Решение № 1967 от 20.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4227/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК. С решение № II- 55-2001004 от 03.02.2022 г., постановено по гр. д. № 47869/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 55 състав, е отхвърлен предявеният иск от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД срещу Й. Й. П., с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.538, ал.1 ТЗ – за установяване съществуване на вземане за сумата от 1 107 лв. по запис на заповед от 21.05.2013 г., издаден в полза на „К.“ ООД, което вземане е било прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 17.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 01.09.2015 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 52283/2015 г. на СРС, 55 състав. Ищецът е осъден за заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 600 лв., представляваща сторени по делото разноски. Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Съдът е съобразил възражения на ответника, които са заявени извън срока за писмен отговор на исковата молба, в нарушение на чл.133 ГПК. В противоречие с тълкувателната практика на ВКС решаващият съд е приел, че ищецът следва да представи договора за кредит. Счита, че неправилно решаващият съд е ценил Приложение № 1 към договора за цесия. В него е посочена главница в размер на 600 лв. и лихва в размер на 507 лв., които суми общо се равняват на 1 107 лв. В деня на издаване на записа на заповед кредиторът не може да знае дали длъжникът ще изпадне в забава. С оглед на това счита, че неправилно решаващият съд е приел, че е налице разминаване на вземането по записа на заповед и задължението, описано в приложение № 1 към договора за цесия. Моли съда да отмени ожалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира сторените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника Й. Й. П., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Решаващият съд е анализирал целия доказателствен материал, като е установил релевантните за спора факти и е приложил съответните правни норми, без да са допуснати съществени процесуални нарушения. Законосъобразно е изготвен докладът на делото, срещу който не са заявени възражения от страните. Обосновано съдът е приел, че представенят по делото договор за прехвърляне на вземане не може да се отъждестви с процесното. Счита, че възражението на жалбоподателя за настъпила преклузия е безпредметно, тъй като искът е отхвърлен поради недоказаност на исковата претенция, като доказателствената тежест е правилно разпределена от съда. Не е налице и соченото от жалбоподателя нарушение на тълкувателната практика на ВКС, тъй като ищецът е въвел с исковата молба твърдение за наличие на каузално правоотношение. Обосновано решаващият съд е приел, че няма как запис на заповед от 21.05.2013 г. да обезпечава договор за заем от 22.05.2013 г. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното: СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.538, ал.1 ТЗ. Ищецът твърди, че е носител на вземане срещу ответника за сумата от 1 107 лв. На 21.05.2013 г. ответникът е издал в полза на „К.“ ООД запис на заповед за сумата от 1 107 лв. Тъй като дължимата сума не е заплатена, е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, въз основа на горепосочения запис на заповед и е образувано ч. гр. д. № 52283/2015 г. по описа на СРС, ГО, 55 състав Съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е депозирал възражение. На 17.08.2018 г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) и е подписано Приложение № 1 към посочения договор, по силата на който „К.“ ООД е прехвърлил на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземането, произтичащо от запис на заповед от 21.05.2013 г. и индивидуален договор за заем № 35065/21.05.2013 г., сключен между „К.“ ООД и Й. Й. Ренев, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително лихви, такси, комисионни и други разноски. На 12.09.2018 г. на длъжника е изпратено уведомление за продажбата на вземането. Към исковата молба представя уведомление за извършената цесия, с оглед връчването му на длъжника. Счита, че записът на заповед е редовен от външна страна и отговаря на законовите изисквания за валидност. Същият е издаден от Й. Й. П., който саморъчно е изписал името си и е поставил подпис върху менителничния ефект. Записът на заповед е предявен за плащане на длъжника, който е изписал трите си имена и е поставил собственоръчно подписа си върху менителничия ефект. Към момента по процесиня запис на заповед ищецът има вземане в размер на 1 107 лв. Правата по записа на заповед са редовно прехвърлени чрез сключения рамков договор за продажба и прехвъряне на вземания (цесия) на 17.08.2018 г., в рамките на предвидената в чл.466, ал.1 ТЗ вр. с чл.537 ТЗ. Въз основа на издадения изпълнителен лист е заведено изпълнително производство. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо длъжника, че му дължи сумата от 1 107 лв., въз основа на запис на заповед от 21.05.2013 г., ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане., като му присъди сторените по делото разноски. Препис от исковата молба е връчен на ответника на 21.05.2021 г., чрез процесуалиня му представител адв. Н. А.. На 28.06.2021 г. – извън установеният в нормата на чл.131 ГПК срок, ответникът е изпратил по пощата писмен отговор на исковата молба, с който я оспорва. Счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като не е установена по делото активната легитимация на ищеца. Същият се позовава на запис на заповед, по който не е страна. В условията на евентуалност поддържа, че предявеният иск е и неоснователен. С исковата молба ищецът е въвел твърдение за каузалната сделка, която е обезпечена чрез процесната ценна книга. Оспорва наличието на заявения в исковата молба договор за заем. По делото не са ангажирани доказателства относно предаване на сумата. Вземането по ценната книга не е надлежно прехвърлено чрез джиро. В представения по делото договор за прехвърляне на вземания от 17.08.2018 г. е отбелязано името на ответника, датата на договора е 22.05.2013 г., отпуснатата главница е 600 лв., остатъкът от главницата към 17.08.2018 г.е 600 лв., а остатъкът от договорна лихва е 507 лв., остатък от лихва за просрочение 1 142, 92 лв. и общо дължима сума към 17.08.2018 г. в размер на 2 249, 92 лв. Счита, че по никакъв начин не може да бъде направена ясна и категорична връзка между описаното в Приложение № 1 към договора за прехвърляне на вземания от 17.08.2018 г. вземане и процесния запис на заповед. Твърди, че не е надлежно уведомен за прехвърляне на вземането, поради което и на основание чл.99, ал.4 ЗЗД, същата няма действие спрямо него. Позовава се на изтекла погасителна давност. На 01.09.2015 г. „К.“ ЕООД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу Й. Й. П. за сумата от 1 107 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. В т.12 от заявлението е посочено, че документът, от който произтича вземането, е запис на заповед, издаден на 21.05.2013 г., предявен за плащане на 29.01.2015 г. С разпореждане от 04.09.2015 г., постановено по ч. гр. д. №52283/2015 г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, съдът е постановил заповед за изпълнение относно претедираната сума, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 225 лв., от които: 25 лв. – държавна такса, както и 200 лв. – възнаграждение за юрисконсулт. В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възлражение срещу оспорената заповед, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. Длъжникът е депозирал в заповедното производство препис от покана за доброволно изпълнение, в която като взискател в изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения по делото изпълнителен лист, е конституиран „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. В срока по чл.415, ал.4 ГПК „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред. На 21.05.2013 г. Й. Й. П. е издал запис на заповед, с който безусловно и неотменимо се е задължил да плати на „К.“ ООД или на негова заповед, на предявяване сумата от 1 107 лв. Като място на издаване е посочен гр. София, Люлин, а като място на плащане – гр. София, ж. К. „Люлин“, ул. •••••••. Падежът на записа на заповед е на предявяване. Записът на заповед е издаден без разноски и без протест. След менителничното волеизявление е положен подпис от издателя, с изписани три имена. Направено е и волеизявление, че записът на заповед е предявен за плащане на 29.01.2015 г., като е положен подпис от издателя и ръкописно са изписани трите му имена. На 17.08.2013 г. е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), по силата на който „К.“ ООД – продавач, се е задължил да прехвърля на „Агенция за събиране на вземания“ ООД – купувач, вземания, произхождащи от договор за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски кредити по смисъла на ЗПК, като вземанията ще бъдат индивидуализирани в Приложение № 1 към договора. Приложение № 1 има минимум следното съдържание: кредит ID, имена на длъжника, солидарните длъжници, съдлъжник, гарант, поръчител, авалист, правоприемник на някои от дъжниците, ЕГН/ЕИК на длъжника и последните, ата на договора за потребителски кредит, отпуснатата главница, общ размер на задълженията във връзка с потребителския кредит, остатък от дължимата сума, който е засечен към деня на извършване на цесията и лихва за забава, като съдържащата се в него информация е потвърдена от продавача като пълна, точна и вярна. Съгласно § 1, т.1.2 по смисъла на договора „вземания“ са всички вземания по договори за кредит, които продавачът има към негови клиенти, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви, посочени в Приложение № 1 към договора. По делото е представено препис – извлечение от Приложение № 1 от 17.08.2018 г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия), сключен между „К.“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на 17.08.2018 г., Д-18-00227-1/17.08.2018 г. към Д-18-00225-1. Под номер 174 е посочен договор № 35065, ЕГН ••••••••••, длъжник – Й. Й. П., дата на договора – 22.05.2013 г., отпусната главница – 600 лв., остатък главница към 17.08.2018 г. – 600 лв., остатък договорна лихва към 17.08.2018 г. – 507 лв., остатък лихва за просрочие към 17.08.2018 г. – 1 142, 92 лв., общо дължимо към датата на продажбата вземане – 2 249, 92 лв. По делото е представено потвърждение за сключена цесия, на основание чл.99, ал.3 ЗЗД, № Д-18-00227-1/17.08.2018 г. към Д-18-00225-1, изходящо от „К.“ ООД. Със същото дружеството е потвърдило извършената цесия на всички вземания, цедирани в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и всички привилегии, съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия). Вземанията са индивидуализирани в Приложение № 1/17.08.2017 г., представляващо неразделна част от договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.08.2018 г. По делото е представено пълномощно от „К.“ ООД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с право да го представлява по всички заповедни производства и изпълнители дела. Представено е уведомително писмо до длъжника от „К.“ ООД чрез „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД относно извършено прехвърляне на вземането на „К.“ ООД с договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 17.08.2018 г.. Към датата на подписване на договора задължението му възлиза на 2 258, 54 лв. С изготвения по реда на чл.146 ГПК доклад на делото съдът е указал на ищеца, че носи доказателствена тежест да установи, че между „К.“ ООД и Й. Й. П. е възникнало валидно менителнично правоотношение по запис на заповед от 21.05.2013 г., по което е настъпил падежът, както и че е носител на вземането към датата на подаване на исковата молба. На ищеца е указано, че не сочи доказателства за прехвърляне на порцесното вземане. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. В случая легитимацията на ищеца произтича от заявени фактически твърдения за цедиране на вземането, за което е постановена заповедта за изпълнение, както и установеното по делото участие на ищеца в изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения в изпълнителното производство изпълнителен лист, в качеството му на взискател. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.10б, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ. чл.415, ал.1 ГПК, са налице в случаите на настъпило универсално или частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след издаване на заповедта за изпълнение. В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. В представената по делото ценна книга се съдържа наименованието „запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в контекста на същата. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 1 107 лв. Падежът на записа на заповед е уговорен, съобразно нормата на чл. 537 ТЗ вр. чл.486, т.1 ТЗ – на предявяване. В записа на заповед като място на издаване е посочен гр. София, а като място на плащане е определен гр. София, ж. к. „Люлин“, ул. •••••••. Като ремитент (поемател) е посочен „К.“ ООД, с посочен ЕИК. Менителничният ефект е издаден на 21.05.2013 г. и е положен подпис на издателя Й. Й. П.. Тъй като представеният по делото запис на заповед съдържат всички законоустановени реквизити, същият е действителен и е породил валидно менителнично задължение. Настъпил е и падежът на ценната книга – същата е предявена за плащане на длъжника на 29.01.2014 г., за което е направено удостоверяване от длъжника след менителничното волеизявление. Спори се между страните в производството дали инкорпорираното в ценната книга вземане е надлежно прехвърлено в полза на ищеца. На основание чл.466, ал.1 ТЗ всяка менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се прехвърля чрез джиро. Посочената правна норма намира приложение и по отношение на записа на заповед по силата на препращащата разпоредба на чл.537 ТЗ. Съгласно трайната съдебна практика в посочената норма е регламентира една възможност за прехвърляне на менителничния ефект, но не изключва и не забранява прехвърлянето на правата по менителничните ефекти, в частност по записа на заповед, чрез гражданскоправните способи, един от които е цесията. Същата е допустим гражданскоправен способ за прехвърляне на менителничното вземане и представлява договор между легитимирания по ефекта кредитор (поемателя, респ. неговия правоприемник) - цедент и новия кредитор - цесионер за прехвърляне на материализираното в менителничния документ субективно право. При нея вземането се придобива от цесионера по производен начин. За разлика от джирото, цедентът прехвърля на цесионера само тези права, които има, а не правата съобразно текста на записа на заповед. Поради това на приносителя на менителничния ефект по цесия могат да се правят всички възражения, които длъжникът има, както срещу цедента, така и срещу цесионера. В този случай издателят на записа на заповед може да противопостави на цесионера, както абсолютните си възражения срещу ефекта, така и възраженията, основани на личните му отношения с цедента (поемателя на записа на заповед), независимо дали цесионерът е бил добросъвестен или не към момента на цедиране на вземането по записа на заповед (решение № 218 от 01.03.2013 г. по т. д. № 1008/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 120 от 25.09.2013 г. по т. д. № 473/2012 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК; определение № 220 от 26.03.2015 г. по т. д. № 1883/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл.288 ГПК и др.) Ищецът основава активната си материална легитимация на представения по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 17.08.2018 г. и приложение № 1 от 17.08.2018 г. в чл.2.3, изр.2 от договора е предвидено, че всяко едно от прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения, ведно с привилегиите и другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви, засечени към датата на подписване на договора. По силата на чл.4.7 от договора продавачът (цедент) се е задължил да предостави на купувача – цесионер в 14-дневен срок от подписване на договора относимата документация по всеки един договор за кредит/заем, въз основа на който съществува вземането, което се прехвърля. В договора за цесия обаче не е предвидено, че в неговия предмет се включват права, които произтичат от издадения на 21.05.2013 г. запис на заповед, като липсва отбелязване в този смисъл и Приложение № 1 от 17.08.2018 г. С оглед на това в тежест на цедента не е възникнало задължение за прехвърляне на менителничните права по записа на заповед от 21.05.2013 г. Същевременно без прехвърляне на менителничните право чрез цесия или чрез джиро, както е в случая, цесионерът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД няма права по ефекта (определение № 478 от 15.08.2022 г. по т. д. № 1797/2021 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановено по реда на чл.288 ГПК). Следва да се отбележи също така, че гаранционно - обезпечителна функция по отношение на вземането, произтичащо от каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден, се изразява във възможността за реализиране по облекчен ред на заповедно производство, доколкото не е било удовлетворено вземането по каузалното правоотношение. С оглед на това записът на заповед не представлява същинско обезпечение. Ищецът не е ангажирал по делото други доказателства за прехвърляне на записа на заповед по реда на чл.466 ТЗ – чрез цесия или джиро. По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът не се явява легитимен приносител на ценната книга. Жалбоподателят поддържа, че решаващият съд е допуснал процесуално нарушение, като е зачел релевираните от ответника доводи, заявени извън срока за писмен отговор на исковата молба. Ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба след изтичане на установения в нормата на чл.131 ГПК срок. С оглед на това и съобразявайки изискванията на чл.133 ГПК, решаващият съд не е обсъдил възраженията на длъжника, които не са своевременно заявени. Същевременно фактите и доказателствата, от които ищецът черпи права, са посочени и представени с исковата молба, а последиците от тях касаят приложението на закона, поради което правните доводи в тази връзка не се обхващат от процесуалната преклузия (решение № 275 от 08.08.2019 г. по т. д. № 1603/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.). Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.17, при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В случая в исковата молба ищецът е заявил твърдения относно наличието на каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед от 21.05.2013 г. – договор за заем № 35065/21.05.2013 г., сключен между „К.“ ООД и Й. Й. П.. Ето защо и с оглед дадените с цитираното тълкувателно решение задължителни разяснения, в доказателствена тежест на ищеца е докаже съществуването на каузалното правоотношение и връзката му с процесния запис на заповед, в каквато насока са и изводите на решаващия съд. Ищецът не е представил договора за заем, както и не е доказал връзката му с ценната книга. Ето защо и доколкото не се установи прехвърляне на записа на заповед по предвидения в чл.466 ТЗ ред, предявеният иск се явява изцяло неоснователен. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските по производството: При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата от 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното призводство. Воден от гореизложеното, съдът