Решение № 185 от 23.10.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 368/2024 г.

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Обжалвано е решение № 217, постановено на 28.05.2024 г. по гр.д. 41/2024 г. на Окръжен съд-Х., в частта му, с която е осъдена О.Х.- гр.Х. да заплати на А. С. К. сумата 16 000 лв. за обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от настъпила злополука в гр. Х. на 16.09.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.09.2023 г. до окончателното изплащане, както и в частта му за разноските, с която О. Х. е осъдена да заплати на ОС-Х. сумата 640 лв. за ДТ върху уважената част на иска и 308 лв. за разноски за вещо лице, както и е осъдена О. Х. да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“-гр.Х. по реда на чл. 38 от ЗА възнаграждение в размер на 2 208 лв. с включен в сумата ДДС. Обжалвано е и определение № 550/2.07.2024 г. по гр.д. № 41/2024 г. на ОС-Х., с което е оставена без уважение молба с вх. № 5544/7.06.2024 г. от О. Х. за изменение на решение № 217/28.05.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. Жалбоподателят О.Х.- гр.Х. моли решението в обжалваната негова част да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба от 6.06.2024 г., като бъдат отхвърлени предявените срещу О.та искове, евентуално, да бъде намален размерът на обезщетението за неимуществени вреди до справедлив размер. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва предявените искове като неоснователни. Жалбоподателят О.Х.- гр.Х. моли и определението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображенията, изложени в частната жалба от 9.07.2024 г. Претендира за присъждане на разноски. Ответницата по въззивната жалба и по частната жалба моли те да бъдат оставени без уважение като неоснователни по съображения, изложени в отговори, съответно, от 16.07.2024 г. и от 2.08.2024 г. Като ищца в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответната О. да й заплати обезщетение в размер на по 26 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради травматично увреждане фрактура на горния край на лявата раменна кост, получено при падането й на 16.09.2023 г. на тротоар на улица в гр. Х., стопанисван от ответника, настъпило поради спъване заради лошото му състояние – счупени, разместени и на места липсващи тротоарни плочки, ведно със законната лихва върху сумата от 16.09.2023 г. Претендира за присъждане на разноски. Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното: С подадената на 12.01.2024 г. искова молба ищцата твърди, че на 16.09.2023 г. около 0, 15 часа в гр. Х. се прибирала в дома си и вървейки по тротоара на ул.“Б.“ срещу №• на място, което било слабо осветено, стъпила и се спънала в счупени, разместени и на места липсващи тротоарни плочки, паднала на земята и ударила силно лявата си ръка, при което изпитала силна болка в областта на лявото си рамо, а ръката й застанала неподвижно и била като „разкачена“ от тялото й. Твърди, че била отведена от нейни близки в болницата в гр. Х. и при направената й рентгенография на лявата раменна става било установено травматично увреждане луксацио хумери синистра, палапаторна болезненост и ограничено движение в лявата раменна става. Твърди, че тъй като тя нямала здравни осигуровки лявата й ръка била само обездвижена с мека имобилизация и тя била освободена от болничното заведение. Твърди, че след прибирането си в къщи ръката започнала да я боли все по-силно, поради което на сутринта била откарана от нейни близки в болница в П., където била направена рентгенография на лявата й раменна става и тя показала, че е налице травматично увреждане фрактура на горния край на лявата раменна кост. Твърди, че в болничното заведение в гр. П. лявата й ръка била обездвижена, като ищцата следвало да носи мека имобилизация (митела) за период от 45 дни, и тъй като полученото увреждане не налагало нейната хоспитализация, тя била освободена и продължила лечението си и възстановяването си в домашни условия, като лекарите й дали препоръки за спазване на строг хигиенно-диетичен и охранителен режим, както и да не натоварва лявата си ръка и рамо. Твърди, че през първия един месец след инцидента изпитвала множество силни болки в областта на фрактурата, поради което й се налагало постоянно да приема обезболяващи и седативни медикаменти. Твърди, че тъй като лявата й ръка е била обездвижена, тя не можела да се обслужва сама, да се облича и съблича, да се къпе и да извършва всички свои битови и хигиенни нужди, поради което се нуждаела от помощта на своите близки. Твърди, че за проследяване на възстановяването й на 5.12.2023 г. отново потърсила медицинска помощ в болницата в гр. П., където при извършения преглед лекарите констатирали, че за нея все още са налице болка и ограничени движения в областта на лявото рамо, поради което тя била насочена към провеждане на физиотерапевтични процедури. Твърди, че лечебно-възстановителният период е продължил за срок от около три месеца и половина, като и към момента все още изпитва болки в областта на лявото си рамо при по-резки движения, вдигане на тежки и обемисти предмети, промени във времето и физическо натоварване. Твърди, че влошаването на здравословното й състояние в резултат на злополуката дало отражение и на психиката й, вследствие на изживения шок тя се оплаква от понижено настроение, тревожност, връщане към спомена за злополуката, изпитва затруднения на съня и вниманието, изпитва страх и несигурност, когато преминава около процесния тротоарен участък. Твърди, че тези неимуществени вреди тя е получила вследствие на това, че О. Х. не е изпълнила задължението си да ремонтира и поддържа конкретния пътен участък, тъй като тротоарите са част от пътното платно по смисъла на §6, т.7 от ДР на ЗДвП във вр. с §6, т.1 от ДР на ЗДвП. Твърди, че в чл.8, ал.3 от Закона за пътищата е предвидено, че общинските пътища са публична общинска собственост и понятието „обхват на пътя“ е законово определено в чл. 5, ал.2 от ЗП, а съгласно чл.19, ал.1, т.2 от ЗП пътищата-собственост на О.та се управляват от кметовете на съответните общини, което управление включва организиране, възлагане, финансиране и контрол на дейностите, свързани непосредствено и с управлението, ремонта и поддържането на пътищата съгласно чл.19, ал.2, т.3 от ЗП. Твърди, че в чл.31 от ЗП на О.та е вменено задължение да поддържа пътищата, което включва дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година съгласно §1, т.14 от ДР на ЗП. Твърди, че съгласно посочените законови разпоредби на О.та е вменено задължението да поддържа общинската пътна мрежа, в това число и тротоарите, в състояние, отговарящо на изискванията на движението, което означава отстраняване на всяка настъпила неизправност на настилката, създаваща опасност за здравето и телесния интегритет на пешеходците. Затова и на основание чл. 49 от ЗЗД претендира за присъждане на обезщетение в размер на 26 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди, дължимо от ответната О. Х. поради неспазване на задължението й да ремонтира и поддържа конкретния тротоар. Претендира и за присъждане на законна лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на деликта 16.09.2023 г. С отговора на исковата молба от 8.02.2024 г. ответната О. оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че ищцата не установява виновно поведение на служител на О.та или на лице, на което е възложена работа, доколкото не може по категоричен начин да се установи описаната в исковата молба фактическа обстановка. Заявява, че ищцата твърди, че мястото било слабо осветено, но точно на мястото на инцидента има улична лампа, която го осветява. Заявява, че на дата 16.09.2023 г. няма регистриран сигнал за проблем с уличното осветление в района на инцидента. Оспорва твърдението на ищцата за неосветеност на този участък. Заявява, че следва да се отчете и късния час, в който ищцата се е прибирала, което обосновава по-малка видимост. Оспорва причинната връзка относно получената травма, която е констатирана от МБАЛ-Х., и травмата, констатирана от УМБАЛ“С.Г.“-П., и счита, че те са различни по вид, като фрактурата, описана в рентгенографията от болницата в П. не може да е в причинна връзка с твърдяната травма от предната вечер, доколкото не се установява, че е получена при падането на ищцата в процесния ден и час. Заявява, че следва да се отчете, че и двете болници не са хоспитализирали ищцата. Оспорва изцяло посочените травми, както и болките и страданията, описани в исковата молба, доколкото ищцата не е била в такова тежко състояние, защото тя е освободена за домашно лечение от двете болници. Твърди, че описаните болки и страдания в исковата молба не съответстват на възстановителния период на получената по документи травма. Заявява, че не е доказано, че падането е осъществено точно на това място. Счита, че не е налице причинна връзка между настъпилата вреда и бездействие на О. Х., тъй като там, откъдето е преминала ищцата, не е било неосветено и тя е могла да прецени траекторията си на движение. С обжалваното съдебно решение окръжният съд посочва, че между страните няма спор, че вещта, довела до настъпване на инцидента, е общинска собственост-тротоар на улица „Б.“ в град Х., който съобразно чл.3, ал.3 от ЗП е местен общински път и О.та е законово задължена да поддържа улицата и тротоара към нея за нормалната им употреба по предназначение, в която насока са уредените изисквания към О.та в чл. 31 от ЗП и конкретно специфичното изискване именно О.та да осъществява изграждането, ремонтът и поддържането на тротоарите съгласно чл. 30, ал.4 от ЗП. Посочва, че отделно от тези особено уредени задължения на О.та за грижа към пътната инфраструктура, тя е обект и на общо вмененото й задължение по чл.11, ал.1 от ЗОбС – да управлява всички елементи на общинската собственост в интерес на населението в О.та съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Съдът приема за установено, че настъпилите вреди у ищцата са породени единствено и са пряка последица само от състоянието на вещта общинска собственост – тротоар на улица „Б.“. Съдът приема, че е установено мястото на инцидента и че настилката върху тротоара на това място е била сериозно компрометирана към 16.09.2023 г., като на значителна площ около мястото на инцидента плочки липсват, налице са значителни неравности, разместени плочки, както и три правоъгълни капаци, които се издигат на повърхността на неравния терен. Съдът посочва, че инцидентът е станало по време на сумрак, което пречи на цялостното възприемане на състоянието на тротоара от ищцата. Съдът посочва, че уличното осветление е работело, но не е осигурявало достатъчна осветеност на мястото на инцидента, тъй като уличната лампа се намира на стълб на отсрещния тротоар и същевременно наличието на дървета по компрометирания тротоар значително намалява потока светлина. Съдът преценява, че са налице два комплекса фактори, които са създавали опасност за пешеходците, като основният е описаното лошо състояние на тротоара, а вторичният е липсата на адекватно улично осветление на същия, които в своята съвкупност в случая правят движението на пешеходци там в значителна степен рисков. Съдът приема, че не е налице проявена небрежност от страна на ищцата, тъй като е нямала никакви индикации, които да изискват от нея по-внимателно движение в района на тази пешеходна зона или проява на особена бдителност. Изводът на съда е, че О. Х. не е изпълнила свои законово уредени задължения, което съставлява противоправно бездействие на нейни служители, работници и др., отговарящи за ремонта и поддържането на процесния тротоар, както и адекватното му осветяване, което е довело до неговата неизправност и като повредена вещ е предизвикала настъпилите вреди у ищцата, като и генериращата опасност отсечка от процесния тротоар не е била обезопасена или обозначена. Съдът намира, че установеното счупване е получено при описаното падане на ищцата на тротоара на улица „Б.“ в град Х., което е същото-обект на образното изследване и преглед в град П. предвид липсата на лекар в град Х. непосредствено при пристигането на ищцата в спешната помощ в града и това, че такъв щяло да има след два дни, което обстоятелство правилно е довело до откарването й в болницата в град П. поради тежкото й състояние, в която насока са показанията на свидетелите и приетата експертиза. Съдът приема за установено, че ищцата при падането си е получила установените телесни увреди, носила е имобилизация за 45 дни, като поради счупването е причинено затруднение в движението на горния крайник за повече от 30 дни, оздравителният процес не е завършил и до момента, налична е контрактура в лявата раменна става с болки и ограничени движение, които са пожизнени. Съдът приема за доказано, че около два месеца ищцата е била под интензивни грижи на свои близки поради невъзможността да се обслужва и да върши обичайните си домакински и други задължения, като непосредствено след инцидента тя е изпитвала силни болки на увреденото място, останала е без лекарска намеса в град Х., което допълнително е засилило отрицателните й емоции и негативни очаквания за здравето й, тя и понастоящем изпитва болки и е в невъзможност да осъществява пълно движение с лявата ръка поради контрактура в лявата раменна става, която е пожизнена, и те й пречат да живее нормално, да осъществява обичайните преди травмата дейности, водят до напасване на поведението й спрямо тези увреди. Съдът приема за установено, че тези последици са плод и на непровеждането на активно лечение и рехабилитация от страна на пострадалата, в която насока са заключението на експертизата и показанията на свидетелите. Съдът намира, че като цяло процесният инцидент е довел до отрицателна модификация на живота на ищцата в здравословен и социален план, която ще го определя и занапред. Затова съдът преценява, че адекватният размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД е 20 000 лв. Освен това съдът приема, че са налице допълнителни, последващи фактори, които касаят липсата на пълно възстановяване на здравето на ищцата – пожизнената невъзможност за пълно движение и болки при движение в лявата раменна става, а именно непровеждането на активно лечение и на каквато и да е рехабилитация от страна на пострадалата по причини изцяло зависещи от нея – липса на пари и нежелание за рехабилитация според показанията на свидетелите. Затова съдът приема, че неимуществените вреди са функция и на действията на самата пострадала, поради което следва обезщетението от 20 000 лв. да се намали с 20% или с 4 000 лв., поради което присъждан на ищцата обезщетение в размер на 16 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 16.09.2024 г. С решението съдът приема, че следва О.