Решение № 236 от 13.12.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 484/2024 г.

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Обжалвано е решение № 1068, постановено на 2.08.2024 г. по гр.д. 1891/2022 г. на Окръжен съд-Пловдив, в частта му, с която е отхвърлен за размер 30 339, 99 лв. искът, предявен от "Т.“ЕООД-с.С., ЕИК••••••••, против „Г.и.г.“ООД-гр.П., ЕИК •••••••• за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 35 528, 99 лв., представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход за периода 14.09.2012г.- 25.04.2014г. от продажбата на движими вещи, неправомерно задържани от ответника на 14.09.2012г. от търговски обект, намиращ се в Търговски център R.B.M. в к.к. „С.б.“, предоставен на ищеца от ответника под наем съгласно договор за наем от 05.03.2007г., както и пропуснати ползи от реализиране на приход от приложен изпълнителен способ по отношение на движимите вещи в изпълнително производство поради противоправно бездействие на ответника в изпълнителното производство за периода 25.04.2014г. - 2.12.2019г., като неоснователен, и е осъдено дружеството „Т.“ЕООД-с.С. да заплати на „Г.и.г.“ООД-гр.П. разноски в размер на 150 лв. за производството по гр. дело № 1891/ 2022г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. Жалбоподателят „Т.“ЕООД-с.С. моли решението да бъде отменено в обжалваната негова част като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени във въззивната жалба от 27.08.2024 г., като предявеният от него иск бъде уважен за сумата 30 339, 99 лв. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата 35528, 99 лв. като обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход за периода 14.09.2012г.- 25.04.2014г. от продажбата на движими вещи, неправомерно задържани от ответника на 14.09.2012г. от търговски обект, намиращ се в Търговски център R.B.M. в к.к. „С.б.“, предоставен на ищеца от ответника под наем съгласно договор за наем от 05.03.2007г., както и пропуснати ползи от реализиране на приход от приложен изпълнителен способ по отношение на движимите вещи в изпълнително производство поради противоправно бездействие на ответника в изпълнителното производство за периода 25.04.2014г. -2.12.2019г. Претендира за присъждане на разноски. Ответникът по въззивната жалба „Г.и.г.“ООД-гр.П. моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в откритото съдебно заседание на 27.11.2024 г. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва иска като неоснователен и моли той да бъде отхвърлен. Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното: Безспорно е между страните, че на 5.03.2007 г. между тях (като към онзи момент ищецът е бил с фирмено наименование „Е.“ООД, а ответникът е имал фирмено наименование „Г.п.г.“ООД, които фирмени наименование са били впоследствие променени и понастоящем са посочените в исковата молба) е сключен представеният от ответното дружество с отговора на исковата молба договор за наем. Безспорно е, че в изпълнение на този договор ответникът е предоставил на ищеца за ползване помещение –търговски обект „•••“ в търговски център R.B.M. в к.к. „С.б.“. Безспорно е, че дружеството-ищец по силата на договора за наем е ползвало обекта в периода от сключването на договора до 14.09.2012 г. Безспорно е, че от страна на ответното дружество като наемател е била допусната забава в заплащането на сума за дължимата наемна цена. Безспорно е, че на 14.09.2012 г. служители на ответника са запечатали обекта, сменили кода на СОТ-системата и цялата стока с оборудването в магазина, които са били собственост на ищеца, са останали в обекта, до който ищецът вече не е имал достъп, и са били в държане на ответника. Безспорно е, че на 19.09.2012 г. ищецът е получил съобщение от ответника, че с извършените действия е било упражнено правото на задържане на ответното дружество. Безспорно е, че ищецът е предявил ревандикационен иск срещу ответника с правно основание чл.108 от ЗС, който е бил отхвърлен с влязло в сила решение от 23.01.2015 г., постановено по гр.д. № 19 503/2013 г. на РС-П.. Безспорно е, че ответникът се е снабдил с изпълнителни листове, издадени на 23.01.2014 г. и на 14.02.2014 г. от РС- Велико Търново, съответно по гр.д. № 4974/2012 г. и гр.д. № 729/2013 г. на РС- Велико Търново), за дължими му от ищеца суми за наемна цена и консумативи по договора за наем, ведно с лихви и разноски, и за събирането им е било образувано изп.д. №•••/2014 г. на ЧСИ В.А., по което е бил извършен опис на вещите на 25.04.2014 г. и след тази дата те са оставени за пазене на физическо лице-служител на ответното дружество и се намират в помещения- собственост на ответното дружество. Безспорно е, че изпълнителното производство е било провеждано от още трима ЧСИ и не е приключило и до момента на подаването на исковата молба. С подадената на 15.07.2022 г. искова молба дружеството-ищец твърди, че към датата 14.09.2012 г. е било в забава за плащане на наемна цена за един месец, като на тази дата след запечатването на магазина от служители на ответника цялата стока и оборудването на обща стойност 35 528, 99 лв. останали там и от тогава той няма достъп до тях. Твърди, че с влязлото в сила съдебно решение, постановено на 23.01.2015 г. по гр.д. № 19 503/2013 г. на РС- Пловдив (с което е отхвърлен предявеният от ищеца против ответника ревандикацинонен иск за връщане на вещите), съдът е намерил за установени факти и обстоятелства, които няма необходимост от повторно доказване по настоящото дело. Твърди, че с това съдебно решение съдът е приел, че към момента на извършения опис от страна на ответното дружество на 14.09.2012 г. твърдяното от ответника търговско право на задържане е било упражнено незаконосъобразно с оглед нормата на чл.315 от ТЗ, защото държането върху процесните движими вещи не е установено от ответника по силата на валидно правно основание, тъй като фактическата власт върху процесните вещи не е предадена доброволно на ответното дружество, а то неправомерно е запечатало търговския обект, лишавайки ищеца от владението върху дължимите вещи, което обосновава извода, че фактическата власт към 14.09.2012 г. върху процесните вещи не се явява получена от ответното дружество правомерно съобразно изискванията на чл.315, ал.1 от ТЗ, а незаконосъобразното установяване на фактическа власт върху вещта изключва валидното упражняване на търговското право на задържане от страна на ответника. Твърди, че със същото съдебно решение съдът е отхвърлил иска, тъй като е приел, че след извършения опис на движимите вещи на 25.04.2014 г. от ЧСИ В.А. вещите се държат на това правно основание от назначения техен пазач и не се установява ответникът да владее тези вещи. Твърди, че по изпълнителното дело от ЧСИ А. е бил насрочен явен търг с устно наддаване за продажба на вещите за дата 2.09.2014 г., който не се състоял по молба на взискателя от 29.08.2014 г. Твърди, че през 2017 г. изпълнителното дело е поето от ЧСИ К.П. и е образувано негово изп.д. №••••/2017 г., което ЧСИ П. е прекратил с постановление от 9.05.2018 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и с протокол от същата дата двата изпълнителни листове са били върнати на взискателя, сега ответник по делото. Твърди, че по молба от 21.05.2018 г. на ответното дружество като взискател е било образувано ново изпълнително дело №•••/2018 г. на ЧСИ С.Н. въз основа на същите два изпълнителни листове, което с протокол от 7.09.2018 г. е било прехвърлено на ЧСИ П.Н. и при нея е образувано изп.д. №•••/2018 г., по което е извършен на 5.12.2019 г. опис на вещите, на които за пазач е назначен служител на ответника и те се намират в складови помещения на ответника. Посочва в исковата молба движимите вещи съгласно описанието им по протоколите за опис от 5.12.2019 г. - един за съвкупност от движими вещи-мебели, находящи се в складова база на ответника в с. С., и втори за съвкупност от движими вещи-дрехи, находящи се в обект на ответника в гр. П., - като съгласно първия протокол определената начална цена за публичната продан е в размер на 1000 лв., а определената начална цена за публичната продан съгласно втория протокол е 1 500 лв. Твърди, че са налице редица неправомерни действия от страна на ответника, довели до нанасянето на сериозни имуществени вреди на ищеца. Твърди, че при незаконосъобразното установяване на фактическа власт върху вещите, установено с влязлото в сила решение от 11.06.2015 г. на ОС-Пловдив по в.гр.д. № 896/2015 г., постановено във въззивното производство по обжалването на решението от 23.01.2015 г. по гр.д. № 19503/2013 г. на РС- Пловдив, ответникът е лишил ищеца от търговска стока-дрехи и оборудване на стойност в пъти по-висока от вземането му. Твърди, че стойността на вещите към момента на отнемането им на 14.09.2012 г. е в размер на 35 528, 99 лв. съобразно извлечение от счетоводни книги и протокол за отнемане на вещи, а вземането за дължими наеми съобразно съдебно установеното е в размер на 3 368, 88 лв. Твърди, че дружеството е било лишено от възможността да реализира отнетата сезонна стока и, съответно, да генерира приходи, което е предпоставка за съществено влошаване на финансовото му състояние като търговец и води до невъзможност за погасяване на възникналите задължения. Твърди, че от момента на незаконното задържане на вещите на 14.09.2012 г. до датата на описа им по изп.д. №•••/2014 г. на ЧСИ В.А. 25.04.2014 г., когато евентуално е възникнало валидно правно основание те да са в държане на ответника, са изминали почти 2 години, в които ответникът е осъществявал неправомерно владение и при задържане за такъв период от време на дрехи, които са сезонна стока, е общо известно обстоятелството, че стойността им значително се обезценява. Заявява, че при извършване на описа от ЧСИ В.А. на дрехите и оборудването е определена пазарна стойност в общ размер 6 470 лв. и е показателно с колко стойността на вещите е намаляла от 35 528, 99 лв. при незаконното им отнемане до извършването на описа. Посочва, че след извършване на описа от ЧСИ В.А. е насрочен явен търг с устно наддаване за дата 2.09.2014 г., който не се е състоял по молба на взискателя. Заявява, че следващото изпълнително действие, предприето спрямо движимите вещи, е поискано с молба от взискателя от 2.12.2019 г. по изп.д. №•••/2018 г. на ЧСИ П.Н., като в продължение на повече от 5 години ответникът не е поискал извършването на продан на вещите, които държи, и за който период от време те са обезценени и тяхната ликвидационна и пазарна стойност към настоящия момент е нулева. Твърди, че към момента все още няма извършена състояла се публична продан, на която евентуално биха могли да се реализират вещите. Твърди, че действията на дружеството-ответник, изразяващи се в пасивно поведение в принудителното изпълнение и непредприемане на действия за реализирането на вещите, води до преки и непосредствени имуществени вреди за дружеството-ищец, изразяващи се в обезценяване на вещите и реални загуби от стойността на вещите, която би могла да послужи за погасяване на задължения на дружеството от евентуална реализирана публична продан или явен търг с устно наддаване. Твърди, че е видно от списък със запорирани и описани движими вещи, че вещите, описани от ЧСИ Н., не съответстват на тези, които са описани от ЧСИ В.А., като липсва съществен индивидуализиращ белег, отбелязан изрично в описа на ЧСИ В.А., а именно че дрехите са на търговска марка „Е.“ и са с етикети на съответната марка, което навежда на мисълта, че евентуално вещите към настоящия момент са унищожени и не съществуват. Заявеното искане до съда с петитума на исковата молба е да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца исковата сума (посочена тук като 36 000 лв.), представляваща обезщетение за виновно причинените от ответника вреди, изразяващи се в противоправно отнемане на движими вещи на 14.09.2012 г. и пропуснати ползи от реализиране на вещите, както евентуално ако са били налични във владение на дружеството в периода, в който са незаконно задържани от дружеството от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г., така и пропуснати ползи от реализиране на движимите вещи в принудителното изпълнение. Във връзка с дадени от съда с разпореждане от 19.07.2022 г. указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, с молба от 2.08.2022 г. ищецът заявява, че причинените имуществени вреди от страна на служители на ответното дружество са вследствие както на неправомерно извършени действия, така и на бездействия. Твърди, че първото фактическо извършено неправомерно действие от страна на служители на ответното дружество е на 14.09.2012 г., когато са извършили неправомерно задържане (отнемане на владението) на цялата стока и оборудване, които са собственост на ищеца и се намират в неговия търговски обект в търговския център на ответника, с обща стойност на вещите 35 528, 99 лв. Заявява, че това действие е установено като неправомерно извършено с посоченото в исковата молба влязло в сила съдебно решение (постановено в производството по отхвърления ревандикационен иск). Твърди, че на следващо място от датата на неправомерното задържане на неговите вещи на 14.09.2012 г. до датата на описа на движимите вещи на 25.04.2014 г., извършен от ЧСИ В.А. по изпълнителното дело с назначен пазач служителя на ответника Г.С., вещите са били неправомерно държани от ответника въпреки изпратените покани за доброволното им връщане, както и предприетите съдебни действия от ищеца за връщане на вещите или паричната им равностойност. Твърди, на трето място, че е налице вредоносно бездействие от страна на служителите на ответника, тъй като от датата на извършването на описа и запора на движимите вещи от ЧСИ А. на 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., когато представител на ответника е поискал насрочване на опис на движимите вещи по изпълнителното дело на ЧСИ П.Н., представителите на ответника не са поискали насрочване на публична продан или явен търг с устно наддаване на вещите, чрез които да бъдат те реализирани и с приходите да бъдат погасени задължения на дружеството-ищец. Твърди, че за този период вещите напълно са се амортизирали и обезценили и ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, а именно реализиране на вещите в принудителното изпълнение и погасяване на задължения на дружеството, което реализиране в принудителното изпълнение може да бъде осъществено само по молба на взискателя. Твърди, че в същото време движимите вещи са продължавали да бъдат във владение на служителя на ответника Г.С., назначен за техен пазач при първия извършен опис, и те са съхранявани в помещения-собственост на дружеството-ответник. Заявява, че в случая отговорността на ответинка следва да бъде ангажирана на основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД, тъй като учрежденията и организациите отговарят по този текст за вредите, причинени от техни служители при или по повод изпълнението на възложената им работа. Заявено е, че с неоснователното задържане и непредаване на вещите от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г., както и вредоносно бездействие от 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., изразяващо се в непоискано извършване на публична продан или явен търг в принудителното изпълнение, ищецът е пропуснал да реализира печалба-приход в размер на продажната цена на вещите 35 528, 99 лв., съответно е пропуснал реализирането на приход от приложен изпълнителен способ по съответните изпълнителни дела в същия размер. Твърди, че държейки неоснователно движимите вещи и отказвайки да предаде владението им на ищеца, както и впоследствие неангажирайки същинско принудително изпълнение спрямо вещите, ответникът е причинил на ищеца вреда, изразяваща се в пропусната полза в посочения по-горе размер, която настъпила вреда е причинена виновно, тъй като съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Моли исковата молба да се счита предявена за присъждане на сума в размер 35 528, 99 лв. Във връзка с отново дадени от съда указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба, с молба от 25.08.2022 г. ищецът посочва, че цената на иска 35 528, 99 лв. представлява сбор от стойността на всички движими вещи – стока общо на стойност 22 560 лв. и оборудване общо на стойност 12 968, 99 лв., които са собственост на ищеца и на 14.09.2012 г. са неправомерно задържани от служители на ответника. Посочва, че в описа на имуществото в магазина, в който е описано оборудването с посочени стойности на всяка вещ, то е на обща стойност 12 968, 99 лв., а съгласно справка от счетоводната система за наличности, касаеща стойността на задържаната стока от магазина ( в който опис е описана стоката с код, име, количество, единична цена, общо цена за съответния вид стока и обща стойност на цялата стока в наличност), тя е била в общ размер на 22 560 лв. Във връзка с отново дадени от съда указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, с молба от 7.09.2022 г. ищецът посочва, че в размера на претендираните вреди от 35 528, 99 лв. е включена и стойността на находящото се в магазина оборудване предвид обстоятелството, че ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в лишаването от възможността да ползва същото за периода, за който то е било задържано, бил е лишен от възможността да го продаде или отдаде под наем. Заявено е, че макар да не е стока, която се е предлагала за продажба в магазина, имуществото, представляващо движими вещи-оборудване на магазин, също може да е предмет на разпоредителна сделка, която да генерира приходи за ищеца. Твърди, че за целия период, включващ момента на съдебно установеното незаконно задържане на вещите на 14.09.2012 г. до датата на описа на движимите вещи от ЧСИ А. на 25.04.2014 г., както и последващото пасивно поведение на представителите на ответника, изразяващо се в това, че не са поискали изнасяне на вещите на публична продан, за да бъдат реализирани и с приходите да се погасят задължения на дружеството-ищец, вещите, включително и оборудването на магазина, търпят амортизация и намаляване на тяхната ликвидационна и пазарна стойност, която предвид дългия период на задържане към настоящия момент е нулева и за определянето на която е поискано назначаване на ССЕ, като тъй като и към настоящия момент движимите вещи в цялост (стока и оборудване) са в държане на ответника, се иска вещото лице да установи тяхното фактическо състояние, което най- вероятно е непригодно за употреба (унищожени или повредени), както и за предлагане за продажба. С отговора на исковата молба от 27.10.2022 г. ответното дружество оспорва иска като неоснователен. Възразява се, че искът е предявен от лице, което претендира да е собственик на процесните движими вещи, но не е собственик на същите. Възразява се и че искът е погасен по давност. Твърди се, че е неоснователно твърдението на ищеца относно незаконосъобразност на упражненото право на задържане, тъй като цитираните от ищеца мотиви на съдебното решение на въззивния окръжен съд от 11.06.2015 г. нямат нито установителен, нито задължителен характер за страните и правоприлагащите органи. Заявява, че тези мотиви не съдържат правоустановяваща воля, поради което тази част от решението не може да има задължителна доказателствена сила и не се ползва със СПН, а такава е присъща единствено на диспозитива на решението, който безспорно и еднозначно постановява, че съдът потвърждава решението на районния съд за отхвърляне на предявените ревандикационни искове, с което решение по реда на съдебния контрол съдът еднозначно е установил, че ищецът не е собственик на процесните вещи, което обстоятелство има СПН. Заявено е, че е невярно твърдението на ищеца, че с фактическото отнемане на процесните вещи ответникът е попречил на ищеца да реализира същите и да генерира приходи, като по този начин е предопределил влошеното финансово състояние на дружеството-ищец. Посочва, че от приложени по делото справки от НАП е видно, че ищецът е спрял да обслужва своите публични задължения, считано от 2009 г. Заявява, че от приложени към отговора нотариални покани до управителя на ищеца, към 2010 г. и към 2011 г. ответното дружество системно закъснява, съответно, не заплаща своите задължения доста преди датата на упражненото право на задържане от страна на ответното дружество, като е видно, че системно не е обслужвало своите задължения, който факт навежда на обоснования извод, че ответното дружество попада в кръга на правните субекти, посочени в разпоредбата на чл.626, ал.1 от ТЗ, а именно че изпадналите в неплатежоспособност в 30-дневен срок следва да подадат молба за откриване на производство по несъстоятелност. Заявява, че правото на задържане се упражнява на основание чл.21.4.2 от договора за наем от 5.03.2007 г. и то не е противоправно предвид изричното съгласие на страните, обективирано с подписването на договора, който има силата на закон за тях. Заявено е, че не отговаря на истината твърдението, че е налице противоправно поведение до образуване на изпълнителното дело, тъй като пред РС-Велико Търново е било налице висящо производство по гр.д. № 729/2013 г. за установяване размера на задължението на ищеца. Твърди и че не отговаря на истината твърдението, че ответникът чрез своето бездействие в периода 2014-2019 г. е увредил по някакъв начин ищеца, тъй като ответникът е упражнил предвидените в действащото законодателство права, предоставени на взискателя в рамките на изпълнителния процес, като предвид пълното съответствие между предоставените от ГПК права на взискателите в изпълнителния процес и действията на ответника в рамките на конкретното изпълнително производство не може да се твърди, че същите са противоправни и вредоносни. Заявено е, че претенцията на ищеца е лишена от правна и житейска логика, като никой не следва да черпи права от своето противоправно поведение, каквото е налице за ищцовото дружество от началото на договорните отношения между страните. Заявено е, че за периода от датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение до момента от страна на дружеството-ищец чрез неговите органи не са правени опити за свързване с представител на ответника, за да бъдат уредени финансовите отношения между дружествата, съответно, да бъдат създадени предпоставки за вдигане на наложените запори. Заявено е, че от това пасивно поведение на ищеца следва извод, че той не само не желае да изпълни договорните си задължения, но и не се чувства длъжен да изпълни такива, произтичащи от влязлото в сила съдебно решение на РС-Велико Търново, както и действащото данъчно и осигурително законодателство на държавата. Затова ответникът моли съда да отхвърли иска. С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема за доказано, че ищецът е собственик на процесните движими вещи, тъй като те са се намирали в нает от ищеца търговски обект, в който той е осъществявал търговска дейност – продажба на дамско облекло и аксесоари, които са били с неговата търговска марка, както и е установено от заключението на СТОЕ и от извършения от съда оглед, че стоките дамско облекло и аксесоари са с етикет на марката „Е.“, а наред с това процесните стоки са осчетоводени от ищеца, което се установява от приетата по делото като писмено доказателство справка от счетоводната система за наличности на ищеца. Съдът приема за основателно твърдението на ищеца, че осъщественото от ответника право на задържане на процесните движими вещи на 14.09.2012 г. е незаконосъобразно упражнено. Съдът приема, че страните са търговци по смисъла на чл.1, ал.2 от ТЗ и че е налице изискуемо вземане в полза на ответника, произтичащо от търговска сделка – сключения между страните договор за наем, което вземане е установено със СПН с влязло в сила решение на РС-Велико Търново по гр.д. № 729/2013 г. Съдът обаче преценява, че държането върху процесните вещи към 14.09.2012 г. не е установено от ответника по силата на валидно правно основание, тъй като от доказателствата по делото се установява, че фактическата власт върху процесните вещи не е предадена доброволно от ищеца на ответника, а служители на ответното дружество неправомерно са запечатали търговския обект и са лишили ищеца от достъп до собствените му вещи, находящи се в търговския обект, като така са лишили ищеца от владението върху собствените му вещи. Съдът преценява, че предвидената в договора за наем клауза за право на задържане по т.21.4.2 от договора не е основание за изземване на вещите от владението на ищеца без негово съгласие и не отговаря на изискването на чл.315, ал.1 от ТЗ вещите да са правомерно получени от кредитора. Съдът прави извод, че фактическата власт към 14.09.2012 г. върху процесните вещи не се явява получена от ответното дружество правомерно, съобразно изискванията на чл.315, ал.1 от ТЗ, и незаконосъобразното установяване на фактическа власт върху вещта изключва валидното упражняване на търговското право на задържане от страна на ответника. Съдът преценява, че противоправното поведение на ответника е установено от събраните по делото доказателства за периода 14.09.2012 г.- 25.04.2014 г., а след 25.04.2014 г. по отношение на процесните вещи е насочено принудително изпълнение – наложен е запор върху тях по изпълнителното дело от 2014 г. на ЧСИ В.А., назначен е пазач на вещите на основание чл.470 от ГПК и следователно вещите са във владение на трето лице, което упражнява фактическа власт на годно правно основание, считано от 25.04.2014 г. Съдът преценява обаче, че за периода, в който процесните вещи са били незаконосъобразно държани от ответника, не се установява за ищеца да са настъпили вреди, които да са в причинна връзка с противоправното поведение на ответника, тъй като продажбата на стоките е бъдещо несигурно събитие, т.е. не може да се приеме за доказано, че задържаните стоки са щели със сигурност да бъдат продадени от ищеца и същият да реализира приходи от тях. Съдът посочва, че твърдението на ищеца е, че поради задържането им той не е успял да ги продаде и реализира приход и съответно търпи вреди, които се изразяват в пропуснати ползи и в намалена стойност на стоките, но по делото не са събрани доказателства, въз основа на които да се мотивира безспорен извод, че стоките дамско облекло и аксесоари, предлагани в процесния търговски обект, са щели да бъдат реално продадени. Съдът преценява, че обстоятелството, че стоките са предназначени за продажба и се предлагат в търговския обект, не означава, че такава в действителност е щяла да бъде реализирана и съответно ищецът да реализира приходи, както и не означава, че стоките няма да останат на складова наличност (поради това, че са останали непродадени) и така тяхната стойност като сезонна стока да се обезцени, от което ищецът да претърпи загуби. Съдът посочва, че възражението на ответното дружество за погасяване по давност на претенцията за вреди за периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г. е основателно, тъй като е приложима общата петгодишна давност, която към момента е изтекла и при носена от ищеца доказателствена тежест той не е установил наличието на обстоятелства, спиращи или прекъсващи давността. Затова съдът посочва, че дори да се приеме, че ищецът е претърпял някакви вреди в причинно- следствена връзка с противоправно поведение на ответника за периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г., то претенцията за обезвреда за този период е неоснователна като погасена по давност. Съдът намира, че от събраните по делото доказателства не се установява противоправно поведение на ответника по време на изпълнителния процес, изразяващо се в противоправно бездействие, тъй като за да е налице противоправно бездействие следва да има неизпълнение на нормативно установено задължение за взискателя в изпълнителния процес за извършване на определено фактическо и/или право действие, а в случая действията на ответника в изпълнителното производство са в съответствие с предоставените от ГПК права на взискателите, като не се установява нормативно вменено задължение на взискателя, във връзка с изпълнението на което той да е бездействал. Съдът посочва, че по искане на ответника в качеството му на взискател са предприемани принудителни способи за удовлетворяване на вземането му съгласно ГПК, като с молбата за образуване на изпълнителното дело от 20.03.2014 г. ответникът е упълномощил съдебния изпълнител на основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ да определя начина на изпълнението и отделно от това по искане на ответника е насочено принудително изпълнение върху процесните вещи – наложен е запор и е насрочена продан чрез явен търг с устно наддаване. Съдът преценява, че искането на ответника от 29.08.2014 г. за отлагане провеждането на търга не може да мотивира извод за противоправно поведение, а обстоятелството, че в продължение на 2 години не е поискал извършването на изпълнителни действия в изпълнителното производство има за правна последица прекратяването му, но само по себе си не може да обоснове отговорност за вреди поради бездействие на взискателя. Съдът приема, че бездействието на взискателя за предприемане на действия за принудително изпълнение води до възникване на негативни за него последици като прекратяване на изпълнителното дело, евентуално погасяване на вземането по давност, но не е основание за търсене на отговорност за вреди от страна на длъжника. Затова съдът приема, че е неоснователен предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 35 528, 99 лв. и го отхвърля. С подадената въззивна жалба жалбоподателят твърди, че неправилно окръжният съд разделя действията на ответника на два етапа – първо от 14.09.2012 г. до датата на описа на движимите вещи по изпълнителното дело на ЧСИ В.А. 25.04.2014 г. и от 25.04.2014 г. до завеждането на исковата претенция. Заявено е, че причинените имуществени вреди от страна на служителите на ответника представляват съвкупност от действия и бездействия, продължаващи през целия претендиран период от 14.09.2012 г. до момента на завеждане на исковата претенция, което обуславя липсата на настъпила погасителна давност за вземането за вреди предвид факта, че вредите не се изразяват вследствие на един едностранен акт от ответника, фиксиран на конкретна дата, а касае цялостното поведение на ответника спрямо задържаните вещи, за целия период от време. Твърди се, че е неправилен изводът на окръжния съд, че за периода, в който процесните вещи са били незаконосъобразно държани от ответника, не се установява за ищеца да са настъпили вреди, които да са в причинна връзка с противоправното поведение на ответника. Заявява, че обезценяването на вещите за целия период от време от момента на задържането им до момента на завеждане на настоящата искова претенция е безспорно установено от заключението на СТОЕ, съгласно което ликвидационната и пазарна стойност към настоящия момент на оборудването е 1 283 лв. и на стоките (облекло) е 3 906 лв., стойността на вещите стока и оборудване общо към 25.04.2014 г. е 6 470 лв., като за периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г. намалението в паричната стойност на вещите е в размер на 29 058, 99 лв., а за периода от 14.09.2012 г. до настоящия момент е в размер на 30 339, 99 лв. Заявено е, че за периода от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г. ответникът е държал вещите без правно основание, а от 25.04.2014 г. (датата на извършване на запор и опис на движимите вещи по молба на ответника от ЧДИ В.А.) за период от повече от 8 години ответникът не е предприел действия за принудително изпълнение, които биха могли да доведат до насрочване на публична продан или явен търг с устно наддаване спрямо процесните вещи и, съответно, реализиране на същите. Заявено е, че от заключението става ясно обстоятелството, че вещите са обезценени със съответната стойност и дружеството-ищец е лишено от възможността за реализацията им чрез продажба или чрез насочване на изпълнението чрез изнасянето им на публична продан или явен търг с устно наддаване. Заявено е, че с действията си ответникът е лишил ищеца от цялата стока и оборудване на търговския обект на обща стойност 35 528, 99 лв. за задължение в размер на 3 368, 88 лв. Заявено е, че действията на служителите на ответника, с които са лишили ищеца от каквато и да било възможност за генериране на приходи и за покриване на възникналото задължение спрямо ответника, са пряка и непосредствена причина за обезценяването на вещите и за лишаване от възможността за реализацията им. Заявено е, че е видно от заключението на вещото лице, че за периода от датата на неправомерно задържане на вещите 14.09.2012 г. до датата на извършване на огледа от вещото лице обезценяването им е в размер на 30 339, 99 лв. Твърди се, че вещите не са напълно амортизирани, но са значително обезценени и ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, а именно пропуснати приходи при реализиране на вещите по търговски способ в случай, че същите не са били неправомерно отнети на 14.09.2012 г., както и пропуснати ползи, изразяващи се в това вещите да бъдат продадени в принудителното изпълнение и да бъдат погасени задължения на дружеството, което реализиране в принудително изпълнение може да бъде осъществено само по молба на взискателя. Твърди се, че с протоколно определение в съдебно заседание на 13.05.2024 г. съдът е определил, че на основание чл. 204 от ГПК следва да бъде постановено извършване на оглед на движимите вещи и опис на същите от съдебния състав в присъствието на ищеца и на ответника на място, където те се съхраняват от ответника, като на ответника са били указани неблагоприятните последици от неизпълнението на дадените от съда разпореждания, а именно, че в случай, че при насрочено открито съдебно заседание за извършване от съдебния състав на оглед и опис на движимите вещи съдебният състав и представител на ищеца не бъдат допуснати за извършване на това съдопроизводствено действиа, на основание чл.205 във вр. с чл. 190, ал.2 и чл.161 от ГПК съдът ще приеме, че процесните вещи не съществуват, ако има разминаване между посоченото от ответника в писмената молба и действително установеното при огледа. Заявено е, че при извършения оглед и опис на вещите от съдебния състав на 21.06.2024 г. е установено, че има вещи, които липсват, и такива, които не съответстват на описаните в исковата молба и представен опис от ответника, но това обстоятелство не е взето предвид и не е анализирано в съдебното решение, нито е изпълнено даденото от съда предупреждение спрямо ответника – че съдът ще приеме, че процесните вещи не съществуват, ако има разминаване между посоченото от ответника в писмената молба и действително установеното при огледа. Затова се иска решението на окръжния съд да бъде отменено, като бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата 30 339, 99 лв., представляваща обезщетение за виновно причинените от ответника вреди, изразяващи се в противоправно отнемане на движими вещи на 14.09.2012 г. и пропуснати ползи от реализиране на вещите, както евентуално ако са били налични във владение на дружеството в периода, в който са незаконно задържани от ответника от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г., така и пропуснати ползи от реализиране на движимите вещи в принудителното изпълнение. От ответника по въззивната жалба не е подаден отговора на въззивната жалба, становище за нейната неоснователност е заявено в откритото съдебно заседание на апелативния съд на 27.11.2024 г. Твърди се, че с указанието на окръжния съд по определението в съдебното заседание на 13.05.2024 г. той е указал на ответника, че в случая ако не представи списък с вещите-предмет на спора или ако не осигури достъп за огледа, който е осъществен от съдията, тогава на основание чл.161 от ГПК ще се счете, че същите не са налични, но от материалите по делото е видно, че достъп е осигурен и такава молба е представена. Заявено е, че окръжният съд правилно е преценил, че за да е налице противоправно поведение на ответника в качеството на взискател като той не е предприел изпълнително действие и по този начин е увредил имуществото на ищеца, следва да има неизпълнение на нормативно установени задължения, още повече, че в първоначалната молба за образуване на изпълнителното дело е поискано по чл.18 от ЗЧСИ да се определят всякакви способи от ЧСИ. Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Нормата на чл.49 от ЗЗД урежда гаранционно- обезпечителната отговорност на всеки един възложител на работа за вреди от действия на работниците и служителите, които я изпълняват. За ангажиране на отговорност на възложителя при условията на тази разпоредба следва работниците и служителите при или по повод на възложената им работа да са осъществили виновни противоправни действия, от които да са настъпили вреди, като в тежест на ищеца е да установи наличие на елементите на непозволеното увреждане, а именно деяние (действие или бездействие), вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина (която съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага, освен при доказване на противното). В случая ищецът в обстоятелствената част на исковата молба твърди, че са налице редица неправомерни действия от страна на ответника, довели до нанасянето на имуществени вреди на ищеца. От заявените твърдения обаче е видно, че ищецът излага съображения за два вида деяния на служители на ответника, ясно разграничени относно времето на извършване, извършилите ги служители и последиците от тях. На първо място се твърди, че ответникът е лишил ищеца от търговска стока-дрехи и оборудване чрез действията на неговите служители, извършени на 14.09.2012 г., като от този момент до датата на описа им по изп.д. №•••/2014 г. на ЧСИ В.А. 25.04.2014 г. са изминали почти 2 години, в които ответникът е осъществявал неправомерно задържане за такъв период от време на вещите. На второ място се твърди, че във времето след 25.04.2014 г. са налице действия на служители на дружеството-ответник, изразяващи се в пасивно поведение в принудителното изпълнение и непредприемане на действия за реализирането на вещите. В петитума на исковата молба също е посочено, че вредите се претендират от два вида действия на служители на ответника – за противоправно отнемане на движими вещи на 14.09.2012 г. и за нереализиране на движимите вещи в принудителното изпълнение. С молбата от 2.08.2022 г. ясно е заявено, че според ищеца причинените имуществени вреди от страна на служители на ответното дружество са вследствие както на неправомерно извършени действия, така и на бездействия. С тази молба е посочено, че първото фактическо извършено неправомерно действие от страна на служители на ответното дружество е на 14.09.2012 г., когато са извършили неправомерно задържане (отнемане на владението) на цялата стока и оборудване, които са собственост на ищеца и се намират в неговия търговски обект в търговския център на ответника. Твърди се още с нея, че на следващо място от датата на неправомерното задържане на неговите вещи на 14.09.2012 г. до датата на описа на движимите вещи на 25.04.2014 г., извършен от ЧСИ В.А. по изпълнителното дело с назначен пазач служителя на ответника Г.С., вещите са били неправомерно държани от ответника въпреки изпратените покани за доброволното им връщане, както и предприетите съдебни действия от ищеца за връщане на вещите или паричната им равностойност. Твърди се, на трето място, че е налице вредоносно бездействие от страна на служителите на ответника, тъй като от датата на извършването на описа и запора на движимите вещи от ЧСИ А. на 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., когато представител на ответника е поискал насрочване на опис на движимите вещи по изпълнителното дело на ЧСИ П.Н., представителите на ответника не са поискали насрочване на публична продан или явен търг с устно наддаване на вещите, чрез които да бъдат те реализирани. Посочено е в тази молба, че ищецът твърди неоснователното задържане и непредаване на вещите от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г., както и вредоносно бездействие от 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., изразяващо се в непоискано извършване на публична продан или явен търг в принудителното изпълнение, съответно, че държейки неоснователно движимите вещи и отказвайки да предаде владението им на ищеца, както и впоследствие неангажирайки същинско принудително изпълнение спрямо вещите, ответникът е причинил на ищеца вреда. Неоснователно е затова оплакването на жалбоподателя, че окръжният съд неправилно разделя действията на ответника на два етапа, първо от 14.09.2012 г. до датата на описа на движимите вещи по изпълнителното дело на ЧСИ А. 25.04.2014 г. и второ от 25.04.2014 г. до завеждане на исковата молба (всъщност произнасянето на съда е до 2.12.2019 г., каквато е и заявената от ищеца претенция), защото според жалбоподателя причинените му имуществени вреди от служители на ответника са от съвкупност от техни действия и бездействия, продължаващи през целия период от 14.09.2012 г. до момента на завеждане на исковата молба. Съответно, неоснователно е разбирането на жалбоподателя, заявено във въззивната жалба, че не е настъпила погасителна давност за вземането за вреди, защото вредите не се изразяват вследствие на един едностранен акт на ответника, фиксиран на конкретна дата, а касае цялостното поведение на ответника спрямо задържаните вещи, за целия период от време. При тези обстоятелства следва да се посочи още тук, въпреки че по начало дали вземане е погасено по давност се преценява едва след като съдът установи в своя съдебен акт, че такова вземане съществува, че относно вземане на ищеца за обезщетение за причинени му имуществени вреди поради действия на служители на ответника за отнемане на негови движими вещи в периода 14.09.2012 г.- 25.04.2014 г. погасителната петгодишна давност, относно настъпването на която ответникът надлежно е възразил с отговора на исковата молба, съгласно чл. 114, ал.1 и ал.3 във вр. с чл. 110 от ЗЗД е започнала да тече на 25.04.2014 г. и е изтекла на 25.04.2019 г., преди подаването на исковата молба на 15.07.2022 г., като ищецът не е заявил твърдения, съответно, не е установил обстоятелства давността да е била спирана или прекъсвана. Следва затова само още да се отбележи, че производството по ревандикационния иск, предявен от ищеца срещу ответника, е приключило с решението на ОС- Пловдив от 11.06.2015 г. по в.гр.д. № 896/2015 г. и искът е отхвърлен, като не е ясно кога то е образувано и кога точно това решение е влязло в сила, но е несъмнено, че от 2015 г. до 15.07.2022 г. е изтекъл период, който сам по себе си е по-дълъг от 5 години. Съгласно ТР №5/5.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС №2/1981 г., когато извършването на деянието и откриването на дееца съвпадат, както е в случая с оглед самите твърдения на ищеца, заявени в исковата молба, началният момент на давностния срок е един и същ. Несъмнено е, че в случая давността е започнала да тече от завършването на 25.04.2014 г. на тази поредица от действия на служителите на ответника, чрез които действия вещите са били отнети от ищеца и са били задържани от ответника преди започване на принудителното изпълнение, които действия по начало могат да причинят непозволено деликтно увреждане на ищеца, тъй като още от 14.09.2012 г. и във времето до 25.04.2014 г. е било известно на ищеца, че тези действия са осъществени от служители именно на ответника като възложител на работата, било е налице действително проявление на увреждането, като на ищеца е било известно какви вреди му се причиняват от него и предявяването от него на иск за тяхна обезвреда в определен размер е било обективно възможно. Затова претенцията в тази й част следва да се преценява като погасена по давност, независимо че ищецът не е разграничил стойността на вредите при заявяването сега на исковата претенция, а неоснователно твърди те да са причинени от цялостното поведение на служители на ответника спрямо задържаните вещи, като се претендира за присъждане на обща сума за целия период от 14.09.2012 г. до 2.12.2019 г. Правилна е следователно преценката на окръжния съд, че претенцията в тази й част, евентуално ако тя би била приета за основателна (като окръжният съд преценява, че е неоснователна поради неустановяване на вреда), е погасена по давност. Спори се между страните дали действията на служители на ответника по отнемане и задържане на движимите вещи на ищеца, извършени на 14.09.2012 г. и във времето до 25.04.2014 г., са неправомерни, като с отговора на исковата молба ответникът оспорва и твърдението на ищеца, че е собственикът на вещите. Възражението си, че ищецът не е собственик на вещите, ответникът основава на своето твърдение, че с диспозитива на решението от 11.06.2015 г. по в.гр.д. № 896/2015 г. на ОС-Пловдив безспорно и еднозначно е постановено, че съдът потвърждава решението на районния съд, с което са отхвърлени предявените ревандикационни искове (за всяка от вещите), с което по реда на въззивния съдебен контрол съдът еднозначно е установил, че ищецът не е собственик на процесните веки и това обстоятелство има СПН. Това твърдение е неоснователно. Видно е от мотивите на посоченото съдебно решение, представено от ищеца в копие с исковата молба (л.49 от досието на делото на ОС) без да е отразена датата на неговото влизане в сила (относно което обстоятелство обаче между страните не се спори), че съдът приема, че ищецът е собственик на вещите по изложени съображения, но че не се установява наличие на втората предпоставка за уважаване на иска – че ответникът владее процесните вещи, -тъй като те са били обект на принудително изпълнение по изпълнителното дело на ЧСИ А., назначено е лице за техен пазач и вещите се държат от него на посочено правно основание. Правилно окръжният съд е приел за доказано, че ищецът е собственикът на процесните движими вещи, тъй като те са се намирали в търговски обект, който е нает от ищеца, в който той е осъществявал търговска дейност – продажба на дамско облекло и аксесоари, които са били с неговата търговска марка, като стоките и при извършения от окръжния съд в производството пред него оглед са били с този етикет на ищеца, както и те са били осчетоводени от ищеца. Освен това следва да се отчете, че след като ответникът твърди, че упражнява търговско право на задържане върху движимите вещи, това волеизявление съдържа признанието за неизгодния за него факт – държане на чужди, на ищеца вещи. Ищецът претендира, че в настоящия съдебен процес не е необходимо повторно доказване на факти и обстоятелства, които съдът е намерил за установени съгласно влязлото в сила решение № 1050/11.06.2015 г. на ОС- Пловдив по в.гр.д. № 896/2015 г., постановено в производството по въззивното обжалване на решение № 228/23.01.2015 г. по гр.д. № 19 503/2013 г. на РС- Пловдив. С това решение относно заявеното от дружеството-ответник по това и по настоящото дело възражение, че е упражнило правото си на задържане, регламентирано в чл.21.4.2 от сключения между страните договор за наем, е прието от съда, че към момента на извършения опис от страна на ответното дружество на 14.09.2012 г. твърдяното търговско право на задържане е било упражнено незаконосъобразно, тъй като държането върху процесните движими вещи към 14.09.2012 г. не е установено от ответника по силата на валидно правно основание, фактическата власт върху тях не е предадена доброволно на ответното дружество, а то неправомерно е запечатало търговския обект, лишавайки ищеца от владението върху движимите вещи и незаконосъобразното установяване на фактическа власт върху вещта изключва валидното упражняване на търговското право на задържане от страна на ответника. Окръжният съд в мотивите на обжалваното сега съдебно решение не е изложил съображения дали приема, че е обвързан при разглеждането на настоящия правен спор от посоченото съдебно решение, но е изложил като свои идентични правни съображения и с оглед на тях е приел, че фактическата власт към 14.09.2012 г. върху процесните вещи не се явява получена от ответното дружество правомерно съгласно изискванията на чл. 315, ал.1 от ТЗ и незаконосъобразното установяване на фактическа власт върху вещта изключва валидното упражняване на търговското право на задържане от страна на ответника. Апелативният съд приема, че е неоснователно твърдението на ищеца в настоящото производство да не е необходимо повторно доказване, съответно преценка при произнасянето сега от съда, разглеждащ настоящия спор, на факти и обстоятелства относно преценката за основателност, респективно неоснователност, на твърдението на ответника, че е упражнил право на задържане съгласно чл.21.4.2 от сключения между страните договор за наем. Влязло в сила съдебно решение, съответно, изложените от съда в неговите мотиви съображения, не се явяват доказателство при бъдещ съдебен процес между страните, в какъвто процес съгласно чл.153 от ГПК на съответно доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Това, че съд в друго производство, при разглеждането на друг правен спор, е намерил за установени факти и обстоятелства, не обосновава липса на необходимост от тяхно доказване в настоящото производство. Следва да се посочи, че ищецът не твърди посоченото решение да има СПН, която да следва съдът сега да зачете в настоящото съдебно производство. Несъмнено е, че съгласно чл. 298, ал.1 от ГПК решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. В случая има идентитет само между страните, но не и относно основанието и искането, тъй като претенцията по делото от 2013 г. на ПРС е за ревандикация на вещите от ищеца срещу ответника с правно основание чл. 108 от ЗС, а сега се претендира за присъждане на обезщетение за вреди съгласно чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. Решаващи мотиви на съда, въз основа на които е постановено влязло в сила съдебно решение, не се ползват със СПН (в тази насока – т.18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК и т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК). С оглед съображенията по т.18 от ТР №1/4.01.2001 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, мотивите не са източник на правни последици наред с диспозитива на решението и по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения, не се формира СПН, защото те не са елемент от спорния предмет. Съгласно т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2016 г., ОСГТК, само решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със СПН относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Несъмнено е, че претендираното сега за присъждане парично вземане не е част (непредявена част от вземане, остатък-разлика над предявения до пълен размер) на вземане, което да е присъдено с посоченото от ищеца съдебно решение, с което решение е отхвърлен ревандикационен иск и е обезсилено решението на районния съд в частта му, с която е отхвърлен иска на ищеца против ответника за присъждане на равностойността на вещите, тъй като въззивният окръжен съд е приел, че този иск е недопустим. Несъмнено е и че с посоченото съдебно решение не е присъдено вземане, произтичащо от същия договор за наем, и че в настоящия процес не е предявен иск, произтичащ от материално право, чието съществуване да е установено с посоченото влязло в сила решение, поради което няма основание в случая да се счита, че със СПН се ползват съдебно установени общи правопораждащи факти, които да индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Затова защитата на ответника в настоящия процес не е ограничена и той има в пълен обем правото да оспорва както твърденията на ищеца, така и фактите и обстоятелствата, които според ищеца пораждат претендираното сега от него, спорно в настоящия процес материално право. В отговора си на исковата молба ответникът изрично заявява, че правото на задържане се упражнява от него на основание чл.21.4.2 от сключения между страните договор за наем от 5.03.2007 г. и то не е противоправно предвид изричното съгласие на страните, обективирано с подписите им, положени по договора, което съглашение има силата на закон за тях. Видно е от представения от ответника с отговора на исковата молба договор за наем, че в чл.21.4.2 от договора за наем е договорено, както е посочено там, „Право на задържане“, като страните са се съгласили за следното: „В случай, че предоставеното по силата на чл.23 от договора обезпечение се окаже недостатъчно, за да покрие евентуални и основателни вземания на наемодателя, произтичащи от този договор и от неизпълнението на задълженията на наемателя, то наемодателят и/или управленското дружество имат право на задържане върху всички намиращи се обекта стоки и оборудване на наемателя за обезпечение на плащането на всички суми, включително за евентуалните обезщетения за неизпълнение, дължими на наемодателя и/или управленското дружество съгласно този договор и/или договора за услуги.“. Безспорно е, че в случая страните са сключили търговска сделка - договора за наем - и че те са търговци, търговски дружества, поради което в отношенията между тях е приложима разпоредбата на чл. 315 от ТЗ, уреждаща търговското право на задържане. В случая с оглед обстоятелствата по случая се спори конкретно дали за ответника е възникнало и е било надлежно упражнено от него на 14.09.2012 г. при условията на чл. 315, ал.1, изр.1 от ТЗ търговско право на задържане, съответно, дали след възникване на такова право то е упражнявано във времето до 25.04.2014 г. Съгласно тази разпоредба, търговецът има право на задържане за изискуемото си вземане срещу друг търговец от сключена между тях сделка върху движимите вещи на длъжника, получени от него правомерно. Несъмнено е, че такова право, ако е възникнало за ответника, е съществувало за него във времето до 25.04.2014 г. съгласно чл.315, ал.1, изр.2 от ТЗ, тъй като е безспорно, че в този период ответникът е имал движимите вещи в свое държане. Търговското право на задържане по съдържание по начало е аналогично на правото на задържане по чл.91, ал.1 от ЗЗД. Правото на задържане е право да се откаже връщане на чужда движима вещ до едновременното удовлетворяване на изискуемо насрещно вземане. Съдържанието на това право включва възможността да се задържа чуждата вещ като обезпечение на паричното вземане на титуляра на правото (ретинента). Неговата функция е да осигурява доброволното удовлетворяване на вземането на ретинента чрез косвената принуда на задържането. То има и обезпечителна функция – обезпечаване срещу неплатежоспособността на длъжника. Няма законово изискване стойността на задържаната вещ да е еквивалентна на стойността на насрещното вземане. Възможността да се отказва връщане на вещта може да се упражнява както извънсъдебно, така и съдебно. Съгласно чл.91, ал.3 от ЗЗД, задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение. Предпоставките за възникване на търговското право на задържане са да е налице вземане, което произхожда от търговска сделка, търговецът да упражнява фактическа власт върху движими вещи, фактическата власт върху вещите да е правомерно (със съгласието на насрещната страна) и длъжникът да не изпълнява задължението си. Движимите вещи трябва да са получени от кредитора правомерно, което означава, че те трябва да са попаднали във фактическата власт на кредитора със съгласието на длъжника. Действието на търговското право на задържане се изразява във въззможността кредиторът да държи вещите докато получи удовлетворение. Ответникът претендира да има към датата 14.09.2012 г. срещу ищеца изискуемо парично вземане за заплащане от ищеца на наемна цена и консумативи, като заявява и че ответното дружество още от 2010 г. системно закъснява да заплаща своите задължения и е търговец, за който е приложима нормата на чл. 626, ал.1 от ТЗ – че изпадналите в неплатежоспособност търговци следва в 30-дневен срок да подадат молба за откриване на производство по несъстоятелност. Съгласие на длъжника за упражняване на правото на задържане върху всички намиращи се в наетия обект стоки и оборудване е дадено от наемателя при подписването на договора съгласно клаузата на чл.21.4.2 от наемния договор. При така установената уговорка между страните не може да се приеме, че представляват самопомощ или че са самоуправни действията на служителите на ответника на 14.09.2012 г. в работното време на магазина (тъй като, както е посочено в исковата молба, служителите на ответника „изгонили“ продавач-консултанта) да запечатат магазина и да сменят кода на СОТ-системата и така да установят за ответника държане върху цялата стока с оборудването в магазина (държането на който магазин е предоставено от ответника като наемодател на ищеца като наемател съгласно сключения между тях договор за наем, който е двустранна търговска сделка, т.е. търговска сделка и за двете страни). Видно е от представения от ищеца в копие с исковата молба протокол от 14.09.2012 г. (л.241), че на посочената дата въз основа на заповед комисия от трима служители на ответника е извършила оглед на имуществото в магазина на ищеца и е описала наличните движими вещи (стока и инвентар), като е посочено още, че след съставянето на описа на вещите комисията е заключила и запечатала вратите на обекта по начин, който не позволява той да бъде отварян без знанието на комисията – 3 броя лепенки на вратите с подписите на комисията и печат на наемодателя, и обектът е запечатан на 14.09.2012 г. в 13, 50 часа. С оглед на уговорката по чл.21.4.2 от договора за наем логично не следва да се очаква и да се изисква наемателят да участва конкретно в предаване на държането на стоките и оборудването, например с двустранен протокол между него и наемателя. За упражняването на търговското право на задържане няма изискване заявяването на волеизявлението от кредитора да бъде в конкретна форма или то, включително предаването на държането на движимите вещи, да бъде удостоверено двустранно, с участието на длъжника. Безспорно е, че към датата на предприемането на действията от служителите на ответника за упражняване на договореното търговско право на задържане 14.09.2012 г. ищецът-наемател е имал задължение за заплащане на наемна цена към ответника-наемодател. Според посоченото от ищеца сега в исковата молба, забавено е било едно наемно плащане за един месец, като до месец септември на 2012 г. страните имали нормални отношения. Според посоченото от ответника в отговора на исковата молба, наемателят е закъснявал системно още към 2010 г. и 2011 г. да заплаща своите задължения по договора. Съгласно клаузата на чл.21.4.2 от наемния договор, правото на задържане възниква за наемодателя в случай, че предоставеното по силата на чл.23 от договора обезпечение се окаже недостатъчно, за да покрие евентуални и основателни вземания на наемодателя, произтичащи от този договор и от неизпълнението на задълженията на наемателя. Съгласно клаузата на чл.23.1, изр.1 и 3 от наемния договор, като обезпечение за точното изпълнение на всички задължения на наемателя, в допълнение към всички останали права и средства за защита, наемателят ще предостави на наемодателя на датата на влизане в сила на наемните отношения гаранция в размер на сума, равна на 30% от наемната цена за 1 година, като гаранцията ще бъде реализирана чрез учредяване на безусловна и неотменима банкова гаранция, издадена в полза на наемодателя от реномирана банка, приемлива за наемодателя. Видно е от раздел V.Наемна цена на договора, че 30% от наемната цена (10 717, 50 евро) е 3 215, 25 евро (с левова равностойност 6 288, 48 лв.). Видно е от същия раздел, че наемната цена не е дължима за плащане от наемателя помесечно, а на вноски, като първата е дължима до 31 декември на предходната година и е в размер на 20% от наемната цена или 2 143, 50 евро, втората е дължима до 15 май на съответната година в размер на 20% от наемната цена или 2 143, 50 евро, третата е дължима до 30 юни на съответната година в размер на 30% от наемната цена или 3 215, 25 евро и последната е дължима до 31 юли на съответната година в размер на 30% от наемната цена или 3 215, 25 евро. Видно е от представените от ответника с отговора на исковата молба две нотариални покани, отправени от него до ищеца, връчени на 29.12.2010 г. и на 29.12.2011 г., с първата покана ответникът кани ищеца да му заплати дължими суми по договора за наем, съответно, в размер на 3 889, 73 евро и 4 224, 41 евро. Видно е от решение № 749/22.07.2013 г. на РС-Велико Търново по гр.д. 729/2013 г. (л.59 от досието на делото на ОС-Пловдив, част от досието на представеното от ищеца в копия с исковата молба изп.д. №••••/2017 г. на ЧСИ К.П.), в заповедно производство наемодателят е претендира наемателят да му дължи наемна цена и консумативи за периода 20.07.2012 г.-17.12.2012 г. по договора за наем от 5.03.2007 г. в размер на 5009, 48 лв. и лихва за забава 181, 33 лв. (или общо 5 190, 81 лв., което е по-малко от 6 288, 48 лв.), като с това съдебно решение в производството по чл. 415 от ГПК районният съд е установил задължение в размер на 3 368, 58 лв. главница, законна лихва върху нея, 146, 96 лв. мораторна лихва и за разноски, като след постановяването на това съдебно решение е издаден изпълнителният лист от 23.01.2014 г. Видно от представения от ищеца в копие с исковата молба изпълнителен лист, издаден на 23.01.2014 г. от РС-Велико Търново по ч.гр.д. № 4974/2012 г., длъжникът-наемател е осъден да заплати на наемодателя сумата 3 368, 58 лв. наемна цена и консумативи по договора за наем от 5.03.2007 г. за периода до 14.09.2012 г., мораторна лихва 146, 96 лв. за периода 20.07.2012 г.-17.12.2012 г., законна лихва и 170, 31 лв. разноски по делото. Видно от представения също от ищеца в копие с исковата молба изпълнителен лист, издаден на 14.02.2014 г. по гр.д. № 729/2013 г. на РС-Велико Търново, наемателят е осъден да заплати на наемодателя сумата 178, 80 лв. разноски по делото и 200 лв. юрисконсултско възнаграждение. След като съгласно решение № 749/22.07.2013 г. по гр.д. № 729/2013 г. на РС-Велико Търново претенцията на дружеството-наемодател против дружеството-наемател е била да се установи наличие на парично задължение въз основа на договора за наем от 5.03.2007 г. за периода 20.07.2012 г.-17.12.2012 г. в размер на 5009, 48 лв. и ответното дружество нито е твърдяло, нито е установило в настоящия процес към датата 14.09.2012 г. задължението да е било в по-голям размер (например, защото във времето от 14.09.-2012 г. до приключване на производството по това дело наемателя е извършил частично плащане), не е установено наличие на задължение към наемодателя на наемателя в размер над 6 288, 48 лв. към датата 14.09.2012 г. Видно от показанията на свидетелката Т.И.Р., разпитана в съдебното заседание на окръжния съд на 26.02.2024 г., към 14.09.2012 г. тя е била управител на дружеството-ищец, дължали само една вноска на наемодателя, през всичките години назад били редовни платци, около 2700 лв. дължали, много пъти тя е разговаряла с представител на наемодателя, тя е правила вноски, които са й били възможни, последният й разговор с него бил в деня, в който запечатали търговския обект, тя помолила за още 2-3 дни. В исковата молба е посочено от ищеца, че на 19.09.2012 г. дружеството е получило съобщение от ответника, в което било посочено, че с извършените действия е било упражнено правото на задържане на ответното дружество, но такъв документ по делото не е представен нито от ищеца, нито от ответника, съответно, няма документ, от който да се установи дали ответникът е посочил дължима му според него от ищеца сума към датата 14.09.2012 г., евентуално, каква е била тя като размер според ответника. Не се установява следователно от така събраните доказателства при доказателствена тежест за ответника към датата 14.09.2012 г. дължимата от дружеството-наемател сума по договора за наем да е била по-голяма от 3 215, 25 евро, поради което неоснователно ответникът се позовава на клаузата на чл.21.4.2 от договора за наем и претендира въз основа на нея да е упражнил търговско право на задържане върху намиращите се в обекта-магазин на дружеството-ищец стоки и оборудване. Налице е било при тези обстоятелства неправомерно поведение на служители на ответника при отнемането на държането на 14.09.2012 г. върху движимите вещи на ищеца от ответника, респективно, при държането им в периода от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г. Претенцията за ищеца е за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход за периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г. от продажбата на движимите вещи, неправомерно задържани от ответника. Евентуалната продажба на стоките и оборудването обаче е едно несигурно събитие, както е приел и окръжният съд, поради което претенцията за присъждане на обезщетение за вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от тяхната продажба, се явява неоснователна. Такъв вид настъпили вреди при негова доказателствена тежест в производството по делото ищецът и не е доказвал. По негово искане са ангажирани и събрани доказателства каква е ликвидационната и пазарна стойност на вещите към настоящия момент и с колко е намаляла стойността им от момента на незаконното им отнемане на 14.09.2012 г. до датата на първия извършен опис на 25.04.2014 г., както и общо за периода от задържането им до настоящия момент. Видно е от заключението на вещото лице Л.М. от 23.02.2024 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 1.07.2024 г., че ликвидационната и пазарна стойност към настоящия момент на процесните вещи е 1 283 лв. за оборудването и 3 906 лв. за стоките (облекло). Видно от същото заключение, удостоверимото документално намаление в паричната стойност на вещите за период 14.09.2012 г.-25.04.2014 г. съгласно документите по делото е в размер на 29 058, 99 лв., а удостоверимото намаление съгласно документалния първоначален размер и огледът от 26.01.2024 г. в стойността на вещите от 14.09.2012 г. до настоящия момент е в размер на 30 339, 99 лв. Тъй като претенцията на ищеца обаче не е заявена за присъждане на обезщетение за вреди, изразяващи се в обезценка на процесните вещи, а за вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от продажбата на вещите в периода 14.09.2012 г.- 25.04.2014 г., недоказано е твърдението на ищеца да са настъпили конкретно така посочените вреди. При тези обстоятелства и доказателства неоснователно ищецът претендира за присъждането на това обезщетение, поради което тази претенция е неоснователна и следва да бъде отхвърлена, както правилно е преценил и постановил и окръжният съд (отделно от това апелативният съд изложи вече по-горе, което е направено и от окръжния съд, съображения за погасяване на тази претенция по давност, ако евентуално бе установено, че тя е основателна). Ищецът претендира и да е претърпял вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от приложен изпълнителен способ по отношение на движимите вещи в изпълнителното производство поради противоправно бездействие на ответника в изпълнителното производство за периода 25.04.2014 г.-2.12.2019 г. Безспорно е, че дружеството-ищец е осъдено да заплати на дружеството-ответник суми, дължими съгласно сключения между тях на 5.03.2007 г. договор за наем. Видно от представените от ищеца с исковата молба в копия изпълнителен лист от 23.01.2014 г. по ч.гр.д. № 4974/2012 г. на РС-Велико Търново и изпълнителен лист от 14.02.2014 г. по гр.д. № 729/2013 г. на РС-Велико Търново, към датата 14.02.2014 г. ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3 368, 58 лв. за дължима наемна цена и консумативи по наемния договор за периода до 14.09.2012 г., сумата 146, 96 лв. мораторна лихва за периода 20.07.2012 г.-17.12.2012 г., законна лихва върху главницата от 18.12.2012 г., сумата 170, 31 лв. за разноски и сумата 378, 80 лв. за разноски. Безспорно е, че във времето от 14.02.2014 г. и до настоящия момент ищецът не ги е заплатил на ответника. Затова дружеството-ищец несъмнено е неизправен длъжник на дружеството-ответник, като дължи парично задължение, което не изплаща в период от повече от 10 години. Съгласно разпоредбата на чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Несъмнено е, че ответното дружество като взискател има право да търси способ за своето надлежно удовлетворяване. Несъмнено е, че при изплащане от ищеца на дълга, което обаче той не прави в продължение на повече от 10 години, ответникът не би имал основание по негово искане да се провежда изпълнително производство, насочено върху тези вещи. Безспорно е, че поради неплащането на дълга такова производство се провежда във времето от 2014 г. до настоящия момент и няма данни по делото то да е приключило. Видно от представената от ищеца в копия с исковата молба документация от изп.д. №••••/2017 г. на ЧСИ К.П., по подадената на 20.03.2014 г. до ЧСИ В.А. молба от ответното дружество като взискател срещу дружеството-ищец е образувано изп.д. №•••/2014 г. на ЧСИ В.А., като с молбата са представени двата изпълнителни листове и се претендира за събиране на тези суми. С молбата на основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ взискателят възлага на ЧСИ редица правомощия, включително да определя начина на изпълнението. По същото дело с молба от 21.03.2014 г. (л.67) взискателят е поискал да се насрочи опис на движимите вещи, находящи се в негови обекти – складова база в с.С. и обект в гр.П., и опис е насрочен от ЧСИ. При извършената от ЧСИ А. проверка е установено от удостоверение от НАП наличие на задължения за данъци, осигурителни вноски, вноски в универсален пенсионен фонд и лихви в размер общо на 360 493 лв. (л.98). В покана до длъжника от 7.04.2014 г. ЧСИ А. посочва общ размер на дължима сума 5 671, 30 лв. (сумите по изпълнителните листове ведно с такси и разноски и разноски за изпълнителното дело). Описът е извършен на 25.04.2014 г. (л.115-118 и л.121-128), наложен е запор върху движимите вещи и за техен пазач е назначен Г.С.. След извършването на описа ЧСИ А. насрочва за 2.09.2014 г. явен търг с устно наддаване за продажба на движимите вещи (л.134). В хода на процедурата по обявяването на търга, с молба от взискателя от 29.08.2014 г. (л.191) той е поискал да бъде отложен насроченият за 2.09.2014 г. търг с явно наддаване за продажба на движими вещи. До този момент длъжникът не е взел участие в изпълнителното производство, като изпращаните до него от ЧСИ книжа не са били връчвани поради ненамиране на лице на адреса на управлението му, което да ги получи. С постановление от 1.09.2014 г. ЧСИ А. спира насрочената публична продан (л.210). Във времето от 1.09.2014 г. до 8.07.2017 г. не е видно да са извършвани изпълнителни действия по делото. С протокол от 8.07.2017 г. (л.220) изпълнителното дело е прието от ЧСИ К.П. съгласно заповед на министъра на правосъдието и е образувано неговото изп.д. №••••/2017 г. На 4.05.2018 г. е постъпила молба от взискателя (л.223) да му бъдат върнати изпълнителните листове. С постановление от 9.05.2018 г. на ЧСИ К.П. (л.225) изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и са вдигнати наложените в изпълнителното производство запори, като на същата дата изпълнителните листове са върнати на взискателя с протокол (л.228). Видно от изпратената документация от ЧСИ П.Н. с писмо от 7.12.2022 г. (л.423 и сл.), по молба на взискателя от 21.05.2018 г. е било образувано изп.д. № 47/2018 г. на ЧСИ С.Н. за събиране на вземанията по същите два изпълнителни листове, като с молбата на основание чл.18, ал.1 от ЗЧСИ е възложено на ЧСИ и да определя начина на изпълнението. Видно е от изисканата от ЧСИ справка от НАП (л.477-478), дружеството-длъжник, сега ищец по делото има задължение в общ размер 1 462 146, 64 лв. В изпратената от ЧСИ до длъжника покана за доброволно изпълнение от 27.06.2018 г. (л.493) е посочено задължение по изпълнителното дело в размер на 1 507 959, 34 лв., включващо вземанията на взискателя (главница 3 368, 58 лв., законна лихва 1 863, 90 лв., 146, 96 лв. мораторна лихва, 549 лв. разноски, 100 лв. юрисконсултско възнаграждение по изп.дело), такси за ЧСИ 39 784, 15 лв. и публични вземания 1 462 146, 64 лв., дължими към 27.06.2018 г. На 23.07.2018 г. е постъпила молба от взискателя (л.521) изпълнителното дело да бъде прехвърлено на ЧСИ П.Н.. На 11.09.2018 г. е образувано изп.д. №•••/2018 г. на ЧСИ П.Н.. Съгласно полученото удостоверение от НАП от 1.07.2019 г. (л.568) публичните задължения на дружеството-длъжник са в размер на 1 556 967, 11 лв. На 2.12.2019 г. е подадена молба от взискателя до ЧСИ (л.571-572) за опис на движимите вещи, такъв е насрочен от ЧСИ за 5.12.2019 г. и е извършен на същата дата с протоколи за опис и оценка на движими вещи (л.577-588) и вещите са оставени на пазач Г.Г.. С разпореждане от 5.12.2019 г. (л.589) ЧСИ Н. определя начална цена от 1 500 лв., от която да започне наддаването за движимите вещи, находящи се в обекта в гр. П., и 1000 лв., от която да започне наддаването за движимите вещи, находящи се в склада в с. С., в съвкупност. С молба от 16.04.2021 г. (л.596-597) взискателя заявява искане до ЧСИ Н. да бъде насрочена публична продан на всички описани движими вещи. На 9.06.2021 г. по изпълнителното дело постъпва молба от пълномощник-адвокат на дружеството-длъжник и искане за справка (л.599), като до този момент длъжникът не е участвал в изпълнителното производство и книжа не е могло да му бъдат връчени от частните съдебни изпълнители поради неоткриване на лица на адреса на управление, което да ги получи. На 28.09.2021 г. отново постъпва молба до ЧСИ от взискателя за извършване на публична продан на всички описани движими вещи (л.604). С разпореждане на ЧСИ Н. от 1.12.2021 г. (л.612) е насрочено публична продан на вещите (стоки) за периода 17.12.2021 г.-17.01.2022 г. С разпореждане на ЧСИ Н. от 13.12.2021 г. (л.668) е насрочена публична продан на вещите (инвентар) като съвкупност за периода 10.01.2022 г.-10.02.2022 г. На 23.12.2021 г. е постъпила молба от длъжника (л.714), с която се оспорва определената цена на съвкупностите от движими вещи – мебели и облекло. Видно от удостоверение от НАП от 15.12.2021 г. (л.725), публичните задължения на дружеството-длъжник са в размер на 1 625 929, 23 лв. С разпореждане от 14.01.2022 г. (л.733) ЧСИ Н. спира насрочените публични продани на движимите вещи. С разпореждане от 17.02.2022 г. (л.763) е разпоредено да се извърши оглед на 25.02.2022 г. от вещо лице и да се представи заключение. От така представената документация не е виден по-нататъшният ход на принудителното изпълнение, като не се нито твърди, нито установява от страните до момента принудителното изпълнение да е приключено. Видно от показанията на свидетелката М.К.Г., разпитана в съдебното заседание на окръжния съд на 26.02.2024 г., тя работи като юрисконсулт в ответното дружество от 2007 г., наемателят не изпълнявал точно задълженията си, те нямали повече интерес да държат наемател, който трупа задължения, прекратили договорните правоотношения и задържали находящите се в обекта движими вещи, стартирали незабавно производство срещу наемателя, но той още в онзи момент бил свръхзадължен към държавата, единственият шанс да си получат наема бил да го поканят да си вземе вещите и да си плати дължимия наем, дори давали възможност разсрочено да плати задълженията, за да не се стига до производство, тъй като още тогава било ясно, че вземането е несъбираемо, множество пъти отправяли покани до длъжника, стартирали оценка на вещите и на публична продан, но дружеството било свръзадлъжняло към държавата с повече от 300 000 лв., поради което за тях било по-изгодно доброволно да се разберат със страната, тя да си заплати задълженията, те да прекратят производството и да върнат вещите, има данни по всичките изпълнителни производства да се види, че те са стартирали всякакви възможно оценки, запори на сметки и всичко, което е давано като възможност да се удовлетворят, от сметки пари не са получавали. Видно от показанията на свидетеля Х.Г.П., разпитан в съдебното заседание на окръжния съд на 26.02.2024 г., той работи в ответното дружество от 2013 г., той трябвало да намери начин за се свърже с длъжника, за да изчистят по възможност казуса, действията започнали от 2014 г., той звънял на телефонни номера от времето, когато били наематели, нямало отговор и връщане на обаждане, посетил адреса на фирмата във В.Т. по договора, там нямало никой от дружеството, съседи му казали, че си губи времето, той оставил да предадат контакт за връзка евентуално с него, след това адресът на дружеството се оказал пощенска кутия в село С., община М.Т.о, посетил селото, запознал се с кметския наместник, който му казал да не си губи времето и че няма такива хора там, последно ходил там през 2020 г., както съседите в Т., така и кметският наместник в селото му казали, че си губи времето и че други хора са идвали да питат за тази фирма, но че никой не се е появявал. Видно е от изпълнителните дела на ЧСИ В.А. и П.Н., че по тях освен посочените по-горе действия са извършвани от частните съдебни изпълнители подробни проучвания на имущественото състояние на дружеството-длъжник, но не е било установено имущество, върху което да може се проведе принудително изпълнение освен процесните движими вещи, като въпреки възлагането на правомощия от взискателя на частните съдебни изпълнители по реда на чл.18, ал.1 от ЗЧСИ е нямало възможност изпълнението да бъде успешно проведено, като за събиране е било както задължението към взискателя, така и задължение към държавата в значителен размер. Установява се следователно от документацията от четирите изпълнителни дела и от свидетелските показания, че в периода 25.04.2014 г.-2.12.2019 г. след извършването на описа и налагането на запора на движимите вещи от ЧСИ А. на 25.04.2014 г. са били предприети възможните изпълнителни действия, които обаче не са дали резултат – насрочен е бил явен търг с устно наддаване за продажба на движимите вещи за 2.09.2014 г., той е бил отложен по искане на взискателя с молба от 29.08.2014 г., във времето от 1.09.2014 г. до 8.07.2017 г. не е видно да са извършвани изпълнителни действия по делото, изпълнителното производство е било прекратено от ЧСИ П. с постановление от 9.05.2018 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, след това е било образувано изп.д. № 47/2018 г. на ЧСИ Н., на 11.09.2018 г. е образувано изп.д. №•••/2018 г. на ЧСИ П.Н., по което на 2.12.2019 г. е подадена молба от взискателя до ЧСИ за опис на движимите вещи, такъв е насрочен от ЧСИ за 5.12.2019 г. и е извършен на същата дата. Не се установява следователно противоправно бездействия на служители на ответното дружество в хода на принудителното изпълнение във времето от 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., а е видно, че служители са предприели необходимите и възможни правни действия за провеждането му, включително и извън изпълнителното производство служители са предприели възможни действия за осъществяване на контакт със служители на ищеца с цел плащане на дълга, след което несъмнено вещите е можело да бъдат предадени от ответника на ищеца. Напротив, установява се неправомерно поведение на служители на дружеството-ищец, тъй като в целия период от 2014 г. до настоящия момент те не са предприели действия за изплащане на съдебно установеното задължение към ответното дружество. Следва при тези обстоятелства още да се посочи и че ищецът при негова доказателствена тежест не установява да са настъпили вреди за него, евентуално в какъв размер, съответно, в претендирания от него размер. Ищецът не установява нито че е било възможно движимите вещи да бъдат продадени в хода на принудителното изпълнение, нито че така е могло да бъде реализиран приход, с който да се плати задължение на ищеца към кредитор, съответно, така да е налице пропусната полза за ищеца. От приетото по делото заключение от 23.02.2024 г. на СТОЕ е видно каква е ликвидационната и пазарна стойност към настоящия момент на вещите (1283 лв. за оборудване и 3 906 лв. да стоки- облекло) и каква е обезценката на движимите вещи от 14.09.2012 г. до настоящия момент (30 339, 99 лв.), но не и евентуално какъв по размер приход би могъл да бъде получен при тяхна продажба в рамките на изпълнителното производство. Неоснователна е следователно претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени му от ответника (от негови служители), представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от приложен изпълнителен способ по отношение на движимите вещи в изпълнителното производство поради противоправно бездействие на ответника в изпълнителното производство за периода 25.04.2014 г.-2.12.2019 г., както правилно е приел и окръжният съд. В съдебното заседание на окръжния съд на 13.05.2024 г. съдът постановява извършване на оглед на процесните движими вещи и указва на ответника в двуседмичен срок от датата на заседанието с писмена молба с препис за ищеца да посочи кои от процесните вещи понастоящем съществуват и се намират в неговите помещения на съхранение, като индивидуализира вещите съгласно посоченото от ищеца в исковата молба, както и посочи количествата на вещите, които се съхраняват при него, като в същата молба да посочи мястото, където ще бъде извършен огледът от съдебния състав – в складовите бази, където се съхраняват движимите вещи, или на друго подходящо място, където ответникът да осигури наличието на процесните вещи. Със същото определение окръжният съд указва на ответника, че в случай че не депозира писмената молба в указания му срок с посочване на вещите, които се намират у него на съхранение, както и адреса, на който да бъде извършен огледът от съдебния състав, то на основание чл. 161 от ГПК съдът ще приеме за установено, че процесните вещи към настоящия момент не съществуват. Със същото определение съдът указва още на ответника, че в случай, че не допусне съдебния състав и представител на ищеца за извършване на оглед на процесните вещи на посоченото от него място, където същите се съхраняват, или на място, където може да бъде извършен огледът, съдът на основание чл.205 във вр. с чл.190, ал.2, вр.чл.161 от ГПК ще приеме за установено, че процесните вещи към настоящия момент не съществуват. На 28.05.2024 г. е постъпила в съда изпратената по пощата на 27.05.2024 г. молба от ответника (л.911), в която е направен опис на движимите вещи, посочено е къде ще бъдат преместени за оглед вещите от склада в с.С., както и къде се съхраняват останалите описани вещи, находящи се в помещение в гр.П.. С представянето на молбата ответникът изпълнява първите две указания на съда, поради което основание той да прилага нормата на чл.161 от ГПК не е имало, съответно, съдът не е приемал за доказани фактите, посочени в указанието. Видно е от протокола от съдебното заседание на 21.06.2024 г., ответникът е допуснал съдебния състав и представител на ответника на посочените в молбата места и оглед на движимите вещи е бил осъществен, поради което не е възникнало основание по чл.205 във вр. с чл.190, ал.2 и чл.161 от ГПК съдът да приеме за установено, че процесните вещи към настоящия момент не съществуват, което съдът, съответно, и не е направил. Неоснователно е затова оплакването на жалбоподателя, заявено във въззивната жалба, че неправилно окръжният съд не е изпълнил даденото предупреждение спрямо ответника. Установява се с оглед събраните по делото доказателства, че предявеният от ищеца „Т.“ЕООД-с.С., община М.Т.о иск за присъждане на обезщетение за причинени му имуществени вреди от деликт, извършен от служители на ответника „Г.и.г.“ООД-гр.П., е неоснователен и правилно е отхвърлен от окръжния съд. Подадената въззивна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а решението на окръжния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната негова част. От ответника по въззивната жалба не се претендира за присъждане на разноски за въззивното производство по спора, не се и установява разноски да са направени, поради което такива не се присъждат. С оглед на гореизложеното съдът