РЕШЕНИЕ

№ 109

гр. К., 10.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова Членове: Мария К., Дановска Васка, Д. Халачева при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело № 20235100500041 по описа за 2023 година С решение № 439 от 12.12.2022 г., постановено по гр. д. № 1195/2021 г., Районен съд – К. е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявените от „В.“ ООД, със седалище и адрес на управление гр. П., ул. “Я.ш.“ № 17, общ. П., обл. П., против „Й.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление с. Ч., ул.“О.“ № 26, общ. Ч., обл. К., искове за признаване на установено спрямо ответника, че дължи на ищеца заплащане на сумата от 12 313 лева с ДДС, представляваща задължение по фактури с № 100000115/29.05.2020 г. и фактура № 1000000137/21.12.2020 г., за която сума е издадена заповед № 119/28.05.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 734/2021г. по описа на Районен съд – К., както и иска за заплащане на частична неустойка по Договор за изработка № 102/10.07.2018 г. в размер на 2 462.60 лева от общата сума в размер на 25 962.60 лева.

С решението „В.“ ООД е осъдено да заплати на „Й.Б.“ ЕООД направените по делото разноски в размер на 960 лева – адвокатско възнаграждение с ДДС, 60 лева – заплатени депозити за призоваване на свидетел и 610 лева – внесени депозити за експертиза.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от въззивника „В.“ ООД, който чрез представител по пълномощие го обжалва изцяло. Счита решението за неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като приел: че въз основа на сключения договор за изработка, ищцовото дружество монтирало дограма на обекта, но по некачествен начин, което наложило ответното дружество да извърши ремонтни работи на извършения монтаж; че въпреки многократно провеждани разговори между управителите на дружествата за отстраняване на недостатъците, се наложило ответникът да ангажира други фирми за отстраняването им; че възложените работи не били изпълнени в цялост и качествено, съобразно клаузите в договора и ответникът основателно възразил да извърши заплащане на претендиралите суми в общ размер на 12 313 лева с ДДС по фактури с №1000000115/29.05.2020 г. и № 1000000137/21.12.2020 г. Въззивникът твърди още, че поръчаните и приети от ответното дружество дейности нямали скрит характер, като за оглед на монтираната дограма и правилното й функциониране не било необходимо време и специални познания. Твърди, че с подписването на приемо-предавателен протокол и приемане на извършената работа без забележки се пораждало задължението за заплащане на възложената и приета работа. Иска се да бъде отменено обжалваното първоинстанционно решение и да се постанови друго, с което да бъдат уважени предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна не е депозиран отговор.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, представлява се от представителя по пълномощие, поддържа депозираната въззивната жалба.

В съдебно заседание ответникът по въззивната жалба, не се явява и не се представлява. От упълномощения за въззивното производство адв. М. e постъпило становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, с искане за присъждане на разноски, съгласно приложен към становището списък по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени от въззивника, констатира:

Въззивната жалба е допустима, подадена е в срок от лице, имащо правен интерес, а по съществото разгледана е основателна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Предмет на делото са обективно съединени установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на установения в чл. 415 от ГПК срок, и иск по чл.92 ЗЗД за неустойка.

От приложеното ч. гр. д. № 734/2021 г. по описа на КРС се установява, че със заповед № 119/28.05.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК било разпоредено длъжникът „Й.Б.“ ЕООД да заплати на кредитора „В.“ ООД следните суми: 12 313 лв. с ДДС – главница, представляваща неизплатено парично задължение за плащане цена на извършена услуга за изработка, доставка и монтаж на дограма по Договор за изработка № 102/10.07.2018 г., за което били издадени фактура № 1000000115/29.05.2020 г. на стойност 10 000 лв. с ДДС, от които частично се претендирали 7 500 лв. с ДДС и фактура № 1000000137/21.12.2020 г. на стойност 4 813 лв. с ДДС, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 25.05.2021 г. - дата на постъпване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда - до окончателното изплащане и направените по делото разноски в размер на 246, 26 лв. за дължима държавна такса и 840 лв. за адвокатско възнаграждение с ДДС.

В законоустановения срок е постъпило възражение от длъжника по чл. 414 от ГПК. Съобщението е било връчено на заявителя на 26.07.2021 г., като на 17.08.2021 г. е предявен процесния установителен иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 от ГПК, с оглед на което същият е допустим, като предявен в указания срок и от надлежна активно легитимирана страна.

Безспорно е по делото, че между страните бил сключен Договор за изработка № 102/10.07.2018г., по силата на който „Й.Б.“ ЕООД възложил на „В.“ ООД да изработи със свои материали PVC дограма и стъклени балкони за „С.С.“ в с. Ч., общ. К., собственост на ответното дружество, за сумата в размер на 112 000 лв. с ДДС, в която сума били включени монтаж и транспорт.

В т. 1, раздел V от Договор за изработка № 102/10.07.2018 г. страните се договорили, че при забавяне на плащането повече от два дни след приключване на монтажа, ВЪЗЛОЛЖИТЕЛЯТ дължи на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ неустойка в размер на 1% (един процент) от сумата по раздел ІІ (втори), т.1, за всеки просрочен календарен ден, но не повече от 20 % (двадесет процента) от общата сума по договора. А в раздел ІІ (втори), т.1 е уговорено, че общата цена на договора по офертни цени на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ е в размер на 112 000лв. с ДДС, която е дължима от ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ.

Предвид необходимостта от изпълнение на допълнителни монтажни работи на 03.01.2020 г., страните сключили Допълнително споразумение № 1 към договор за изработка № 102/10.07.2018г., по силата на което „Й.Б.“ ЕООД възложило на „В.“ ООД да изпълни допълнителни CMP-та на обекта по вид, обем, количество и стойност, съгласно количествено-стойностна сметка - Приложение № 1, неразделна част от допълнителното споразумение, за което следвало да заплати 17 813 лв. с ДДС, или общата сума която ответното дружество „Й.Б.“ ЕООД следвало да заплати на ищцовото дружество „В.“ ООД, била в размер на 129 813 лв., с ДДС.

Н а 04.06.2020 г. страните подписали приемо - предавателен протокол, по силата на който ответното дружество „Й.Б.“ ЕООД приело без възражения по отношение на количество и качество извършените от „В.“ ООД строително монтажни работи на процесния обект, за което последното дружество издало 12 броя фактури на обща стойност 129 813 лева. От страна на „Й.Б.“ ЕООД било извършено плащане в размер на 117 500 лв. с ДДС, като останала за плащане сума в размер на 12 313 лв. с ДДС – по фактури с № 100000115/29.05.2020 г. и № 1000000137/21.12.2020 г. Поради неизпълнение на задължението за заплащане на тази сума от страна на ответника, за ищцовото дружество възникнал правен интерес за предявяване на процесния установителен иск.

Също така, поради неплащане на цялото задължение по договора, ищцовото дружество претендира „Й.Б.“ ЕООД да заплати и неустойка, като посочва, че такава, съгласно договора за изработка се дължи в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен календарен ден, но не повече от 20 % от общата сума по договора, т.е. не повече от 20 % от 129 813 лв. Или, претенцията за неустойка по договора възлиза в общ размер на 25 962, 60 лв., но е предявена като частична - в размер на 2 462, 60 лв.

Без съмнение, възражението на ответника по иска, че този осъдителен иск е недопустим, е неоснователно, тъй като той се предявява в обективно кумулативно съединение със специалния установителен иск по чл.422, вр. с чл.415 ГПК, който предпоставя наличие на издадена в полза на заявителя – кредитор заповед за изпълнение, оспорена от длъжника с възражение по чл.414, ал.1 ГПК.

От събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и от заключението по неоспорената съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира, безспорно се установява че от страна на ищеца, в качеството му на изпълнител, е извършена работата, възложена му от ответника, в качеството му на възложител, с договора за изработка на дограма, която е била монтирана на обекта „С.С.“ в с. Ч., общ.Ч.. Установява се безспорно и, че по приложените към исковата молба 12 броя фактури, издадени от ищеца, са били заплатени всички суми, с изключение на задължението по Фактура № 1000000115/29.05.2020 г. за сумата от 10 000 лв., с включено ДДС, с падеж за плащане 29.05.2020г., което е погасено частично, като е платена сума в размер на 2 500 лв. с ДДС, и задължението по Фактура № 1000000137/21.12.2020 г. за сумата от 4 813 лв., с включено ДДС, с падеж на плащане 21.12.202г. Не се спори и по това, че фактурите са били надлежно осчетоводени в счетоводствата на двете дружества, както и че ответникът се е възползвал от правото си на данъчен кредит по тях /л.88/.

Спори се по това дали дограмата е била изработена и монтирана по некачествен начин, което да е наложило ответникът да извършва допълнителни ремонтни работи на извършения вече от ищцовото дружество монтаж.

В подкрепа на тези възражения на ответника са събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите П., Р. и М.. От друга страна, в подкрепа на твърденията на ищеца, че договорената изработка е била извършена в срок и качествено, са приетите по делото Приемо - предавателен протокол, подписан от страните /л.9/, заключението по назначената съдебно-техническа експертиза /л.117 – 122/, и Удостоверение № 8/29.04.2021г. за въвеждане в експлоатация на обект „С.С. и кафене“/л.132/.

При тези констатации настоящият съдебен състав намира следното: Недостатъците на престирания резултат - предмет на изработката, не погасяват задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права за него, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 от ЗЗД и ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване на размера на възнаграждението или до отлагане изискуемостта на задължението за възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение.

Само по себе си обстоятелството, че преди или по време на приемането на изпълнената работа са направени възражения за недостатъци, не обуславя извод, че липсва приемане и съответно не е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение. Едно от основните задължения на поръчващия /възложителя/ е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по - късно. Ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да упражни правото си по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД да развали договора. Отказът да се изплати дължимото възнаграждение, при вече установена фактическа власт върху изработеното в изпълнение на договора – както е в настоящия случай, не съставлява упражняване на това право. Упражняването на правото следва да се осъществи с изрично изявление в този смисъл, което да достигне до изпълнителя. Ако констатираните недостатъци не са толкова съществени, че да доведат до разваляне на договора, възложителят следва да заплати дължимото възнаграждение въпреки тези недостатъци. В този случай съгласно чл. 265, ал. 1 от ЗЗД, той може да иска поправяне на работата от самия изпълнител, заплащане на разходите за отстраняването на недостатъците, когато това е извършено от трето лице, или съответно намаляване на възнаграждението. Относно реда за упражняване на правата по чл. 265, ал. 1 от ЗЗД също е формирана задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ЗЗД. С решение № 9/5.06.2017 г. по т. д. № 2690/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., е прието, че по отношение на формата, в която следва да се упражнят правата на възложителя на чл. 265, ал. 1 от ЗЗД не съществува ограничение. Това може да стане както чрез възражение за прихващане със спорни вземания в хода на висящ исков процес по предявен иск по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, така и при възражение за неточно изпълнение, предявено в производството по иска по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. С решение № 84/30.07.2015 г. по т. д. № 1428/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че в зависимост от това дали установеният недостатък е поправим или непоправим, но без да пречи на годността на вещта за използване по предназначение или съобразно уговореното, ще следва да се приложи хипотеза на намаляване на възнаграждението с необходимите за отстраняването на недостатъка разходи или с оглед обезценката на изработеното с оглед неподлежащия на отстраняване недостатък. Хипотезата на чл. 265, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на самите разноски за поправката е приложима само в случай на вече заплатено възнаграждение за изработеното. В този смисъл е съдебната практика, обективирана в Решение № 120 от 20.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1032/2016 г., I т. о.

В настоящия казус, както бе казано по-горе, видно от приетия по делото приемо-предавателен протокол, подписан от двете страни, работата е приета без възражения; от ответника е установена фактическа власт върху изработеното в изпълнение на договора; а също така, последният не се е възползвал от правото си на възражение за прихващане.

Що се касае до възражението на ответника, че е направил пред изпълнителя възражение за неточно изпълнение, установява се по делото, че управителят на ищцовото дружество неколкократно е нареждал отстраняване на недостатъци, наложили се вследствие на неправилна от страна на възложителя експлоатация – по монтираните от изпълнителя врати имало бетон и мазилка, а в профила били „набутани“ боклуци и вар; бил „изтърван“ маркуч с бетон, от което била повредена врата, като това се случило след монтажа на дограмата.

Също така, установява се, че страните са подписали приемо-предавателен протокол на 04.06.2020г. /л.9/, а представените от ответника фактури за извършени от фирмите „Н.-94“ ООД и „А-Т-“ ООД дейности са от 01.06.2021г., 17.09.2021г., 04.10.2021г. и 15.10.2021г. /л.36-38/, като не се сочат безспорни доказателства тези дейности да са били извършени именно във връзка с неточно или некачествено изпълнение от страна на изпълнителя. Нещо повече, преди тези дати, на 29.04.2021г. обектът е бил въведен в експлоатация /л.132/.

Т.е., твърденията на ответника за некачествено и непълно изпълнение на възложените монтажни дейности от страна на изпълнителя, останаха недоказани в процеса.

В обобщение, с оглед изложеното по-горе, исковата претенция с правно основание чл.422 ГПК за сумата в размер на 12 313 лв. с ДДС съдът намира за основателна и доказана – ответникът не е изпълнил задължението си да заплати възнаграждението за приетата работа.

С оглед този изход на спора, основателен и доказан се явява и частичният осъдителен иск за неустойка в размер на 2 462, 60 лв. от общия размер на неустойката от 25 962, 60 лв., дължима се на основание раздел V, точка 1 от Договора за изработка № 102/10.07.2018г., сключен между „В.“ ООД и „Й.Б.“ ЕООД. Поради неплащане на цялото задължение по договора, ответното дружеството дължи на „В.“ ООД неустойка в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен календарен ден, но не повече от 20 % от общата сума по договора, т.е. не повече от 20 % от 129 813 лв. В случая дължимата неустойка по договора възлиза в общ размер на 25 962, 60 лв., представляваща 20 % общата сума по договора и споразумението към него /20 % от 129 813 лв./, тъй като общия размер на сумата изчислена на базата 1% за всеки просрочен календарен ден надвишава тази от 20 % от общата сума по договора.

Следва поради изложеното първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно, вместо което да бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено, че „Й.Б.“ ЕООД дължи на „В.“ ООД главница в общ размер на 12 313 лв. с ДДС, ведно със законната лихва от деня на подаване на исковата молба до изплащане на вземането по фактури № 1000000115/29.05.2020 г. за сумата от 10 000 лв. с включено ДДС, от която сума са платени 2 500 лева и Фактура № 1000000137/21.12.2020 г. за сумата от 4 813 лв. с включено ДДС, по Договор за изработка № 102/10.07.2018г., сключен между страните, за които е издадена Заповед № 119/28.05.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 734/2021г. по описа на РС – К.. Следва „Й.Б.“ ЕООД да бъде осъдено да заплати на В.“ ООД частична неустойка в размер на 2 462, 60 лв., от общия размер на неустойката от 25 962, 60 лв., дължима се на основание раздел V, точка 1 от Договора за изработка № 102/10.07.2018г., сключен между „В.“ ООД и „Й.Б.“ ЕООД.

Следва „Й.Б.“ ЕООД да бъде осъдено да заплати на В.“ ООД сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № 734/2021 на PC - К. разноски в размер на 1 086, 26 лева, от които 246, 26 лв. заплатена ДТ и 840 лв. платен адв. хонорар, както и разноски в първоинстанционното производство в размер на 594, 76лв. За въззивното производство разноски не се търсят, поради което и в полза на въззивника такива не следва да се присъждат.

Тъй като по своя характер спорът е търговски, а цената на иска е до 20 000лв., настоящото решение не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Водим от горното, съдът