Решение № 9950 от 11.11.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1155/2025 г.

Производството е стартирало с подадено от жалбоподателя А. заявление за достъп до обществена информация вх.№ 25ДОИ-69/15.05.2025 г. до кмета на Община Пловдив, с което е поискано да му бъде предоставена информация за обслужването на маршрутна линия №8 (Пловдив - Скутаре - Рогош - Маноле), със следните искания и въпроси: коя фирма в момента изпълнява превоза по тази линия; да му бъде изпратено заверено копие от договора между община Пловдив и този превозвач; дата на сключване и срок на договора; как е избран превозвачът; има ли подписано междуобщинско споразумение с Община Марица, относно тази линия, ако има да му бъде изпратено заверено копие от споразумението; има ли изплащани субсидии или компенсации към изпълнителя по този договор и в какъв размер? На 29.05.2025 г. секретарят на Община Пловдив е издал решение 25ДОИ-69(3), в което е посочено, че същото е издадено на основание чл. 8 от Закона за администрацията, чл. 4 от Вътрешните правила за предоставяне на достъп до обществена информация в Община Пловдив, съгласно който решенията за предоставяне на достъп до обществена информация взема секретарят на Община Пловдив, чл.3, ал.1, чл. 28, ал. 2 и чл. 34 ал. 1 от ЗДОИ. По направеното искане за предоставяне на копие на договора между Община Пловдив и превозвача, от административния орган са изложени съображения, че искането за предоставяне на пълно копие от договора противоречи на ЗДОИ, съгласно който е поставен знак за равенство между съдържащата се в даден документ информация и самия документ, като неин материален носител, т.е. искането за копие от документ се приравнява на искане за достъп до съдържащата се в него информация. Поради тази причина административният орган не е предоставил копие от самия договор, а изисканата обществена информация е предоставена със законово дължимия писмен, конкретен и изчерпателен отговор на поставените в заявлението въпроси.

Решението е издадено на 29.05.2025 г. и е изпратено на посочения в заявлението адрес за кореспонденция, като е доставено и получено от заявителя на 04.06.2025 г. Жалбата срещу процесното решение е подадена до Административен съд - Пловдив на 05.06.2025 г. от жалбоподателя А., чрез адв. П.. Жалбата е била депозирана против годен за оспорване индивидуален административен акт, доколкото се касае до решение, постановено по реда на чл. 28, ал. 2 от ЗДОИ по заявление за достъп до обществена информация от жалбоподателя, което решение принципно подлежи на обжалване пред съд, съгласно чл. 40 от ЗДОИ. Оспорването е подадено в срок и от лице имащо правен интерес от обжалването. Предвид това, съдът намира, че жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Във връзка със становищата на страните и установеното по делото, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно изричната разпоредба на чл. 168, ал. 1 АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства, да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, като съгласно ал. 2 на същия член съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това.

Оспореното решение е издадено в предписаната от закона писмена форма, а съдържанието му съответства на разпоредбата на чл. 38 от ЗДОИ. Съдържа се органът, който го е издал, частта от заявлението, по което се постановява отказ, адресата на акта и поисканата информация. Решението е постановено в срока по чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ, съгласно който заявленията за предоставяне на достъп до обществена информация се разглеждат във възможно най-кратък срок, но не по-късно от 14 дни след датата на регистриране. Тук е мястото да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 28, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДОИ четиринадесет дневният срок по ал. 1 е само за вземане на решението по заявлението, след което заявителят следва да бъде уведомен за него. Не съществува правна възможност да се вменява в отговорност на задължения субект и срок за съобщаване, който зависи от други правни субекти, като пощи, куриери и др. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че при постановяване на процесния административен акт, ответният орган не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, водещи до отмяната му на процесуално основание.

Предвид съответствието на решението с процесуалните правила, законосъобразността на отказа да се предостави информацията в поискания вид, ще следва да се преценява на основание съответствие с материалния закон.

Съдът намира, че оспорения в настоящото производство отказ за предоставяне на обществена информация е издаден в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 146, т. 4 АПК.

С оспореното решение в частта, касаеща поставените въпроси, поисканата от жалбоподателя информация му е предоставена изчерпателно. Спорът между страните се концентрира относно формата и обема /непредоставеното копие от договор между общината и фирмата превозвач/ на предоставената информация.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗДОИ всеки гражданин на Република България има право на достъп до обществена информация при условията и по реда, определени в този закон, освен ако в друг закон е предвиден специален ред за търсене, получаване и разпространяване на такава информация. Съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗДОИ, обществената информация по смисъла на този закон е дефинирана като всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение, относно дейността на задължените по закона субекти. В чл. 9, ал. 1 от ЗДОИ е регламентирано, че обществената информация, създавана и съхранявана от органите и техните администрации, е официална и служебна, като в чл. 10 и чл. 11 от ЗДОИ са дадени легалните дефиниции на понятията „официална“ и „служебна“ обществена информация и е определен предметният обхват и съдържанието на видовете обществена информация по ЗДОИ. По смисъла на чл. 10 ЗДОИ „официална“ е информацията, която се съдържа в актовете на държавните органи и на органите на местното самоуправление при осъществяване на техните правомощия, а съгласно чл. 11 от ЗДОИ „служебна“ е информацията, която се събира, създава и съхранява във връзка с официалната информация, както и по повод дейността на органите и на техните администрации.

Задълженият субект е орган на местното самоуправление, а предоставянето на исканата информация ще даде възможност на жалбоподателя да формира мнение и относно дейността на кмета и администрацията на Община Пловдив.

Разпоредбата на чл. 25 от ЗДОИ регламентира реквизитите на заявлението за достъп до обществена информация, като съобразно ал. 1, т. 3 от цитираната норма, следва да бъде посочена предпочитаната форма за достъп. В чл. 26, ал. 1 от закона са посочени и формите за достъп. Съгласно нормата на чл. 26, ал. 2 от ЗДОИ, за достъп до обществена информация могат да се използват една или повече от формите по ал. 1.

Съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от ЗДОИ, задълженият субект е длъжен да представи исканата информация в предпочитаната от заявителя форма. Отклонение от това задължение е допустимо само в изчерпателно изброените хипотези на чл. 27, ал. 1 от ЗДОИ, като наличието на основанията за приложението на тези хипотези е въпрос за законосъобразност на решението за достъп или за отказ за предоставяне на исканата информация, съответно е въпрос по същество.

Съгласно правилото на чл. 27, ал. 1 от Закона за достъп до обществена информация органите са длъжни да се съобразят с предпочитаната форма за предоставяне на достъп до обществена информация като са предвидени три хипотези, при наличието на които задълженият субект може да предостави достъп до обществена информация във форма, която същият може да определи. От извършената проверка на материалната законосъобразност на обжалваното решение съдът не установи наличието на някоя от хипотезите на чл. 27, ал. 1, т. 1, 2, 3 вр. ал. 2 от ЗДОИ за промяна на предпочитаната форма на достъп до исканата информация. Административният орган следва да предостави исканата обществена информация във формата, която е посочена от жалбоподателя или при наличието на някое от основанията посочени в чл. 27 от ЗДОИ да не се съобрази със заявената от жалбоподателя форма.

В нарушение на правилото по чл. 26, ал. 1 от ЗДОИ информацията не е представена в поисканата форма – посредством копия от документите по пощата до адрес. Поисканата форма е законово регламентирана в чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗДОИ. Вместо това органът е счел, че с предоставянето на отговори в 25ДОИ-69

В настоящия случай, делото не се отличава с голяма фактическа или правна сложност за този род дела. Следва да се посочи приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага, да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС, в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право, съгласно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 от ДФЕС (ограничение на конкуренцията), поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС, във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16 - т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. Оттук следва да се приеме, че предвид решението на СЕС по дело С-438/22 и предвид обема на защита, проведена от адвокат П., възнаграждение в размер на 1000 лв. е прекомерно.

Производството пред Административен съд Пловдив се е развило в едно съдебно заседание, на което присъства адв. П., липсват данни процесуалния представител на жалбоподателя да е проявил особена процесуална активност, като се има предвид, че депозираните молби уточнение от 12.06.2025 г., 23.06.2025 г. и 01.07.2025 г. са следствие от разпореждане на съда за привеждане жалбата в редовност и не касаят активни действия на процесуалния представител по представяне на доказателства или др. действия.

В процесния случай настоящият съдебен състав приема, че естеството и характерът на оспорения административен акт предопределя липсата на фактическа и правна сложност на делото, поради което не са налице основания за възлагане в тежест на административния орган на пълния размер на претендираното адвокатско възнаграждение. Размерът на адвокатското възнаграждение се обосновава с два обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. В настоящия случай е проведена защита срещу административен акт, който дори не се оспорва в неговата цялост, а само в частта по т. 2.

Предвид всичко изложено, няма пречка съдът служебно да намали размера на адвокатското възнаграждение, като определи такъв под минимума, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. Ето защо, на жалбоподателят следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лв., или общо разноски в размер на 310.00 лв. /в този смисъл Определение № 4941 от 18.04.2024 г. по адм. д. № 2438/2024 г. на ВАС, І отд., Определение № 3814 от 01.04.2024 г. по адм. д. № 3173/2024 г. на ВАС, ІІ отд./.