Решение № 1114 от 8.9.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 3120/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 262619 от 04.08.2022г., постановено по гр. д. №2508/2017г., Софийски градски съд, I ГО, 7 състав е отхвърлил изцяло предявените искове от Б. М. М. срещу Гаранционен Фонд с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б „а“ от КЗ (отм.), за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП от 02.05.2015г., ведно със законната лихва върху присъдената сума от 02.05.2015г. до окончателното изплащане на обезщетението; и сумата от 8 513, 20 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП от 02.05.2015г., ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от 02.05.2015г. до окончателно изплащане на обезщетението. С решението Софийски градски съд е осъдил Б. М. М. да заплати на Гаранционен фонд, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, сумата от 150 лв. – възнаграждение за юрисконсулт и сумата от 900 лв. представляваща направени разноски по делото пред СГС. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – Б. М. М., чрез своя процесуален представител. В жалбата се поддържа оплакване, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, както и че не е съобразено със събраните по делото доказателства. Релевира се възражение, че решаващият съд не е съобразил обстоятелството, че съгласно изключението на разпоредбата на чл. 47, ал. 1, изр. последно от ЗЗД, делинквентът Е. К. е разбирала указанията на лекарите, знаела е какво не трябва да прави, а именно, че не трябва да шофира, разбирала е последиците от действията си, но не се е съобразила с тях, с което виновно е причинила неспособността си. Прави се искане въззивната инстанция да отмени решението и да постанови друго, с което да уважи в цялост предявените искове. Претендира се присъждане на направените по делото разноски, вкл. адвокатско възнаграждение с включен ДДС. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК ответникът в първоинстанционното производство – Гаранционен фонд, чрез своя процесуален представител, е подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа, че същата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят поддържа подадената въззивна жалба. Ответникът по жалбата изразява становище, с което оспорва жалбата и поддържа подадения отговор. Въззивната жалба, с която въззивният съд, в настоящия си състав, е сезиран е подадена в законоустановения срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Софийски градски съд е бил сезиран с предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 288, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ /отм/, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и с предмет осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 02.05.2015г., причинено виновно от водача на лек автомобил „Ланчия“ с рег. № •••-Е. Д. К., чиято гражданска отговорност като автомобилист не е била застрахована по сключен договор за задължителна застраховка – „Гражданска отговорност“. За да отхвърли предявените искове, първостепенният съд е приел, че е опровергана презумпцията за вина по чл. 45, ал.2 ЗЗД на прекия причинител на вредата Е. К., с оглед обстоятелството, че по делото е установено, че към датата на ПТП същата не е могла да разбира и ръководи постъпките си, поради което е приел, че тя е неспособна по смисъла на чл. 47, ал.1 ЗЗД. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната жалба. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Правната норма, регламентирана в чл. 288, ал. 1 КЗ (отм.), урежда и гарантира правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди срещу Гаранционния фонд, когато деликтната отговорност на виновния причинител на вредоносния резултат не е била обезпечена чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Отговорността на Гаранционния фонд е същата като отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и е обусловена от наличието на деликт /чл. 45 ЗЗД/, който съставлява сложен фактически състав, включващ деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вина на дееца, вреда и причинна връзка между деянието и вредата, като страната, която твърди деликта следва да докаже всички елементи, освен вината, която се предполага до доказване на противното. В тежест на ответната страна по иска, предявен на деликтно основание, а при иска по чл. 288, ал. 1 КЗ (отм.) - в тежест на ответника Гаранционен фонд е да установи отсъствието на презумираното от закона виновно поведение, довело до причинените вреди. Следователно фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на Гаранционния фонд за заплащане на обезщетение на увреденото лице за причинени вреди, обхваща следните материални