния имот. Твърди се, че правото на собственост върху недвижимия имот, обект на облагане с ДНИ и ТБО, е прехвърлено на 13.06.2007 г. с нотариален акт. Излагат се съображения, че в конкретния случай материалната незаконосъобразност на оспорения АУЗД се изразява не просто в противоречието му с материалноправните разпоредби, а в издаването му при пълна липса на условията и предпоставките, предвидени в разпоредбите на ЗМДТ, което го прави нищожен. Иска се от съда да прогласи нищожността на оспорения АУЗД. Претендира се присъждане на направените разноски по делото. Оспорващата, в съдебно заседание и в депозирани по делото писмени бележки, чрез процесуалния си представител по пълномощие надлежно упълномощен адвокат, поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Претендира се присъждане на разноски съгласно списък, който се представя. Ответникът – Началник на отдел „Приходи“ при Община Банско, не се представлява в съдебно заседание, в депозирано по делото писмено становище, чрез процесуален представител по пълномощие надлежно упълномощен адвокат, изразява становище за неоснователност на жалбата. Сочи се, че към датата на издаване на оспорения АУЗД са били налице всички фактически и правни основания за издаването му, тъй като по партидата на процесния недвижим имот са били установени неплатени задължения за ДНИ и ТБО, като на органа по приходите не е била предоставена коригираща декларация или друг официален документ, от който да се установява различна информация. В декларацията по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 418/19.06.2001 г. са декларирани два поземлени имота със запазено право на ползване върху тях в ползва на оспорващата, не са налице данни правото на ползване да е погасено или да е направен отказ от страна на оспорващата. Сочи се, че доколкото предмет на производството е валидността на оспорения административен акт и се твърди нарушение на материалния закон, противоречието с материалноправни разпоредби, за да обоснове нищожност, е необходимо предметното съдържание на разпореждането, съдържащо се в акта, да нарежда извършване на явно престъпление или явно невъзможни положения, което не се установява от събраните в производството доказателства в конкретния случай. Претендира се присъждане на разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Съдът, като обсъди събраните по делото писмени доказателства, намира за установено следното: Н. Б. В. и съпругата му С. И. В. с нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 88/15.05.2001 г., т. II, рег. № 2116, дело № 288/2001 г. са прехвърлили на сина си Б. Н. В. срещу задължение за издръжка и гледане недвижими имоти, подробно описани в същия нотариален акт, като прехвърлителите запазват правото на ползване върху същите недвижими имоти до края на живота си (л. 22 – л. 23 от делото). За недвижими имоти – парцел IX – ти, планоснимачен номер 2912 в квартал 197 по плана на [населено място] с площ от 580 кв.м. и ½ идеална част от парцел 41, планоснимачен номер 2905 (отреден и за планоснимачен номер 2906) в квартал 197 по плана на [населено място] с площ от 290 кв.м. на 19.06.2001 г. е подадена декларация по чл. 14 от ЗМДТ от Б. Н. В. е, заведена с вх. № 418, с която същият е декларирал като ползватели на процесните недвижими имоти Н. Б. В. и С. И. В. (л. 43 – л. 46 от делото). С оспорения Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № [рег. номер]/21.01.2016 г. по отношение на оспорващото лице по подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 418/19.06.2001 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периоди 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. в общ размер на 34, 55 лева и съответните лихви за забава в размер на 8, 41 лева. На 30.10.2024 г. от С. И. В. е подадена жалба (и с искане за обявяване на нищожност) срещу процесния Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № [рег. номер]/21.01.2016 г. до Кмета на О. Б. с вх. № 94-24-6627 от същата дата. При така установената фактическа обстановка и в рамките на съдебната проверка съгласно чл. 168 във връзка с чл. 146 от АПК съдът достигна до следните правни изводи: Предмет на производството е само валидността, но не и законосъобразността на Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № [рег. номер]/21.01.2016 г., издаден от В. К., на длъжност старши експерт в отдел “Приходи” при О. Б.. Същият предопределя и обхвата на съдебната проверка – само относно пороци, които могат да обосноват нищожност, но не и унищожаемост на оспорения АУЗД. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по местонахождението на общината, в чийто район е възникнало задължението, по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Същевременно съгласно чл. 9б от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните такси, каквато съгласно чл. 6, ал. 1, б. “а“ от ЗМДТ е и таксата за битови отпадъци, се извършва по реда на чл. 4, ал. 1 - 5, т.е. също по реда, приложим за местните данъци. Съгласно чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП. Разпоредбата на чл. 107, ал. 4 от ДОПК посочва, че актът за установяване на задължения по декларация или служебно от административния орган може да се обжалва по административен ред пред директора на териториалната дирекция, от което, съотнесено към ЗМДТ (чл. 4, ал. 5), следва, че АУЗД подлежи на обжалване по административен ред пред ръководителя на звеното за местни приходи към съответната община. Разпоредбата на чл. 144 от ДОПК изрично посочва, че по реда на обжалване на ревизионните актове се обжалват и останалите актове по ДОПК, доколкото в този кодекс не е предвидено друго, а, както бе посочено и по-горе, разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ препраща към ДОПК. От посочената нормативна уредба следва, че обжалването по административен ред е задължително съгласно разпоредбата на чл. 156 от ДОПК, като, без значение дали порокът на акта, който се сочи, е унищожаемост или нищожност, административното му обжалване е задължително и е абсолютна процесуална предпоставка за обжалването му по съдебен ред. Съдът намира, че в конкретния случай жалбата, във връзка с която е образувано настоящото производство, е подадена след реализирано обжалване на оспорения АУЗД по административен ред като абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното обжалване. Видно от представените и приети по делото доказателства АУЗД е оспорен по административен ред с жалба до Кмета на О. Б. от 30.10.2024 г. Съгласно предоставената от ответника по делото информация подадената пред ненадлежен (чл. 4, ал. 5, предложение 2 от ЗМДТ) решаващ орган на 30.10.2024 г. жалба срещу АУЗД - Кмета на О. Б. е препратена (по чл. 31, ал. 2 от АПК във връзка с § 2 ДР на ДОПК) на ръководителя на звеното за местни приходи в Община Банско - Началник на отдел „Приходи“ при Община Банско, който да се произнесе по нейната редовност, допустимост (чл. 147, ал. 1 и 2 от ДОПК) и основателност, на 01.11.2024 г. (л. 109 от делото). Той е компетентният орган да се произнесе при обжалване по административен ред с мотивирано решение в 60 - дневен срок от сезирането му съгласно чл. 155, ал. 1 във връзка с чл. 144 от ДОПК и във връзка с чл. 107, ал. 4 от ДОПК и чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ. Съгласно чл. 156, ал. 4 от ДОПК непроизнасянето на решаващия орган в срока по чл. 155 от ДОПК се смята за потвърждаване на оспорения акт. В конкретния случай срокът по чл. 155, ал. 1 от ДОПК е започнал да тече от 01.11.2024 г. и в конкретния случай е изтекъл на 31.12.2024 г. (вторник – работен ден), съответно на тази дата е налице и формирано мълчаливо потвърждаване, доколкото съгласно изрично предоставената информация липсва произнасяне по жалбата от Началник на отдел „Приходи“ при Община Банско. От тази дата е започнал да тече и срокът за обжалване по съдебен ред, който изтича на 31.01.2025 г. Жалбата до Административен съд е подадена на 18.11.2024 г., т.е. същата е преждевременно подадена. Но доколкото в хода на съдебното производството визираният в чл. 155, ал. 1 от ДОПК срок е изтекъл и горестоящият в йерархията административен орган не се е произнесъл, което изрично е посочено в депозираното по делото писмено становище от ответника (л. 107 от делото), към настоящия момент е формирано мълчаливо потвърждаване на оспорения АУЗД, с оглед на което съдът намира, че жалбата е допустима. Жалбата е подадена от лице, имащо правен интерес да обжалва – адресат на оспорения акт, срещу подлежащ на оспорване административен акт. Съдът съобрази, че процесният АУЗД е съобщен на оспорващата на 27.01.2016 г. видно от товарителница на л. 48 от делото, но, доколкото същият се оспорва единствено с доводи за нищожност, приложима е разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК, съгласно която административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето. С оглед изложеното по-горе жалбата е редовна и допустима като отговаряща на изискванията на чл. 145 и чл. 149 от ДОПК и като подадена от лице с правен интерес, доколкото с процесния АУЗД са установени задължения по ЗМДТ, с което се засяга неблагоприятно правната сфера на жалбоподателя. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на допуснатия от административния орган порок актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 АПК. Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика са възприели, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени - т.е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната действителност. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстранява от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Съобразно това и с оглед на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост. Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта. Порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление. Формата е самостоятелно основание за валидно действие на административния акт и неспазването й води до недействителност на акта, чиято проявна форма (нищожност или унищожаемост) се определя от степента на порока. Съществените нарушения на административнопроизводствените правила са основания за нищожност също само, ако са толкова сериозни, че нарушението е довело до липса на волеизявление (например - поради липсва на кворум). Според правната теория нарушението на административно производствените правила е съществено, когато е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на акта; когато, ако не беше допуснато, би могло да се стигне и до друго решение на поставения пред административния орган въпрос. Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора - т.е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материално правна норма и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание. Т.е. нищожност на административния акт при наличие на материална незаконосъобразност е налице, когато напълно липсват материалноправните предпоставки, визирани в хипотезата на приложимата материално правна норма; когато актът е лишен изцяло от законово основание; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган, необходимо е предметното съдържание на разпореждането, което се съдържа в акта, да нарежда извършването на едно явно престъпление или явно невъзможни положения или да се основа на нищожен административен акт. Иначе казано - административния акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред. Само при описаните случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност на административния акт, а във всички останали до неговата унищожаемост. Превратното упражняване на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило и само, ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв акт, посоченият порок води до нищожност. В конкретния случай съдът не намира, че оспореният Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № [рег. номер]/21.01.2016 г. страда от толкова тежък порок, който води до неговата нищожност. Задълженията за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като според ал. 3 в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите. Разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ регламентира в правомощие на кмета на общината да определи със заповед служителите по ал. 3. Същевременно съгласно чл. 9б от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните такси, каквато съгласно чл. 6, ал. 1, б. “а“ от ЗМДТ е и таксата за битови отпадъци, се извършва по реда на чл. 4, ал. 1 - 5, т.е. също по реда, приложим за местните данъци. Служителите се определят със заповед на кмета на общината (чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ). Съгласно чл. 4, ал. 5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП. Издателят на оспорения АУЗД в конкретния случай изрично е включен в персоналния състав на Заповед № 09-836/05.06.2013 г. (л. 53 от делото), с която Кметът на Община Банско е определил служителите на общинската администрация с правомощия на органи по приходите съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ. Съдът намира, че оспореният по делото (АУЗД) № [рег. номер]/21.01.2016 г., издаден от В. К., на длъжност старши експерт в отдел “Приходи” при О. Б., е издаден от компетентен административен орган на общинската администрация по смисъла на чл. 4, ал. 3 и ал. 4 от ЗМДТ във връзка с чл. 1 от ЗМДТ. Другият порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта, е нарушението на изискуемата форма. За да бъде налице нарушение на формата, трябва изискването за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на акта и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта, тъй като в този случай изискването за форма е условие за действителност (ad solemnitatem). Член 59, ал. 2 от АПК във връзка с Пар. 2 от ДОПК изрично установява формата на административния акт и това е писмената форма. Писмената форма е външният начин на изразяване на акта. Оспореният акт е издаден в императивно изискуемата по чл. 59, ал. 2 от АПК писмена форма. Липсата на разпоредителна част и на подпис на издателя на акта означава липса на акт. Същите реквизити в процесния АУЗД безспорно са налице – актът има и разпоредителна част и положен подпис на издателя му. Оспореният акт е издаден в предписаната от закона форма и има съдържание, в което са изложени фактическите и правни основания за издаването му. Следва да се има предвид, че визираните в разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от АПК изисквания са изисквания към писмената форма, но самите те не са форма на акта, поради което наличието им в материализирания вид на акта има отношение към неговата редовност. В съдържанието на оспорения АУЗД са посочени размерът на задълженията за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и за такса битови отпадъци (ТБО) и данъчните периоди, налице е изрично посочване на декларацията, с която данъчно задълженото лице е декларирало в Община Банско придобиването на процесния недвижим имот, посочен е адресатът на акта. Поради това настоящият състав на съда намира, че материализираното в него волеизявление на административния орган е достатъчно разбираемо, за да е в състояние да породи целените правни последици. Това сочи и на отсъствието на основание по смисъла на чл. 146, т. 2 от АПК за оспорване на акта като нищожен. По делото не се установиха данни за издаване на акта при наличието на толкова съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да водят до опорочаване на обективираното в него волеизявление до степен да не е в състояние да породи целените правни последици. Съгласно чл. 107 от ДОПК, определящ на основание препращащата норма на чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ реда за установяване на местните данъци, а също и на местните такси съгласно препращащата към чл. 4 норма на чл. 9б от ЗМДТ, когато органът по приходите установява размера на дължимия данък въз основа на подадена от задълженото лице декларация, задължението подлежи на внасяне в предвидения в съответния закон срок. Съгласно ал. 3 на чл. 107 от ДОПК когато задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия, органът по приходите може да издаде служебно акт за установяването му. Именно това е направено в случая, поради което актът не е нищожен на основанието по чл. 146, т. 3 от АПК. Що се отнася до порока противоречие с материалноправните разпоредби основното твърдение в жалбата е, че оспорващата С. И. В. не е била собственик на недвижимия имот, обект на облагане с ДНИ и ТБО, през посочените в АУЗД периоди. Съдът намира, че обстоятелството дали оспорващият е носител на правото на собственост за имотите, за които с АУЗД са му установени задължения за ДНИ и ТБО, не рефлектира върху действителността на обжалвания акт. Съгласно трайно установената практика на ВАС липсата на правна връзка между обекта на данъчно облагане и данъчния субект би могла да обоснове незаконосъобразност на АУЗД, с който се начисляват данъчни задължения, но само до степен на унищожаемост на акта, не и на нищожност. Своенето на недвижимия имот е материална предпоставка за възникване на задължението за ДНИ (чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ) и за ТБО (чл. 64, ал. 1 във връзка с чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ). Отсъствието на един от елементите на пораждащия публичното задължение фактически състав би имал за последица унищожаемостта на декларативния административен акт за установяването му. В случая съдебната проверка е ограничена до пороци на акта, водещи до нищожност (чл. 168, ал. 3 от АПК) и доводите за липса на елемент от фактическия състав, пораждащ правомощието да се разпореди правната промяна, са неотносими. Фактът, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и на чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ са императивни, не води до друг извод, тъй като всички данъчни норми са императивни. Законодателят не предоставя на данъчнозадължените лица възможността да избират данъчното си поведение. Противоречието на един акт с императивна материалноправна норма, ако наистина съществува, не може само от себе си да доведе до нищожност на този акт. Данъчно задължени лица за данък върху недвижимите имоти по чл. 10 от ЗМДТ и за такса битови отпадъци по чл. 62 от ЗМДТ са собствениците, ползвателите при учредено право на ползване и концесионерите (чл. 11, ал. 1 - ал. 4 и чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ). Т.