та да бъде осъдена да заплати на адвокатското дружество, осъществяващо защитата на ищцата, възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА във вр. с чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и §2а от ДР от нея във вр. с чл.66 от ЗДДС в размер на 2 208 лв. с включен ДДС предвид регистрацията на дружеството. С подадената на 7.06.2024 г. молба ответната О. моли решението да бъде изменено в частта му за разноските. Заявява, че съдът не излага мотиви относно неприложимост на решението по дело С-438/22 на СЕС. Заявява, че делото не може да се приеме да е с правна сложност и да са налице процесуални действия, което да са с изключителна сложност, поради което счита, че съдът следва да приложи решението на СЕС и че не са налице основания за възлагане в тежест на О.та на пълен размер на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Счита, че с оглед даденото от СЕС с посоченото решение тълкуване относно възможността националните съдилища да определят разноски под минимални предвидените в Наредбата следва да се намали адвокатският хонорар при отчитане на всички обстоятелства, касаещи фактическата и правна сложност на делото, както и обема на осъщественото процесуално представителство. Заявява, че съдът не излага мотиви в решението си и по отношение на дължимото ДДС. Позовава се на решението от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 та СЕС и заявява, че в случая §2а от ДР на Наредбата противоречи на чл.78, ал.1, б.“а“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2016 г., както и на принципа на данъчен неутралитет, присъщ на общата система на ДДС в рамките на Европейския съюз. Заявява, че при констатираното противоречие на българска правна норма с тази на Директива 2006/112/ЕО националният съдия е длъжен да остави неприложена вътрешната правна норма, която противоречи на общностната норма. Затова твърди, че при присъждане на разноските не следва да се включва начисления ДДС, който съгласно разясненията, дадени в посочените решения по дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, не е дължим и не е неразделна част от адвокатското възнаграждение, а е косвен данък върху определената данъчна основа. Затова моли решението да бъде изменено в частта за разноските, като съдът присъди разноски в размер, определен съгласно НЗПП, в който размер да не се начислява ДДС. С отговора на молбата по чл.248, ал.1 от ГПК от 20.06.2024 г. от адвокат А. М. като пълномощник на ищцата е взето становище за неоснователност на молбата. Заявено е, че е неоснователно твърдението, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, след като са проведени две открити съдебни заседания, разпитани са двама свидетели, изслушана и приета е СМЕ. Заявено е, че е неоснователно и искането за приложение на решението по дело С- 438/22 на СЕС, защото това решение не е задължително за българските съдилища, а в обратния смисъл има други решения на СЕС със същата степен и сила, като например решение от 21.12.2023 г. по дело С-333/21. Посочва, че в случая Наредбата ориентира страните по договора за правна защита и съдействие (адвокат и клиент), а също така и съда, какви са възнагражденията за съответния вид работа. Счита, че с постановеното от окръжния съд решение адвокатското възнаграждение е определено законосъобразно и е съобразено с материалния интерес, както и с фактическата и правна сложност на делото, поради което не следва да бъде редуцирано. Заявява, че са неоснователни и възраженията на ответника относно дължимото ДДС върху определеното от съда адвокатско възнаграждение, като в тази насока съдебната практика на ВКС (с конкретно посочени определения) е постоянна и непротиворечива, като се приема, че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА се овъзмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по смисъла на чл.2, т.1 във вр. с чл. 8 от ЗДДС, като предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал.1 от ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС, поради което при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА във вр. с §2а от Наредбата следва да включва ДДС. Заявено е, че в случая предоставените от процесуалния представител-адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е определено от съда по предвидения в чл.38, ал.2 от ЗА ред. Затова моли да бъде оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските. С обжалваното определение от 2.07.2024 г. окръжният съд приема, че делото не е с висока правна и фактическа сложност, а е с обичайната сложност за спор като настоящия. Съдът отчита извършените процесуални действия от процесуалния представител на ищцата – изготвяне и подаване на искова молба, явяване в две открити съдебни заседания, представяне на подробна писмена защита. Затова съдът намира, че няма основания за изменение на решението в частта на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът посочва, че съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 438/22 съдът не е задължен да се съобразява с минималните възнаграждения, предвидени в наредбата, но с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия, материалния интерес и при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда не е налице основание за присъждане на възнаграждение в по-нисък размер, защото сумата от 1840 лв. или 2208 лв. с ДДС не се явява прекомерна. Съдът приема за неоснователно и възражението по отношение на дължимия ДДС, начислен върху определеното възнаграждение. Съгласно нормата на §2а от ЗР на Наредбата, която предвижда, че за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, съдът приема, че размерите на минималните възнаграждения по наредбата при регистриран по ЗДДС адвокат се явяват данъчна основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в случая процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на дължимото на адвоката възнаграждение включва ДДС. Съдът намира, че разпоредбата не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което тя не противоречи на