предпоставки (юридически факти): 1. делинквентът виновно да е увредил ищеца, като му е причинил вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение; 2. деликтната отговорност на собствениците, водачите и ползвателите на процесното МПС да е следвало задължително да бъде обезпечена чрез сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност”; 3. в момента на настъпване на вредоносните последици деликтната отговорност на виновния за настъпването на ПТП водач да не е била обезпечена чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Пред въззивната инстанция страните не са формирали спор относно следните, установени пред първата инстанция обстоятелства: На 02.05.2015г. е настъпило ПТП, при следния механизъм: лек автомобил „Ланчия“ се движел по двупосочно платно за движение от две пътни ленти, приближавал Т-образно кръстовище. Пред кръстовището в дясната пътна лента бил спрял лек автомобил, който изчаквал да се освободи кръстовището от други МПС, за да продължи в нужната посока. Водачката на л.а. „Ланчия“ предприела заобикаляне на спрелия автомобил на непрекъсната осова разделителна линия и навлязла в насрещната пътна лента. В този момент срещу автомобила се движел мотоциклет, настъпил удар между предния ляв край на автомобила и мотоциклета. Вследствие на удара мотоциклетистът паднал върху пътната настилка, а мотоциклетът се плъзнал след удара и се установил вдясно от платното за движение в зоната на автобусна спирка, на около 64 м. след момента на удара. Страните не спорят, че техническата причина за възникването на ПТП е поведението на водача на лек автомобил „Ланчия“, който предприел М.ра „заобикаляне“ на спряло в неговата лента МПС, навлизайки в лявата пътна лента, при приближаващ се в насрещната пътна лента мотоциклет. Не се спори, че мотоциклетистът не е имал техническата възможност да предотврати ПТП, т.к. автомобилът „Ланчия“ е навлязъл в опасната му зона за спиране. Няма спор между страните, че гражданска отговорност на Е. К. като автомобилист не е била застрахована по сключен договор за задължителна застраховка – „Гражданска отговорност“. Страните не спорят, че в резултат на ПТП ищецът е претърпял имуществени и неимуществени вреди. С оглед становищата на страните, налице е спор по част от елементите от фактическия състав на чл. 288, ал.1, т.2, б. „а“ от КЗ /отм./, а именно: дали към момента на настъпване на процесното ПТП Е. К. е могла да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи – т.е. дали е опровергана презумпцията за вина. Пред първата инстанция е допусната и приета съдебно-психиатрична експертиза, изготвена от в.л. – д-р М., съгласно заключението на която Е. Д. К. страда от „Параноидна шизофрения“, с непрекъснато протичане и със симптоми на промяна на личността, като заболяването е с давност от поне 10 години преди настъпване на ПТП. Според становището на вещото лице това състояние се приравнява на „Продължително разстройство на съзнанието“, като прави извод, че К. не е била в състояние да възприема адекватно реалната ситуация, да я анализира и да предприема съответните действия. Пояснява, че болестните симптоми повлияват психичните функции и увреждат базисните й психични годности, както и способностите й да управлява автомобил. Докторът сочи, че изписаният в рецептурната книжка на К. медикамент е „Зипадхера 300мг“, който се прилага еднократно за 28 дни и представлява дългодействащ антипсихотик, регистриран за лечение на шизофрения. Експертът установява, че посоченият медикамент, поради странични действия като седация и повишена сънливост, забавя реакциите, отслабва вниманието и по този начин влошава способностите за шофиране. Според изложеното от вещото лице, К. не е спазвала препоръките на психиатъра да не шофира. Допълва, че от заключението на приложената химична експертиза е видно, че същата не е употребила алкохол преди деянието, а и няма данни по делото да е употребявала алкохол. За да изготви експертизата, вещото лице описва, че се е запознало със съдебно- психиатричната експертиза по ДП № 314-ЗМ-256/2015 г., изготвена от д-р А. Н. И., специалист-психиатър, която е извършила на 18.05.2015г. /малко повече от две седмици след процесното ПТП/ личен преглед на Е. К.. Д-р М. излага, че пред психиатъра д-р И. К. е направила признание, че няколко дни преди инцидента й е била правена инжекция „Зипадхера“, като баща й бил скрил ключовете, за да не управлява автомобила, тъй като лекуващият психиатър й забранил да шофира около седмица след извършване на манипулацията, защото ставала много сънлива. Експертът излага, че от представената по делото документация не се установява К. да е била поставена под запрещение и да е имала назначен попечител или настойник. В проведеното на 