е. нормата на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ въвежда принципното положение, че задължени лица за данък върху недвижимите имоти са собствениците на същите. Аналогично е положението и по отношение на задължението за такса за битови отпадъци по силата на препращата разпоредба на чл. 64 от ЗМДТ. Изключение от това правило е въведено с нормата на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, съгласно която при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. Идеята на законодателя изхожда от това, че принципно задължени лица са тези, които реално ползват недвижимите имоти. В повечето случаи това са собствениците на имотите, но доколкото при учредено право на ползване собственикът има само „голата собственост“ и е лишен от правото на ползване, задължени лица в тази хипотеза се явяват ползвателите на имотите. Вещното право на ползване има своята правна регламентация в нормите на Закона за собствеността (ЗС). Вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Правната форма на учредяване на вещното право на ползване върху недвижим имот е уредена в чл. 18 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Според същия договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. В конкретния случай с подадената декларация с вх. 418 от 19.06.2001 г. от Б. Н. В. в качеството му на собственик на недвижимия имот, обект на облагане с ДНИ и ТБО, в качеството на ползватели са посочени оспорващата С. И. В. и нейният съпруг Н. Б. В. съгласно нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 88/15.05.2001 г., т. II, рег. № 2116, дело № 288/2001 г., с който същите запазват правото си на ползване върху процесния недвижим имот до края на живота си, което изключва приложението на общото правило по чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и води до приложението на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, че за индивидуализираните в АУЗД недвижими имоти данъчно задължени са ползвателите. Безспорно при данъка върху недвижимите имоти данъчното правоотношение възниква и съществува заради недвижимия имот по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ и именно той е обектът на данъчното облагане. Връзката между обекта и субекта на данъчното облагане при този данък е правна и безспорно е правото на собственост или правото на ползване. Следователно правото на собственост е необходима предпоставка, елемент на данъчния фактически състав. За данъчни цели правото на собственост или правото на ползване, обаче, се доказва с декларация от съответния правен субект и приложен към нея документ за собственост. Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ (в относимата редакция) собственикът или носителят на ограничено вещно право на ползване е задължен при придобиване на имот или на ограничено вещно право да подаде данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. С тази декларация задълженото лице не определя само данъка, а декларира факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на облагаемата основа и размера на данъка. Облагаемата основа и размерът на данъка се определят от компетентния орган по приходите. Ако след придобиването на имота или на правото настъпят промени в някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задълженото лице е длъжно да уведоми общината в указания срок (чл. 14, ал. 3 от ЗМДТ). Лицето, което счита, че е придобило право на собственост или ограничено вещно право върху недвижим имот, има законовото задължение да подаде декларация по чл. 14 от ЗМДТ, като съгласно чл. 99, ал. 5 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ приемането на декларация може да бъде отказано само ако не е подписана или не е подадена от упълномощено лице или не съдържа данните за идентификация. Данъчният служител няма право да откаже да приеме данъчна декларация, защото счита, че дадено лице не е собственик. Следователно за целите на ЗМДТ и ДОПК правната връзка между обекта на облагане и субекта се установява въз основа на декларираното от правния субект, като е налице презумпция за собственост, доколкото данъчната администрация не извършва проверка за валидността на придобивното основание и въобще за надлежното наличие на правото на собственост, а следва да се основава единствено на декларираните от лицата данни. Видно от изложеното за данъчни цели правото на собственост или правото на ползване, т. е. правната връзка между обекта на облагане и субекта, е необходима предпоставка на данъчния фактически състав, но нейното доказване става с декларацията, която съответният правен субект подава. Промените в правната връзка, която поражда данъчното задължение, за данъчното правоотношение имат значение на нововъзникнало обстоятелство. Те пораждат за задълженото лице задължение за деклариране на тези нови релевантни обстоятелства, както бе посочено и