постановките на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 относно общата система на ДДС. Съдът посочва, че в случая е ирелевантно и обстоятелството, че възнаграждението се дължи не от представляваната страна, а от насрещната страна, с оглед нормата на чл. 26, ал.2 от ЗДДС и изхода на спора, като доставката попада в кръга на облагаемите с ДДС доставки по чл.2, т.1 от ЗДДС при безспорност на факта, че предоставилият услугата адвокат се явява данъчно задължено лице по ЗДДС. Съдът посочва, че ако се приеме противното, регистрираните по ЗДДС адвокати се поставят в по-неблагоприятно положение от нерегистрираните по ЗДДС, тъй като с изплащането на ДДС ще получат с 20% по-малко по размер адвокатско възнаграждение. Затова окръжният съд оставя без уважение молбата на ответната О. за изменение на решението в частта за разноските. С подадената на 6.06.2024 г. въззивна жалба О. Х. твърди, че решението е неправилно в частта му, с която исковете са уважени. Твърди, че е неправилен изводът на съда, че е безспорно установена причинно- следствената връзка между настъпилия инцидент и вредата на ищцата. Заявява, че ищцата твърди, че е получила травмата на 16.09.2023 г., като при първата рентгенография не е установено счупване, а тя е първичното доказателство за това дали има счупване. Заявява, че изложените от съда доводи на база свидетелски показания, че на ищцата бил даден друг диск, не могат да обосноват основателност на иска и наличие на причинно-следствена връзка между инцидента и вредата, тъй като със свидетелски показания не могат да се оборват официални доказателства, а дискът от рентгенографията е именно такъв. Твърди, че съдът е следвало да прецени и свидетелските показания в тази насока, доколкото това се установява от роднини на ищцата. Твърди, че са неправилни и доводите на съда за това, че тъй като нямало ортопед на процесната дата ищцата трябвало да чака още два дни, които мотиви са формирани на база отново на свидетелски показания на роднини на ищцата. Заявява, че е ноторно известно, че в МБАЛ-Х. има ортопедично отделение, което предлага 24-часово наблюдение, като ако ищцата се е нуждаела от спешна ортопедична помощ е нямало пречка да я получи, поради което изложените доводи на съда за болките и страданията, които още два дни е следвало да търпи ищцата, са неправилни. Твърди, че следва да се отчете и фактът, че ищцата не е хоспитализирана нито в болницата в Х., нито в болницата в П.. Твърди, че причинно-следствената връзка не е доказана и по отношение на втората рентгенография, която е направена в болницата в П., защото инцидентът е настъпил на 16.09.2023 г. и от направената рентгенография в болницата в Х. не е установено такава травма, а тя се установява едва на следващия ден в болницата в гр. П., което обстоятелство прекъсва причинната връзка между инцидента и вредата, тъй като има безспорно доказателство по делото (разчитане на рентгенография) за неналичие на такава травма и с оглед на това не може да се направи категоричен извод за настъпилия инцидент. Заявява, че първичното доказателство е рентгенографията в гр.Х., която не установява счупване, като именно това е първичният документ, който се явява първи по ред след евентуално настъпилия инцидент и в него не може да се установи, че ищцата е с такъв вид счупване. Счита затова, че от представените доказателства не може да се направи категоричен извод за ангажиране на отговорността на О. Х., доколкото писмените доказателства не удостоверяват еднозначно твърдения от ищцата за настъпил инцидент, както и че увреждането е настъпило по описания от ищцата начин. Заявява още, че за определяне на справедливото обезщетение като размер съдът не е съобразил и обстоятелството, че ищцата не е хоспитализирана нито в град Х., нито в град П., а е освободена за домашно лечение. Заявява, че съдът излага мотиви относно намаляване на размера на обезщетението, но с оглед доказателствата по делото жалбоподателят счита определеното обезщетение за прекалено високо и несъразмерно на получената евентуално травма. Твърди, че са неправилни и съображенията на окръжния съд относно осветеността на процесния участък. Счита, че по делото са представени доказателства за липса на проблем с уличното осветление. Заявява, че изложените доводи от съда за това, че дърветата пречели на светлината, са ирелевантни, доколкото по делото не е установено, че уличното осветление и по-конкретно точно тази улична лампа е с недостатъчна осветеност. Заявява, че доколкото ищцата твърди това, то е в нейна доказателствена тежест да установи това обстоятелство. Заявява, че в процеса са представени официални документи относно липса на проблем с осветлението, поради което изводите на съда в тази насока са неправилни, доколкото те са базирани на свидетелски показания. Счита, че официални документи, представени по делото, не следва да бъдат оборвани на база свидетелски показания и то от свидетелски показания на роднини. Затова моли решението на окръжния съд да бъде отменено или, евентуално, да бъде изменено в частта за претърпените вреди, тъй като присъдените не съответстват на претърпените болки вследствие на падането. С отговора на въззивната жалба от ответницата по нея се възразява, че в хода на съдебното дирене са събрани достатъчно убедителни доказателства, с които всички твърдения на ищцата, направени в исковата молба, са доказани. Заявява, че причинно-следствената връзка между получените от ищцата наранявания и процесния инцидент е доказана и от заключението на СМЕ. Заявява, че обстоятелството, че на ищцата в болницата в Х. й е даден диск на друг пациент, не променя факта, че именно на 16.09.2023 г. пострадалата е получила описаната в СМЕ луксация на дясната раменна става. Заявява, че в заключението на СМЕ е посочено, че извършеното в болницата в Х. образно изследване е без разчитане, което обстоятелство свидетелства, че поради късния час не е имало рентгенолог, който да извърши разчитането. Заявено е, че ищцата е от ромски произход, без платени здравни осигуровки и към нея е проявена дискриминация от лекуващите я лекари. Заявява, че хронологията на събитията напълно съвпада с изложеното в исковата молба и с представените по делото писмени доказателства, както и с показанията на разпитаните по делото свидетели. Заявява, че е видно от представените лист за преглед на пациент от 16.09.2023 г. от болницата в Х. и лист на преглед на пациент от 16.09.2023 г. от болницата в П., че посещавайки двете медицински заведения на ищцата са направени едни и същи образни изследвания на едни и същи места от тялото й, а именно областта на дясната й раменна става. Заявява, че правилно окръжният съд е посочил, че е логично ищцата да потърси лекарска помощ в П., за да не се налага да чака два дни до пристигането на специалист в болницата в Х.. Твърди, че е неоснователно и оплакването, че не е отчетена липсата на хоспитализация на ищцата в двете болници, тъй като в случая поради характера на травмата на ищцата е предписано консервативно лечение с поставяне на обездвижващо изделие „митела“, поради което обстоятелството, че ищцата не е била хоспитализирана, не свидетелства полученото от нея нараняване да не е изключително сериозно, като то е довело до пожизнено увреждане на здравословното й състояние. Посочва, че полученото от ищцата увреждане не е констатирано на следващия ден, а още на същия ден 16.09.2023 г. само няколко часа след злополуката и не е налице твърдяното от ответника прекъсване на причинно-следствената връзка между злополуката и травмата, получена от ищцата. Твърди, че твърденията на ответника, че първичното доказателство била рентгенографията, извършена в болницата в Х., от която нямало данни за фрактура и луксация, са голословни, тъй като въпросната рентгенография не е разчетена, но от нея не се потвърждава с категоричност, че ищцата не е получила фрактура в областта на дясната си раменна става. Относно оплакванията на жалбоподателя за завишен размер на обезщетението твърди, че окръжният съд го е определил на 20 000 лв. и той не е прекомерен, като е съобразил неположеното от ищцата раздвижване и рехабилитация и е намалил обезщетението с 20% до 16 000 лв. Посочва, че при определянето на размер на обезщетението съдът трябва да вземе предвид и инфлацията в страната и икономическата обстановка в страната. Затова моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. С подадената на 9.07.2024 г. частна жалба против определението на окръжния съд от 2.07.2024 г. О.та-жалбоподател твърди, че то е неправилно, като излага съображения, идентични на посочените в молбата от 7.06.2024 г. С отговора от 2.08.2024 г. на частната жалба е заявено от адвокат А. М. като пълномощник-адвокат на ищцата, че частната жалба е неоснователна, като са изложени съображения, идентични на посочените в отговора на молбата за изменение на решението в частта му за разноските, подаден до окръжния съд на 20.06.2024 г. Изложени са нови съображения относно искане на представител на О.та за спиране на производството до приключване на спора, повдигнат по преюдициално запитване до СЕС, каквото искане за спиране обаче по настоящото дело не е било заявявано. Посочено е, че дело С- 744/2023 на СЕС, образувано по преюдициално запитване дали се дължи ДДС върху възнаграждението на адвокат, предоставил безплатна правна помощ, няма значение за правилното решаване на настоящия правен спор по същество. Изложени са нови съображения и относно искането на жалбоподателя адвокатското възнаграждение да се определи съобразно НЗПП. Посочено е, че правната помощ по този закон съгласно чл.2 и чл. 4 от него се финансира от държавата, поради което фиксираните в НЗПП размери на адвокатските възнаграждения се различават от посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Заявено е, че определянето и присъждането на адвокатски възнаграждения по НЗПП и по Наредба №1/2004 г. касае съвсем различни производства и хипотези, поради което присъждането на адвокатско възнаграждение по НЗПП е неприложимо в настоящото производство. Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Нормата на чл.49 от ЗЗД урежда гаранционно- обезпечителната отговорност на всеки един възложител на работа за вреди от действия на служителите, които я изпълняват. За ангажиране на отговорност на възложителя при условията на тази разпоредба следва служителите при или по повод на възложената им работа да са осъществили виновни противоправни действия, от които да са настъпили вреди, като в тежест на ищцата е да установи наличие на елементите на непозволеното увреждане, а именно деяние (действие или бездействие), вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Ищцата твърди, че на 16.09.2023 г. тя е претърпяла описания в исковата молба инцидент – спънала се в счупените, разместени и на места липсващи тротоарни плочки на улица „Б.“ в град Х., паднала и получила травматично увреждане фрактура на горния край на лявата раменна кост. Няма спор между страните, че този тротоар е част от пътен участък в града, чието изграждане, ремонт и поддържане е задължение на ответната О. Х.. Няма спор, че ответната О. носи задължението за поддръжката на този тротоар в безопасно за пешеходците състояние. Това задължение е установено за ответната О. съгласно нормите на чл.11, ал.1 от ЗОбС, чл.8, ал.3 от Закона за пътищата, §1, т.1 и §1, т.6 от ДР на ЗДвП, чл.19, ал.1, т.2 и чл. 19, ал.2, т.3 от ЗП и чл.31 от ЗП. Съответно, по начало няма спор, че О.та носи отговорност за неподдържане на тротоара на мястото, където е паднала ищцата и което падане ищцата твърди да е довело до настъпване на вреди за нея. Също така по начало няма спор и че поведение, изразяващо се в бездействие на работници и служители, на които ответната О. е възложила работата по поддържането на тротоарите в града, да изпълнят своите задължения е противоправно. Спори се между страните дали е основателно твърдението на ищцата, че е паднала на посоченото в исковата молба място поради лошо състояние на тротоара и от това е настъпило травматичното увреждане, от което да са настъпили за нея посочените в исковата молба неимуществени вреди. Следва да се посочи, че в началната част на исковата молба при описанието на обстоятелствата, при които е станало падането, ищцата посочва слаба осветеност на мястото, но в исковата молба не е заявено тя да претендира неимуществените вреди да са настъпили и поради лошо осветление, а претендира те да са настъпили за нея поради неизпълнение от О.та на задължението си да ремонтира и поддържа конкретния пътен участък-тротоар, включващо и отстраняване на всяка настъпила неизправност на настилката, която създава опасност за здравето и телесния интегритет на пешеходците. Ясно е заявено, че затова и на основание чл. 49 от ЗЗД за ищцата е налице правен интерес да претендира по съдебен ред за изплащане на обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди вследствие на процесния инцидент пряко от О. Х. поради неспазване на задължението й да ремонтира и поддържа конкретния тротоар в гр. Х. на улица „Б.“. От ответната О. в хода на цялото производство пред окръжния съд възражение за съпричиняване от страна на ищцата на инцидента, респективно на търпените от него вреди, не е заявявано нито с оглед движение на пешеходката при недостатъчно внимание през нощта, нито поради непровеждане на рехабилитация. При тези обстоятелства доводите относно осветеността на мястото във въззивната жалба са без правно значение за разглеждания спор, а съществено е какво е било състоянието на тротоара, там ли е паднала ищцата и дали така са й били причинени вреди. Следва да се отбележи и че от ответната О. не се оспорва лошото състояние на тротоара, а именно че на него има участък, който е със счупени, разместени и липсващи тротоарни плочки, както и не се твърди от О.та този участък поне да е бил сигнализиран с цел обезопасяването му. О.та дължи да поддържа тротоарите в град Х. в състояние, при което гражданите да могат да се придвижват безопасно по тях, включително, особено и през нощта, поради което нейната отговорност следва да бъде ангажирана когато е налице неподдържане на тротоара в изправно състояние, по начин, който да предотврати инцидент – спъване и падане. Ищцата твърди в исковата молба, че инцидентът е настъпил на 16.09.2023 г. около 0, 15 часа при прибирането й към къщи. Видно от показанията на свидетеля А.Г.К., съпруг на ищцата, разпитан в съдебното заседание на окръжния съд на 18.03.2024 г., съпругата му паднала на тротоара и се ударила на лявото си рамо, инцидентът станал през септември миналата година към 17 часа, било сумрак, тротоарът бил развален, имало показани корени на дърво, ударила се в камък или в корените на дървото, закарали я до „Бърза помощ“, направили й снимка, нямало лекар да й обездвижи ръката, дали им грешен диск от счупване на ръката на друг човек, на другия ден отишли в П., там лекарите установили, че тя има счупване в областта на рамото, изписали й една „торбичка“ да носи. Видно от показанията на свидетелката Г.А. К., дъщеря на ищцата, разпитана също в съдебното заседание на окръжния съд на 18.03.2024 г., инцидентът станал на 15.09.2023 г., не било много тъмно, било петък вечер, баща й се обадил да отиде, защото майка й е паднала, майка й била паднала като умряла, казала й, че е паднала по дърветата, по тези камъни, спънала се и паднала, тротоарът на мястото няма равни плочки, били разтурени, отишли в болницата, там й направили снимка и им казали, че няма лекар и в понеделник ще я гипсират, ищцата имала силни болки и не можела да стои до понеделник, те я завели в болница в П., там й направили преглед и казали, че не може да се гипсира, тъй като е ключицата на рамото, изписали една „чанта“ да носи. Видно от представения от ищцата в копие с исковата молба лист за преглед на пациент от „МБАЛ- Х.“АД (л.13 от досието на делото на ОД), ищцата е постъпила на 16.09.2023 г. в 0, 30 часа и е напуснала на същата дата в 0, 40 часа, направено е рентгенографско изследване, посочено е като обективно състояние в листа „Крайници-луксацио хумери синистра, палпаторна болезненост и ограничено движение в раменната става“. Видно от представеното също в копие с исковата молба искане за образна диагностика от 16.09.2023 г. (л.14), то е за лява рентгенография на раменна става. Видно от представения от ищцата в копие с исковата молба лист за преглед на пациент от УМБАЛ „С.Г.“ЕАД (л.16), ищцата е постъпила на 16.09.2023 г. в 7, 44 часа и е напуснала на същата дата в 8, 39 часа, като обективно състояние е посочено „болка и огр.движения“, като изследвания са посочени лицева графия на лява раменна става, установена е фрактура през хирургичната шийка на хумерус, със слаба сянка през големия туберкулум, заключението е „Фрактура на проксимален хумерус“, като терапия е посочена „Имобилизация за 45 дни, покой, към личен лекар“. Видно от представения в копие с исковата молба резултат от образно-диагностично изследване от отделение по образна диагностика на УМБАЛ“С.Г.“ЕАД-П., при направената лицева графия на лява раменна става е установена фрактура през хирургичната шийка на хумерус, със слаба сянка през големия губеркулум, заключението е „Фрактура на проксимален хумерус“. Видно от заключението на СМЕ от 15.03.2024 г., изготвено от вещото лице д-р Х.Е., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 29.04.2024 г., в листа за преглед в болницата в Х. е посочено изкълчване на раменна става, а образното изследване е без разчитане, в листа за преглед в болницата в П. е посочено счупване на горния край на раменната кост и в рентгеновата снимка е посочено счупване в близкия край на лява раменна кост, получените телесни увреждания от ищцата при инцидента са счупване на горния край на раменната кост и контрактура на ставата, счупването на лявата раменна кост е в пряка причинна връзка с падането на 15.09.2023 г. Установява се следователно непротиворечиво и в логична последователност от свидетелските показания, от посочените медицински документи и от заключението на вещото лице, че ищцата е паднала на тротоар в град Х. поради лошо състояние на плочките, ударила си е лявото рамо, при което й е причинено изкълчване на раменната става според прегледа в болницата в Х. от 0, 30 часа до 0, 40 часа на 16.09.2023 г., но без разчитане на образното изследване, която увреда е установена при прегледа в болницата в П. от 7, 44 часа до 8, 39 часа на 16.09.2023 г. въз основа на резултата от рентгенографията като фрактура-счупване в близкия край на лява раменна кост. Без правно значение е в случая каква е причината няколко часа след прегледа в болницата в Х. ищцата да бъде закарана от своите близки в П. и прегледана в болницата там. Установено е и при двата прегледа наличие на травма на лявото рамо, която травма при прегледа в болницата в П. е прецизно установена като счупване на лява раменна кост. Установява се следователно, че настъпилият инцидент падане на ищцата на тротоара се дължи на лошото му състояние поради неподдържането му в изправно състояние, за което О.та носи отговорност поради бездействие на нейни работници и служители, съответно, тя носи отговорност и за дължимо обезщетение за непозволено увреждане. Налице е следователно виновно противоправно бездействие на работници и служители на ответната О., в резултат на което за ищцата са настъпили неимуществени вреди (търпените при и след инцидента болки, неудобства и страдания), - които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждащото деяние и за които затова съгласно разпоредбата на чл. 51, ал.1 от ЗЗД от О.та се дължи обезщетението при деликт. Установява се следователно и от настоящата съдебна инстанция, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на ответната О. по реда на чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД и за присъждане на обезщетения в нейна тежест и в полза на ищцата, респективно, с присъждане на лихви по реда на чл. 86, ал.1 от ЗЗД, както правилно е приел окръжният съд. Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя по справедливост и да възмездява претърпените от пострадалата болки, страдания и неудобства. Несъмнено е, че ищцата вследствие на полученото при падането счупване е понесла силни болки и страдания, както и че болките са търпени в продължителен период след това. Видно от показанията на свидетелите А.К. и Г. К., след падането ищцата умирала от болки, плачела, не можела да търпи болките, в болницата в П. предписали ищцата да носи една „торбичка“/“чанта“, с нея стояла 45 дни, мястото не можело да се гипсира, била без гипс, и сега има болки, не й е оздравяла ръката, помагали й за домашната работа и за къпане, ищцата и досега не може да се оправя сама, помагат й съпругът й и дъщеря й, болките от тогава не спират, дали й мехлем да се маже, ищцата не може да върши вече домакинската работа, дъщеря й била при нея два месеца като придружител, съпругът й също, тя не можела да се мие, не може да готви, да пере, не можела да спи, не може да си мърда ръката, децата на свидетелката придружавали ищцата навън и до тоалетната, сега ръката още я боли, взела сама да се оправя, но все още се оплаква, мажат я с „Диклак“, страхува се да ходи, не може да си вдигне изобщо ръката, вдига я до нивото на гърдите. Видно от заключението на СМЕ от 15.03.2024 г., изготвено от д-р Е., лечението при ищцата се изразява в носене на превръзка през рамото за 45 дни, причинено й е затруднение в движението на лявата ръка за срок по-голям от 30 дни, възстановителният процес при ищцата продължава и към момента, налице е контрактура на лявата раменна става с болки и ограничени движения в ставата, тези последици ще останат пожизнено, травмата е лекувана с пасивен покой, чрез поставяне на ръката в Митела (платнена превръзка през рамото), не е провеждана рехабилитация, не е провеждано активно оперативно лечение, трайно негативните последици от счупването се дължат и на факта, че не е провеждано активно лечение и рехабилитация. Видно от обясненията на вещото лице д-р Е. в съдебното заседание на окръжния съд на 29.04.2024 г., след лечението ищцата в момента е с контрактура на ставата, т.е. не е възстановена функцията на ръката, зараснала е, но е с контрактура, контрактура означава уплътняване на мускулите и сухожилията и те не могат да извършват пълноценно функцията по движение, нямат нужната еластичност и сила, поради което съответната става остава в едно принудително положение, от което не може да излезе напълно, има едно ограничение в една стационарна позиция, това е необратимо състояние. Установява се следователно, че в случая на ищцата е причинена тежка и много болезнена физическа увреда, а именно счупване на горния край на раменната кост, съответно, и контрактура на ставата. Тя н е е претърпяла операция, но ръката й е била обездвижена за период от 45 дни, през което време не е могла да се грижи за своите нужди и е била подпомагана от близките си, била е и изплашена. Ищцата поради вида на травмата е търпяла силни болки и значителни неудобства в битов план за този период от 45 дни. Движението на ръката й и след изтичането на този период не е напълно възстановено, заради контрактурата на лявата раменна става болките и ограничените движения в ставата ще останат пожизнено. Тъй като полученото увреждане е необратимо, състоянието на ищцата не само не е позволявало, но и няма да позволява и занапред тя да възстанови предишния си начин на живот, тъй като движенията й са и ще останат трайно затруднени и болезнени. Ищцата (родена на 7.05.1956 г.) към момента на инцидента е била на 67 години, на възраст, при която физическите и психологическите страдания се превъзмогват по-трудно. Затова и общественото разбиране за справедливост изисква толкова тежко и необратимо страдание да бъде обезщетено надлежно, с по-висок размер на обезщетение, като с оглед на икономическата конюнктура в страната няма основания да се приеме, че обезщетението следва да бъде в нисък размер. Взимайки предвид характера на деянието (неизпълнение на задължението за поддържане на тротоарната настилка в изправно състояние, довело до причиняване на тежко физическо увреждане на пострадалата под формата на една средна телесна повреда), степента на увреждането (причинени силни физически болки и страдания и обездвижване за период от около 45 дни, продължаващи болки, ненастъпило и невъзможно да настъпи пълно възстановяване на движенията на лявата раменна става), последиците от деянието (силни болки, обездвижване, сериозен дискомфорт, невъзможност за самостоятелно обслужване в период от около 45 дни, силен стрес, трайно и необратимо влошаване на качеството на живот), следва да се приеме, че е справедливо при условията на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за ищцата поне в размер на 16 000 лв., както е определил окръжният съд (въззивна жалба от ищцата не е подадена). Неоснователно е следователно оплакването на жалбоподателя-О., че размерът на обезщетението е завишен. Следва да се отбележи, че окръжният съд не е взимал предвид при определянето на размера на обезщетението болките и страданията да са търпени от ищцата още два дни след прегледа в болницата в Х. без лечение, този времеви период е посочен само в контекста на свидетелските показания защо ищцата е закарана в болницата в П. от нейните близки, като по делото е ясно и конкретно установено, че прегледите в двете болници са извършени в разстояние от няколко часа, съответно, ищцата е търпяла силните болки именно във времето веднага след получаването на травмата. С решението на окръжния съд е присъдена в тежест на О.та и в полза на адвокатското дружество „Г. и М.“ по реда на чл. 38 от ЗА сумата 2 208 лв. за възнаграждение с включен в сумата ДДС. С обжалваното определение от 2.07.2024 г. окръжният съд е отказал да измени решението в тази негова част по молбата на ответната О. от 7.06.2024 г. Несъмнено е, че при определянето на това възнаграждение окръжният съд е изчислил сумата съобразно нормата на чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и при съобразяване с нормата на §2а от ДР на същата Наредба (1300 лв. плюс 9% от 6000лв. или 1840 лв. плюс 20% от 1840 лв. или 368 лв.) общо на 2 208 лв. Основателен е доводът на О.та като молител, сега частен жалбоподател, че съдът не следва да се ръководи от посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения, а да извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото. Следва да бъде съобразено посоченото от жалбоподателя решение на СЕС по дело С- 438/22. Съдът несъмнено е длъжен да се съобрази с решението по дело С- 438/22 на СЕС от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредбата, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101, §1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. В определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК е посочено, че съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г. приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, §1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Със същото определение е посочено, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При тези обстоятелства Наредбата може да бъде разглеждана само като ориентир при определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА. Доводът на частния жалбоподател, че делото е без фактическа и правна сложност, е по начало основателен. Следва да се вземе предвид, както правилно е посочил и окръжният съд, че следва при определянето на адвокатското възнаграждение от съда по реда на чл.38, ал.2 от ЗА да се зачита и принципа на достойно заплащане на адвокатския труд. В случая при защитата на ищцата освен изготвянето на исковата молба, ангажирането и събирането на съответните доказателства, е осъществено процесуалното представителство в двете съдебни заседание и е представена подробна писмена защита. При преценка на тези обстоятелства следва да се приеме, че размер на адвокатско възнаграждение 2 208 лв. е справедлив, като в случая той е дори занижен. Действително, при определянето на този размер са събрани сумите 1 840 лв. (с оглед уважения иск за размер 16 000 лв.) и сумата- добавка от 368 лв. за ДДС, но следва да се отчете, че тъй като Наредбата в нейната цялост (включително §2а от ДР) не е обвързваща за съда при определянето на адвокатското възнаграждение по изложените по-горе съображения, то съдът сега намира, че именно поне сумата 2 208 лв. е адекватно за случая възнаграждение, поради което въпросът дали се дължи ДДС върху възнаграждението на адвокат, предоставил безплатна правна помощ, не е от съществено значение. Неоснователно е искането на частния жалбоподател възнаграждението за адвоката при условията на чл.38, ал.2 от ЗА да се определя в размер съгласно НЗПП. Адвокатското възнаграждение в случая се дължи съгласно нормата на чл. 78, ал.1 от ГПК, а не съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.8 от ГПК. Нормите на Закона за правната помощ са приложими за случаите, които този закон урежда, като независимо, че правната помощ се осъществява от адвокати, тя се финансира от държавата. В случая защитата на ищцата несъмнено не се финансира от държавата, а безплатната правна помощ й се предоставя като на материално затруднено лице от адвоката съгласно договор между страната по делото и адвокатското дружество, поради което разпоредбите на Закона за правната помощ не намират приложение. Само за пълнота следва да се посочи, че не може да се приеме за основателна тезата на жалбоподателя за недължимост на ДДС поради противоречие на §2а от ДР на Наредбата с нормата на чл.78, ал.1, б.“а“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2016 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, във връзка с нейното тълкуване, дадено с решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, съгласно което не е допустима национална правна уредба, по силата на която ДДС се счита за неразделна част от възнагражденията за регистрираните адвокати, ако в резултат на това тези възнаграждения подлежат на двойно облагане с ДДС, а в случая не се поставя въпрос за двойно данъчно облагане с ДДС и няма основание въз основа на това решение да се изключва дължимостта на ДДС за осъществена правна услуга. Разпоредбата не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което няма противоречие с постановките на посочената Директива. Следва още само да се посочи, че правната помощ по чл.38, ал.1 от ЗА не е безвъзмездна доставка на услуга, тъй като отношенията между адвоката и лице от посочените в чл.38, ал.1 от ЗА се уреждат с договор, в който изрично страните се договарят, че това лице не заплаща на адвоката възнаграждение, но то ще се плати от другата страна при условията на чл.38, ал.2 от ЗА, ако искът бъде уважен, и в размер, определен от съда. Основанието за плащане на възнаграждението по чл. 38, ал.2 от ЗА е именно така сключеният договор, който остава безвъзмезден само в случаите, при които не се пораждат предпоставките на чл.38, ал.2 от ЗА, при което с оглед чл.2, ал.1, т.1 от ЗДДС следва да се приеме, че тази доставка на услуга по смисъла на чл.8 във вр. с чл.9 от ЗДДС е необлагаема и за адвоката, извършил услугата, не възниква задължение за внасяне на ДДС. В случаи, в които обаче са налице основания за определяне на възнаграждение на адвоката съгласно чл.38, ал.2 от ЗО, това става с влязло в сила решение и възнаграждението става дължимо на адвоката, като плащането се извършва от другата страна, но то по силата на закона е в полза на лицето по чл.38, ал.1 от ЗА и съответната доставка на услуга има възмезден характер. Извършването й по смисъла на чл.25, ал.2 от ЗДДС става факт с наличието на влязло в сила решение, с което се уважава напълно или частично исковата претенция на лицето по чл.38, ал.1 от ЗА, и това е моментът на извършването на т.нар. облагаема доставка и моментът, в който данъкът по смисъла на чл.82, ал.1 от ЗДДС става изискуем от съответното данъчно задължено лице-извършител на доставката – адвокатът, съответно в случая адвокатското дружество. Данъкът се начислява върху данъчната основа, която в случая е цената на престираната от адвоката услуга, която се определя от съда с постановяване на решението и е логично върху същата да се калкулира и ДДС при условие, че то е изискуемо от доставчика. Съответно, данъчната фактура се издава от съответния доставчик в момента, в който престирането на услугата завърши, т.е. от влизането в сила на съответното осъдително решение. Установява се следователно, че подадената частна жалба е неоснователна, поради което тя следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Установява се, че подадената от О.та въззивна жалба е неоснователна, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено във всички обжалвани от жалбоподателя негови части – относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 000 лв. ведно със законната лихва върху сумата от датата на деликта 16.09.2023 г., относно присъдените в полза на окръжния съд суми 640 лв. за ДТ и 308 лв. за разноски за вещо лице и относно присъдената в полза на адвокатското дружество сума 2 208 лв. за адвокатско възнаграждение. От страните се претендира за присъждане на разноски за въззивното производство по спора. Поради отхвърлянето на подадената от О.та въззивна жалба в полза на този жалбоподател не се дължи присъждане на разноски. От страна на ответницата по жалбата се претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение за защитата й пред въззивния съд съгласно чл.38, ал.2 от ЗА. Представен е в копие договор за правна защита и съдействие от 16.10.2023 г. между ищцата и адвокатското дружество „Г. и М.“, сключен съгласно чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Представено е и пълномощно от дружеството за преупълномощаване на адвокат К. да осъществи защитата по делото на АС- Пловдив. Съгласно разпоредбите на чл.78, ал.1 и чл.81 от ГПК и на чл.38, ал.2 от ЗА следва О.та да бъде осъдена да заплати на адвокатското дружество адвокатско възнаграждение за производството по делото пред въззивната инстанция. Като се взима предвид, че защитата е надлежно осъществена с представянето на писмен отговор на въззивната жалба и при явяването на процесуален представител в съдебното заседание на апелативния съд, преценката на съда е, че възнаграждението следва да се определи и присъди в размер също на 2 208 лв., който размер по преценка на апелативния съд всъщност е определен като занижен от окръжния съд с оглед осъществената в първоинстанционното производство защита, а е справедлив с оглед обема на осъществената защита във въззивното производство по спора. С оглед на гореизложеното съдът