30.10.2018г. пред първата инстанция съдебно заседание вещото лице излага становище, че заболяването е било налице при К. и към датата на ПТП, но не може да каже какво е било състоянието й към момента на ПТП, защото същото зависи от това как протича заболяването. Пояснява, че е възможно тя да е била в пълноценна ремисия, но е възможно и ходът да е прекъснат. Съдебно-психиатричната експертиза е оспорена от ищцовата страна с основното възражение, че същата представлява коментар на експертиза, приета в досъдебното производство. Във връзка с оспорването, пред първата съдебна инстанция, са събрани свидетелските показания на свидетеля А. К. – лекуващ лекар-психиатър на К., допусната е и повторна съдебно-психиатрична експертиза. От свидетелските показания на д-р К., съдът приема за установено, че той лекува К. в продължение на 15 години, като същата идва на прегледи няколко пъти в годината. Свидетелят заявява, че К. страда от „Параноидна шизофрения“, състояние при което човек няма реална преценка за обстоятелствата около него, като самата болест не уврежда способността на лицето да шофира, но в съчетание с приеманите медикаменти допълнително нарушава вниманието и концентрацията. Пояснява, че К. никога не признава болестта си, винаги оспорва нуждата от лечение, отказва да пие таблетки, затова при нея, по настояване на баща й, лечението се провежда чрез поставяне на инжекции. Излага, че състоянието й протича с променяща се интензивност на симптомите – наблюдават се периоди, в които те стихват, но през цялото време при нея не се постига критичност. Установява, че пациентката му никога не е търсила причината в себе си, винаги някой друг й е бил виновен, а тя винаги е била идеална, не се е замисляла за последиците. Свидетелят заявява, че това поведение е част от болестта, а не признак от характера й. Излага, че предписаните й инжекции следва да бъдат поставяни всеки месец, но при нея това се случва на 5-6 месеца, защото тя отказва, а и баща й му е споделял, че трудно се справя с дъщеря си и нейното нежелание да приеме, че е болна и трябва да се лекува. Свидетелства, че пациентката му няма назначен настойник и не е поставена под запрещение. Пред първата инстанция е допусната и приета повторна съдебно- психиатрична експертиза, като според вещото лице – д-р П., въпреки че хода на заболяването е непрекъснат, вследствие на прилаганото лечение, К. е била в непълна медикаментозна ремисия. Допълва, че с оглед механизма на ПТП, мотивацията на деликта се отличава с простота, разбираемост и допустимост. Експертът излага, че К. страда от „Параноидна шизофрения“, като към датата на инцидента е разбирала свойството и значението на извършеното, както и е могла да ръководи постъпките си, тъй като е била в непълна медикаментозна ремисия. В с.з., проведено на 26.10.2021г., вещото лице излага становище, че към момента на ПТП, К. е била в медикаментозна ремисия, като е могла да взема самостоятелни решения и да ръководи постъпките си по отношение на деянието. За това свое становище експертът се аргументира с данните в амбулаторния лист, съгласно които непосредствено след ПТП е отбелязано, че лицето е станало малко по-раздразнително, като й е добавен медикамент. Според мнението на доктора, този медикамент има отношение към подобряване на нейното емоционално състояние. Сочи, че през всички години от откриване на това хронично заболяване лицето е приемало медикаменти, поради което счита, че тя е била в медикаментозна ремисия. С оглед оспорването на повторната съдебно-психиатрична експертиза, пред първата инстанция е допусната и приета тричленна съдебно- психиатрична експертиза, изготвена от вещи лица - д-р С., д-р С. и д-р М.. Вещите лица излагат становище, с което категорично потвърждават, че Е. К. страда от „Параноидна шизофрения“ с непрекъснато протичане и личностова промяна. Според мнението на експертите, към момента на процесния инцидент, К. не е била в ремисия, психичното й заболяване е било обострено, с маниоподобна и изразена личностова промяна, засягаща предимно емоционално-волевата сфера, мисленето, критичността и когнитивните функции. Докторите приемат, че към процесния момент тя не е могла да разбира свойството и значението на постъпките си както поради нарушение на мисловния критерий за вменяемост /безкритичност, недооценъчност, несъобразяване с последиците от противоправното поведение/, така и поради болестно деформиране на емоционално-волевия критерий /импулсивност, емоционална приповдигнатост с дисфорична реактивност/. При изслушване на тримата експерти в проведеното пред СГС о.с.