Решение № 17325 от 9.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 10528/2025 г.

Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. А. Д. дължи на „••••“ ЕАД сумата от 1993.87 евро (равностойност в евро на исковата сума от 3899.67 лева), представляваща непогасена главница по сключен между М. А. Д. и „••• ••••“ договор за потребителски кредит № PLUS- ••• от 08.08.2022г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК- 30.05.2024г., до окончателно изплащане на задължението, сумата от 327.02 евро (равностойност в евро на исковата сума от 639.60 лева), представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.04.2023г. до 16.05.2024г., както и сумата от 248.65 евро (равностойност в евро на исковата сума от 486.31 лева), представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 02.04.2023г. до 29.05.2024г., които вземания са прехвърлени по силата на договор за цесия от 31.10.2023г. в полза на ищеца „••••“ ЕАД и за които парични притезания по ч. гр. дело № 41050/2024г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Ищецът твърди, че между М. А. Д. и „••• ••••“ бил сключен договор за потребителски кредит № PLUS- ••• от 08.08.2022г. от разстояние, по силата на който в полза на ответницата бил предоставен паричен заем в размер на 5000.00 лева, като била уговорена и дължимостта на застрахователна премия в размер на 711.60 лева, на възнаградителна лихва в общ размер на 1588.96 лева за целия срок на договора, а в случай на допуснато неточно в темпорално отношение изпълнение- и на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Заетата сума, както и уговорените застрахователна премия и възнаградителна лихва следвало да бъдат върнати от заемополучателя на месечни вноски в размер на по 304.19 лева всяка, последната дължима на 01.09.2024г. Доколкото, обаче, кредитополучателят преустановил плащанията по договора преди настъпване на крайния му срок, заемодателят на основание чл. 5 от общите си условия, приложими към процесния договор, обявил всички свои вземания по съглашението за предсрочно изискуеми, считано от 16.05.2024г., когато уведомил писмено заемателя за това. А по силата на договор за цесия от 31.10.2023г. вземанията на кредитора по договора за потребителски кредит били прехвърлени в полза на ищеца, поради което същият претендира процесните вземания, както и разноски. В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответницата оспорва предявените срещу нея искове, поддържайки, че недоказано по делото е сключването на процесния договор за потребителски кредит от разстояние, доколкото същият бил представен единствено възпроизведен на хартиен носител, поради което и не се установявало наличието на насрещни волеизявления за встъпване в правоотношение, както и че на ответницата са връчени договорът за кредит, приложенията и общите условия към него, както и стандартният европейски формуляр. Наред с това, оспорва възможността договорът да бъде подписан с обикновен електронен подпис, считайки, че клаузата от общите условия на заемодателя, предвиждаща съобразно нормата на чл. 13, ал. 4 ЗПФУР съгласие на страните на обикновения електронен подпис да бъде придадено значение на саморъчен такъв, за нищожна поради неравноправността й. Оспорва и реалното получаване на сумата, предмет на процесното съглашение. В условията на евентуалност поддържа, че дори и да е постигнато съгласие за встъпване в заемното правоотношение, договорът е изцяло недействителен, тъй като в противоречие с нормите съответно на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК същият, както и приложенията към него били изпълнени с шрифт, по- малък от 12, а и доколкото в посочения в договора ГПР не била включена уговорената застрахователна премия, макар същата да съставлявала разход по кредита. Поддържа, че клаузата от договора, с която се предвижда заплащане на такса ангажимент противоречи на закона- нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. С оглед на това и на основание нормата на чл. 23 ЗПК счита, че в случая се дължи единствено чистата стойност на кредита, но доколкото претенциите били основани на договорен, а не на извъндоговорен източник, същите следвало да бъдат отхвърлени, още повече че на ищеца- цесионер било прехвърлено вземането по договора за кредит, а не вземането за чистата стойност. В условията на евентуалност спрямо всички тези доводи е релевирано възражение за погасяване на задълженията, предмет на исковете, по давност. Претендират се разноски. С отговора на исковата молба е предявен и иск за прогласяване за нищожен на процесния договор за потребителски кредит по изложените по- горе съображения, който е приет за съвместно разглеждане с постановеното по реда на чл. 140 ГПК определение. Независимо от това, с настоящия съдебен акт производството по делото по този иск следва да бъде прекратено като недопустимо. Това е така, тъй като се касае за установителен иск за прогласяване на недействителността на договор за потребителски кредит, предявен срещу правен субект, придобил вземанията по него по силата на договор за цесия. А съобразно правната същност на института на цесията, при която цесионерът единствено придобива вземанията на кредитора по договора, без да става страна по същия, а и съобразно трайно установената актуална практика на касационната инстанция, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 314 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1766/2016 г., II т. о., ТК, решение № 114 от 10.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2704/2018 г., II т. о., ТК, решение № 50048 от 13.06.2023г. на ВКС по т. д. № 605/2022 г., I т. о., ТК, за длъжника е налице правен интерес от предявяване срещу цесионера на установителен иск за прогласяване на нищожността на договора при надлежно и конкретно наведено твърдение за извършени от него плащания в полза на приобретателя на вземането въз основа на недействителните клаузи, каквито твърдения в случая не са наведени от името на ответницата в отговора на исковата молба. Независимо от това, поддържаните в отговора основания за недействителност на процесното съглашение следва да бъдат разгледани в мотивите на настоящия съдебен акт, доколкото са преюдициални спрямо очертания с предявените от ищеца главни искове предмет на производството. Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна: По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване: 1/ възникването между ответника и „••• ••••“ на правоотношение по валиден договор за паричен заем, сключен от разстояние, при спазване на законоустановената процедура за това; 2/ съдържанието на този договор- насрещни права и задължения на страните по него, вкл. задължение на ответника да заплаща сочените в исковата молба суми в посочените в същата срокове; 3/ предаване на заетата сума, предмет на договора, в полза на потребителя на финансовата услуга; 4/ настъпване на изискуемостта на паричните задължения на ответника по процесния договор за паричен заем; 5/ прехвърляне на вземанията на заемодателя, произтичащи от договора, в полза на ищеца; 6/ уведомяване на длъжника за настъпилото на страната на кредитора правоприемство, което следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договора за цесия; 7/ размер на вредата от неточно в темпорално отношение изпълнение на задълженията на заемателя, изразяваща се в пропуснатата полза от ползване на паричния ресурс и съизмеряваща се със законната лихва за периода на забавата. Във връзка с наведеното с отговора възражение за погасяване на задълженията по давност процесуално задължение на ищеца е да установи настъпването на обстоятелства, довели до спиране и/или прекъсване на давността, в случай че твърди осъществяването на такива. Както бе изяснено, в случая ищецът твърди, че процесният договор за потребителски кредит № PLUS- ••• от 08.08.2022г. е сключен от разстояние, във връзка с което и за установяване на техническите стъпки, които са изпълнени от сочените за заемодател и заемател лица по съглашението, както и относно начина, по който длъжникът се е идентифицирал пред кредитора, е допуснато извършването на съдебно- техническа експертиза по формулирани в исковата молба задачи, като в тази връзка в първото по делото открито съдебно заседание и съобразно разясненията на вещото лице в писмения му доклад от 04.05.2026г.- л. 167 от делото, на ищеца е указано, че следва да обезпечи възможността на вещото лице по допуснатата СТЕ да извърши проверка в електронната система на дружеството- заемодател. В тази връзка, в писмен доклад от 08.06.2026г. експертът е посочил, че на адреса на електронната му поща му е бил предоставен единствено PDF- файл, съдържащ принципни разяснения относно сключване на договор за потребителски кредит от разстояние, но не и данни, касаещи договора с ответницата. А с молба от 04.06.2026г. ищецът е заявил искане за задължаване на „••• ••••“ да представи намиращи се у него документи, касаещи учредяването на процесното заемно правоотношение, което искане, освен нередовно, доколкото посоченият КЧТ е заличен, е и несъответно на дадените от съда указания за обезпечаване на възможността на вещото лице да достъпи до информационната система, чрез която се твърди да е сключен от разстояние договорът за кредит, доколкото това е и единственият обективно възможен начин за установяване дали и какви стъпки са следвани от страните, респ. дали същите са постигнали съгласие за встъпване в правоотношението. Същевременно, процесуален представител на ищеца не се е явил в заседанието на 17.06.2026г., с което страната сама се е поставила в невъзможност да изпълни указанията на съда, касаещи редовността на доказателственото искане, които по арг. от нормата на чл. 7, ал. 2 ГПК не подлежат на връчване при постановяването им в открито заседание. Ето защо, процесуалното поведение на ищеца е препятствало възможността да се установи сключването на процесния договор от разстояние. Независимо от това, обаче, в случая не е налице основание да се приложат неблагоприятните процесуални последици, предвидени в нормата на чл. 161 ГПК, съгласно която с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Това е така, тъй като съгласно неоспореното заключение на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, сумата, предмет на процесния договор за потребителски кредит, в размер на 4875.00 лева- след приспадане на уговорения в същата такса ангажимент, е преведена по банковата сметка на ищцата, като, освен това, същата е извършвала плащания за погасяване на дълга си в общ размер на 2635.14 лева, за които в хода на процеса не се твърди да са извършени за погасяване на задължения към кредитора, произтичащи от друго правоотношение помежду им, нито пък да се касае за плащане без основание. С оглед на това, след като в полза на ищцата е преведена уговорената като паричен заем сума и след като същата е изпълнявала задълженията си за заплащане на уговорените погасителни вноски, вкл. съобразно представения от ищеца конкретен погасителен план, като това е било така до м. 05.2023г., когато са преустановени плащанията съобразно доказателствените изводи в заключението на съдебно- счетоводната експертиза, следва да се приеме за доказано сключването на процесния договор за потребителски кредит при посочените в представения хартиен носител условия и параметри, както и изпълнението на задължението на заемодателя да предостави уговорената парична сума в полза на заемателя. Съгласно данните в раздел „Параметри и условия“ в представеното на хартиен носител копие на договор за потребителски кредит № PLUS- ••• от 08.08.2022г. размерът на потребителския кредит възлиза на сумата от 5000.00 лева, на застрахователната премия- на сумата от 711.60 лева, на т. нар. „такса ангажимент“- на сумата от 125.00 лева, на възнаградителната лихва- на 26.25 %, а на годишния процент на разходите- на 32.93 %, като общата стойност на плащанията е в размер на 7300.56 лева при уговорени в погасителния план 24 месечни погасителни вноски от по 304.19 лева всяка. От съдържанието на представения договор за потребителски кредит, общите условия към него и стандартния европейски формуляр (СЕФ)- л. 221- 222 от делото, обаче, не се установява по какъв начин е формиран уговореният годишен процент на разходите, в частност не е налице яснота относно вида и стойността на включените в него компоненти. А както бе изяснено, уговорената възнаградителна лихва е в размер на 26.25 %, а ГПР е 32.93 %, като изрично е предвидено, че се дължат и застрахователна премия и такса ангажимент, като неясно е дали същите, респ. дали и какви други по вид и размер лихвени и нелихвени разходи в полза на заемателя са включени в разликата от 6.68 %. Независимо от това, за пълнота и прецизност, следва да се изясни, че в конкретния случай уговорената застрахователна премия следва да бъде включена като част от ГПР, тъй като, макар това да е изрично отречено в СЕФ, от начина на уговаряне и от параметрите, при които се дължи изплащането на застрахователната премия за процесната застраховка „Защита на плащанията“, е налице основание да се приеме, че сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита при конкретно предлаганите с договора условия, в която хипотеза съгласно разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 84 от 19.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1533/2025 г., I т. о., ТК, разходът за застрахователната премия следва да бъде третиран като общ разход по кредита за потребителя, съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, което в случая не се установява да е сторено. Така, в представения по делото Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити- Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, е посочено, че за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлаганите условия не се изисква сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит, или друг договор за допълнителна услуга, а единственият разход, свързан с договора, е еднократна "такса ангажимент" в размер на 125.00 лева. В приложените по делото условия към договора също е посочено, че размерът на предоставения по договора заем е сумата, посочена в поле „общ размер на кредита“, а размерът на кредита за покупка застраховка „Защита на плащанията“ ще бъде платен директно на застрахователя, посочен в застрахователния сертификат. Същевременно, според условията към договора, застрахователната премия в посочения в договора за кредит, раздел „Параметри и условия на договора“, общ размер е разделена на равен брой вноски, съответстващи на погасителните вноски по погасителния план, и съответна част от нея е включена във всяка месечна погасителна вноска. От заключението на ССчЕ по делото е установено, че погасителните вноски по погасителния план към договора включват, освен главница и договорна лихва, и част от застрахователната премия. На същата дата, на която е сключен договорът за кредит- 08.08.2022 г., е сключен и то с посредничеството на кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон ••••“, КЧТ, договор за застраховка при общи условия „Защита на плащанията“, със срок на действие, съвпадащ със срока на договора за кредит. Ето защо, налага се извод, че независимо от декларираното от кредитора в СЕФ и в условията на договора, в действителност сключването на застраховка „Защита на плащанията“ е поставено като задължително условие за сключване на договора за кредит при предложените условия и застрахователната премия е част от общо дължимата сума по договора за кредит. По изложените съображения застрахователната премия съставлява общ разход по кредита по смисъла на § 1 на ДР на ЗПК и чл. 3, б. "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. и следва да бъде включена при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита- ГПР. В случая не е налице яснота дали това е сторено, доколкото неясен е изобщо начинът, по който е формиран ГПР, в частност какви по вид и размер лихвени и нелихвени разходи са включени в него, макар обстоятелството, че премията е предвидена като част от всяка месечна погасителна вноска, да обосновава извод, че същата е възприета като част от размера на кредита, а не като свързан с него разход, какъвто в случая по изложените съображения е. Следователно, в случая липсва яснота относно елементите на ГПР, както и относно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, каквото е изискването на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Във връзка с така констатираното съдържание на процесния договор за потребителски кредит, в частност относно предвидения в него ГПР, от правна страна следва да бъде изяснено следното: Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. А съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (последният приет в изпълнение на задължението на Република •••• да транспонира в националното законодателство разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.- арг. изричната норма на § 2 ДР на ЗПК), „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Следователно, ГПР представлява насрещната престация, която потребителят по договора за потребителски кредит дължи по тази възмездна по дефиниция правна сделка, респ. същият представлява основен, съществен елемент от договорното съдържание, поради което, за да е налице яснота за кредитополучателя като икономически по- слаба страна по тази сделка, не е достатъчно ГПР да бъде посочен единствено като обща стойност, а следва да е изяснена структурата му, вкл. чрез посочване на неговите компоненти- лихвени и нелихвени разходи. В този смисъл е определение № 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК, в което е изяснено, че „годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР договорът за потребителски кредит е нищожен – с аргумент и от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.“ А в определение № 1991/16.07.2024 г. по т. д. № 510/2024 г. на I Т. О. на ВКС е прието, че „не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти“. Нещо повече, съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 66 и т. 67 от Решение на Съда (осми състав) от 20 септември 2018 година по дело C-448/17, на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, както и че в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Ето защо, макар в договора за потребителски кредит да е посочен ГПР, доколкото същият е предвиден единствено като обща стойност, без да е налице яснота относно начина на формирането й, респ. относно включените в тази стойност компоненти, извън и над уговорения лихвен процент, следва да се приеме, че е налице неяснота за икономическите характеристики на договора, за действителната стойност и начин на формиране на насрещната престация на потребителя, поради което и доколкото се касае за нарушение на императивна разпоредба- тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а и на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, съгласно която клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, процесният договор за кредит се явява недействителен в неговата цялост съобразно изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК. Последното, от своя страна, обосновава задължение за потребителя да върне единствено т. нар. „чиста стойност на кредита“, т. е. заетата сума, но не и уговорените лихви и други разходи по кредита- арг. нормата на чл. 23 ЗПК. А това е достатъчно основание за недължимост на уговорените възнаградителна лихва и обезщетение за забава. Независимо от изложеното, за пълнота и прецизност, следва да се изясни, че в случая от съдържанието на представения договор за паричен заем и приложенията към него не се установява спазването и на изискването за посочване на лихвен процент на ден, предвидено в повелителната норма на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, което само по себе си също представлява основание за недействителност на съглашението в неговата цялост. Последното е така както съгласно изричната норма на чл. 22 ЗПК, така и съгласно практиката на касационната инстанция по приложението й. Така, в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 59 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2695/2022 г., II т. о., ТК, при разглеждане по същество на поставения пред съда правен спор е възприето и разяснено следното: „В чл. 29, ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това потестативно право, посочени в чл. 29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно решение от 9.09.2021 г. на СЕС по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С- 187/20 (т. 123), целта на посочената разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере отговарящ най- добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в "срока за размисъл" от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма н а чл. 10, пар. 2, б. "п" от Директива (ЕС) 2008/48, договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Според чл. 29, ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл. 29, ал. 1 - 3 ЗПК, да е осъществено условието по ал. 4 на същия член – да е върната на кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни, считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на правото на отказ. Следователно, с предоставяната по чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК информация в договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата страна (спрямо търговеца) от гледна точка на информираност, да изчисли размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на ден х главница х брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл. 29, ал. 4 ЗПК - връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на ползването й. Ето защо, с правилото н а чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантира реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора, а именно да отстъпи от договора без негативни за него последици, ако прецени в "срока за размисъл" п о чл. 29, ал. 1 ЗПК, че той не отговаря на потребностите му. С оглед изложеното, изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено съществено за правата на потребителя и неизпълнението му е скрепено със санкцията на чл. 22 ЗПК – недействителност на договора.“ Наред с горното, в случая недоказано е и спазването на изискването на императивната норма на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът и всички негови елементи да са представени при сключването им с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по- малък от 12, а последното е оспорено с отговора, а и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК е също самостоятелно основание за цялостна недействителност на договора за потребителски кредит. Както бе изяснено по- горе, в случая ищецът не е обезпечил възможността на вещото лице по СТЕ да достъпи до информационната система на заемодателя, чрез която се твърди да е сключен договорът, а единствено по този начин е възможно да се установи дали съглашението и съществените му елементи са изпълнени в един и същ формат и с един и същ размер, доколкото се касае за договор, за сключването на който са използвани изключително средства за комуникация от разстояние. А съгласно разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 50084 от 9.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 875/2022 г., I т. о., ТК, „изискването за размера на шрифта на договора следва да се преценява според носителя, на който е сключен договорът. Възможните конверсии при изготвяне на договора на електронен носител и при отпечатването му хартия не следва да се преценяват като обстоятелства, дерогиращи изискването за размер на шрифта на договора не по-малък от 12 съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК. При преценката за размера на шрифта на договор, сключен на хартиен носител, изследването следва да се извърши върху хартиения документ, без математическо закръгляне на резултата от измерването.“ За пълнота и прецизност следва да се изясни, че съгласно актуалната практика на касационната инстанция, формирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г., ІІІ г. о. и решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., ІІ т. о., респ. в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50084 от 9.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 875/2022 г., I т. о., ТК, решение № 221 от 28.07.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 951/2024 г., размерът на шрифта, установен в чл. 10, ал. 1 ЗПК, е от значение за действителността на договора за потребителски кредит, респ. това изискване на посочената разпоредба не противоречи на член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. С оглед на възприетата цялостна недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание нормата на чл. 23 ЗПК в правната сфера на потребителя- заемополучател е възникнало задължение да върне единствено чистата стойност на кредита, т.е. на заетата сума, която, както бе изяснено, е в размер на 4875.00 лева, доколкото това е сумата, за която се установява да е заплатена от заемодателя по банкова сметка на ответницата. Доколкото, обаче, съгласно неоспорените доказателствени (фактически) изводи в ССчЕ за погасяване на задълженията си в полза на кредитора М. Д. е извършила плащания в общ размер на 2635.14 лева, размерът на дължимата от нея сума възлиза на 2239.86 лева, равняваща се на 1145.22 евро. Неоснователно е поддържаното от името на ответницата, че искът за главица следва да бъде отхвърлен, доколкото ищецът основавал претенцията си на договорен източник, а не на извъндоговорен такъв, тъй като съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50005 от 21.02.2024 г. по т. д. № 1950/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 79 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 5337/2023 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 288 от 16.10.2025 г. по т. д. № 121/2025 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 47 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 963/2025 г., I т. о., ТК и др., с оглед специалния характер на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща присъждането на чистата стойност на кредита, не е необходимо кредиторът- ищец по иска за реално изпълнение относно главницата (както е в случая) да е искал отделно присъждането на тази стойност, като не се касае за нарушение на принципа на чл. 6 от ГПК, съгласно който предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Между страните не е спорно, а и от представените по делото и неоспорени писмени доказателства се установява, че вземанията, свързани в процесния договор за потребителски кредит, са прехвърлени в полза на ищеца по силата на договор за цесия, както и че длъжникът е надлежно уведомен за същата в хода на процеса- с връчване на препис от исковата молба, приложение към която е уведомление в този смисъл, изходящо от цесионера, действал като пълномощник на цедента съгласно представеното по делото пълномощно в този смисъл. Уведомяването на длъжника в хода на производството за извършеното прехвърляне следва да бъде съобразено от съда на основание нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, обективирана в решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК; решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК; решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, II т. о, решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК, съгласно която цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, какъвто именно е настоящият случай. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), съответно чл. 235, ал. 3 ГПК. Неоснователно е заявеното от името на ответницата в условията на евентуалност възражение за погасяване на процесното вземане на кредитора за чистата стойност по давност. Това е така, тъй като от момента на предаване на сумата на заемателя, от датата на падежа на първата просрочена вноска по договора за кредит (т.е. тази, чиято изискуемост е настъпила най- далеч във времето спрямо датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение)- 01.05.2023г., а и от момента, в който е установена цялостната недействителност на договора за кредит, а именно с настоящото решение, до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК- 30.05.2024г., са изминали по- малко от пет години, каквато е продължителността на приложимия в случая давностен срок. Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че според настоящия съдебен състав правно обосновано би било началният момент на погасителната давност за вземането на кредитора за чистата стойност по договора за кредит да бъде определен съобразно уговорените по договора между страните падежи, независимо от недействителността на същия. Това е така, доколкото според съда недействителността на договора за потребителски кредит, предвидена в нормата на чл. 23 ЗПК, е специална спрямо недействителността на договорите, регламентирана в общия граждански закон- ЗЗД. Т.е. дори и между двата института да съществува прилика- относно основанието за недействителността, а именно противоречието на договора с императивни разпоредби на закона, последиците от недействителността по ЗПК, респ. по ЗЗД не са идентични. Така, при договорната нищожност се прилага нормата на чл. 34 ЗЗД, съгласно която когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея, а съгласно специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Последната разпоредба според настоящия съдебен състав акцентира върху дължимостта на чистата стойност на кредита като елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит, респ. върху „освобождаването“ на договора от лихви и разноски съобразно т. 56 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C-714/22, а не върху момента, от който вземането на кредитора за връщане на чистата стойност става изискуемо. Ето защо, следва да се приеме, че положението на потребителя при недействителен договор за потребителски кредит е аналогично, сходно като при действителен договор, по който е дължима главницата, поради което обосновано би било да се приложат и уговорките между страните относно падежите за връщането й. В тази насока по същество са разясненията на касационната инстанция, съдържащи се в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 47 от 10.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 963/2025 г., I т. о., ТК, които, макар и да са по повод основанието, на което се дължи връщане на чистата стойност, респ. по повод основанието на претенцията на кредитора, са според настоящия съдебен състав принципни. Така, в посоченото решение е разяснено, че аргумент в полза на извода, че положението на потребителя при недействителен договор за потребителски кредит е сходно на това, което би имал при валиден договор- що се отнася до дължимостта на главницата, е „ текстът на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), идентичен с този на чл. 23 от ЗПК, сравнен с този на общата разпоредба на чл. 34 от ЗЗД. Съгласно последната, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Съгласно посочените специални разпоредби относно потребителските договори се връща чистата стойност на кредита и не се дължат лихва или други разходи по кредита. Т. е. акцентът е върху дължимостта от потребителя на стойността на кредита като елемент от същественото съдържание на договора. При обявяването на недействителността положението на потребителя е сходно с това по валиден договор, по който на кредитора е дължима единствено главницата…. Това тълкуване не е в противоречие с целта на закона, нито с целите на Директива 93/13/ЕИО. По правило обявената недействителност на договора за кредит възстановява правното и фактическо положение на потребителя преди сключването му, но това означава и връщане от него на това, което е получил въз основа на договора за кредит след обявяването му за недействителен. Не е застрашен и търсеният с директивата възпиращ ефект, тъй като при всички положения кредиторът е лишен от възнаградителна лихва за ползваната парична сума, както и разходите по кредита са за негова сметка. Така националният правен режим относно иска по чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.) не е в противоречие с изискването за ефективност на защитата, предоставяна на потребителите от Директива 93/13/ЕИО (решение на Съда от 26.06.2019 г., Addico Bank (С-407/18), ECLI: EU: C: 2019: 537, т. 46 - т. 49 и др.). Не е нарушено и изискването за равностойност - предвидените национални процедури да са не по-малко благоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни искове, тъй като се касае за специфична правна уредба, различна от общата по чл. 34 от ЗЗД. Недействителността на потребителския договор, съгласно вътрешното право, има прилики с договорната нищожност - относно нейното основание, което е противоречие на договора с императивни изисквания на закона. Наподобява обаче и висящата недействителност с оглед възможността за отказ от потребителска защита, при което договорът може да породи правните си последици. Същевременно самата претенция за връщане на даденото по чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), както се посочи по-горе, поставя потребителя в положение, сходно с това на ответника по иск за реално изпълнение на договора (относно главницата).“ Нещо повече, според задължителните за националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 75 от Решение на СЕС от 14.12.2023г. по дело С-28/22, „член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкуване на националното право в съдебна практика, съгласно което след обявяване на недействителност на договор за ипотечен кредит, сключен между потребител и продавач или доставчик, с мотива, че договорът съдържа неравноправни клаузи, давността за вземанията на продавача или доставчика, породени от недействителността на посочения договор, започва да тече единствено от момента, в който договорът окончателно е загубил своето действие, докато давността за вземанията на потребителя, породени от недействителността на същия договор, започва да тече от момента, в който потребителят е узнал или има разумни основания да се предполага, че е узнал за неравноправния характер на клаузата, довела до недействителността.“ По изложените фактически и правни съображения искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 2239.86 лева, равняваща се на 1145.22 евро, а за разликата до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен. Същото следва да бъде сторено и с исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по изложените вече правни съображения, касаещи приложимостта в случая на нормите на чл. 22, респ. чл. 23 ЗПК, респ. формираната по приложението им практика на ВКС и СЕС. В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция разноски се следват и на двете страни. На основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сумата от 34.30 евро- част от сторените в заповедното производство разноски, както и сумата от 184.36 евро- част от сторените в исковото производство разноски, включващи заплатени държавни такси, депозит за възнаграждение на вещото лице, изготвило ССчЕ, както и юрисконсултски възнаграждения, определени от съда на основание нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ в минимален размер при съобразяване на материалния интерес по делото, на обема на събраните доказателства, на броя проведени открити съдебни заседания, на фактическата и правна сложност на спора, както и на конкретно проявените от процесуалните представители процесуални усилия, които части са съответни на уважената част от претенциите. Съобразно отхвърлената част от претенциите и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата следва да бъде присъдена сумата от 56.68 евро, представляваща част от заплатения от нея адвокатски хонорар за процесуално представителство в заповедното производство. Съобразно отхвърлената част от исковете и на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. П. Й. следва да бъде присъдена сумата от 332.59 евро, представляваща част от следващото му се адвокатско възнаграждение за осъществените от него безплатни адвокатска защита и съдействие на ответника в настоящото производство, чийто общ размер от 600.00 евро бе определен от съда съобразно критериите за справедливост и обоснованост по смисъла на нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА, при съобразяване на фактическата и правна сложност на производството, материалния интерес по делото, броя на проведените открити съдебни заседание, обема и вида на положените от адвоката процесуални усилия, както и на задължителните за националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 41 (въпрос първи) от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, които части са съответни на отхвърлената част от исковете. Така мотивиран, съдът