по-горе. Следва да се посочи и, че не винаги има покритие между гражданскоправната и данъчноправната връзка между данъчен обект и данъчен субект. Съществуват различни гражданскоправни връзки между обект и субект, които за целите на гражданското право могат и да не пораждат право на собственост, но за целите на данъчното облагане декларирането на собствеността върху обекта е достатъчно основание за облагането на съответния субект. В разглеждания случай, както бе посочено и по-горе, приобретателят на имота Б. Н. В. на 19.06.2001 г. е подал декларация по чл. 14 от ЗМДТ за облагане с ДНИ, заведена с вх. № 418, с която декларирал, че недвижимият имот, обект на облагане, е негова собственост, но родителите му (Н. Б. В. и С. И. В.) са ползватели на недвижимия имот съгласно нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 88/15.05.2001 г., т. II, рег. № 2116, дело № 288/2001 г., с който същите запазват правото си на ползване върху процесния недвижим имот до края на живота си. При така декларираните данни данъчната декларация обвързва оспорващото лице. Твърдените от оспорващото лице промени, че не е ползвател на същия недвижим имот, няма данни и не се твърди да са сведени до знанието на Общинска администрация Банско, така както изисква разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от ЗМДТ. А, както бе посочено и по-горе, задълженото лице за плащане на ДНИ и ТБО е собственикът, съответно ползвателят, като органът по приходите определя задължението въз основа на декларираните обстоятелства за притежавания недвижим имот. Съдът намира, че оспореният АУЗД е издаден от компетентен по материя и степен административен орган, в необходимата писмена форма, при наличието на нормативна опора за това, като не се установява юридическото му съществуване да е свързано с тотална липса на визираните в хипотезата на приложимата материалноправна норма предпоставки, издаването му не е свързано с наличието на толкова тежко и сериозно нарушаване на материалноправните разпоредби, което да води до изначална юридическа невъзможност за проявление на правните му последици. Дали волеизявлението е направено при спазване на административнопроизводствените правила, на материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона е въпрос на съдебен контрол в производство, инициирано в преклузивния срок, каквото не е настоящото. В този смисъл съдът намира, че не е налице основание за обявяване нищожност на акта. В тази връзка е налице трайна и еднопосочна практика на Върховен административен съд по подобни казуси, примерно Решение № 6917/09.06.2020 г., постановено по адм. д. № 14187/2019 г.; Решение № 989/24.01.2018 г., постановено по адм. д. № 12542/2016 г.; Решение № 11247/18.07.2019 г., постановено по адм. д. № 13748/2017 г.; Решение № 2155/ 24.02.2016 г., постановено по адм. д. № 4469/2015 г.; Решение № 3392/11.04.2022 г., постановено по адм.д. № 12244/2021 г.; Решение № 4061/28.04.2022 г., постановено по адм.д. № 7053/2021 г. и други. При този изход на делото на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в тежест на оспорващото лице следва да се възложат направените от О. Б. разноски в производството за процесуално представителство и защита от адвокат съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателствата за реалното им извършване в размер на 480 лeвa. По предписанието на чл. 4, ал. 1 във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) актовете за установяване на местни данъци и такси подлежат на обжалване по реда за обжалване по ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 144, ал. 1 от ДОПК редът за обжалване на ревизионен акт е приложим и за другите актове, издавани от органите по приходите, освен ако в ДОПК не е предвидено друго. При така цитираната правна регламентация ограничението относно касационното обжалване по чл. 160, ал. 7, изр. второ от ДОПК е приложимо и по отношение на съдебните решения, постановени по оспорване на АУЗД за задължения (вземания) по ЗМДТ. Съгласно чл. 160, ал. 7 от ДОПК решението на административния съд по дела, по които се обжалват установени с ревизионния акт публични вземания общо в размер до 750 лв., в които не се включват начислените лихви за забава, когато ревизионният акт е издаден на физически лица, и общо в размер до 4 000 лв., в които не се включват начислените лихви за забава, когато ревизионният акт е издаден на юридически лица, е окончателно. В конкретния случай, предвид размера на установените с оспорения АУЗД публични задължения, съгласно чл. 160, ал. 7 от ДОПК решението не подлежи на обжалване. Водим от горното и на основание чл. 160 от ДОПК Административен съд – Благоевград