Решение № 237 от 21.3.2019 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 88/2019 г.

Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на В.М.Д. срещу решение № 4498/08.11.2018 г., постановено по гр.дело № 2372/2018 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен иска на В.М.Д. срещу „Мобилтел“ ЕАД за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника парична сума в размер на 487.71 лева с ДДС, представляваща главници по издадени фактури по договори за ползване на далекосъобщителни услуги № Д1044091/ 08.06.2007 г. и № Д1660033/ 30.12.2009 г., съгласно издадени данъчни фактури - №№ 233549638/ 09.08.2011 г. - на стойност 173.80 лева с ДДС; 236415625/10.9.2011г. - на стойност 128.27 лева с ДДС; 238841800/ 10.10.2011 г. - на стойност 95.64 лева с ДДС; 241350830/10.11.2011 г. - на стойност 13.81 лева с ДДС; № 233048844/01.08.2011 г. - на стойност 11.52 лева с ДДС; 235390922/01.09.2011 г. - на стойност 22.62 лева с ДДС; 238175800/02.10.2011 г. - на стойност 37.52 лева с ДДС; 240609049/ 01.11.2011 г. - на стойност 4.55 лева с ДДС; 156.54 лева, представляваща законната лихва от 16.04.2014 г. до завеждане на исковата молба, както и сумата от 40, 00 лева – съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение, съгласно издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 5035/2014 г. XVIII с-в ВРС, за които суми е образувано изпълнително дело № 20178080400829, по описа на ЧСИ № 808 ОС – Варна, като общото задължение по изпълнителното дело /такси, разноски, вземания/ възлиза на парична сума в общ размер на 832.87 лева, поради погасяване по давност, на основание чл. 439, ал. 1 от ГПК. В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и необосновано поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Според жалбоподателя, макар решаващият състав правилно да е приел, че се касае за вземания с периодичен характер, за които се прилага кратката тригодишна погасителна давност на основание чл. 111, б. "в" от ЗЗД, ВРС погрешно е приел, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение на 15.05.2014 г. е започнала да тече на основание чл. 117, ал.2 ЗЗД нова петгодишна давност, която към датата на образуване на изпълнителното дело – 21.11.2017 г. не е изтекла. Изтъква, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД, не намира приложение в случаите на влязла в сила заповед за изпълнение, тъй като последната, за разлика от влязлото в сила съдебно решение, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Излага подробна аргументация, с която обосновава извод, че приложимата давност за погасяване на вземанията по издадения изпълнителен лист не е петгодишна, а тригодишна, съответно, че към датата на подаване на исковата молба вземането е погасено по давност и същото е недължимо. Моли за отмяна на обжалвания първоинстанционния съдебен акт, уважаване на предявените искове в пълен размер и присъждане на направените разноски. В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по изложени съображения. Моли за потвърждаване на атакуваното съдебното решение и присъждане на разноски. Искания за събиране на нови доказателства не са направени. В открито съдебно заседание въззивницата не се явява и не се представлява. Представено е писмено становище. Процесуалният представител на въззиваемата страна поддържа становището за неоснователност на жалбата. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В настоящия случай съдът намира, че постановеното от ВРС решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество. Предмет на производството е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК. Ищецът твърди в исковата молба, че в производството по ч.гр.д.№ 5035/2014 г. на ВРС ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2904/17.04.2014 г. за вземания в общ размер на 487.71 лева с ДДС на основание договори за ползване на далекосъобщителни услуги за периода 07.06.2011 г. – 28.10.2011 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.04.2014 г., като са му присъдени и разноски в заповедното производство. Съобщението за издадената срещу ищеца заповед за изпълнение било връчено на 30.04.2014 г. Ищецът не възразил в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и на основание чл. 416 ГПК, издадената заповед за изпълнение влязла в сила на 15.05.2014 г. Ответникът се снабдил с изпълнителен лист за вземанията на 09.09.2015 г., а на 21.11.2017 г. подал молба за образуване на изпълнително дело срещу ищеца. Поддържа, че тъй като вземането е по чл. 111 буква „в" от ЗЗД, то същото се погасява с кратката три годишна давност, която не е прекъсната с подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, нито с образуването на изпълнително дело. Предвид изложеното