Решение № 41 от 23.1.2026 г. на Районен съд - Монтана по дело № 1772/2025 г.

Предявените искове са с правно основание: чл.124 ГПК вр. с чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 във вр. с чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК, при условията на евентуалност: чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. чл.10а, ал.2 и чл.19, ал.5 от ЗПК, съединен с иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Ищецът К. Г. К., ЕГН ••••••••••, с постоянен и настоящ адрес ••••••• твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит П.К.О. № ••••••••• на •••• г. с главница 600 лева. Твърди, че заплатил сумата от 600 лева на кредитора, като прилага писмени доказателства. По отношение на иска с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД, ищецът излага следните подробни доводи: Твърди, че има качеството потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК. Счита, че договор за потребителски кредит П.К.С № ••••••••• е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следните причини: На първо място изтъква, че бланкетно е посочен ГПР. Ищецът цитира практика, според която годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Посочва още, че с Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2218/2022 г., се приема, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл.10, ал.1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018г. по дело С-448/17 на СЕС и Решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22). Сочи, че след като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. /В този смисъл са и Решение № 4 от 04.01.2023г. по в. гр. д. № 372/2022г. на Окръжен съд - Монтана/. Ищецът се позовава и на Решение С-714/22: „…при непосочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски“; „…че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по съшия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване па ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпираш и пропорционален характер. С оглед на изложените съображения на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР. включваш всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Ищецът цитира множество практика: Решение по С-448-17 на Съда на ЕС, заключението на генералния адвокат по дело ОР-С-453-10, Решение № 16 от 26.05.2021 г. по в, гр. д. Жз 57/21 г. на ОС-Търговище, Решение № I- 272 ог 15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/20201. на ОС-Бургас, второ гражданско отделение, първи въззивен състав, Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в. гр. д. М 2218/2022 г., Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22. Навежда доводи, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.11, ал.1, т.10 от 3ЗПК Всяка неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ше направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание, според чл.11 ЗПК следва да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент той следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. На второ място, посочва, че ГПР е формиран погрешно, поради невключване на таксите „Ф.“ и „Ф.“ в ГПР. Изискваните от ответника такси „Ф.“ и „Ф.“ представляват пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите (чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1 ЗПК ), което очевидно не е извършено, тъй като таксите се явяват идентични по размер на главницата, с което ГПР би нараснал над допустимия размер, а оттук следва, че по този начин императивно заложения в чл.19, ал.4 ЗПК лимит се надвишава /който към момента на сключването на договора е бил 64.80 %/. Тоест, налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на 4заемния период. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл.3, пap.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Твърди, че от посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Въпреки че в договора изрично е посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Иначе няма логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, което е почти равно на размера на отпуснатия кредит, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност /не е сигурно, че кредитополучателят ще се възползва от тях/, а не реално предоставени такива. Твърди, че таксите „Ф.“ и „Ф.“ се явяват скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да се включат в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсващ ГПР/ в този смисъл Решение № 29 от 16.02.2023 г. на ОС-Враца по в. гр. д. № 518/2022 г.; Решение № 2954 от 10.08.2022 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 20462/2021 г.; Решение № 14680 от 16.12.2022 г. на СРС по гр. д. № 29937/2022 г./. Разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК пояснява, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, вкл. лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид и др. Таксите „Ф.“ и „Ф.“ представляват пряк разход по кредита и следва да бъдат включени в изчисляването на ГПР. Това не е извършено, тъй като таксите надвишават размера на главницата. Добавянето им към ГПР би го увеличило до над 219 5%. От това следва да се заключи, че ГПР е неправилно посочен, а съгласно преобладаващата практика на СЕС и националните съдилища — чл. 11. ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушен. Уговаряйки заплащането от кредитополучателя на посочения пакет от допълнителни услуги, на практика страните са уговорили възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, като тази уговорка заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и реално води до увеличаване на възнаграждението на кредитора, представлявайки скрита лихва. Това възнаграждение следва да бъде включено в годишен процент на разходите, но не е включено, поради което такъв ГПР не отговаря на действителния. Предвид горното, твърди, че нищожен се явява целият договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11 т. 10 от ЗПК. По отношение на евентуалните искове ищецът излага следните доводи: При условие, че съдът отхвърли иска с правно основание чл. 22 във вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК във вр. чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД, моли да бъдат разгледани и уважени евентуално предявените искове. По отношение на иска с правно основание чл. 10а ал. 2 във вр. чл. 19 ал.5 ЗПК във вр. чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД ищецът навежда следните доводи: Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в пакета услуги действия на практика обслужват усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл.10а, ал. 1 от ЗПК. Посочените в споразумението допълнителни услуги, по своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, респ. евентуалната възможност за неговото отсрочване и разсрочване, което по своята същност са действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита 6възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Това възнаграждение също е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т.е. клаузата е недействителна и на основание чл.19 ал.4 във вр. с ал.5 от ЗПК. Твърди още, че в процесния случай изискваните от ответника такси „Ф.“ и „Ф.“ в общ размер от 600 лева са явно непропорционални на отпуснатия кредит в същия размер, тъй като представляват 100 % от главницата по кредита. Ищецът сочи, че типовите клаузи от ОУ и договора не могат да докажат, че приемането на клаузите „Ф.“ и „Ф.“ не е било задължително условие. По отношение на другия евентуален иск с правно основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД, ищецът посочва, че по отношение на уговорената възнаградителна лихва, противоречи на добрите нрави. Твърди, че в правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Посочва, че е налице трайно установена практика на ВКС и други съдилища ( Решение № 906/30.12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК; Решение №378/18.05.2006г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение №1270/09.01.2009г. по гр.д.5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК и Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г.), според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ се установява, че към датата на сключване на договора - ••••г., основният лихвен процент е 2.96 %, от което следва, че размерът на законната лихва е 12.96 %, а трикратният й размер е 38,88 %, т. е. уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава четири пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40,90 % годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина клузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит П.К.С № ••••••••• в частта му относно размера на възнаградителната лихва накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Навежда доводи, че съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 600 лв. Законна лихва за забава не следва да бъде присъждана върху главницата с оглед нормата на чл. 23 ЗПК. Предвид гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за недействителен Договор за потребителски кредит П.К.С № ••••••••• от ••••г., сключен между К. Г. К., ЕГН ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК •••, в качеството му на кредитодател на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от ЗЗД. В условията на евентуалност, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за недействителна клаузата на чл.6 от Договор за потребителски кредит П.К.О. № ••••••••• от ••••г. в частта относно таксите „Ф.“ и „Ф.“, сключен между К. Г. К., ЕГН ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК •••, в качеството му на кредитодател на основание чл.10, ал.2 от ЗПК и чл. 19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД. В условията на евентуалност, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за недействителна клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит П.К.О. № ••••••••• от ••••г. в частта му относно размера на възнаградителната лихва, сключен между К. Г. К., ЕГН ••••••••••, в качеството му на кредитополучател и „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК •••, на основание чл. 26, ал.1, предложение трето ЗЗД. Моли за присъждане на разноски. В срока по чл.131 от ГПК ответникът по делото „П.К.Б.“ ЕООД е депозирал отговор на искова молба. Поддържа, че твърденията за недействителност на договора са необосновани, неоснователни и недоказани, като подробни доводи за това са изложени в отговора на исковата молба. Моли съда да постанови решение, с което отхвърли исковете като неоснователни и да му присъди сторените по делото разноски. Доказателствата по делото са писмени. Изслушани са и са приети заключения на вещи лица. Съдът, след като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение и при условията на чл.235 от ГПК, приема за установено следното: Установено е по делото, че ищецът К. Г. К., ЕГН ••••••••••, с постоянен и настоящ адрес •••••••• е сключил с ответника Договор за потребителски кредит П.К.С № ••••••••• на •••• г. с главница 600 лева и срок на кредита 11 месеца. Съгласно условията на договор за потребителски кредит годишният лихвен процент по кредита е в размер на 40,90 %, а ГПР – 47,96 %, а лихвеният процент на ден е 0,11 %. В процесния договор, страните са се уговорили, за закупуването на пакет допълнителни услуги от страна на ищеца – Ф. и Ф. /на стойност 240.00 лева – за закупена допълнителна услуга Ф. и 360.00 лева – за закупена допълнителна услуга Ф./. От приетото по делото заключение на вещото лице К. И. И. се установява, че в размера на ГПР от 47,96 % е включено единствено годишния процент на лихвата – 40,90 %, която се начислява върху сумата на кредита. Вещото лице е отбелязало в допълнителното заключение, че по договора е заплатена общо сумата от 602,96 лева. При така установената по делото фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Сключеният договор за потребителски кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Уговарянето и закупуването на допълнителни услуги Ф. и Ф. в полза на Дружеството – ответник в общ размер на 600,00 лева, са явно непропорционални на отпуснатия кредит в същия размер, тъй като представляват 100 % от главницата по кредита. Прочитът на съдържанието на посочените услуги и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага изводът, че по своето същество те представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя. Така наречените допълнителни услуги включват възможността искането за кредит да бъде разгледано приоритетно, приоритетно изплащане на кредита и др. От представения погасителен план, в който вноските и по тези услуги са включени, е видно, че те са били предварително заложени в погасителната схема, без възможност кредитополучателят да ги договаря. Липсват и доказателства тези допълнителни услуги да са реално предоставени, за да бъдат възложени в тежест на потребителя за заплащане. Тези клаузи сочат на несъответствие между правата и задълженията на кредитора и тези на длъжника. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че длъжникът трябва да приеме, ако желае да получи заема, то кредиторът цели да се обогати неоснователно от престирането от страна на кредитополучателя на сумите за допълнителни услуги. В конкретния случай, още в преддоговорната информация, предоставена на кредитополучателя са описани и включени допълнителните услуги. Съгласно чл.143, т.9 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като налагала на потребителя приемането на клаузи, с които той не бил имал възможност да се запознае преди сключването на договора. Процесната клауза е точно такава. Търсената сума за възнаграждение за допълнителни услуги, се основава на нищожни клаузи, доколкото начислена по този начин - към месечните погасителни вноски, се явява дължима в нарушение на принципа за справедливост в гражданските отношения и води до скрито оскъпяване на заема. Съгласно чл.21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Настоящият състав счита, че включените в процесния договор - пакет от допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“ представляват действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са същински допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Сумата по предоставяне на поръчител не е включена като разход в договора, а това е следвало да бъде сторено, тъй като това е разход във връзка предоставяне на кредита. При сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез предвиждане на закупуването на услугите Ф. и Ф., което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането им, е заобиколена императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. С оглед на това, посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива. Съгласно чл.10, ал.2 и чл.10 ал.4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 47,96 %. Кредитодателят е длъжен да включи в текста на договора за потребителски кредит размера на ГПР и данни за разходите, които го формират, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможности да го обслужват. Съгласно императивните изисквания на горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР и допълнителните услуги. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Според императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент, който понастоящем е 0.0 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. С допълнителните пакети се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно ГПР реално надхвърлят определения фиксиран процент от 47,96 %, а именно ГПР възлиза на 271,50 %, съгласно приетото заключение на вещото лице. Съгласно чл.21 ЗПК, нищожни са клаузи в договор за потребителски кредит, имащи за цел или за резултат заобикаляне на нормативните правила на ЗПК. Кредиторът е нарушил чл.11, ал.1, т.10 във вр. чл.19, ал.1 ЗПК да разпише действителния размер на прилагания в кредитното правоотношение ГПР, тъй като не е включил услугите Ф. и Ф. - възнаграждение на дружеството ответник в записания в договора размер на ГПР от 47,96 %, което обуславя нищожността на уговорената в процесния договор клауза относно приложимия ГПР. Поради това, че тази такса не е включена в обявения на потребителя ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР, прилаган в отношенията между страните, което е създало неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП на уговорката на чл.6 от процесния договор. Нищожността на тази клауза от процесния договор за кредит има, съгласно чл.22 ЗПК, за правна последица изначална недействителност на цялата кредитна сделка. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската защита издигат като основно право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1, ал.2, т.1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя информиран избор. Непредставянето на релевантната за потребителя информация относно основен елемент – действителната стойност на ГПР преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта е увреждащо за потребителя, поради което законодателят е предвидил тежката правна последица по чл.22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК. Видно от заключението на вещото лице и приетите писмени доказателства ищецът е изплатил на ответника изцяло главницата по договора. Предвид гореизложеното, съдът намира, че целият договор за потребителски кредит е недействителен, поради което следва да се признае за установено в отношенията между страните, че договорът е нищожен. Видно от заключението на вещото лице и приетите писмени доказателства ищецът е изплатил на ответника изцяло главницата по договора. При този изход на спора, разноските се разпределят по правилата на чл.78, ал.1 ГПК. Ответникът следва да заплати на ищеца сторените от него разноски в общ размер от 271,40 лева, от които 71,40 лева – държавна такса и 200,00 лева депозит за вещо лице, а на адвокат А. Д. - адвокатско възнаграждение в размер на 519,44 лева с ДДС, на основание чл.38 ал.1 във вр. с ал.2 от ЗА