Решение № 5999 от 19.6.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 632/2025 г.

Производството е по реда на чл. 185 - 196 от Административно процесуалния кодекс. Образувано е по жалба на Т. И. Д. от [населено място], ул. 9 май“ № 5, вх. Б, ап.14, чрез адв. Б. Б., против разпоредбата на чл. 70, ал.1 и ал.2 от Наредба № 34 за управление на отпадъците на територията на община Димитровград. В съдебното производство е допуснато присъединяването на П. Т. З., от [населено място], [улица], бл.•••••, представляван от адв. Б. Б., към оспорването инициирано по жалба от Т. И. Д. срещу цитираната по-горе разпоредба от Наредбата. В подадената до съда жалба и молба за присъединяване, оспорващите твърдят, че ответника няма компетентност да урежда административнонаказателни разпоредби, състави и размери на санкции, вкл. за физически лица, така както е сторил с разпоредбата на чл. 70 от Наредба № 34 за управление на отпадъците на територията на община Димитровград, доколкото по аргумент на специалната разпоредба на чл. 22, ал.1 от ЗУО, такава компетентност не му била разписана, поради което надхвърлил нормотворческите си предели очертани му от законодателя, от което следвало безспорен извод за нищожност на оспорената разпоредба. На следващо място се сочи, че оспорената разпоредба е приета в противоречие с разпоредбата на чл.133, ал.1 и ал.2 от ЗУО, което представлявало нарушение на чл. 8 от ЗНА и съответно основание за отмяната й на основание чл. 146, т.1, т.4 и т.5 от АПК. Със същата се създавал недопустим двоен стандарт за налагане на двукратно наказване за едно нарушение, веднъж по закон и втори път по наредбата, или и по двете заедно. Освен това, считат, че ответникът не е спазил нормотвоческите правила на чл.26 от ЗНА, като не е публикувал проекта на наредбата на сайта на общината, още по-малко не е изпълни задължението си по чл.22, ал.3 от ЗУО, като така не била дадена възможност на заинтересованите лица да изразят възражение. Не бил публикуван доклад и мотиви за приемане на наредбата, липсвал анализ за съответствие с правото на Европейския съюз и очакваните финансови приходи, нарушение на чл.28 от ЗНА. Поради това се моли да бъде постановено решение, с което да бъде обявена за нищожна или отменена разпоредбата на чл. 70 от Наредба № 34 за управление на отпадъците на територията на община Димитровград. В съдебно заседание жалбоподателите, лично и чрез процесуалния си представител, поддържат жалбите по изложените в същите съображения. Претендират разноските по делото. Ответникът, в представено по делото становище излага съображения за неоснователност на жалбите. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, уговорено и от двамата жалбоподатели. Представителят на Окръжна прокуратура Хасково изразява становище за основателност на жалбите. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите и възраженията на страните, извърши проверка по силата на препращащата норма на чл. 196 от АПК на оспорения подзаконов нормативен акт на основание чл. 168, ал. 1 от АПК във вр. с чл. 146 от АПК, приема за установено следното от фактическа страна: Наредба №34 за управление на отпадъците на територията на Община Димитровград (Наредбата), част от която е оспорената в случая разпоредба, е приета с Решение №1670 от 30.04.2015г., Протокол №45 от 30.04.2015г. на Общински съвет - Димитровград, изменена с Решение №802 от 30.11.2017г., Протокол №29 от 30.11.2017г. на Общински съвет – Димитровград. Видно от представената по делото извадка от Протокол №45 от заседание на ОбС – Димитровград, проведено на 30.04.2015 г., като пета точка от дневния ред на същото е разгледана Докладна записка вх.№ОбС-07-134 (изх. №РД-28-213) от кмета на община Димитровград, съдържаща проект за решение, с което се отменят Глави IV-та, V-та, VI-та, VII-ма и VII“А“ от Наредба №5 за чистотата и управление на дейностите по опазване на околната среда на територията на община Димитровград, приета с Решение №384/24.02.2005г. на Общински съвет Димитровград, отменя се Наредба №17 за условията и реда за намаляване на замърсяването на излезли от употреба моторни превозни средства на територията на община Димитровград, приета с Решение №383/24.02.2005г. на Общински съвет Димитровград и се приема нова Наредба №34 за управление на отпадъците на територията на община Димитровград. При проведеното гласуване, на което „за“ са гласували 30 (от общо 33) общински съветника, при 1 глас „въздържали се“ и 0 гласа „против“, е прието Решение №1670 от 30.04.2015 г., с т.3 от което Общински съвет – Димитровград приема Наредба №34 за управление на отпадъците на територията на Община Димитровград. Текстът на Наредбата, в действащата му редакция, е представен по делото. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Жалбите са допустими, като подадени от надлежни страни, обосноваващи наличието си на правен интерес по смисъла на чл. 186, ал.1 от АПК. Съгласно чл. 186, ал. 1 от АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. В конкретния случай жалбоподателите са обосновали и доказали правния си интерес, с трайно установената им връзка с територията на община Димитровград, където са жители по постоянен адрес и имат собствени жилища както в [населено място], така и в [населено място], намиращо се в общ. Димитровград. На основание чл. 187, ал. 1 от АПК, правото да се оспори нормативен административен акт не е обвързано с определен срок, поради което жалбите следва да се считат за допустими и на това основание. Разгледани по същество, са основателни. Нормата на чл.21, ал.2 от ЗМСМА предвижда компетентност на общинския съвет, в изпълнение на своите правомощия по ал.1 на същия член, да приема правилници, наредби, инструкции, решения, декларации и обръщения. Съгласно §2 от ПЗР на Наредбата, същата се издава на основание чл.21, ал.1, т.13 и т.23 и ал.2 от ЗМСМА, чл.8, чл.11, ал.3 и чл.15, ал.1 от ЗНА при спазване изискванията на чл.26 и чл.28 от ЗНА и чл.76, ал.3 от АПК и чл.22, ал.1 от Закона за управление на отпадъците. В чл.22, ал.1 от ЗУО, в редакцията му, действаща към датата на приемане на Наредбата (обн.ДВ бр.53 от 2012 г., в сила от 13.07.2012 г.) е предвидено, че Общинският съвет приема наредба, с която определя условията и реда за изхвърлянето, събирането, включително разделното, транспортирането, претоварването, оползотворяването и обезвреждането на битови и строителни отпадъци, включително биоотпадъци, опасни битови отпадъци, масово разпространени отпадъци, на своя територия, разработена съгласно изискванията на този закон и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, както и заплащането за предоставяне на съответните услуги по реда на Закона за местните данъци и такси. Идентична по съдържание е и сега действащата редакция на чл.22, ал.1 от ЗУО (изм.ДВ бр.105 от 30.12.2016 г.). Няма спор и е видно от представените по делото доказателства, че Наредбата е приета при спазване изискването на чл.22, ал.3 от ЗУО за публикуване на интернет страницата на Общинския съвет на проекта за наредбата, извършено в случая на 14 април 2015 г., ведно с Мотивите към проекта и за подлагането му на обществено обсъждане. По отношение съответствието на конкретно оспорената разпоредба с материалния закон, съдът намира следното: В чл.7, ал.2 от ЗНА наредбата е дефинирана като нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Съгласно чл.8 от ЗНА, всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение, а разпоредбата на чл.15, ал.1 от ЗНА предписва, че нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Общинската наредба представлява подзаконов нормативен акт от местно значение, който има предназначение да детайлизира или доурегулира разпоредбите на закона като нормативен акт от по-висока степен, поради което нейните разпоредби следва да бъдат съобразени със закона, в чиято връзка същата се издава, като стриктно се придържат към неговата рамка и са в съответствие с неговото съдържание. Регламентацията, която дава общинската наредба, следва да уточнява и конкретизира законовата уредба съобразно местните условия, но не може да е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен, нито да преурежда по различен начин вече уредени от закон обществени отношения. Относно оспорената разпоредба на чл.71, ал.1 и ал.2 от Наредбата, следва да се посочи следното: Съгласно чл. 70, ал.1 от Наредбата, наказва се с глоба от 300 [рег. номер]. физическо лице, което: 1. изхвърля отпадъци на неразрешени за това места; 2. изгаря или извършва друга форма на нерегламентирано третиране на отпадъци; 3. предава отпадъци на лица, които не притежават разрешение, комплексно разрешително или регистрационен документ по чл.35 от ЗУО в случаите, когато такива се изискват; 4. не предаде излязло от употреба моторно превозно средство на площадки за съхраняване или в центрове за разкомплектоване; 5. изхвърля масово разпространени отпадъци, обозначени с маркировка за разделно събиране съгласно наредбите по чл.13, ал.1 от ЗУО, в контейнери за смесени битови отпадъци и в съдове за събиране на отпадъци, поставени в имоти - публична държавна или общинска собственост, или ги смесва с други материали или отпадъци по начин, затрудняващ тяхното последващо рециклиране или оползотворяване, когато е създадена система за разделно събиране на съответните масово разпространени отпадъци; 6. не изпълнява разпоредбите за повторна употреба, рециклиране и оползотворяване на строителни отпадъци; 7. изхвърля битови отпадъци в съдове за разделно събиране; В ал. 2 на чл.70 от Наредбата е предвидено, че за явно маловажни случаи на административни нарушения по ал.1 т.1 и 4, установени при извършването им, овластените за това органи налагат на местонарушението глоби в размер в размер от 10 (десет) до 50 (петдесет) лева по реда на чл. 39 от ЗАНН. Тази разпоредба систематично се намира в Глава осма от Наредбата, озаглавена „Административно-наказателна отговорност“ и по своето съдържание безспорно има административно-наказателен характер, тъй като предвижда налагането на административни наказания за нарушение на разпоредби от Наредбата. Същевременно в Глава шестнадесета, Раздел II „Административни нарушения и наказания“ на ЗУО, също са регламентирани административно-наказателни разпоредби – от чл.133 до чл.156 (вкл.), касаещи дейности във връзка с отпадъците. Настоящият съдебен състав възприема становището на оспорващите, че в конкретния случай нормата на чл.22 от ЗУО, делегираща компетентност на общинския съвет да издаде Наредба във връзка с отпадъците на територията на общината, не предоставя на същия компетентност относно подзаконово урегулиране на санкционна дейност. Подобно правомощие не може да се извлече от прочита на чл.22, ал.1, или ал.2 от ЗУО, поради което предметният обхват на чл.70, ал.1 и ал.2 от Наредбата излиза извън рамките, определени от законодателя с разпоредбата на чл.22 от ЗУО и засяга материя, уредена в Закона за управление на отпадъците, за която Общински съвет – Димитровград няма правомощия да приема наредба. Действително в чл.21, ал.2 от ЗМСМА е предвидено, че в изпълнение на правомощията си по ал.1 общинският съвет приема наредби, а в чл.22, ал.4 от ЗМСМА – че за нарушаване на наредбите могат да се предвидят глоби в размер [рег. номер]., а за еднолични търговци и юридически лица – имуществени санкции в размер до 50 000 лв., като (ал.5) наказателните постановления се издават от кмета на общината или от негов заместник въз основа на акт, съставен от длъжностни лица, посочени в наредбата и (ал.6) административнонаказателното производство се осъществява по реда на ЗАНН. Законът за местното самоуправление и местната администрация обаче, като общ закон, не намира приложение в случая, тъй като специалният приложим закон – Закона за управление на отпадъците, не предоставя правомощия на общинския съвет да урежда този вид обществени отношения, уредени вече със самия ЗУО. В оспорената Наредба изрично се посочва като правно основание за приемането ѝ чл.22 от ЗУО, поради което компетентността на общинския съвет следва да се съсредоточи в определените с тази разпоредба рамки, които не включват правомощия на общинския съвет по определяне наказания за неизпълнение на задължения във връзка с управление на отпадъците. Съображения в този смисъл подробно са изложени и в Решение №15898/19.12.2018 г., постановено по адм.дело №5466/2018 г. на ВАС, касаещо идентичен случай. С оглед гореизложеното налага се извода, че с приемането на чл.70, ал.1 и ал.2 от Наредбата, Общинският съвет е излязъл извън компетентността си в сферата на управление на отпадъците, предоставена му с чл.22 от ЗУО, поради което уредените с тази разпоредба отношения свързани с налагане на административни наказания се явява нищожна и следва да бъде прогласена за такава. При този изход на спора, ответникът дължи на жалбоподателите заплащането на направените по делото разноски, каквото искане е своевременно направено. Съгласно представения списък на разноските, същите за първия жалбоподател – Т. Д. са в размер [рег. номер]., от които 10 лв. такса за образуване на делото, 30 лв. за обявление в ДВ [рег. номер]. договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за правна защита и съдействие. От втория жалбоподател П. З. е заявено присъждане [рег. номер]. адвокатско възнаграждение, съобразно представен списък на разноските, коригиращ размера посочен в договора за правна защита и съдействие. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от двата жалбоподатели, което съдът намира за основателно. Видно е, че се касае за дело без определен материален интерес, което не се отличава с фактическа или правна сложност, проведено е само едно съдебно заседание, като се оспорва само един текст от наредбата, поради което следва да се присъди възнаграждение под минимума определен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, като в случая следва да намери приложение решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, което е задължително за всички съдилища на основание чл.633 ГПК. При това положение, съдът определя за всеки от жалбоподателите разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лв. По изложените съображения и на основание чл. 193, ал. 1 от АПК, Административен съд Хасково, ХІІІ-ти състав