з. на 21.06.2022г. същите изясняват, че медикаментът „Зипадхера“, поставен на К., представлява антипсихотик и има данни, че известно време след поставянето му се проявяват някои странични ефекти като забавеност на реакциите, сънливост и е напълно възможно този медикамент също да е повлиял. Допълват, че именно поради тази причина по делото има данни, че лекуващият лекар е предупреждавал К. поне една седмица след поставянето на инжекцията да не шофира, тъй като е очаквал да има тези странични ефекти. Установяват, че този препарат е за профилактика на следващо обостряне на заболяването, приемът му не води до пълно премахване на симптомите. Според становището им, при К. няма данни за медикаментозна ремисия, а тъкмо обратното състоянието й е било обострено - били са налице сериозни изменения на личността, засягащи предимно емоционално волевата сфера, поради което приемат, че тя не е могла да ръководи постъпките си. Установяват, че Е. К. чува и разбира, че не трябва да шофира и в следващия момент го прави, поради това нейно поведение, те приемат, че тя е могла да разбира свойството на деянието, от части е разбирала и неговото значение, т.е. последиците, но не е искала да се съобрази с тях, поради намалена критичност, която е болестно намалена. В заключение дават категорично становище, че тя не е могла да ръководи постъпките си, като в това се състои волевият критерий, който е напълно болестно деформиран и той обуславя нейната невменяемост, т.е. нейната неспособност да ръководи постъпките си. Допълват, че тя е подценила възможния изход от предприетото от нея изпреварване или за нея просто той не е имал никакво значение, защото нейното състояние на психоза, освен мисловно разстройство, води и до разстройство в областта на емоционално-волевата сфера, тя не е могла да контролира емоциите си, защото не може да ги преосмисли и да ги превърне в адекватни актове на своето действие. Допълват, че тази психоза обяснява нейното поведение – неспазващо правила и несъобразяващо се с реалността на средата, която я заобикаля. Настоящият съдебен състав възприема фактическите изводи на първоначалната и на тройната съдебно-психиатрични експертизи, тъй като същите взаимно не си противоречат, допълват се, съответстват на приложените и неоспорени писмени и гласни доказателства /свидетелските показания на св. К./, отговорите са задълбочено и всеобхватно аргументирани. При съвкупната преценка на събраните и обсъдени по-горе писмени и гласни доказателства, въззивният състав приема за безспорно установено, че водачът на лек автомобил марка „Ланчия“ с рег. № ••• Е. К. страда от „Параноидна шизофрения“ заболяване, датиращо преди повече от 10 години преди ПТП. Приетите първоначална съдебно-психиатрична експертиза, тройна съдебно-психиатрична експертиза, свидетелски показания на лекуващия лекар - д-р К., амбулаторни листи към релевантния момент, преценени поотделно и в съвкупност дават основание на съдебния състав да приеме, че към момента на процесния инцидент водачът К. не е била в ремисия, психичното й заболяване е било обострено, с маниоподобна и изразена личностова промяна, засягаща предимно емоционално-волевата сфера, мисленето, критичността и когнитивните функции. На следващо място, съдът приема, че водачът К. е могла да разбира свойството на деянието, от части е разбирала неговото значение, т.е. последиците, но не е искала да се съобрази с тях, поради намалена критичност, която е болестно намалена. В заключение: Въззивният състав приема, че водачът К. не е могла да ръководи постъпките си, защото нейната емоционално-волева сфера е напълно болестно деформирана и това обуславя нейната неспособност да ръководи постъпките си. На следващо място, по делото по безспорен начин се установи, че водачът-автомобилист К. е нарушила правилата за движение по пътищата, като е предприела М.ра „заобикаляне“ на спряло в нейната лента МПС, навлизайки в лявата пътна лента, при приближаващ се в насрещната пътна лента мотоциклет. Това поведение на автомобилиста безспорно е противоправно, но същото не е виновно, тъй като водачът К. е била неспособна да ръководи постъпките си – по смисъла на чл. 47, ал.1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ЗЗД неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него. Съдът, противно на твърденията на жалбоподателя, приема, че К. не е причинила виновно сама неспособността си да ръководи своите постъпки. Не е налице подобна хипотеза, нейното поведение е било изцяло повлияно от болестното й състояние. Но настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай са налице предпоставките на ал. 2 от същата разпоредба, предвиждаща, че за вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им. Това е така, тъй като в единния, цялостен съпричинителен процес към противоправното поведение на К. се прибавя и противоправното и виновно поведение на лицето, което