счита, че главниците по издадените фактури се явяват последователно погасени по давност с изтичане на три години от издаването им, като давността е изтекла в периода 09.08.2014 г. – 12.11.2014 г. Евентуално сочи, че ако от влизане в сила на заповедта на 15.05.2014 г. давността е прекъсната и е започнал да тече нов 3 /три/ годишен давностен срок, то този давностен срок изтича на 15.05.2017 г., като срокът във всички случаи е три години съгласно чл. 111 буква „в" ЗЗД, тъй като не е приложима нормата на чл. 117 ал.2 ЗЗД. Ответникът в подаден в срок за отговор оспорва изцяло иска като неоснователен. Счита, че към датата на подаване на заявлението в PC - Варна погасителна давност за процесните задължения не е изтекла и съгласно чл. 116, б. „б“ тя е прекъсната. Поддържа, че след като длъжникът по ч.гр.д. № 5035/2014 г. по описа на PC – Варна В.Д. не е подала възражение срещу издадената заповед за изпълнение № 2904/17.04.2014 г., тя е влязла в сила, а хипотезата, разглеждана в т. 14 от TP № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., относно прекъсването на давността въобще не е приложима в настоящия случай. Сочи, че производството по ч.гр.д. № 5035/2014 г. по описа на 18 състав на PC - Варна е приключило не с влизането в сила на издадената заповед за изпълнение № 2904/17.04.2014 г., а с издаването на изпълнителен лист на 09.09.2015 г. Счита, че макар вземането да не е установено със съдебно решение, тъй като не се стигнало до разглеждане на спора по същество, по аналогия от чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от датата на издаване на изпълнителния лист – 09.09.2015 г., е започнала да тече нова давност. Следователно, към датата на образуване на изп. дело № 20178080400829 – 21.11.2017 г., погасителна давност за процесните задължения не е изтекла и съгласно чл. 116, б. „в“ давността е прекъсната. Дори да се приеме, че Мобилтел не е предприемало други действия за принудително изпълнение по изп. дело № 20178080400829 погасителната давност не е изтекла и към момента на образуване на настоящото производство. Спорът пред въззивната инстанция се свежда до въпроса за приложението на давностните срокове в случай на издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, която е влязла в сила на основание чл. 416, предл. 1-во от ГПК – когато възражение не е подадено в срок. Страните не спорят по фактите, така както са установени в производството пред ВРС, а именно, че заповедта за изпълнение по ч.гр.дело № 5035/2014 год. на ВРС е постановена на 17.04.2014 год.; същата е връчена редовно на длъжника на 30.04.2014 год.; длъжникът не е възразил в срок и на 15.05.2014 год. заповедта за изпълнение е влязла в сила; въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение е издаден изп. лист; въз основа на издадения изп. лист на 21.11.2017 год. е образувано изп. дело № 20178080400829. Спорният въпрос, въведен с въззивната жалба, е дали подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение или неподаването на възражение срещу издадена заповед за изпълнение в законоустановения срок прекъсват давността и, ако това е така, дали от момента на влизането в сила на заповедта за изпълнение започва да тече нова петгодишна давност на осн. чл. 117, ал. 2 от ЗЗД или новият давностен срок е с продължителност в зависимост от основанието и/или характера на вземането. В случая се твърди от ищеца, че на осн. чл. 111 буква „в" ЗЗД приложимият давностен срок е тригодишен, тъй като се касае за периодични вземания по договори за доставка на далекосъобщителни услуги. Съгласно чл. 116 от ЗЗД давността се прекъсва: а) с признаване на вземането от длъжника; б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; в) с предприемане на действия за принудително изпълнение. От материалноправна гледна точка липсата на възражение стои най-близо до признаването на вземането от длъжника. Според трайната и непротиворечива съдебна практика признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Не е задължително признаването на дълга да е изрично – същото може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора – така Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК. Съгласно мотивите, изложени в т. 14 от на TP № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Когато не е подадено възражение от длъжника, заповедното производство приключва без извършване на съдебна проверка на съществуването на вземането по исков ред. В този случай изобщо не се стига до предявяване на иск, следователно неприложими са разпоредбите на чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД. Давността не е прекъсната с подаване на заявлението и не е спряла да тече докато трае заповедното производство, защото фикцията на чл. 422, ал. 1 от ГПК не може да се приложи. Съгласно т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Образуването на изпълнително дело не е изпълнително действие и не прекъсва давността. Както бе посочено по-горе, подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. С оглед на горното съдът намира, че с изтичане на срока за подаване на възражение срещу издадена заповед за изпълнение давността следва да се смята прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД – поради признаване на вземането от длъжника. С връчване на препис от издадената заповед за изпълнение длъжникът е уведомен както за основанието и размера на вземането, така и за последиците от неподаване на възражение в законоустановения срок – чл. 412, т.т. 6, 9 и 10 от ГПК. При това положение „мълчанието“ на длъжника може да се приеме за конклудентно действие, което манифестира в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Следва да се има предвид, че целта на заповедното производства е най-напред да установи дали се касае за безспорно вземане, а безспорността се установява именно посредством неупражненото от длъжника право да подаде възражение, в т.ч. бланкетно. Видно е, че в посоченото по-горе ТР № 2/2015 не се обсъжда случая, когато длъжникът не е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и заповедта влезе в сила. Неподаването на възражение води до стабилизиране на издадената заповед за изпълнение. С влизането и́ в сила се преклудират всички факти, настъпили до изтичане на срока за възражение. Това следва от разпоредбата на чл. 424, ал.1 от ГПК, съгласно която длъжникът може да предяви иск за несъществуване на вземането само на основание новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в същия срок. По същество няма разлика между хипотезата на чл. 424, ал.1 от ГПК и тази на чл. 303, ал. 1 от ГПК, която предвижда същите предпоставки за отмяна на влязло в сила решение. Това сходство между правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение, когато длъжникът не е възразил, и влязлото в сила съдебно решение, дава основание част от съдебната практика да се обедини около становището, че влязлата в сила заповед се ползва със сила на пресъдено нещо. Изявление в този смисъл се съдържа и в Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., ГК, на което се е позовал в решението си ВРС. Правните последици от влязлата в сила заповед за изпълнение са идентични с тези на влязлото в сила съдебно решение. Процесуалната преклузия по отношение на фактите и доказателствата, настъпили, респ. известни, до изтичане на срока за възражение, обуславя същото установително действие на заповедта в отношенията между страните, каквото е предвидено в чл. 298, ал. 1 от ГПК по отношение на влязлото в сила съдебно решение. Изпълнителната сила на двата акта е еднаква – чл. 405, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 117 ал. 1 от ЗЗД от прекъсването на давността почва да тече нова давност, а според ал. 2 ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Настоящият състав на Варненски окръжен съд споделя разбирането, че чл. 117 ал. 2 от ЗЗД следва да се прилага за всички актове, на които законът придава правоустановяващо действие и изпълнителна сила. Такива са влезлите в сила решения на съдилищата, заповедите за изпълнение, съдебно-спогодителните протоколи, решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела. От момента на връчване на заповедта за изпълнение на длъжника става известна претенцията на кредитора и от този момент той има възможност да се защити с всички предоставени му от закона средства. Ако длъжникът не възрази в определения срок след получаване на заповедта, същата ще влезе в сила и ще добие силата и значението на подлежащото на изпълнение съдебно решение, за което се отнася чл. 117, ал. 2 ГПК. С оглед на изложеното, в разглеждания случай следва да се приеме, че давността по отношение на процесните вземания е прекъсната с влизане в сила на заповедта за изпълнение на 15.05.2014 г., от която дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок. Същият не е изтекъл до настоящия момент, поради което процесуалното поведение на ответника – взискател по образуваното на 21.11.2017 год. изп. дело № 20178080400829 по отношение на извършването на конкретни изпълнителни действия е без значение за изхода от спора. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Поради съвпадане на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение ще бъде потвърдено. По разноските: С оглед фактическата и правна сложност на делото съдът определя в полза на въззиваемата страна възнаграждение за защита от юрисконсулт във въззивното производство в размер на 100, 00 лева. Воден от горното, съдът