РЕШЕНИЕ

№ 693

гр. София, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Георгиева Членове: Катерина Рачева, Даниела Христова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20231000502792 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното: С Решение № 448 от 31.07.2023 г. на Окръжен съд София II първоинстанционен граждански състав по гр.д. 558/2021 г. е осъдил Софийски градски съд да заплати на К. М. на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 1 899 000 лв., представляваща неприсъден и непогасен остатък от обезщетение в общ размер на 2 000 000 лв. за претърпени имуществени вреди от незаконен съдебен акт (Решение № 4 / 13.03.2003 г. по ф. д. № 12306 / 1996 г. на СГС), ведно със законната компенсаторна лихва от 21.06.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, както и направени по делото разноски в размер на 77 560 лв.

Постъпила е въззивна жалба на ответника чрез пълномощника Д. Д., съдебен помощник, с оплаквания за неправилност. Твърди се недопустимост, а евентуално неоснователност на исковете поради злоупотреба с процесуални права, изразяваща се в това, че ищецът е отлагал изпълнението на задължението за заплащане на държавна такса по иска по чл. 49 ЗЗД за остатъка от вземането, като умишлено е подал исковата си молба пред некомпетентния административен съд, знаейки че така ще спечели време, докато този съд прецени налице ли е подсъдност по спора, както и докато обжалва определението за липса на компетентност. Така ищецът използвал нерагламентирана възможност да не плаща с години дължимата държавна такса по настоящата претенция, използвайки по недопустим и очевидно недобросъвестен начин правата, които му предоставят чл. 118, ал.2 ГПК и чл. 129 ГПК. На следващо място, претенцията била погасена по давност, тъй като деликтът е извършен и довършен с влизането в сила на решение на регистърния съд от 13.03.2003 г. по ф.д. № 12306/1996 г. за вписване на несъществуващи обстоятелства и именно от този момент се е проявило правното значение на поведението на съдията при СГС и съответно са настъпили и вредоносните последици. Петгодишната погасителна давност е започнала да тече от момента на влизане в сила на това съдебно решение на 13.03.2003 г., тъй като към този момент деецът е известен и към датата на подаване на исковата молба претенцията на ищеца е погасена по давност.

Постъпил е отговор от ответника по жалбата чрез адв. М. З., в който жалбата се оспорва. Обжалваното решение е допустимо и правилно, законосъобразно и обосновано, в съответствие с материалния закон и с процесуалните правила и със събраните доказателства. Не е налице злоупотреба с права, а упражняване на граждански права по предвидения ред. Ищецът не е искал отлагане във времето на съдебно произнасяне. Правилно е прието, че погасителната давност не е изтекла. Цитираното от ответника Решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ВКС, IV гр. отд. не е в подкрепа, а срещу застъпваната теза на въззивника.

Въззивната жалба е депозирана от активно легитимирана страна, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт. Страните не са направили доказателствени искания и въззивният съд не е събирал нови доказателства.

Процесуалните представители на страните в съдебно заседание развиват съображения в подкрепа на изложените до момента в процеса тези и претендират заплащане на разноски.

Твърденията на ищеца са, че е бил съдружник в „Роял център“ ООД, вписано с решение от 14.10.1996 г. по ф. д. № 12306/1996 г. на СГС; че през 1996 г. дружеството е закупило недвижим имот (УПИ) като инвестиция; че през 2003 г. другият съдружник формално е свикал общо събрание на съдружниците за 05.03.2003 г.; че в процедурата по свикването и провеждането на общото събрание съзнателно са били допуснати нарушения с цел ищецът и неговият баща като управител на дружеството фактически да не узнаят за тези обстоятелства; че на основание протоколните решения от 05.03.2003 г. съдия в Софийски градски съд с Решение № 4 от 13.03.2003 г. е вписал следните промени в обстоятелствата по партидата на дружеството: изключване на ищеца като съдружник, заличаване на баща му като управител, намаляване капитала на дружеството с 2500 лв., увеличаване на капитала със същата сума, продължаване дейността на дружеството като ЕООД, което се управлява и представлява от едноличния собственик на капитала. Твърди, че уведомлението за решението на СГС било обнародвано в Държавен вестник едва на 05.08.2003 г., тоест доста след изтичането на преклузивния тримесечен срок по чл. 74 ТЗ за оспорването му. Твърди, че няколко дни след вписването на променените обстоятелства едноличният собственик на капитала, действащ като управител на дружеството, е продал единствения актив, а именно закупения през 1996 г. недвижим имот, за което деяние недобросъвестният съдружник е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК и му е било наложено наказание. Ищецът твърди, че по предявени от него искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК Софийският апелативен съд като въззивна инстанция е постановил решение от 23.04.2014 г. по гр. д. № 2060 / 2013 г., с което е признал за установено, че решението на общото събрание на съдружниците на „Роял Център“ ООД по протокол от 05.03.2003 г. за поемане на дяловете на единия съдружник от другия съдружник е нищожно, както и че в търговския регистър по партидата на дружеството са били вписани несъществуващи обстоятелства: изключването на ищеца като съдружник, заличаването на баща му К. М. като управител, продължаване на дейността на дружеството като ЕООД. Твърди, че решението на САС е влязло в сила на 23.06.2014 г. В резултат на вписването на несъществуващи обстоятелства е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в лишаването му от полагащия му се дружествен дял като съдружник в „Роял център“ ООД, а именно 50% от имуществото на дружеството. Решението на съдията при СГС, постановил вписването на несъществуващите обстоятелства, е било в нарушение на закона и при проявена груба небрежност, както и че претърпените вреди са следствие от незаконосъобразните вписвания. Ищецът твърди, че въпреки последващото обявяване на вписаните обстоятелства за несъществуващи, той не може да възстанови реално дяловете си и позицията си на съдружник, респ. да върне продадения през 2003 г. недвижим имот в патримониума на търговското дружество. Заявява, че вече е завел частичен иск в размер на 100 000 лв. за обезщетяване на вредите, възлизащи общо на 2 000 000 лв., за което е било образувано гр. д. № 670 / 2016 г. на Софийски окръжен съд. В първото съдебно заседание уточнява, че претенцията му по това дело е била за 101 000 лв., както и че частичният иск е бил уважен от ВКС в пълен размер. Ето защо ищецът прави изменение на иска, като намалява размера от 1 900 000 лв. на 1 899 000 лв. Тази сума представлява неприсъденият остатък от заявения общ размер на вземането за обезщетение. Иска и законна лихва от 23.06.2014 г. - датата, на която е влязло в сила решението на САС по гр. д. № 2060 / 2013 г. Ответникът оспорва допустимостта и основателността на иска. Обосновава, че е налице злоупотреба с права от страна на ищеца, тъй като въпреки знанието си относно правната квалификация и подведомствеността на иска, е завел първоначално делото пред надлежен съд, като междувременно е шиканирал процеса с цел събирането в течение на времето на средства за заплащане на дължимата държавна такса. Твърди освен това, че за заявеното увреждане в размер на 2 000 000 лв. ищецът вече е бил предявил частичен иск за сумата от 101 000 лв., която му е била присъдена с влязло в сила решение от 07.11.2019 г. по кас. д. № 3544 / 2018 г. на ВКС. Оттук обосновава частичната недопустимост на иска за сумата от 1000 лв. Прави и възражение за погасяване на вземанията за главница и за лихви по давност.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. Предявеният иск за обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 899 000 лв. е допустим. Неоснователни са оплакванията за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск поради злоупотреба с правото на иск. Не може да се приеме шиканиране на процеса от негова страна поради факта, че когато е подал исковата молба, вече е бил наясно с правната квалификация на иска и реда за разглеждането му. Както се посочва и във въззивната жалба, към момента на подаване на исковата молба пред АССГ на 21.06.2019 г. по частичния иск все още не е имало влязло в сила решение, поради което правната квалификация на отношенията между страните не е била окончателна. Към този момент са постановени решение № 684/22.03.2018 г. по гр.д.№ 2735/2017 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София, с което в потвърдено решение № 133 от 05.04.2017 г. по гр.д. 670/2016 на ОС София, като с тези решения искът е отхвърлен. Не могат да се направят други изводи и от определение № 291 от 09.07.2020 на ВКС, Трето ГО по гр. д. № 1500/2020 за недопускане до обжалване на определение № 452/12.01.2020 г. по ч. гр. д. № •07/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 758/09.08.2019 г., постановено по гр. д. № 438/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което съдът е върнал исковата молба на сегашния ищец срещу Софийски градски съд поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. Съгласно чл. 118, ал. 2 от ГПК, ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. В този случай делото се смята за висящо пред този съд от деня на подаване молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. Ищецът се е възползвал от възможността, дадена от тази процесуална норма, като законът не санкционира това възползване. Неоснователно жалбоподателят се позовава на поведението на ищеца, който използвал превратно правилото на чл. 129 ГПК и го превръщал в своя привилегия, която му давала право, за разлика от другите да не плаща с години задължението си за държавна такса. От една страна, има множество ищци, които не плащат държавни такси, а водят многобройни дела срещу различни физически и юридически лица, като подават нередовни искови молби, изпълняват частично указанията на съда, искат освобождаване от държавна такса, назначаване на правна помощ, не получават съдебните книжа и препятстват движението на производството, като нито СГС, нито САС са намерили ефективен начин да придвижат делата си. Настоящият ищец категорично не е от тази категория масови ищци. От друга страна, злоупотреба с право би било, ако ищецът поиска обезщетение за неразумна продължителност на делото, за което единствено той е допринесъл с поведението си, какъвто не е случаят. И пред СГС, и пред САС ищецът е отправял молби да бъде намерен начин делото да не се бави заради множеството отводи. Тези молби не са разгледани поради липсата на процесуален ред за формулираните в тях искания, но са израз на желанието на ищеца спорът да бъде решен по-бързо.

Недоказано е твърдението, че ищецът умишлено е подал исковата си молба пред некомпетентния административен съд, знаейки че така ще спечели време, докато този съд прецени налице ли е подсъдност по спора, както и докато обжалва определението за липса на компетентност и по този начин събере пари за внасяне на държавна такса. От мотивите на цитираното решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр.дело № 1149/2010 г. (погрешно посочено в решението на ВКС и във въззивната жалба като гр.д. 1149/2009) не може да се извлече основателност на поддържаното в жалбата. В това решение ВКС приема, че конституционно право на всички граждани е да подават жалби, предложения и петиции до държавните органи, както и да търсят защита, когато са нарушени или застрашени техни права или законни интереси. Ето защо, не може да се ангажира отговорността на молителя по чл. 390 ГПК извън хипотезите на чл. 403 ЗЗД, дори когато молбата или исковата претенция се окажат неоснователни. Изключението е, когато страната е предприела съответните действия при злоупотреба с права – арг. чл. 3 ГПК. Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако страната подава молба по чл. 390 ГПК със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Тези разсъждения следва да се приложат и към настоящия казус. Независимо дали исковата молба е подадена пред АССГ по погрешка или като опит да се отложи евентуалното плащане на държавна такса до влизане в сила на решението по частичния иск, това поведение не може да се приеме за противоправно, още повече да доведе до недопустим иск.

Основателни са възраженията в отговора на въззивната жалба, че държавната такса е платена в едноседмичния срок, определен с определение от 28.10.2021 г. на ОС София, получено на 12.11.2021 г., като таксата от 75 990 лева е внесена на 10.11.2021 г., а на 17.11.2021 г. в съда е представено платежното нареждане заедно със становище по отговора на исковата молба. Указания за заплащане на държавна такса в по-ранен етап от процеса на са давани нито от съдиите в СГС, които са си направили отвод, нито от първоначално определения докладчик в СОС, който с определение от 08.09.2021 г. насрочил първо заседание. Вторият съдия-докладчик, постановил сега обжалваното решение, е отменил определението от 08.09.2021 г. и е оставил исковата молба без движение с указания за плащане на държавна такса.

Доводите за недопустимост на иска поради злоупотреба с право не са основани на доказателства, а само на предположения, и следва да се оставят без уважение.

Правната квалификация на иска е чл. 49 ЗЗД, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Срещу фактическите констатации в обжалваното решение няма въззивни оплаквания.

Въззивният съд намира, че е налице основание за ангажиране на гаранционно- обезпечителната отговорност на ответника по следните съображения. Преди подаване на исковата молба по настоящото дело ищецът е предявил частичен иск за сумата от 101 000 лв. от вземане в общ размер на 2 000 000 лева, по който е образувано гр.д. 187/2016 по описа на ОС София, впоследствие гр.д. 670/2016 г. Частичният иск е бил уважен изцяло с решение № 212 от 07.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3544 / 2018 г., IV г. о. ВКС е отменил решение № 684/22.03.2018 г., постановено по гр.д.№ 2735/2017 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 133 от 05.04.2017 г. по гр.д. 670/2016 на ОС София. Касационната инстанция е приела, че е налице деликт от страна на съдията в СГС, вписал решението на Общото събрание на съдружниците от 05.03.2002 г. за поемане на дяловете на съдружника К. М. от съдружника Д. А., изключването на К. М. като съдружник, заличаването на К. М. като управител и продължаване дейността на дружеството като ЕООД. Съдружникът на ищеца е продал недвижим имот на дружеството на бул. „България“ в гр. София и присвоил получените средства, като за това е бил признат за виновен от наказателния съд и осъден с влязла в сила присъда. Касационната инстанция е установила причиняването на имуществени вреди на ищеца от вписването на несъществуващите обстоятелства, които вреди са заявени и по настоящото дело. Установила е и причинна връзка между деянието и вредата, като е приел следното: при наличието на вписването на несъществуващите обстоятелства и решението на регистърния съд за това, правата, с оглед защитата на ищеца по отношение на сключената сделка са коренно различни, както и правата, с които ищецът разполага по отношение на сумите, постъпили в дружеството от продажбата, поради което ВКС е приел, че между решението на СГС за вписването на несъществуващите обстоятелства и настъпилата за ищеца имуществена вреда, изразяваща се в невъзможността му да получи своя дял от имуществото на дружеството е налице причинна връзка, доколкото без това решение на СГС, липсата на сумите по осъществената действителна продажба не би настъпила с тези последици за ищеца. Налице е причинна връзка между деянието и вредата и в случаите, в които едно деяние не причинява пряко вредоносния резултат, но създава предпоставки той да настъпи, като го улеснява или подпомага. В случая деликтът следва да се приеме именно в този смисъл, в който улесняващите действия подпомагат извършването на действието, с което е нанесен вредоносния резултат. В този случай, повече от едно лице участва в извършването на вредоносното деяние, т.е. всеки от тях причинява вредите на пострадалия със своето действие, всеки един от тях е причинител на вредите, участвува в увреждането, което се осъществява обаче не единствено от него, а от няколко лица, като е без значение какъв е приносът на съпричинителите за настъпването на вредата, като за нейното обезщетяване отговаря всеки от съпричинителите в пълен размер.

Безспорно, както е прието и от първоинстанционния съд, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право (т. 2 от ТР № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ВКС, ОСГТК).

Неоснователни са оплакванията във въззивна жалба, че предявените сега вреди са различни от вредите по частичния иск. С исковата молба от 21.06.2019 г. искането е за обезщетение за вреди, представляващи пазарната стойност на дружествения му дял в „Роял център“ ООД към датата на увреждането – 13.03.2003 г. По частичния иск претендираните вреди са в размер на пазарната стойност на дружествения дял на ищеца към 13.03.2003 г., който според заключението на съдебно-оценителната експертиза е 2 100 000 лв.

По повод размера на вредите по настоящото дело е изслушано заключение на ССчЕ за пазарната стойност на урегулирано дворно място (бивша нива), цялото с площ от 4384 кв.м., представляващо имот с планоснимачен №923, в кв. 151 по регулационния план на гр. София, бул. „България“, ж.к. „Мотописта“, Южна градска територия, V - та част - Бояна, към 13.03.2003 г. и на база на заключението за пазарната стойност на този недвижим имот пазарната стойност на дружествения дял, притежаван от ищеца К. М. от дружеството „Роял център“ ООД, ЕИК 121201274, към 13.03.2003 г. Съгласно това заключение по първия въпрос отговорът е 3 973 000 лв., а по втория - 1 987 000 лева. Именно с този размер следва да е съобразена преценката на съда за основателност на иска, доколкото заключението на ССчЕ е прието без оспорване от страните в с.з. от 02.06.2022 г. Основателни са оплакванията срещу размера на вредата според допълнителната ССЕ, която предлага пазарна стойност на процесния имот към 13.03.2003 г. в размер на 7 544 000 лв., а на дружествения дял на ищеца Кристиян М., представляващ 50% от капитала на дружеството - към 13.03.2003 г в размер на 3 772 000 лв. Не могат да бъдат взети предвид изчисленията на допълнителната ССчЕ са въз основа на обстоятелства, проявили се обективно след датата на увреждането – 13.03.2003 г. – разрешение за строеж № 634 от 08.08.2005 г. на главния архитект на София, обяснителна записка към проект във основа на издадена от ДАГ към СО актуална виза за проектиране от 2007 г. Неоснователни са възраженията в отговора на въззивна жалба в тази насока. Независимо че след 2003 г., когато РЗП е определена на 14 514 кв.м. към 2007 г. брутната застроена площ на сградата е 27 551, 50 кв.метра, а в екзекутивни проекти към 02.10.2008 г. е определена (обикновена) РЗП 19 520, 44 кв.м. - с 30 % (тридесет процента) повече от първоначално установената възможност за застрояване, претендираните вреди са към 13.03.2003 г. и това е моментът, към който те следва да се преценяват. Въвеждането на нови факти в хода на процеса, настъпили преди подаване на исковата молба – през 2007 г. и 2008 г., може да се осъществи ако страната не е могла да ги узнае, за което няма нито твърдения, доказателства по делото.

Ето защо, следва да се приеме, че доказаната по делото вреда за ищеца е в размер на 1 987 000 лева. Основателно е искането във въззивната жалба за намаляване на размера на обезщетението съобразно заключението на основното заключение на съдебно- икономическата експертиза. Предвид уважаването с частичния иск на претенцията за 101 000 /сто и една хиляди/ лева, вредата е в размер на 1 886 000 лева, а искът за разликата от 1 886 000 лева до 1 899 000 лева е неоснователен.

Следва да се разгледа възражението за изтекла погасителна давност, направено с отговора на исковата молба, доколкото силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск не включва изтичането на давността по отношение на непредявения остатък. На първо място, неоснователни са доводите, че погасителната давност е изтекла, тъй като недобросъвестното поведение на ищеца е довело до неоснователно поддържане на висящността на делото в продължение на години, вместо същото да бъде прекратено по чл. 129 ГПК или ищецът да понесе финансовата тежест на предприетата съдебна защита. Както беше вече посочено, не се установява недобросъвестно поведение на ищеца. Не е в подкрепа на изложеното от въззивника цитираното решение № 257 о т 14.07.2011 г. по гр.дело № 1149/2010 г. (погрешно посочено в решението на ВКС и във въззивната жалба като гр.д. 1149/2009).

Основателни са обаче доводите, че деликтът е настъпил с влизането в сила на решение на регистърния съд от 13.03.2003 г. по ф.д. № 12306/1996 г. От този момент са настъпили и вредоносните последици, съдружникът има право на ликвидационен дял, а доколкото има неправомерно изключване – и на обезщетение за пропуснатите ползи. С решение № 791 от 23.04.2014 г. по т.д. 2060/2013 САС признава за установено по предявения от К. М. иск по чл.124, ал. 1 от ГПК, че решението на общото събрание на съдружниците на “Роял Център” ООД, обективирано в протокол от 05.03.2003 г., за поемане на дяловете на К. М. от Д. Р. А., е нищожно, признава за установено по предявените от К. М. искове с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК във вр. с чл. 29 от ЗТР, че с Решение № 4 от 13.03.2003 г. по ф. д. № 12306/1996 г. по описа на Софийски градски съд, фирмено отделение, в търговския регистър на съда по партидата на „Роял Център” ООД са вписани несъществуващи обстоятелства: изключване на К. М. като съдружник, заличаване на К. М. като управител и продължаване на дейността на дружеството като ЕООД, въз основа на решения на общото събрание на съдружниците от 05.03.2003 г. Това решение обаче има значение само за Търговския регистър, където е оповестено под № 20140822142144, но не се отразява на правилността на решение № 4 / 13.03.2003 г. по ф. д. № 12306 / 1996 г. на СГС. С постановяването на решението, с което се констатира вписване на несъществуващи обстоятелства, не се отменя акта на регистърния съд, нито се възпрепятства възможността да настъпят правните последици от него, тъй като то действа само за в бъдеще. Неоснователен е доводът в отговора на въззивната жалба, че ако не е установено вписването на несъществуващи обстоятелства, нямаше да е налице вреда. Ищецът сам си противоречи, тъй като размерът на вредите, които обосновава, са именно към деня на вписването по фирменото дело – 13.03.2003 г. Петитумът на исковата молба включва изрично, че датата на увреждането е 13.03.2003 г. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД длъжникът се смята в забава и без покана от деня на увреждането, поради което към момента на подаване на исковата молба в АССГ - на 21.06.2019 г. погасителната давност е изтекла.

По изложените съображения решението следва да бъде отменено изцяло. Вместо това за разликата от 1 886 000 лева до 1 899 000 лева - неприсъден и непогасен остатък от обезщетение в общ заявен размер на 2 000 000 лв. искът на К. М. срещу СГС за претърпени имуществени вреди от незаконен съдебен акт следва да се отхвърли като неоснователен, а за сумата от 1 886 000 (един милион осемстотин осемдесет и шест хиляди) лева, представляваща неприсъден и непогасен остатък от обезщетение в общ заявен размер на 2 000 000 лв. да бъде отхвърлен като погасен по давност.

Решението следва да се отмени и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски от 77 560 лева.

С тези мотиви, Апелативен съд – София, 1 състав