е осъществявало фактически надзор над нея. В конкретния случай, това са родителите на лицето, с които причинителката на вредите живее и които са упражнявали надзор над нея. Лицето, което упражнява надзор, трябва да има правно/фактическо задължение за това. Отговорността е лична и виновна, а основанието й е лош надзор. Не се спори, а и това се установи от събраните доказателства, че няколко дни преди ПТП на К. е била поставена инжекция с медикамента „Зипадхера“, както и че баща й бил скрил ключовете от лекия автомобил, за да не шофира дъщеря му, тъй като лекуващият психиатър бил забранил тя да шофира около седмица след като й се направи тази инжекция, защото ставала много сънлива. Тези безспорни факти не могат да бъдат игнорирани, тъй като бащата на лицето е знаел за заболяването на своята дъщеря, бил е наясно с конкретните прояви на заболяването й, както и че след прием на медикамента „Зипадхера“ тя не следва да шофира. Въпреки това, обаче, не е взел мерки, за да обезпечи невъзможността дъщеря му да открие ключовете на лекия автомобил и да предприеме шофирането му. Безспорно, ако този родител бе проявил грижа и контрол върху поведението на своята дъщеря, той е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите, които дъщеря му е причинила. От изложеното, настоящият съдебен състав прави извод, че лицето, упражняващо надзор, е част от причинно-следствената връзка, тъй като, ако бащата беше възпрепятствал дъщеря си да шофира, то нямаше да настъпи ПТП. Действително лицето е било пълнолетно /на 28г. към датата на инцидента/, но от всички данни по делото се установи, че К. не е можела да дава обективна преценка на състоянието си и да бъде критична към него, както и не е могла да разбира необходимостта от провеждане на поддържащо лечение и да предприема съответните за него действия. Същевременно се установи, че К. е живеела в едно домакинство с родителите си, за нейното състояние се грижи баща й – той упражнява надзор – по негово настояване лекарите променят лечението на дъщеря му и тя от таблетки преминава на инжекции, той е този, който, знаейки състоянието на своята дъщеря, скрива ключовете от лекия автомобил след инжектиране на дъщеря му с медикамента, той е този, който общува с личния й психиатър и споделя, че му е трудно да се справя с нея /св. К./. Следователно той е лицето, упражняващо надзор по смисъла на чл. 47, ал.2 ЗЗД, поради което той носи и отговорност за нейното противоправно поведение. В заключение: Съдът приема, че ищецът, който носи доказателствената тежест, установи, че лицето, посочено в исковата молба, е извършило противоправно действие. Безспорно се установи, че същото не е виновно. В настоящия случай, обаче, противоправното поведение на извършителя автомобилист не може да бъде разглеждано изолирано, тъй като лицето, упражняващо надзор поема отговорността на неспособното лице. Налице е деликтна отговорност, поради което следва да бъде ангажирана отговорността и на застрахователя на „Гражданската отговорност“ на делинквента. Безспорно е, че деликтната отговорност на водача на процесното МПС е следвало задължително да бъде обезпечена чрез сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, но тя не е била обезпечена. Задължението на основание чл. 288, ал. 1 и ал. 2 КЗ (отм.) е вторично - произтича от задължението на делинквента да обезщети причинените вреди съгласно чл. 45 и сл. ЗЗД, поради което и отговорността на фонда покрива отговорността на прекия причинител на увреждането. Не се спори по делото, че в резултат на противоправното и виновно поведение на делинквента, ищецът е претърпял вреди, чието обезщетяване той претендира с исковата молба. Във връзка с доказване претенцията за неимуществени вреди пред първата инстанция е допусната и изслушана съдебно-медицинска експертиза, от заключението на която се установява, че ищецът е получил следните увреди: фрактури на 3-та и 4-та метакарпални (дланни) кости на лявата ръка; фрактура на стилоидния израстък на лява лакътна кост; охлузвания на дясното рамо и на лявото коляно; кръвонасядания на дясната лакътна област, на лявата подбедрица и на лявото ходило. Съгласно заключението получените фрактури на 3-та и 4-та дланни кости и фрактурата на стилоидния израстък на лява лакътна кост са причинили на пострадалия трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, в настоящия случай 3-4 месеца. Получените мекотъканни увреждания са причинили на ищеца временно разстройство на здравето неопасно за живота. От заключението се установява, че на пострадалия е извършена оперативна интервенция на 05.05.2015г. – открито наместване на счупената 3-та предкиткова кост и стабилизиране с метална плака, като след двудневен болничен престой е изписан и лечението е продължило амбулаторно с контролни прегледи, превръзки, предписан режим и обезболяващи лекарства. Вещото лице излага становище, че мекотъканните увреждания на ищеца са отзвучали окончателно за срок до 2 седмици, а счупените дланни кости са зараснали окончателно за срок до 35 дни, като за същия период е зараснало счупването на стилоидния израстък на лявата лакътна кост. Обяснява, че значително по-дълъг е бил възстановителния период, тъй като обемът и силата на захват на ръката се възстановява много бавно. Продължителността на лечебния и възстановителния период е определен от експерта за около 4 месеца. Докторът излага, че в първите 3-4 седмици след инцидента болките и страданията са били с по – интензивен характер, а извън посочения период са станали периодично явяващи се и са отзвучавали бързо след използване на аналгетици. В резултат на травматичното увреждане в продължение на първите два месеца пострадалият не е имал възможност да извършва трудова дейност с лявата ръка. Експертът обяснява, че от мекотъканните увреждания не са останали трайни белези, а счупените кости са зараснали, като движенията на лявата ръка и пръстите са възвърнали своя обем и сила на захват. Вещото лице излага становище, че металните остеосинтези се изваждат оперативно, но към датата на изготвяна на СМЕ липсват данни да са били извадени. По отношение претендираната от пострадалия сума за имуществени вреди, представляващи разходи за лечение, вещото лице изяснява, че по делото са приложение отчетни документи за извършена диагностика - 12 лв., за заплатени оперативни консумативи - заключваща плака - 800 лв. и за потребителска такса - 52, 20 лв., като същите са извършени в периода, когато ищецът е провел лечението на уврежданията от процесното ПТП. При обсъждане заключението на СМЕ, настоящият съдебен състав изцяло кредитира направените фактически изводи, тъй като експертизата е изготвена от компетентно лице, което е отговорило на всички релевантни въпроси и е извършило подробен анализ на събраните по делото медицински документи. Във връзка с доказване претенцията за неимуществени вреди пред първата инстанция е разпитан един свидетел. От показанията на свидетеля Е. Т. М. - майка на ищеца, съдът приема за установено, че след операцията синът й се е чувствал зле, изпитвал болки в ръката, която се е подувала, имал е и тежки охлузвания по краката и гърба. От разпита се установява, че пострадалият в продължение на шест месеца е бил неработоспособен, като тя му е помагала и се е грижила за него. От свидетелските показания се установява, че уврежданията са се отразили и на работата му, която е била свързана с физическо натоварване и работа с ръцете. Свидетелката споделя, че към момента синът й, все още, е много травмиран и вече не кара мотор. Въззивният състав изцяло кредитира показанията на свидетеля, тъй като същите не противоречат на останалите събрани по делото писмени доказателства. Свидетелката пресъздава свои лични възприятия от състоянието на своя син относно болките, които същият е изпитвал, трудностите, през които е преминал, страховете му и притесненията му. Настоящият съдебен състав отчита разпоредбата на чл. 172 от ГПК и възможната заинтересованост на свидетеля, но намира, че няма основание неговите показания да не бъдат кредитирани, тъй като безспорно лицата, които са най-близки на пострадалото лице и които са били непрекъснато до него след настъпване на произшествието имат най-пълна и точна представа за преживените от същото физически болки и страдания, както и за продължителността на възстановителния период. Ето защо, съдът кредитира изцяло показанията на свидетеля и счита, че същите следва да бъдат взети предвид, наред с всички останали събрани доказателства. По отношение претендираната от пострадалия сума за имуществени вреди, автоекспертът изяснява че стойността на разходите за ремонт на мотоциклета възлиза на 7793 лв. с ДДС, която стойност надвишава със 70% действителната му пазарна стойност, поради което приема, че в случая е налице тотална щета. При така установените обстоятелства съдът намира от правна страна следното: Размерът на обезщетението, което следва да бъде заплатено на ищеца от ответника, както повелява нормата на чл. 52 от ЗЗД, следва да бъде определен по справедливост. Размерът на претърпените от пострадалия болки, страдания и неудобства следва да се определи към датата на ПТП, необходимо е да се отчете и характера на увреждането, начина на извършването му, периода за пълното възстановяване, възрастта на пострадалото лице, причинените му неудобства и дискомфорт при социални контакти, наличието на негативни последици за пострадалото лице, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, имащи значение в конкретния случай. Настоящият съдебен състав съобрази посочените критерии, съдебната практика, високият нормативен максимум на застрахователно обезщетение, който е определил законодателят, икономическата обстановка в страната към релевантния момент и конкретно установените обстоятелства, а именно: получените от ищеца увреждания – множество мекотъканни увреждания и три фрактури, причинили му трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за период от 3-4 месеца, той се е нуждаел от чужда помощ в хигиенно-битово отношение, бил е зависим от своята майка, което безспорно е довело до неудобства в ежедневието му. Съдът съобрази и обстоятелството, че по време на болничния престой ищецът е претърпял и оперативна интервенция, което безспорно му е причинило притеснения и дискомфорт. Взе предвид, че в продължение на 2 месеца той не е могъл да извършва трудова дейност с лявата ръка, както и че в един продължителен период от време /122 дни/ пострадалият е бил в отпуск поради временна неработоспособност – обстоятелство, което безспорно се е отразило върху психо-емоционалното му състояние. Отчете и начина на получаването на увредите – удар от лек автомобил в момент, в който пострадалият е управлявал мотоциклет, което безспорно е било шок за него, който впоследствие е прераснал в емоционална травма и той е престанал да практикува своята голяма страст – моторите. Съобрази и младата възраст на ищеца – 30 години към датата на ПТП, която предполага активност и социален живот, докато ищецът в един продължителен период от време е бил в невъзможност да води пълноценен живот. С оглед на това, въззивният съд намира, че справедливият размер на обезщетение следва да бъде определен на 20 000лв., ведно със законната лихва от 05.05.2015г. до окончателното плащане. Тази сума ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца. Ответникът дължи и обезщетение за имуществени вреди, като по делото по безспорен начин се доказа причинната връзка между вредите и процесното ПТП. Ищецът е направил разходи за консумативи и разноски в болничното заведение. Претенцията е основателна за пълния предявен и доказан размер от 864.20лв. Основателна и доказана е претенцията за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба – щетите нанесени на мотоциклета, като претенцията следва да бъде уважена до размера претендиран с исковата молба, а именно 7649лв., доколкото съдът не може да се произнася свръх петитум. Или претенцията за обезщетение за имуществени вреди основателна за сумата в общ размер на 8513.20лв., ведно със законната лихва, считано от 02.05.2015г. до окончателното плащане. В заключение: Въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е неправилно и страда от пороците, посочени във въззивната жалба. При тези изводи въззивният състав следва да постанови решение, с което да отмени решението на СГС, с което е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата от 20 000лв., ведно със законната лихва, като въззивният съд постанови решение, с което да осъди Гаранционен фонд да заплати на Б. М. М. сумата от 20 000лв., ведно със законната лихва, считано от 02.05.2015г. до окончателното плащане. Решението на СГС следва да бъде отменено и в частта, в която изцяло е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, като въззивният съд постанови решение, с което да осъди Гаранционен фонд да заплати на Б. М. М. сумата от 8513, 20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.05.2015г. до окончателното плащане. Решението следва да бъде отменено и в частта, в която ищецът е осъден, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, да заплати на ответника разноски над размера на сумата от 272.63лв., съразмерно с отхвърлената част от претенциите. Ответното дружество следва да бъде осъдено, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 1140.53лв. Ответното дружество следва да бъде осъдено, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, да заплати на ищеца сумата от 633 лв. – разноски пред СГС и сумата от 444.21лв. – разноски пред САС или всичко разноски в размер на 1077.21 лв. Ответното дружество следва да бъде осъдено, на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв., да заплати на адв. Ц. В. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие в размер на по 3 314.75лв. /с ДДС/ пред СГС и САС или в общ размер от 6 629.50лв. /с ДДС/. Въззиваемият, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, дължи на жалбоподателя-ответник разноски в размер на 27.30лв. – юрисконкултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от претенцията /при определено от съда за база юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв./ Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав