Решение № 7165 от 26.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 874/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 19497 от 27.11.2023 г., постановено по гр. д. № 7149/2022 г. на Софийски районен съд, 126-и състав, е прието за установено по предявените „Юробанк България“ АД срещу А. Г. Д., Г. И. Д. и Н. И. Д. обективно съединени искове с правно основание чл. 124, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, че като законни наследници на починалия И.Г. Д. имат задължения, произтичащи от договор за издаване на кредитна карта № •••••••• от 25.10.2006 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължения въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.11.2020 г. по ч. гр. д. № 50419/2020 г. по описа на СРС, 126-и състав, както следва:

• А. Г. Д. дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 1865, 32 лв., представляваща 6/8 от непогасена главница по договора, ведно със законна лихва от 16.10.2020 г. до изплащане на вземането; 6/8 от възнаградителна лихва в размер на 115, 57 лв. за периода от 02.09.2016 г. до 05.06.2020 г.; 6/8 от наказателна лихва до 05.06.2020 г. в размер на 9, 96 лева, 6/8 от нотариални такси в размер на 291, 60 лв. за периода от 13.04.2020 г. до 11.10.2020 г., както и 1679, 45 лева – разноски по исковото и заповедно производство;

• Н. И. Д. дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 310, 89 лв., представляваща 1/8 от непогасена главница по договора, ведно със законна лихва от 16.10.2020 г. до изплащане на вземането; 1/8 от възнаградителна лихва в размер на 16, 26 лв. за периода от 02.09.2016 г. до 05.06.2020 г.; 1/8 от дължима към 05.06.2020 г. наказателна лихва в размер на 1, 66 лв. за периода от 06.06.2016 г. до 11.10.2020 г., 1/8 от нотариални такси в размер на 48, 60 лв. за периода от 13.04.2020 г. до 11.10.2020 г. и 279, 91 лева разноски в исковото и заповедното производство;

• Г. И. Д. дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 310, 89 лв., представляваща 1/8 от непогасена главница по договора, ведно със законна лихва от 16.10.2020 г. до изплащане на вземането; 1/8 от възнаградителна лихва в размер на 16, 26 лв. за периода от 02.09.2016 г. до 05.06.2020 г.; 1/8 от дължима към 05.06.2020 г. наказателна лихва в размер на 1, 66 лв. за периода от 06.06.2016 г. до 11.10.2020г.; 1/8 от нотариални такси в размер на 48, 60 лв. за периода от 13.4.2020 г. до 11.10.2020 г. и 279, 91 лева разноски в исковото и заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответниците, подадена чрез назначения им особен представител адв. Р. Т., в която са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Според жалбоподателите договорните клаузи по договора са недействителни с оглед тяхната неравноправност по чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП, противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Застъпена е теза, че при сключването му договорът не е имал минималното императивно определено съдържание по закон, както е посочено в чл. 7, т. 6, 7 и 8 ЗПК (отм.), следователно договорът е недействителен на основание чл. 14 ЗПК (отм.) и по него се дължи само чистата стойност.

Отделно от това според въззивниците по делото не става ясно какви суми са били възстановявани и какви – теглени, а посоченият от ищеца размер на главница е завишен.

С жалбата се поддържа и възражението за изтекла погасителна давност, която според въззивниците е изтекла през месец септември и октомври, 2021 г. Предвид изложеното, в заключение е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на обжалваното решение и постановяване на такова, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В законоустановения срок от насрещната страна „Юробанк България“ АД чрез адв. Х. И., е постъпил отговор на въззивната жалба, с който е застъпено становище за неоснователност на същата. Въззиваемият изразява несъгласие с доводите, изложени в жалбата, досежно недействителност на процесния договор. Намира, че сочените договорни клаузи не попадат в обхвата на чл. 143 ЗЗП, тъй като съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП нормите за неравноправни клаузи не ес прилагат за сделките с финансови инструменти, други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс, или с размер на лихвения процент, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, какъвто според въззиваемия е и настоящият случай. Сочи, че кредитната карта по естеството си представлява платежен инструмент, а не банков кредит, като освен това намира, че към датата на подписване на процесния договор ЗПК и ЗЗП не са действащи закони, а приложение следва да намери Закон за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи, както и общите правила на ЗЗД и ТЗ.

Набляга се и на обстоятелството, че кредитополучателят е декларирал с полагане на подписа си, че е запознат и е получил екземпляр от общите условия, приложими към договора, както и че съгласно представената справка за движение по картовата сметка същият е ползвал активно кредитната карта в продължение на над 9 години и половина и е правил множество вноски за погасяване на задълженията си.

За неоснователно и бланкетно намира и възражението за настъпила погасителна давност по отношения на процесните вземания, доколкото банката е упражнила правото си да прекрати договора поради неплащане на минималните месечни вноски и е обявила цялото задължение по договора за незабавно изискуемо и дължимо. Във връзка с това на наследниците на кредитополучателя са изпратени нарочни нотариални покани, от когато е станало изискуемо вземането. Следователно, съпоставяйки датите на изпращане на въпросните покани и датата на подаване на заявление за издаване на заповед за парично задължение, е видно, че давността не е изтекла. Изразено е и несъгласие със становището на насрещната страна, че в случая следва да се прилага кратката 3-годишна давност.

Предвид изложеното в отговора, е отправена молба до настоящата съдебна инстанция за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на неговата правилност съдът намира следното: Районният съд е бил сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 4 ЗПК (отм.) и чл. 86 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците А. Д., Г. Д. и Н. Д., в качеството им на наследници на И. Д., дължат на „Юробанк България“ АД сумите, както следва:

• А. Д. – 1865, 32 лева – 6/8 от непогасена главница по договор за издаване на кредитна карта № •••••••• от 25.10.2006 г., заедно със законна лихва върху тази сума от 16.10.2020 г. до изплащане на вземането; 40, 94 лева – 6/8 от възнаградителна лихва по договора за периода от 02.09.2016 г. до 05.06.2020 г.; 46, 34 лева – 6/8 от заемни такси по договора за периода от 06.06.2016 г. до 11.10.2020 г.; 291, 60 лева – 6/8 от нотариални такси във връзка с обявяване предсрочната изискуемост на договора за периода от 13.04.2020 г. до 11.10.2020 г. и 38, 26 лева – 6/8 от застрахователна премия по договора за периода от 27.05.2016 г. до 11.10.2020 г. - Г. Д. – 310, 89 лева – 1/8 от непогасена главница по договор за издаване на кредитна карта № •••••••• от 25.10.2006 г., заедно със законна лихва върху тази сума от 16.10.2020 г. до изплащане на вземането; 6, 82 лева – 1/8 от възнаградителна лихва по договора за периода от 02.09.2016 г. до 05.06.2020 г.; 7, 72 лева – 1/8 от заемни такси по договора за периода от 06.06.2016 г. до 11.10.2020 г.; 48, 60 лева – 1/8 от нотариални такси във връзка с обявяване предсрочната изискуемост на договора за периода от 13.04.2020 г. до 11.10.2020 г. и 6, 38 лева – 1/8 от застрахователна премия по договора за периода от 27.05.2016 г. до 11.10.2020 г. - Н. Д. – 310, 89 лева – 1/8 от непогасена главница по договор за издаване на кредитна карта № •••••••• от 25.10.2006 г., заедно със законна лихва върху тази сума от 16.10.2020 г. до изплащане на вземането; 6, 82 лева – 1/8 от възнаградителна лихва по договора за периода от 02.09.2016 г. до 05.06.2020 г.; 7, 72 лева – 1/8 от заемни такси по договора за периода от 06.06.2016 г. до 11.10.2020 г.; 48, 60 лева – 1/8 от нотариални такси във връзка с обявяване предсрочната изискуемост на договора за периода от 13.04.2020 г. до 11.10.2020 г. и 6, 38 лева – 1/8 от застрахователна премия по договора за периода от 27.05.2016 г. до 11.10.2020 г. В тежест на ищеца по така предявените искове е да докаже в условията на пълно и главно доказване, че между него и наследодателят на ищците е сключен договор за издаване на кредитна карта, по силата на който банката е изпълнила своето задължение за предоставяне на договорената сума, след което е възникнало задължение за връщането й при условията, регламентирани в договора.

Доказано е по делото, че на 25.10.2006 г. между наследодателя на ответниците И. Д. и ищеца е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за издаване на кредитна карта „VISA“, сключен в писмена форма при общи условия. В заявлението се съдържа текст, според който клиентът декларира, че е запознат с общите условия за издаване и използване на кредитни карти „Visa“, приема ги и разбира, че банката може да отхвърли заявлението, без да посочи причина за това, както и че е съгласен да му бъде издадена кредитна карта от вид „VISA Electron” или „VISA Classic“, съответстващ на оценката на кредитоспособността му, определена от банката към момента на подаване на заявлението. По делото не е спорно и обстоятелството, че банката е издала на името на И. Д. в качеството му на „картодържател“ кредитна карта „VISA”, както и че същата е предадена на клиента.

По силата на договора банката е приела да обслужва плащанията с нея, като е предоставила на картодържателя кредит с кредитен лимит, съобщен при предаване на картата (чл. 7.1 от ОУ). Картодържателят се е задължил да заплаща на банката такси, както и да погасява кредита чрез минимални месечни погасителни вноски (в размер на 20 лева), дължими в срок до датата на издължаване, посочена в месечните извлечения. Използваната част от кредитния лимит се олихвявала с годишен лихвен процент в размер на 17, 9 % при условията, посочени в чл. 12 от ОУ.

Според клаузата на чл. 16.3 от ОУ при прекратяване на договора от картоиздателя цялото задължение на картодържателя става незабавно изискуемо и дължимо. В чл. 16.1 от ОУ са предвидени хипотезите, при които договорът може да бъде прекратен от страна на картоиздателя, в това число неплащане от картодържателя на минималните месечни вноски по две последователни месечни извлечения.

Предвид изложеното и противно на становището на въззиваемия, обосновано първоинстанционният съд е приел, че между страните е налице облигационно правоотношение, като предвид датата на сключване на процесния договор, същото се регулира от отменения Закон за потребителския кредит (ЗПК), който е бил в сила от 01.10.2006 г. до 12.05.2010 г. Приложимост намират и правилата на Закона за защита на потребителите в редакцията му към датата на сключване на договора.

При потребителски договори, какъвто е и настоящият, съдът дължи на основание чл. 7, ал. 3 ГПК служебно да извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи. Съответствие на договора с императивните изисквания се преценява към момента на сключване на договора.

Приложимост следва да намери разпоредбата на чл. 14 ЗПК (отм.), съгласно която когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4-14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая неправилно районният съд е приел, че са спазени изискванията на чл. 7, ал. 1, т. 4-14 от специалния закон поради следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 7, т. 4 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит следва да съдържа чистата стойност на кредита (подлежаща на получаване главница на кредита), а съгласно чл. 7, т. 5 ЗПК (отм.) – максимален размер на кредита, ако такъв е уговорен, или начините за неговото определяне. В процесния случай страните не са уговорили при какъв кредитен лимит се сключва договора. Такъв не е посочен нито в заявлението, нито в общите условия. Както бе посочено, в чл. 7.1. от ОУ е уговорено, че кредитният лимит се съобщава при предаване на картата. Тази уговорка обаче противоречи на горецитираните разпоредби на чл. 7, т. 4 и т. 5 ЗПК (отм.), тъй като към момента на сключване на процесния договор, потребителят не е бил наясно нито с чистата стойност на кредита, нито с максималния му размер. Обстоятелството, че същият е узнал тези обстоятелства в един по-късен момент – при предаване на кредитната карта, не е в състояние да санира този порок.

При това положение, съгласно императивната разпоредба на чл. 14, ал. 1 ЗПК(отм.), договорът е недействителен, в който случай потребителят следва да върне само чистата му стойност (чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.)).

Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства – извлечение, месечни справка и вносна бележка от 21.12.2005 г., че към посочената дата наследодателят на ответниците е притежавал издадена от ищеца банкова карта с № ••••••••, както и че е усвоявал суми по кредита. На кредитиране подлежи и заключението по назначената в хода на първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза (ССчЕ), съгласно което за процесния период картодържателят е усвоил сума в размер на 7821 лева и е направил погасителни вноски по кредита в общ размер на 9633, 60 лева. При това положение исковите претенции подлежат на отхвърляне, доколкото наследодателят на ответниците, в качеството му на картодържател и потребител по процесния договор е погасил изцяло усвоената сума по кредитната карта преди завеждане на делото.

Поради горните съображения първоинстанционното решение следва да бъде отменено, като него вместо бъде постановено такова, с което исковете на „Юробанк България“ АД да бъдат отхвърлени.

По отговорността за разноски съдът намира следното: С оглед изхода на спора решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят разноски по делото. На основание чл. 78, ал. 3 ответниците имат право на разноски както за първоинстанционното, така и за настоящото въззивно производство. Последните обаче не са претендирали такива, с оглед на което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

Предвид цената на всеки от отделните искове и разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът