Решение № 2313 от 4.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13635/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 16579/05.09.2024 г. по гр.д. № 1028/2024 г. по описа на СРС, 25 състав са отхвърлени предявените от В. В. В. срещу „Макроадванс“ АД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че В. В. В. не дължи следните суми: сумата от 11737 лева – дължима главница по Договор за потребителски кредит № 144375/11.11.2011 г., договорна лихва в размер на 477,14 лева за периода от 10.06.2013 г. до 10.02.2014 г., наказателна лихва в размер на 322,26 лева за периода от 10.07.2013 г. до 01.04.2014 г. и сумата от 751,46 лева – съдебни разноски, за които суми е бил издаден изпълнителен лист от 09.04.2014 г. по гр.д. № 17604/2014 г. по описа на СРС, 40 състав, въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 168/2014 г. по описа на ЧСИ В. И., рег. № 778, поради погасяването им по давност. С решението В. В. В. е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева – разноски по делото. Против решението е постъпила въззивна жалба вх. № 308464/02.10.2024 г., подадена от В. В. В., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Поддържа, че разпоредбата на чл. 125 от ЗЗД била достатъчно красноречива – прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници. Действително в мотивите на Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС се приемало, че изпълнителните действия спрямо един солидарен длъжник рефлектират върху другите, но в случаите, когато се намалява задължението. Референцията била именно към чл. 123, ал. 1 от ЗЗД. В конкретния случай, дори съдебният изпълнител да е предприемал действия по принудително изпълнение спрямо другите солидарни длъжници, от те не са в състояние да прекъснат давността спрямо въззивника. Вън от това, Тълкувателно решение от 04.07.2024 г. се приемало, че 2-годишният преклузивен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не тече отделно за всички длъжници, докато подадената искова молба касае изтичане на общия 5 – годишен давностен срок. Твърди, че на 28.11.2014 г. по изпълнително дело № 20177780400168 на ЧСИ В. И. било изпратено запорно съобщение до работодателя на В. В., като това било последното валидно извършено действие. След това, в периода от 28.11.2014 г. до 03.09.2020 г., не били извършвани изпълнителни действия, поради което и вземането било погасено по давност. Поддържа, че освен това, давността била изтекла в хода на производството и това обстоятелство следвало да бъде съобразено от съда с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения иск да бъде уважен. Претендира направените в производството разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 365159/13.11.2024 г., подадена от „Макроадванс“ АД, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 1028/2024 г. по описа на СРС, 25 състав е образувано по искова молба, подадена от В. В. В. против „Макроадванс“ АД, с която е предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК. Ищецът твърди, че срещу него е образувано и се води изпълнително дело № 20147780400168 на ЧСИ В. И., образувано по молба на първоначалния взискател „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД въз основа на изпълнителен лист, издаден срещу четирима солидарни длъжници на 09.04.2014 г. по ч.гр.д. № 17604/2014 г., по описа на СРС, 40 състав, по силата на който В. В. В. бил осъден да заплати на банката следните суми, а именно: 11737 лева – дължима главница по Договор за потребителски кредит № 144375/11.11.2011 г., ведно със законна лихва за периода от 02.04.2014 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 477,14 лева за периода от 10.06.2013 г. до 10.02.2014 г., наказателна лихва в размер на 322,26 лева за периода от 10.07.2013 г. до 01.04.2014 г. и сумата от 751,46 лева – съдебни разноски. Поддържа, че вземането е погасено по давност. Твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист, по молба на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД от 08.05.2014 т. изпълнително дело № 20147780400168 на ЧСИ В. И.. С молбата за образуване на изпълнителното дело била прекъсната давността относно вземането. Твърди, че последното изпълнително действие срещу ищеца било на 28.11.2014 г., когато било изпратено запорно съобщение до работодателя на ищеца, като поддържа, че изпълнителното производство по отношение на него било прекратено на 28.11.2016 г. Поддържа, че давността е започнала да тече от 26.06.2015 г. и е изтекла на 04.09.2020 г. Моли да бъде признато за установено между страните, че вземането по издадения изпълнителен лист е погасено по давност. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника „Макроадванс“ АД, с който заявява, че оспорва предявения иск. Поддържа, че на 28.11.2014 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на ищеца, като молба за нов запор на трудово възнаграждение на ищеца В. В. от 24.03.2017 г., като в периода от 26.04.2018 г. до датата на депозиране на отговора са постъпвали суми от запор на банковите сметки на другите солидарни длъжници. Поддържа, че с подаване на молби за запор на трудово възнаграждение на солидарните длъжници се прекъсвала давността относно вземането.Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. В мотивите на обжалваното решение е прието, че давността относно спорното вземане не е изтекла, тъй като в хода на изпълнителното производство са предприемани изпълнителни действия и и към датата на подаване на исковата молба давността не е изтекла, поради което и предявеният иск е отхвърлен. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. В чл. 439 от ГПК е предвидена възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на делото е отрицателен установителен иск, с предявяването на който ищецът цели да установи, че вземането на ответника, за което е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 17604/2014 г. по описа на СРС, 40 състав не съществува. С оглед изложените от страните твърдения спорен между страните е въпросът дали правото на принудително изпълнение процесното вземане по отношение на В. В. В.ев е погасено по давност. В тежест на ответника е било да установи, че в хода на образуваното по издадения изпълнителен лист, е предприел действия, с които е прекъсната давността. От събраните по делото доказателства се установява, че на 09.04.2014 г. по гр.д. № 17604/2014 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, с която на Л.Т.С., В. В. В., К.В.В. и Д.А.Й. е разпоредено да заплатят на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата от 11737 лева – главница по договор за потребителски кредит № 144375/11.11.2011 г., ведно със законната лихва за периода от 02.04.2014 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 477,14 лева за периода от 10.06.2013 г. до 10.02.2014 г., наказателна лихва в размер на 322,26 лева за периода от 10.07.2013 г. до 01.04.2014 г. и 751,46 лева – разноски по делото. На 09.04.2014 г. е издаден изпълнителен лист за сумите по заповедта за незабавно изпълнение. По молба вх. № 918/08.05.2014 г. на взискателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД е образувано изпълнително дело № 20147780400168 по описа на ЧСИ В. И., с район на действие Софийски градски съд. С молбата е направено искане да бъдат предприети изпълнителни действия по отношение на длъжниците, включително и ищеца В. В. В., както и на основание чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ на ЧСИ В. И. е възложено извършването на изпълнителни действия, както и определянето на начина на изпълнение. По разпореждане на съдебния изпълнител на 28.11.2014 г. е наложен запор върху трудово възнаграждение на В. В. ЦАК – БАМ АД, като по изпълнителното дело липсват доказателства по сметка на съдебния изпълнител да са постъпвали суми в изпълнение на наложения запор. С молба вх. № 1073/10.06.2016 г. „Макроадванс“ АД е направило искане да бъде конституирано като взискател въз основа на договор за цесия от 08.04.2016 г. и е заявил, че оттегля възлагането по чл. 18 от ЗЧСИ, направено от предходния взискател. С молба от 24.03.2017 г. взискателят „Макроадванс“ АД е направил искане да бъде наложен запор върху трудово възнаграждение на В. В. В.. При така установеното от фактическа страна и във връзка с обстоятелството, че за оспореното вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение, то следва да намери приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите и давността е винаги петгодишна. В този смисъл е и установената съдебна практика на ВКС, с която настоящият съдебен състав следва да се съобрази при постановяване на решението си, а именно определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 3 от 04.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021 г., IV ГО и др. Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., ГК, Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2022 г., IV г. о., ГК. С оглед разпоредбата на чл. 116, б. „б“ от Закона за задълженията и договорите и при съобразяване на задължителните постановки на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително деиствие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Взискателят следва да иска насочване на изпълнение към имущество на длъжника, когато не се осъществява изпълнение, т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане. (В този смисъл Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така също и Решение № 127/12.07.2022 г. по гр.д. № 2884/2021 г. по описа на ВКС, III ГО). От събраните по делото доказателства се установява, че в периода от образуване на изпълнителното дело са предприети изпълнителни действия, които са довели до прекъсване на погасителната давност, като последното е на 24.03.2017 г. След тази датата по отношение на длъжника В. В. В. не са извършвани изпълнителни действия. В мотивите си районният съд е съобразил задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, като с оглед описаните изпълнителни действия, предприемани от взискателя и ЧСИ, на когото е било възложено изпълнението на съответните изпълнителни способи, правилно е приел, че изпълнителното дело не е прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК. Независимо от това, обаче, без да обсъди поотделно предприетите действия по отношение на длъжниците, районният съд е приел, че вземането по отношение на ищеца В. В. не е погасено по давност, тъй като били предприемани изпълнителни действия по отношение на другите солидарни длъжници. Този извод на съда е неправилен с оглед разпоредбата на чл. 125 от Закона за задълженията и договорите, според която прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници. В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че изпълнителните действия по отношение на един от солидарните длъжници, срещу които е образувано изпълнително дело въз основа на един изпълнителен лист, рефлектират върху останалите солидарни длъжници. Изрично, обаче, е направено разграничение между перемпцията и давността. Подчертано е, че спирането и прекъсването на давността са факти с относително действие при условията на пасивна солидарност. Нормата на чл. 125, ал. 1 ЗЗД се отнася до спирането и прекъсването на давността, които са факти в интерес на кредитора и са свързани с материалноправен срок, а срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е процесуален и преклузивен и е в полза на длъжника. В посочената разпоредба на ГПК, за разлика от чл. 125 ЗЗД, законодателят не е визирал липса на искане от страна на взискателя за извършване на изпълнителни действия само срещу един от солидарните длъжници, а е предвидил като релевантно за перемпцията пълното бездействие на взискателя по изпълнителното дело. По силата на изричната материалноправна разпоредба на чл. 125, ал. 1 ЗЗД прекъсването на давността, включително в хипотезата на чл. 116, б. "б" ЗЗД - с предприемане на действия за принудително изпълнение по отношение на един от солидарните длъжници, няма действие спрямо останалите (в този смисъл Решение № 24/28.01.2026 г. по т.д. № 646/2025 г. по описа на ВКС) Следователно и доколкото последното изпълнително действие, предприето срещу длъжника В. В. В. е на 24.03.2017 г. и при съобразяване на чл. 3, т.2 от Закона за мерките и действията и мерките по време на извънредното положение, обявено от Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, вземането срещу ищеца към датата на подаване на исковата молба – 05.01.2024 г. е погасено по давност. Следователно, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Съгласно чл. 273 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от 1465,76 лева – разноски във въззивното производство и 2031,51 лева – разноски в първоинстанционното производство. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно с оглед защитавания материален интерес. Предвид на изложеното, съдът