Решение № 3874 от 14.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7372/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С решение № 4141 от 03.05.2022 г. постановено по гр.д. № 64340/2021 г. по описа на СРС, 70 с-в, са уважени предявените от „ЕОС М.“ ЕООД срещу М. Е. С. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 4 ЗПК (отм.), вр. чл. 99 ЗЗД, с което е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4 500, 00 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 26.05.2009г., сключен със „Сибанк“ АД, чийто правоприемник е „Обединена българска банка“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „ЕОС М.“ ЕООД с договор за цесия от 28.09.2012г., ведно със законната лихва от 04.06.2021г. до окончателното погасяване, и сумата от 500, 00 лв. – договорна лихва за периода от 04.06.2018г. до 27.05.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 11.08.2021г. по ч.гр.д. № 39872/2021г. по описа на СРС, 70-ти състав, като искът за договорна лихва е отхвърлен за периода от 01.05.2018г. до 03.06.2018г., поради погасяване по давност. Със същото решение ответникът М. Е. С. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 150, 00 лв., представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 400, 00 лв., представляваща разноски в исковото производство пред СРС. Срещу така постановеното решение, в частта, с която частично са били уважени обективно кумулативно съединените искове срещу М. Е. С., е подадена въззивна жалба от него, чрез процесуалния си представител - адв. Б. Л., с оплаквания за неговата недопустимост, а при условията на евентуалност и за неправилност на същото, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Навежда съображения за недопустимост на постановеното решение с оглед на нередовността на исковата молба, респективно на заявлението за издаване на заповед за изпълнение поради липса на индивидуализация на отделните вземания. Поддържа при условията на евентуалност, че решението е и неправилно, като посочва, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) поради неспазване на изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 5 – 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 ЗПК (отм.). Сочи, че от съдържанието на процесния договор не става ясно как се формира ГПР в размер на 15, 15%, както и че не става ясно откъде идва разликата между ГПР и уговорената лихва в размер на 13, 50%. Посочва, че липсва ясен механизъм за промяна на приложимия лихвен процент и изброяване на разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК (отм.). Позовава се на нарушение на чл. 18 ЗПК с оглед на предвиденото в процесния договор условие, съгласно което предсрочното погасяване на главницата по кредита е допустимо само ако бъде внесена сума над 300, 00 лв. Сочи, че към договора липса погасителен план, поради което и е налице неяснота относно условията за издължаване на кредита. Поддържа, че от момента на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита са изминали повече от 5 години, поради което вземането е погасено по давност. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете изцяло отхвърлени. Претендира разноски Въззиваемият ищец – „ЕОС М.“ ЕООД, чрез пълномощника си - адв. П. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263 ГПК, е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложените съображения. Поддържа, че в хода на първоинстанционното производство при условията на пълно и главно доказване е установено наличието на възникнало облигационно правоотношение, изпълнение на задълженията по което не е доказано от страна на ответника. Сочи, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, поради което и неоснователни са оплакванията за наличие на основание за погасяване на процесните вземания по давност. Изтъква още, че ответникът е обвързан от представения по делото погасителен план с оглед на положения от него подпис в договора за потребителски кредит. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част, а въззивната жалба оставена без уважение. Решението не е обжалвано от ищеца в частта, с която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за договорна лихва е отхвърлен за периода от 01.05.2018г. до 03.06.2018г., поради което в тази си част същото е влязло в законна сила. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. С оглед на служебното задължение на съда да следи за допустимостта на решението в обжалваната му част, както и при съобразяване на наведените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост следва да бъде посочено, че в депозираната от ищеца исковата е посочена цената на иска, която съответства съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК на размера на претендираното вземане. В конкретния случай обстоятелството, че страните са уговорили помежду си изпълнението на задължението на кредитополучателя да бъде реализирано чрез връщане на получената сума на части чрез отделни погасителни вноски не означава само по себе си, че в обстоятелствената част на исковата молба следва да бъде детайлизирана всяка една от вноските, както и техния падеж, за да се приеме, че същата отговаря на изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Депозираната искова молба отговаря на формалните изисквания на чл. 127, ал. 1 ГПК, поради което и същата е редовна, а наведените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на постановеното решение са неоснователни. Въпросът за основателността на направеното възражение за погасяване на процесните вземания по давност е по съществото на спора, поради което и същото следва да бъде разгледано при проверка на правилността на постановеното решение, тъй като не е относимо към въпроса за неговата допустимост. При съобразяване на изложеното настоящият състав намира, че решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения: Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че между „Сибанк“ АД, чийто правоприемник е ищецът „Обединена българска банка“ АД И ответникът М. Е. С. е сключен договор за потребителски кредит, обезпечен с поръчителство от 26.05.2009г., по силата на който банката се е задължила да предостави на ответника в качеството му на кредитополучател сума в размер на 20 000, 00 лв. Не е спорно и че ответникът е усвоил процесната сума, както и че между страните по договора е било уговорено кредита да бъде погасен чрез плащане на 120 месечни анюитетни погасителни вноски, съгласно приложен по договора погасителен план. Не спорят още, че по силата на договора ответникът е поел задължение да заплаща на банката възнаграждение – годишна лихва, равна на сбора от банковия лихвен процент за кредити в национална валута на банката (променлива величина) и надбавка от 7, 10% (фиксирана величина), която към сключването на договора променлива лихва е била в размер на 6, 40%, а годишният процент на разходите по кредита е уговорен в размер на 15, 15%. На първо място следва да бъдат разгледани наведените оплаквания за неправилност на решението с оглед на твърдяното от въззивника наличие на основания за недействителност на процесния договор за кредит по чл. 14, ал. 1 ЗПК /отм./. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК /отм./ годишният процент на разходите по кредита представлява общата стойност на кредита за потребителя, изразена като годишен процент от сумата на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК /отм./ "Обща стойност на кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихвите и другите разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които потребителят трябва да заплати. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът. От представения по делото договор за потребителски кредит /чл. 4/ се установява, че ГПР възлиза в размер на 15, 15, а банковият лихвен процент за кредита е определен в националната валута на банката плюс надбавка в размер на 7, 10%. В чл. 21, ал. 1 ЗПК /отм./ е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение, като са посочени условията, които се взимат предвид. Компонентите, от които се формира годишният лихвен процент са посочени в закона, поради което и не е необходимо същите да бъдат детайлно изчислявани и разписвани в сключения договор. Подобно задължение не е предвидено в закона, какъвто извод следва и при съобразяване на съдържанието, което следва да има договора за потребителски кредит съгласно чл. 7 ЗПК /отм./, а достатъчно е посочването на размера на дължимия се годишен процент на разходите. Следва да бъде съобразено, че в годишния процент на разходите се включва и годишния лихвен процент, като в закона не съществува изискване същите стойности да са равни по размер. Неоснователно в тази връзка е поддържаното от въззивника твърдение, че съществуващата разлика между двете стойности е основание да се приеме, че договорът е нищожен, тъй като в закона не съществува подобен критерий. Настоящият състав намира, че ГПР е посочен в процесния договор по ясен и недвусмислен начин, който е позволил на кредитополучателя да бъде запознат с условията по бъдещото изпълнение на договора и не е налице соченото от въззивника нарушение на императивните правила на ЗПК /отм./. По отношение на наведеното оплакване за липса на ясен механизъм за промяна на ГПР и лихвения процент следва да бъде посочено, че съгласно чл. 3, ал. 5 от процесния договор ГПР на разходите по кредита се променя с промяна на БЛП или на таксите и комисионните условия, а съгласно чл. 4, ал. 3 основанията за едностранна промяна на БЛП е в зависимост от следните индекси и параметри: ОЛП на банката, тримесечният индекс СОФИБОР, цената на ресурса на СИБАНК, пазарната конюктура, свързана с прилагане на лихвени нива по кредити в лева на физически лице и/или корпоративни клиенти от други търговски банки. Независимо от обстоятелството, че в договора е предвидена уговорка, съгласно която банката може едностранно да променя размера на банковия лихвен процент, клаузата на чл. 4, т. 4, вр. чл. 4, т. 1 в частта относно БЛП, респ. относно неговия размер остава ясна и разбираема за потребителя, тъй като в договора се съдържа конкретно определения им размер. Следва да бъде посочено, че дори и когато се установи, че компонентът базов лихвен процент подлежи на едностранна промяна от банката при неясни условия и методология за това, самата уговорка, даваща право на кредитора за такава суверенна преценка би била неравноправна, но същата не обуславя нищожност на договорната разпоредба, конкретизираща размера на премията или формираните въз основа на нея БЛП, респ. ГЛП, щом потребителят е могъл да разбере обхвата на своето задължение. Неоснователно се явява и оплакването за липса на изброяване на разходите по чл. 21, ал. 2 ЗПК /отм./, тъй като видно от съдържанието на процесния договор /чл. 3, ал. 1 и 2/ е предвидено заплащането на дължими такси и комисионни по кредита, с което е изпълнено и изискването по чл. 7, т. 9 ЗПК /отм./. Не следва да бъде споделено поддържаното от въззивника твърдение, че е налице основание за недействителност на процесния договор поради нарушаване на изискването по чл. 7, т. 12 ЗПК /отм./ за посочване в процесния договор на правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на договора. Според редакцията на чл. 18, ал. 1 от ЗПК (отм.) към ДВ бр. 105 от 22.12.2006 г., потребителят има право да изпълни предсрочно задълженията си по договора за потребителски кредит, а според, ал. 2 от текста предсрочното погасяване на кредита води до съответно намаляване на лихвата и на разходите по кредита, включени в стойността на кредита, съответстващи на периода, през който потребителският кредит няма да се използва, като кредиторът няма право да откаже да приеме предсрочно погасяване на кредита от потребителя. В чл. 7, ал. 2 от договора за потребителски кредит е уговорено, че предсрочното погасяване на главницата е допустимо само при условие, че размерът на внесените средства за предсрочно погасяване е в не по-малък размер от 300, 00 лв. Настоящият състав намира тази част от клаузата от договора за потребителски кредит - чл. 7, ал. 2 ЗПК /отм./, е сключена в противоречие с чл. 18 от ЗПК (отм.), който гарантира възможността на потребителя за предсрочно погасяване на кредита е нищожна сама по себе си поради противоречие с императивни те норми от ЗПК (отм.). Правната последица от този извод обаче е свързана с това, че ищецът в качеството му на кредитодател не може да се позовава валидно на уговорената клауза и да оспорва валидността на извършено плащане само поради обстоятелството, че същото не е било извършено в сума в посочения размер. В действителност условията за предсрочно погасяване на кредита са включени в процесния договор и са част от съдържанието му в изпълнение на изискването по чл. 7, т. 12 ЗПК /отм./, поради което и не е налице основание за нищожност на договора за потребителски кредит. Обстоятелството, че така предвидената уговорка за предсрочно погасяване на кредита е нищожна като ограничаваща правото на кредитополучателя за предсрочно погасяване на кредита би имало значение единствено в хипотеза, в която спорен се явява факта на самото предсрочно погасяване и настъпилия в резултат на него погасителен ефект, който обаче не е предмет на настоящия спор, доколкото такова твърдение ищецът не е навел в исковата молба. Съгласно чл. 7, ал. 9 ЗПК /отм./ в договора за потребителски кредит следва да се съдържа и информация относно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания. В представения в първоинстанционното производство погасителен план, неразделна част от процесния договор за потребителски кредит, изрично са посочени падежните за всяка една от месечните вноски, за които е предвидено да бъдат в размер на 304, 55 лв. Доколкото процесният договор е съдържал предвидената в закона информация и след запознаване с него кредитополучателя е имал предвидимост относно разпределението във времето на поетото от него задължение за връщане на получената парична сума, то не е не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 7, ал. 9, ЗПК /отм./, което да обоснове извод за недействителност на договора. Въз основа на изложеното неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че СРС неправилно не е прогласил за недействителен процесния договор за кредит на основание чл. 14 ЗПК /отм./ поради неспазване на изискванията на ЗПК /отм./. По отношение на наведеното оплакване за неправилност на решението с оглед на неправилна преценка от страна на СРС по отношение на направеното възражение за погасяване на процесните вземания по давност, следва да бъде изяснено следното: Настоящият състав намира, че при съобразяване на конкретната фактическа обстановка по спора обстоятелството, че между страните е уговорено връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договора в такъв за периодични платежи, а представлява единствено уговорка за изпълнение на задължението на части, разсрочено /което становище съответства изцяло на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД/. В този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика на ВКС, обективирана в Решение № 103/16.09.2013г. по гр.д. №1200/2011г., II т.о. на ВКС, Решение № 28/05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011 г., III г.о. на ВКС, Решение № 261/12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г., IV г.о. на ВКС. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части, поради което и приложимата по отношение на това задължение обща 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД се изчислява от датата на падежа на отделните погасителни вноски. В този смисъл - Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г., II т.о. на ВКС. Предвид нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД с предявяването на заявлението от ищеца по чл. 410 ГПК пред съда на 04.06.2021г., - арг. чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК съдържа фикция, посредством която правните последици от настъпването на определен юридически факт се прилагат към случай, в който такъв факт със сигурност не е настъпил, поради което и погасителната давност за вземанията за главница не е била изтекла, като същата следва да се счита и за прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, поради което и не би могло да бъде направен извод за погасяването на процесните вземания по давност В конкретния случай непокритите от погасителната давност се явява задължението за главница, включено в месечните анюитенти вноски с падеж след 04.06.2016г., а именно вноските под номера от 85-120, вкл. по представения погасителен план, неразделна част от Договора за кредит от 26.05.2009 г. Същите, съобразно договорения погасителен план обхващат задължения за главница в общ размер 9 002.22 лева. Ответникът не е ангажирал доказателства, от които да се установява към датата на устните състезания пред въззивната инстанция е заплатил каквато и да е част от задължението за главница в размер на претендиралата сума от 4 500 лева по предявения от ищеца частичен иск, както и претендираната част от договорната лихва от 500 лева за периода от 04.06.2018г. до 27.05.2019г. Напротив - съобразно неоспореното заключение на изслушаната по делото ССчЕ ответникът не е погасил същите задължения. В случая първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение като е съобразил изложеното, поради което и не е налице наведеното във въззивната жалба оплакване за нарушение на материалния закон, което да обоснове неправилност на решението. Доколкото други конкретни оплаквания не са наведени във въззивната жалба, на основание на чл. 269, изр. 2 ГПК и при съобразяване на обстоятелството, че крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, то решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено, а предявената жалба оставена без уважение. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК право на разноски във въззивното производство има въззиваемият, но доколкото същият не е направил искане за присъждането им, то съдът не дължи служебно произнасяне. С оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийският градски съд