Решение № 688 от 21.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5202/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „Т.“ЕООД срещу решение № 20024690/25.032022г. по гр.д. № 46745/2020г. по описа на Софийския районен съд, 88 състав, с което е отхвърлен предявения срещу Д. Д. Л. иск с правно основание чл.627 от ТЗ вр. чл.626 ал.2 от ТЗ за сумата от 9192, 72 лв., представляваща настъпила в имуществото на дружеството вреда от неизпълнение на задължението на ответника в качеството му на законен представител на „А.“ЕООД да поиска откриване на производство по несъстоятелност в 30-дневен срок от настъпване на неплатежоспособност или свръхзадълженост.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, както и поради противоречие на изводите на съда с практиката на ВКС. Сочи, че правилно първоинстанционният съд е установил както допустимостта на производството, така и наличието на всички предпоставки обуславящи уважаването на претенцията, като единствено неправилно е преценил доказателствата относно наличието на причинно- следствена връзка между поведението на ответника и настъпването на вредите в патримониума на ищцовото дружество. Счита, че както от твърденията в исковата молба, така и от предприетите действия от кредитора след установяване трайно неизпълнение на задълженията на дружеството, чийто управител е ответника, по несъмнен начин се установява, че същия не би сключил сделките при знание, че има риск от неполучаване на насрещната престация за доставяни стоки. Моли решението в тази му част да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Д. Д. Л. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор чрез особения си представител адв. З., в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни – първо поради превратно тълкуване на фактическата обстановка, така и поради несъобразяване на правното положение на дружество, спрямо което е подадена молба за откриване на производство по несъстоятелност, а именно: същото продължавана да бъде пълноправен търговски субект и да участва в гражданския и търговски оборот вкл. и да сключва и изпълнявал търговски сделки, а и е налице съпричиняване на вредите от страна на ищеца – след като е установил, че липсва плащане на част от доставките по проесните фактури, същия вместо да потърси изпълнение и прекрати доставките е продължил да доставя стоки, без да получава цена за същите. Посочва, че към момента на сключване на сделките, търговското дружество – купувач не е имало активи, поради което и причината за неудовлетворяването на кредитора не е забавеното подаване на молбата, а липса на актив в имуществото на дружеството. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.627 вр чл.626 ал.2 от ТЗ за сумата от 9192, 72 лв.

Не са спорни между страните, а и се установява от събраните в хода на производството писмени доказателства следните обстоятелства: за периода 14.05.2015г. - 12.06.2015г. между ищецът и „А.“ЕООД са съществували търговски правоотношения по договори за продажба на стоки, които са доставени – описани като количество, цена и на дати в 6 броя фактури от ищеца и получени от дружеството – купувач, като в посочения срок за плащане и към настоящия момент не е извършено плащане на цената на доставените стоки; с влезнало в сила решение по гр.д. № 56841/2015г. по описа на СРС, 87 състав „А.“ЕООД е осъдено да заплати на ищеца „Т.“ЕООД сумата от 4003, 37 лв.-сбор от неплатена цена на доставени стоки по процесните 6 броя фактури, ведно със законната лихва върху главницата считано от 23.09.2015г. до окончателното й изплащане, разноски по делото в размер на 820, 13 лв.; въз основа на изпълнителен лист по горецитираното съдебно решение „Т.“ЕООД е образувало изпълнително дело № 20169220401953 по описа на ЧСИ И. Д., като вземането по изпълнителния лист не е удовлетворено, но ЧСИ е издала удостоверение за стойността на дълга и направените разноски в хода на изпълнителното производство от взискателя; със съдебно решение № 1227/05.07.2019г. постановено по т.д. № 646/2019г. на СГС, ТО, 20 състав на основание чл.632 ал.1 от ТЗ е обявена неплатежоспособността на „А.“ЕООД, определена е началната дата на неплатежоспособност – 31.12.2014г., открито е производство по несъстоятелност спрямо „А.“ЕООД, постановено е прекратяване дейността на „А.“ЕООД, като същото е обявено в несъстоятелност, „А.“ЕООД е осъдено да заплати на „Т.“ЕООД разноски по делото в размер на 1260, 00 лв. /по чиято молба е образувано делото/ и производството е спряно, а с решение № 2600185/16.09.2020г. на основание чл.632 ал.2 вр.ал.4 от ТЗ „А.“ЕООД е заличено от търговския регистър и прекратено производството по делото; за периода 18.07.2008г. – 18.03.2016г. законен представител на дружеството /управител/ е вписан ответника Д.ЕЛ Д. Л.. От изложеното се установява, а и не е спорно, че в периода 31.12.2014г. – 31.01.2015г. ответникът в качеството си на орган по чл.626 ал.2 от ТЗ не е изпълнил задължението си за подаване на молба по чл.626 ал.1 от ТЗ при наличие на неплатежоспособност/свръхзадълженост на дружеството.

Специалната отговорност по чл. 627 от ТЗ цели да компенсира вреди и подобно на отговорността по чл. 45 от ЗЗД възниква, само когато липсва друго основание, на което кредиторът може да бъде възмезден.

Съобразно разпоредбата на чл.627 от ТЗ при неизпълнение на задължението за отправяне на искане за обявяване на търтовеца в несъстоятелност по надлежния ред, лицата по чл. 626 ал. 2 отговарят солидарно пред кредиторите за вредите, причинени от забавата.

Отговорността за обезвреда по на чл.627 от ТЗ като специфично проявление на общата деликтна отговорност, възниква при кумулативното осъществяване на определени предпоставки. Въз основа на редакцията на посочената разпоредба, във връзка с чл. 45 от ЗЗД може да се приеме, че правно релевантните факти от изискуемия фактически състав в случая са:

1. да е открито производство по несъстоятелност относно юридическото лице; 2. ответникът да е лице по чл. 626 ал. 2 от ТЗ 3. ищецът да е кредитор на несъстоятелния длъжник; 4. да е налице начална дата на неплатежоспособност в 30- дневен срок, след която ответникът да не е заявил пред съда молба за откриване производство по несъстоятелност 5. наличие на имуществена вреда в патримониума на ищеца; 6. причинна връзка между бездействието на ответника да заяви неплатежоспособността и вредата 7. вина на ответника. В случая противоправност на бездействието не следва да се установява от ищеца, тъй като това е законово установена предпоставка във връзка със съдържанието на на чл.627 от ТЗ. Т. е. нормативно е прието, че е налице противоправност на поведението на ответника, ако същия в 30 -дневен срок не е заявил молба за откриване производство по несъстоятелност. Също така следва да е налице вина на ответника, като съобразно нормата н а чл. 45 ал. 2 от ЗЗД субективното отношение на делинквента се предполага, чрез допускането на оборима презумпция. Солидарността съгласно чл. 122 от ЗЗД дава право на кредитора да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците, а предявяването на иск срещу един от тях не засяга правата на кредитора спрямо останалите съдлъжници.

По безспорен начин в практиката на ВКС е разрешен и въпросът за действието на решението за откриване на производство по несъстоятелност, което формира сила на пресъдено нещо относно състоянието на неплатежоспособност и началната дата на неплатежоспособността. С решение № 108/25.11.2011 г. по т. д. № 825/2010 г. състав на ВКС, I т. о., се е произнесъл по въпросите за предпоставките за предявяване и за успешно провеждане на иск с правно основание на чл.627 от ТЗ, като в мотивите към решението е разгледана обстойно обвързаността на иска по на чл.627 от ТЗ с производството по несъстоятелност и с установяването на вземането, от което се извежда вредата по смисъла на чл.627 от ТЗ. Неоснователно е възражението на въззивника във връзка с чл. 739 от ТЗ, а именно: че непредявяването на вземането в производството по несъстоятелност преклудира възможността за предявяване на иска по чл. 627 от ТЗ.

Във връзка с това следва да се направи разграничение между претенциите на кредитора към несъстоятелния длъжник, които се предявяват и разглеждат в производството по несъстоятелност и деликтния иск срещу управителя за вреди по чл. 627 от ТЗ. Това са различни вземания, между различни субекти и с различен правопораждащ факт.

Постановеното ТР № 2/13.07.2020 год по т. д. № 2/2018 год на ОСТК на ВКС е в друг контекст. В него са коментирани непредявените в производството по несъстоятелност вземания и права на кредитора срещу несъстоятелния длъжник, но не и претенциите на осн. чл. 627 от ТЗ за вредите, причинени от действия на управителя. Те са предмет на самостоятелен иск и не се разглеждат в производството по несъстоятелност, нито в свързаните с него други производства за попълване масата на несъстоятелността. Затова по отношение на тях разпоредбата на чл. 739 от ТЗ не намира приложение. Напротив, погасителното действие на чл. 739 ал. 2 от ТЗ установява реалното настъпване на вредата, защото за кредитора не съществува друга възможност за удовлетворение. Производството по несъстоятелност не е достигнало до фазата на предявяване на вземанията, тъй като финансовото състояние на длъжника е било толкова лошо, че не е имало имущество, с което да се поемат поне началните разноски по несъстоятелността и поради невнасяне на първоначалните разноски за производството от кредиторите, същото е прекратено съответно дружеството-длъжник – заличено.

Отговорността по чл. 627 ТЗ е за вреди от забавата за изпълнение на задължението по чл. 626 ТЗ /за подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност/, а не за вреди от неизпълнението на договорните задължения на неплатежоспособното дружество, заличено от ТР в хипотезата на чл. 632, ал.4 ТЗ. Възможно е да има идентичност, т.е. вредата по чл. 627 ТЗ да е съизмерима с неудовлетвореното вземане на кредитора към несъстоятелния търговец, но и в тази хипотеза в тежест на ищеца е да установи наличието на причинно-следствена връзка между бездействието на ответника и вредата.

В настоящия случай на претенция за вреди, представляващи неизплатена цена по сключени след датата на неплатежоспособността на договори за продажба на стоки, обективирани в издадените 6 фактури, както и мораторни лихви /обезщетение за забава в размер на законната лихва – 1433, 85 лв./ и разноски по съдебни и изпълнителни дела / 820, 13 лв. – разноски за държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение по гр.д. № 56841/2015г. на 87- ми състав на СРС – заповедно производство; 660, 00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение по изп.д. № 20169220401953 по описа на ЧСИ – И. Д., 114, 00 лв. - заплатени такси по Тарифа към ЗЧСИ по изп.д. № 20169220401953 по описа на ЧСИ И. Д.; 1260, 00 лв. – съдебно-деловодни разноски по т.д. № 646/2019г. по описа на СГС, VI-20 състав – държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за възнаграждение за вещо лице, с изключение на част от разноските по изп.д над 114, 00 лв. до 1007, 07 лв. и за 15, 30 лв., за които липсват представени доказателства, че са реално направени разноски и в която част настоящото изложение препраща по реда на чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение/ се установява причинно-следствената връзка между деянието/бездействие или неподаване на молба по чл. 625 ТЗ/и вредата/ вземане, вкл. и за вземане, което би могло да бъде заявено в производството по несъстоятелност, но с оглед конкретиката на случая – обективно невъзможно.

Следователно вредата е налице и тя е в размер на неизпълненото задължение по договора за заплащане на доставените стоки и материали, законната лихва върху същата за периода от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до 04.04.2019г., както и разноските по заповедното и изпълнителното производство и в производството по несъстоятелност. Възражения за неизпълнен договор дружеството-длъжник е могло да направи в защитата си срещу заповедта за изпълнение по предвидените в ГПК способи, но не и след влизането й в сила, с което тя те превръща в годно изпълнително основание. Разноските, заплатени от кредитора за събиране на вземането си също са елемент от вредата и подлежат на обезщетяване, а размерът им е установен от приложените по делото писмени доказателства.

Бездействието на ответника в качеството на управител на дружеството-длъжник е в причинна връзка с вредата.

Изискването за обявяване е въведено с измененията в чл. 629, ал.1 ТЗ /ДВ, бр.101/2010 г./, като основната функция на това обявяване е да се даде публичност на това обстоятелство и да се гарантира правото на самите кредитори да поискат откриване на производството, респ. да ангажират доказателства за началната дата на неплатежоспособността. Когато кредитор подаде молба по чл. 625 ТЗ до дата на постановяване на решение по подадената от длъжника молба, производството за откриване на производство по несъстоятелност по молбата на длъжника се спира /чл. 629, ал.3 ГПК - нова, ДВ, бр.101 от 2010 г./.

Подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност от законния представител на дружеството, което е неплатежоспособно и свръхзадължено е в синхрон и със задължението за добросъвестност. Несъстоятелни са доводите на въззиваемата страна, че липсват доказателства, че ищецът не би сключил сделките, ако е знаел и е обявено обстоятелството, че дружеството, с което договаря е в производство по несъстоятелност. Противното - че ищецът би сключил сделките дори и при знание, че насрещната страна по договорите за продажба на стоки е в несъстоятелност предполага предприемане на действия с цел разпиляване на имуществото на управляваното дружество, дори и не за лична облага, което предполага умисъл и като недобросъвестно поведение, противоречащо на смисъла на търговската дейност и разумна такава, следва да бъде доказано при пълно и главно доказване от страната, която го твърди. В случая липсва проведено такова доказване.

В заключение налице са всички предпоставки за основателност на иска по чл. 627 от ТЗ, а именно: ответникът е в кръга на лицата, обвързани със задължението по чл. 626 от ТЗ; неизпълнение на това задължение; установена начална дата на неплатежоспособността в проведеното производство по несъстоятелност; противоправност на деянието, защото ответникът е бездействал при законово задължение да действа; вреда и причинна връзка с деянието. Вината при деликтните искове се предполага, като в тежест на ответника е да опровергае тази законова презумпция, което не е сторено. В качеството си на едноличен собственик на капитала и управител на търговското дружество той е бил длъжен да знае за настъпилата неплатежоспособност и да я обяви по реда на чл. 626 ал. 1 от ТЗ.

С оглед на всичко изложено, налице е основание за ангажиране на отговорността на ответника за обезщетяване на причинените вреди.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции изцяло, първоинстанционното решение следва да бъде отменено, освен в частта за сумите над 114, 00 лв. до 1000, 07 лв. – вреда, изразяваща се в заплатени такси и разноски по изпълнителното дело и 15, 30 лв.- платени държавни и банкови такси по същото изпълнително производство /поради липса на доказателства за изплащане на сумите/ и постановено ново, с което иска се уважи до размера от 8291, 35 лв.

Разноски В първоинстанционното производство: с оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК, изрично и своевременно заявено искане за присъждане на разноски, представен списък по чл.80 от ГПК и доказателства за реално направени разноски от ищеца в размер на 21067, 71 лв. /367, 71 лв. – държавна такса, 1200, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 500, 00 лв. –внесено възнаграждение за особен представител на ответника/, съобразно уважената част от иска следва да му се присъдят 1864, 96 лв.

Във въззивното производство: на основание чл.273 вр. 78 ал.1 от ГПК на въззивника следва да се му присъдят разноски съобразно частичната основателност на жалбата. В представения по реда на чл.80 от ГПК списък на разноските, въззивникът претендира присъждане на разноски в общ размер от 1778, 86 лв., от които 1200, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение, 395, 00 лв. – внесен депозит за възнаграждение за особен представител и 183, 86 лв- държавна такса по въззивната жалба.

Процесуалният представител на ответника – особения представител адв. З. е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение претендирано от въззивника.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер, ограничението е въведено с оглед невъзможността съдът да намали адвокатското възнаграждение под предвидения минимален размер.

Съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2 т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакция към измененията в ДВ бр. 88 от 4.11.2022г./доколкото договорът за правна защита и съдействие е сключен на 04.04.2022г., а измененият размер на минималните размери в Наредбата няма обратно действие/, минималният размер на адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска е 617, 70 лв.

Следователно при съобразяване на посочения минимален размер, както и фактическата и правна сложност на делото, извършваните процесуални действия, проведено едно съдебно заседание, настоящият състав счита, че възнаграждението следва да бъде намалено до размера от 800, 00 лв., в който случай от общ размер разноски 1378, 86 лв. следва да се присъдят 1243, 65 лв.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд