Решение № 2799 от 31.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3123/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК. С решение № 2004182 от 15.01.2022 г., постановено по гр. д. № 17466/2021 г. По описа на СРС, III ГО, 139 състав, е отхвърлен предявеният от Б.Е. иск против МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с правно основание чл.124, ал.4, пр.1 ГПК вр. с чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ – за признаване за установено, че ищецът е лице с български произход. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 180 лв. – разноски, сторени в производството по делото. Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Б. Е.. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно. С изготвения по делото доклад съдът е указал на ищеца, че следва да докаже, че има възходящ, който е българин, включително, че лицето, за което твърди, че му е баща, е било български гражданин. Счита, че в хода на производство са ангажирани редица доказателства, от които е установено, че бащата на ищеца е роден в Република България, след което се е изселил в ранна детска възраст в Република Турция, като Т.Р.А. и Т. Е. са едно и също лице. Установено е също така, че турското име на гр. Търговище е Е.Д.. Поддържа, че от ангажираните по делото доказателства се установяват фактите и обстоятелствата, за които решаващият съд е разпределил доказателствена тежест за ищцовата страна. С предявеният иск не се стреми да промени народностното самосъзнание на своите възходящи, а се стреми да докаже, че произхожда от тях в качеството им на българи, в частност от баща си, което предопределя българския му произход. Съгласно представения по делото изселнически лист Т. А. не е взел осъзнат избор за напускането на Република България на толкова ранна детска възраст. Макар и напуснал родината си на 4 месеца, през осъзнатия си живот бащата на ищеца винаги се е самоопределял като българин. Лицето е починало на 30.01986 г. в Република Турция. Понастоящем ищецът също се определял като българин по народност. Счита, че тези обстоятелства не са взети под внимание при постановяване на обжалвания краен съдебен акт, а е изследвано единствено понятието българин и възможното тълкуване на съдържанието на това понятие, изследвано във взаимовръзката с историческата ретроспекция на нормативната уредба в тази насока. Позовава се на съдебна практика на ВАС, съгласно която понятието „българин“, с оглед конституционната уредба на основните начала в държавата, не може да се тълкува с оглед неговото етническо съдържание, а с оглед правното му съдържание – правната и политическата връзка между едно лице и държавата Република България, т. е. българското гражданство. На основание чл.121 ЗЛС (отм.), действал към датата на съставяне на акта за раждане на бащата на ищеца, изчерпателно посочва обстоятелствата, които следва да се отразят в акта за раждане. Сред тях не е визирано изрично изискване на отбелязване на народността на лицата. Неяснотата относно източникът на въведената информация счита, че е признак за поставянето й под съмнение. По делото са ангажирани доказателства за българското си самосъзнание, което е наследил от семейството му. Счита, че изводите на решаващия съд относно принадлежността на лицата само с оглед на отбелязването на тяхната народност в акта за раждане, което не е задължителен реквизит, съгласно действащото към онзи момент законодателство, поставят в по – неблагоприятно положение ищеца спрямо онези лица, за които липсва такова отбелязване. Дори да се приеме, че бабата и дядото на ищеца са лица с турска народност, това не съставлява основание за отхвърляне на иск. Вероизповеданието на лицата, респ. имената, които носят, нямат отношение за тяхната народност. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск, като му присъди сторените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че са обосновани изводите на решаващия съд, че ищецът не е лице с български произход. В тежест на ищеца е да представи документи, които да удостоверят, че поне единият му възходящ е българин - § 2, т.1 ДР на ЗБГ. Правилно е установено от съда, че дядото и бабата на ищеца по бащина линия са били български поданица, но те са възприемали себе си като турци, имали да турско самосъзнание, т. е. били са от турска народност, поради което нямат български произход по смисъла на посочената норма и чл.15, ал.1, т.1 ЗБГ. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното: СРС е сезиран с иск с правно основание чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ вр. с чл.124, ал.4, изр.2 ГПК. Ищецът твърди, че е роден на •••• г. в гр. Синджан, Република Турция и е турски гражданин, като се самоопределя като българин. Поддържа, че отговаря на условието на чл.2, т.1 и т.2 Закона за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ). Макар, че е роден и живее в Република Турция, ищецът имал български произход, тъй като неговият баща Т. Р. А. е роден на •••• г. в с. Руец, община Търговище, Република България. В акта за раждане нямало изрично изписване, че Т.Р.А. има българска народност, като едновременно с това двамата му родители са отразени като лица с турска народност. Липсата на декларирана народност съставлява пречка за подаване на документи по чл.15, ал.1, т.1 ЗБГ, тъй като към момента не съществува нарочен документ, от който да е виден българският произход на възходящия роднина на кандидатстващото лице. Без такъв документ няма да бъдат изпълнени изискванията на ЗБГ и ищецът не би могъл да упражни законното си право да облекчен ред за придобиване на гражданство поради липса на законно средство за защита на интересите му. Твърди, че се самоопределя като българин по народност Съгласно изселнически лист Т., заедно с неговите родители Р. и Ф., се е изселил на 4-месечна възраст от Република България. Предвид посочената възраст на Т., то изселването е извършено през 1936 г. Твърди, че през целия си живот бащата на ищеца винаги се определял като българин. Същият починал на 30.04.1986 г. в Република Турция. Понастоящем ищецът се самоопределял като българин по народност, но нямал законова възможност да защити това свое право, тъй като Държавната агенция за българите в чужбина не приемала заявления, респ. не издавала удостоверения за български произход, а по възходяща права линия съществували отразявания по гражданската регистрация на лицата, свързани с наличието на турска народност, независимо че се касае за български гражданин. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че има български произход. Претендира сторените по делото разноски. Съгласно молба – уточнение от 08.04.2021 г. ищецът е уточнил правния си интерес от предявяване на иска. Твърди, че акт № 60 от 20.04.1930 г. обективира раждането на бащата на ищеца Т.Р.А. в с. Руец, община Търговище, област Шумен. Родителите на неговия баща са посочени в акта за раждане като лица от турска народност, български поданици. Така неговият баща произхожда от родители, български поданици, с турска народност, поради което се предполага, че също е български поданик от турски произход. Понастоящем ищецът е турски гражданин. На основание чл.15, ал.1 ЗБГ лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията на чл.12, ал.1, т.2, 4, 5 и 6, ако отговаря на едно от условията от т.1-т.3, в това число и ако е от български произход. Според дефиницията на § 2 от ДР на ЦБГ лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин. Съгласно акт за раждане на бащата на ищеца последният е роден на територията на Република България от двама родители български поданици от турска народност. Съгласно чл.2, т.1 от Закона за българите, живеещи извън Република България, българин, живеещ извън Република България, съгласно този закон е лице, което има поне един възходящ от български произход, притежава българско национално самосъзнание, пребивава трайно или постоянно на територията на друга държава. По силата на чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ български произход може да се доказва и по общия исков ред. Законът не е поставил условие лицето първо да е кандидатствало за българско гражданство, за да има правен интерес от установяване на българския произход на неговия възходящ. Към момента на завеждане на делото не е налице определен държавен орган за издаването на официален документ, удостоверяващ българският произход на лицето. Към ДАБЧ е предвидено създаването на Консултативен съвет, който да се произнася мотивирано с положително или отрицателно становище в двумесечен срок от възлагането от министъра на правосъдието на Република България относно наличието или не на български произход на кандидатстващото лице. При кандидатстване за българско гражданство по облекчената процедура от лицето, въз основа на български произход, преценката за наличието или не на български произход се прави от министъра на правосъдието на Република България или от Консултативен съвет при ДАБЧ по чл.29, ал.4 ЗБГ. Това становище не полежи на самостоятелен съдебен контрол, тъй като е част от административната процедура по придобиването на гражданство и лицето не притежава друг способ за доказване на този юридически факт, освен по съдебен ред, каквото право му е предоставено в ЗБЖИРБ. С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че същият е недопустим, тъй като липсва надлежна пасивна процесуалноправна легитимация на Министерство на правосъдието. Счита, че искът следва да бъде насочен срещу Община Търговище, която е издала акта за раждане на бащата на ищеца, тъй като именно там се съхраняват документите относно произхода на неговите родственици. Едва след като се установи, че бащата Т. Р. Одемов е с български произход, ищецът може да иска установяване на неговия български произход. Ищецът не е представил доказателства и не твърди, че е подал заявление за издаване на удостоверение за български произход до ДАБГ, като му е отказано да му бъде издаден такъв документ, каквато възможност е имал до 16.03.2021 г. С оглед на това счита, че не са налице предпоставките на чл.542, ал.1 ГПК, поради което предявеният иск е недопустим. В условията на евентуалност поддържа, че предявеният иск е неоснователен и неоказан. Оспорва твърдението, че Т.Р.А. е идентично с лицето Т. Ересен, вписано в извлечението от семейния регистър като баща на ищеца. Също така в акта за раждане на Т. Р. А. е посочено, че е роден на •••• г., а в извлечението от семейния регистър е посочено, че Т. Е. е роден на 01.07.1936 г. В представения изселнически акт е посочено, че детето Т. е на 4 месеца към 24.06.1936 г., към който момент би следвало да е на 2 месеца. В представения по делото акт за раждане № 60, издаден от Руецката община, в графа „Поданство“ (гражданство) на родителите на Т.Р.А. е направено вписване – българско, а в графа „Народност“ – турска. Излага съображения, че понятието „българин“ следва да бъде разглеждано във връзка с етническата принадлежност на лицето, а не с юридическата му връзка с държавата. В ЗБГ е използван терминът „български гражданин“, като изрично в § 2 от ДР на ЗБГ този термин не е употребен, а е употребен терминът „българин“, поради което сита, че в това понятие законодателят е вложил различен смисъл. Поддържа, че лицето Т.Р.А. е с турска народност, поради което ищецът като лице – низходящ от първа степен на Т.Р.А., също не е с български произход. Видно от представения по делото акт № 60 за раждане на Т.Р.А. от •••• г., същият е роден на •••• г. в с. Руец, община Търговище, област Шумен. За майката и бащата на лицето е посочено, че са български поданици, по народност – турска. По делото е представена декларация по образец № 2 от ищеца, с която е заявил, че има българско национално съзнание, български произход, роден е на •••• г. в Синджан, Турция, както и баща му Т.Р.А., роден на •••• г. в с. Руец, община Търговище, България, е българин по народност. Съгласно представения по делото препис извлечение от семейния регистър баща на Б. Е. е Т. Е., а майката е Е. Е.. Същият е роден на •••• г. Съгласно представеното удостоверение, издадено от Президентски държавни архиви на Република Турция, Дирекция „Гражданско състояние и гражданство“ от 19.10.2020 г., на Б. Е. е издаден изселнически лист на семейството му. По делото е представено извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област Сивак, община Хафик, Диекция „Земи и обществено заселване“, под № 176 са записани Р.А. – 23 г., глава на семейството, Ф.М. – 21 г., съпруга и Т. Р. 4 м., син. Съгласно представеното удостоверение за раждане № 24, издадено на 10.03.2021 г., от Република Турция, Дирекция „Гражданско състояние“, Анкара, Е.Б. е роден на •••• г. Негов баща е Т. Е., а негова майка е Е. Е.. Видно от представеното удостоверение за гражданско състояние името на бащата на Т. Е. е Р., а името на майка му е Ф.. Мястото на раждане е Е.. Датата на регистразия е •••• г. По делото е представено удостоверение за идентичност на имената, данни за лицето, придобило турско гражданство от 08.06.2021 г., съгласно което предишното име на Т. Е. е Т.Р.А.. Във въззивното производство е представено писмо от БАН, Институт за български език, в която е дадено становище относно значението на думата „българин“, която е многозначна и в различни контексти се актуализират различни нейни значения – лица, свързани по произход с преобладаваща етническа общност, населяваща България, независимо от тяхното местожителство или лица, които са граждани на България, независимо от етническото им самосъзнание. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Във връзка с допустимостта на иска, предмет на делото, следва да се съобрази формираната съдебна практика по този въпрос. Съгласно разясненията, дадени с решение № 50013 от 08.02.2023 г. по гр. д. № 948/2022 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, предвидената процедура по чл.29, ал.4 ЗБГ, приложима в случаите, когато едно лице представя официален документ, ползващ се с удостоверителна сила за твърденият от него български произход, не е възможност, предоставена в полза на лицето, което иска да установи български произход, а е възможност за министъра на правосъдието, който ако прецени, може да възложи на Консултативния съвет при Държавната агенция за българите в чужбина да установи дали лицето има български произход. За молителят не съществува сигурност, че документите за българския му произход, които ще представи евентуално към искането за българско гражданство, биха били достатъчни или не за да удостоверяват произход по смисъла на разпоредбата на чл.29, ал.4 ЗБГ. За молителят единствения законен способ, който му осигурява безпристрастна и надеждна процедура, в състезателно производство, с възможност за събиране на доказателства и разглеждане на различни възражения, включително и с възможност за обжалване, е исковото производство по чл.3, ал.2 от Закона за българите живеещи извън Република България. В тази насока е приетото с определение № 68 от 22.02.2022 г. по ч. гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК. В нормата на чл.3, ал.2 ЗБЖИРБ български произход може да се доказва и по общия исков ред. Ето защо и доколкото ищецът желае да кандидатства за българско гражданско въз основа на български произход, съгласно депозираната уточнителна молба, за него е налице правен интерес от предявяване на иска, предмет на делото. Същият е насочен срещу надлежен ответник – Министерство на правосъдието, пред което се развива производството за придобиване на българско гражданско, съгласно чл.29, ал.1 ЗБГ. Ето защо, като е разгледал предявеният иск по същество, решаващият съд е постановил допустим съдебен акт. С оглед на това следва да се разгледат заявените по делото доводи относно неговата правилност. Жалбоподателят поддържа, че по делото е доказал, че неговият възходящ е български гражданин, поради което той е лице с български произход. Съгласно § 2, т.1 ДР ЗБГ лице от български произход е лице, на което поне единият възходящ е българин. В чл.2, т.1 ЗБЖИРБ е регламентирано, че българин, живеещ извън Република България, съгласно този закон, е лице, което има поне един възходящ от български произход. Понятията „български гражданин“ и „лице от български произход“ са отделни и самостоятелни, различни по смисъл и съдържание. Тези понятия са използвани в чл.25, ал.1 и ал.2 КРБ. Понятието „българин“ е етническо, а не юридическо, а понятието „български гражданин“ е юридическо по своето съдържание. С оглед на това не всяко лице с българско гражданство е българин по произход, както и не всички лица с български произход, притежават българско гражданство. В тази насока е преобладаващата съдебна практика на ВАС - решение № 6484 от 31.05.2021 г. по адм. д. № 11520/2020 г. на ВАС, ІІІ отделение, решение № 3444 от 05.03.2020 г. по адм. д. № 9476/2018 г., ВАС, ІІІ отделение; решение № 3195 от 10.03.2021 г. по адм. д. № 10226/2020 г. на ВАС, ІІІ отделение и др. В случая не се установи бащата на жалбоподателя да е имал български произход. В съставения акт за раждане № 60/1936 г., издаден от Регистъра на ражданията в Руенска община, Търговищка околия, Шуменска област е отбелязано, че родителите на бащата на ищеца - Т.Р.А., са български поданици, а по народност са турци. Т.Р.А. е роден на територията на България, но неговите родители са се изселили в Турция на 22.06.1936 г., съгласно представеното извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област Сивас, община Хафик. Същият е придобил турско гражданство като изселник, съгласно представеното удостоверение за гражданско състояние, по силата на Закон за регистрацията № 2510, чл.6, т.Б и решение на МС № 2/5254/31.08.1936 г. Ищецът не е ангажирал доказателства по делото в подкрепа на твърденията си, че се самоопределя като българин, въпреки, че е турски гражданин. По делото не е установено също така, че бащата на жалбоподателя е лице с българско гражданство. Съгласно действащия към 1936 г., когато е роден бащата на жалбоподателя, чл.5 от Закон за българското поданство (ДВ бр. 3/05.01.1904 г.), български поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от българин. С приетия през 1940 г. Закон за българското поданство (ДВ, бр. 288/20. ХII.1940 г.) са регламентирани условията за придобиване и изгубване на българско поданство. В чл.15 от същия закон е регламентирано, че българско поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството, губи българско поданство с факта на изселването. В чл.66 е предвидено, че постановленията на чл.15 важат и по отношение на лицата, които са се изселили преди влизането в сила на настоящия закон. По този начин на нормата на чл.15 от разглеждания закон е придадено обратно действие. С оглед на това същата намира приложение и по отношение на бащата на жалбоподателя и неговите родители, които са се изселили през 1936 г., били са български поданици към този момент, от небългарски произход – с турска народност. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че не е доказана турската народност на неговия баща. Ищецът изрично се е позовал на това обстоятелство в депозираната на 08.04.2021 г. уточнителна молба, което от своя страна кореспондира с ангажираните по делото доказателства. По изложените съображения се налага изводът, че след изселването на бащата на ищеца в Турция през 1936 г., същият е изгубил българското си гражданство и е придобил турско гражданство. Ето защо възражението на жалбоподателя, че е доказал по делото, че баща му е български гражданин, съгласно разпределената с доклада на делото доказателствена тежест, е неоснователно. След като бащата на жалбоподателя не е българин, жалбоподателят не е лице от български произход, поради което предявеният иск се явява неоснователен. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските по производството: При този изход на делото и доколкото ответникът по жалбата е защитаван в настоящото производство от юрисконсулт, на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК, следва да му се присъди сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство. Воден от гореизложеното, съдът