Решение № 734 от 7.10.2026 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1144/2026 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод на въззивната жалба на процесуалния представител на „Българска федерация по колоездене „-гр.Пловдив -ищец по гр.д. № 6760 /2025 год. по описа на Бургаския районен съд против решение № 1031/27.04.2026 год.постановено по същото дело,с което е ОТХВЪРЛЕН иска с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ГПК, чл. 203, КТ и чл. 86, ЗЗД на „Българска федерация по колоездене“, код по БУЛСТАТ 205777624, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, Район Централен, бул. „Асеновградско шосе“ № 8, МСЗ – Колодрум, за приемане за установено, че ответникът Р. В. К., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. ••• ж.к. ••• бл.•• вх.* ет.* ап.••, дължи на ищеца сума в размер от 1102,91 евро (2157,10 лева) – стойност на вредата на лек автомобил „Ситроен“, рег. № M-CL 4168, съгласно щета № 9073189598/2024 год., причинена от ответника на ищеца-работодател по небрежност при изпълнението на трудовите му задължения в гр. Котбус, Германия, възникнали с трудов договор от 29.03.2024 год., ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 04.09.2025 год. до окончателното изплащане, които вземания са предмет на заповед за изпълнение рег. № 2779/10.09.2025 год., издадена по ч. гр. д. № 4431/2025 год. на РС – Перник Въззивникът изразява недоволство от решението , като счита същото неправилно и необосновано,постановено при съществени процесуални нарушения. Счита се на първо място ,че липсва надлежен доклад по делото по смисъла на чл. 146 ал. 1 ГПК и на страната не са дадени указания съобразно чл. 146 ал. 2 от ГПК относно необходимостта от ангажиране на доказателства по конкретни факти .В доклада по делото не е бил поставен като релевантен за доказване въпросът относно наличие на заповед по чл. 210 КТ,нито е било указано ,че съдът счита този факт като елемент от фактическия състав на претенцията Впоследствие именно липсата на такава заповед е било основно и решаващо основание за отхвърляне на иска .Това според въззивната страна представлява недопустимо изменение на предмета на доказване след приключване на съдебната подготовка и е в пряко противоречие с чл. 146 ГПК,както и с принципите за състезателност и равенство на страните в процеса..По този начин,нарушавайки чл. 7 ал. 1 ГПК ,като съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна , съдът е изградил решаващите си изводи върху обстоятелства ,които не са били предварително очертани като спорни и не са били поставени в предмета на доказване и фактически е санкционирал въззивника за неизпълнение на процесуални задължения ,които никога не са били ясно формулирани и указани в хода на процеса . Неправилно според въззивника е приложението на материалния закон Съдът е квалифицирал претенцията изцяло в рамките на чл. 203 и чл. 210 КТ и е приел,че липсата на заповед по чл. 210 КТ препятства реализирането на претенцията на „Българска федерация по колоездене „.Това не отговаря на действителното естество на спорното правоотношения .В случая претенцията има характер на регресно вземане за възстновяване на реално понесена имуществена вреда вследствие извършено плащане на възззивника към трето лице-наемодателя на автомобила .Вредата е възникнала при ползването на предоставеното МПС от ответника и е довело до имуществено разместване в патримониума ответника ,чрез реално извършено плащане .Следователно спорът не се изчерпва с вътрешните отношения по трудовото правоотношение,а има самостоятелен гражданскоправен характер ,при което намират приложение общите правила на ЗЗД . Неправилен е и изводът на съда ,че липсата на заповед по чл. 210 от КТ изключва автоматично материалноправната легитимация на ответника .Разпоредбата на чл. 210 КТ урежда специален ред на ограничена имуществена отговорност в рамките на трудовото правоотношение ,но не дерогира възможността работодателят да претендира обезщетяване на реално претърпените вреди по общия гражданскоправен ред ,когато е налице имуществено разместване вследствие поведението на работника .Съдът не е анализирал характера на самото вземане и автоматично е приложил специалната уредба ,не е обсъдил и анализирал ,че претенцията произтича от извършено плащане кътм трето лице за вреда ,настъпила в периода ,през който автомобилът е бил под фактическата власт и ползване от ответника . Оспорват се фактическите изводи относно недоказаността на претенцията ,като в тази връзка се излагат подробни съображения . Счита се ,че съдът е обезценил представените писмени доказателства – протокол за щета ,описание на претенция и платежни документи ,като е приел ,че същите не доказват настъпването на вредата .Тези доказателства не са ценени в тяхната съвкупност с останалите доказателства ,включително и с безспорния факт на извършеното плащане от въззивника към наемодателя на автомобила .Плащането представлява юридически факт с пряко имуществено отражение и не може да бъде игнорирано или разглеждано изолирано от останалата доказателствена съвкупност.Същевременно са кредитирани изцяло свидетелските показания на свиЯ. ,без да се отчете тяхната ограничена доказателствена стойност и без същите да са подкрепени от приемопредавателен протокол ,официален документ от състоянието на автомобила при връщането му или техническа еспертиза .Фактът ,че автомобилът е върнат без увреждания е възприет ,като е изграден единствено върху субективни възприятия ,без обективна доказатествена основа . Нарушена е и разпоредбата на чл. 235 ал. 2 ГПК - съдът основава решението си върху фактически констатации и правни изводи ,които не са били предмет на процесуално изясняване ,като ищецът не е имал възможност да организира защитата си .Съдът е формирал извод за недоказаност на факти ,без предварително да е определил същите като спорни и да е нал необходимите указания относно доказателствената тежест . Тези нарушения спор въззивната страна са довели до постановяване на неправилен съдебен акт .Те не могат да бъдат санирани във въззивното производство ,тъй като засягат само развитие на първоинстанционния ред ,правото на защита на въззивника ,поради което се моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново ,с което се уважи претенцията изцяло , а при условията на евентуалност –моли се решението да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав при спазване изискванията на чл. 146 ГПК и гарантиране правото на защита на страните . Въззивната жалба е допустима,подадена от процесуално легитимирана страна против подлежащ на обжалване акт . В отговор си по реда на чл. 263 от ГПК на въззивната жалба въззиваемият-ответник Р. К. , чрез процесуалния си представител,оспорва наведените от въззивника доводи и счита решението за правилно ,както и че при постановяването му не са допуснати визираните нарушения . Счита се за правилен изводът на съда относно недоказаност на фактическия състав на чл. 203 тот КТОграничената имуществена отговорност на работника по чл. 203 ал. 1 КТ се реализира по реда на КТ ,при предвидените в тази норма предпоставки –ако вредата е причинена по небрежност при иили по повод извпълнение на трудовите задължения . В нормата на чл. 210 от КТ е предвиден специален ред за реализиране на ограничената имуществена отговорност –издаване на заповед от работодателя ,в която определя основанието и размера на отговорността ,в предвидените в ал. 2 срокове ,респ. оспорването й от работника . В случая работодателят не се е възползвал от този облекчен ред към момента на плащането – на 25.04.2024 г.,а вместо това е предявил претенции пред съда ,като не е издал заповед по чл. 210 КТ в едномесечен срок от плащането на сумата .Този ред е специален и той дерогира общите правила на ЗЗД . Правилно първоинстанционният съд е приел ,че по делото по никакъв начин не е доказано ,че наетият автомобил е бил увреден по веме на ползването му от служителя – ответник .Всички документи и фактури относно процесната щета по автомобила не са подписани от ответника ,за да могат същите да го обвържат с предявената претенция,нито ответникът е участвал в процедурата по установяване на застрахователната претенция .Представените от ищеца протокол за щета и писмено описание на претенция за обезщетение не носят подпис на съставител ,тези документи са частни удостоверителни ,не се ползват с материална доказателствена сила и не обвързват ищеца , освен това са опровергани от показанията на свид. Я. ,който е бил заедно с ответника при връщането на автомобила .Допълнителна индиция ,че автомобилът е върнат без щети е и протокола ,съставен от ответника при връщането му ,представен по делото и неоспорен от ищеца. Моли се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски . След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди съображенията на страните ,Бургаският окръжен съд прие за установено следното : Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ГПК, чл. 203, КТ и чл. 86, ЗЗД ,каквато правна квалификация е дадена от съда още с предявения на страните по делото доклад по смисъла на чл. 146 ал. 1 ГПК . В този смисъл неоснователни са наведените във въззивната жалба възражения относно липсата на надлежен доклад по делото и указания съобразно чл. 146 ал. 2 ГПК .Верно е ,че ищецът не е длъжен, когато индивидуализира спорното право чрез основанието и петитума на иска, да посочи изрично и неговата правна квалификация. Погрешната правна квалификация, дадена от ищеца, не обвързва съда. Съдът е овластен да окачестви правно спорното право независимо от дадената от ищеца правна квалификация. Правната квалификация е резултат на прилагане на правните норми към изнесените от ищеца факти Предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената от ищеца защита В случая районният съд правилно е квалифицирал предявения иск с оглед твърденията в исковата молба и петитума на иска . В исковата молба са изложени следните фактически и правни твърдения: страните са били обвързани с трудов договор, сключен на 29.03.2024 год.; щетата е причинена и установена по време на участието на 1 07.04.2024 год. на българския националния отбор по колоездене, воден от координатораответник Р. К., на състезание в гр. Котбус, Германия – „Международна колоездачна обиколка на Котбус за юноши“; наетият от компанията SIXT лек автомобил е бил управляван от Р. К., който най-вероятно е ударил друга кола или е ударил неподвижен обект; ищецът не е запознат с механизма на увреждането, тъй като ответникът не е информирал ищеца за пътния инцидент; процесната вреда, причинена от ответника Р. К. на работодателя, се установява от констативни протоколи по заведена Щета № 9073189598, за наем на лек автомобил № 9504971928, описание на претенция за обезщетение и платежно нареждане от 25.04.2024 год.; заплащането на щетата е извършено от ищеца; на 11.06.2025 год. ищецът е изпратил покана до ответника, на електронния му адрес, за възстановяване на главницата от 2157,10 лева. За заплащане на процесната сума, ведно с обезщетение за забава, е подадено заявление по чл. 410, ГПК, издадена е заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 4431/2025 год. на РС – Перник, срещу която е подадено възражение от длъжника.Затова се иска установяване по отношение на ответника ,че дължи на ищцовото дружество сумата от 2157,10 лв. –явяваща се главница по извършено плащане на заведената щета ,ведно с лихвата и разноски в заповедното производство ,както и сума за извършен превод на документите по заведената щета от немски език . По делото не се спори, че страните са били обвързани със срочно трудово правоотношение, възникнало със сключване на трудов договор от 29.03.2024 год., по силата на което ищецът Р. К. е заемал длъжността „Спортен мениджър“ в ищцовата федерация, за срок до 31.12.2024 год. Ищецът твърди, че на 07.04.2024 год. ответникът е бил командирован в гр. Котбус, Германия, във връзка с участие на българския национален отбор в състезание по колоездене, и тогава на наетия и използван от Р. К. по време на престоя в Германия лек автомобил е била нанесена вреда. Ищецът твърди, че тази вреда е в размер от 2157,10 лева, а сумата е била заплатена по банков път от ищеца в полза на наемодателя на автомобила– КД „Сикст“, на 25.04.2024 год. По делото е представен протокол за щета № 9073189598, в който е посочено, че наемател и водач на лек автомобил с рег. № M-CL 4168 е Р. К.; щетата е нанесена на „врата, предна (каросерия)“ и се състои във вдлъбнатина не помалка от 3 см., с увреждане на боята. Този протокол не носи подпис на служител на наемодателя или на наемателя Р. К.. Представено е и писмено описание по претенция за обезщетение, с номер на щета 9073189598, съставено от наемодателя на автомобила – КД „Сикст“, в което е посочена дължимата сума – 1100 евро, за лек автомобил с рег. № M-CL 4168, с водач Р. К., и дата на настъпване на щетата 07.04.2024 год При така фактическа и правна обстановка съдът е намил предявения иск за неоснователен,като е посочил ,че според нормите на чл. 203, ал. 1 и чл. 206, ал. 1, КТ, работникът или служителят отговаря имуществено за вредата, която е причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения;като отговорността е ограничена до размера на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение. Уважаването на иска налага провеждане на главно и пълно доказване на следните обстоятелства от фактическия състав на чл. 203, ал 1, КТ: валидно трудово правоотношение между страните към момента на причиняване на вредата, противоправно деяние, извършено от служителя при небрежност, и настъпила вреда, която е в пряка причинна връзка с деянието . В настоящия казус съдът приема, че такова доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1, КТ не е проведено. По делото не е представен законосъобразен акт по чл. 210, ал. 1, КТ, с който работодателят-ищец е ангажирал ограничената имуществена отговорност на Р. К. за причинената вреда от 07.04.2024 год. в гр. Котбус, Германия. Заповедта по чл. 210, ал. 1, КТ е следвало да бъде издадена от ищеца в 1-месечен срок от плащането на сумата на третото лице – КД „Сикст“, което е направено на 25.04.2024 год., т. е. срокът е изтекъл на 25.05.2024 год., към който момент трудовото правоотношение между страните все още е съществувало (според т. 1. 2. от трудовия договор, действието му е прекратено от 01.01.2025 год., тъй като няма данни за друго валидно основание, на което договорът да е бил прекратен по-рано). Претенцията на ищеца, че ответникът му дължи възстановяване на платената сума, е следвало да бъде обективирана в заповед по чл. 210, ал. 1, КТ, връчена на адресата и, евентуално, предмет на съдебна проверка по реда на чл. 210, ал. 3, КТ . Този ред за събиране на претендираната сума е специален, той дерогира общите правила на ЗЗД, но федерацията-ищец не е упражнила правото си по чл. 210, ал. 1, КТ. Изтичането на срока по чл. 210, ал. 2, КТ изключва възможността за законосъобразно ангажиране на имуществена отговорност на Р. К. по трудовото правоотношение между страните, поради което съдът приема, че този ответник не е материално-правно легитимиран като длъжник на ищеца за процесната главница. Решението е правилно . Работникът и служителят отговарят имуществено пред работодателя за вредите, причинени по непредпазливост при и по повод изпълнение на трудовите задължения. Размерът на отговорността е уреден в чл. 206, ал. 1 и 2 КТ - тя е ограничена до размера на месечното трудово възнаграждение, а по отношение на ръководителите - до трикратния размер на месечното трудово възнаграждение. По-строга е отговорността на отчетниците - те отговарят ограничено до размера на три месечни трудови възнаграждения /чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ/, а при липси - в пълен размер /чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ/. Ограничената имуществена отговорност се осъществява по правилата на чл. 210 КТ, а пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред - чл. 211 КТ. При липса отговорността е винаги в пълен размер на причинената вреда. В този случай е неприложим ограниченият размер на имуществената отговорност на работника или служителя, съответно тя не може да бъде реализирана по правилата на ограничената имуществена отговорност.Тази отговорност е ограничена ( изкл. чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ – при липси), вземането се осъществява по реда на чл. 210 КТ с издаване на заповед, която определя основанието и размера на отговорността на работника/служителя, въз основа на която, ако не е оспорена в сроковете и по реда на чл. 210, ал. 3 КТ, задължението се събира направо от работодателя, чрез удръжки от трудовото възнаграждение на работника/служителя, в размерите, посочени в ГПК. Това разрешение принципно е дадено и в мотивите към ТР 3/2005 по т. д. 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Следователно пълната имуществена отговорност се осъществява по съдебен ред, а ограничената имуществена отговорност се осъществява по реда на чл. 210 КТ, при изпълнение на уредената процедура по издаване и връчване на заповед с основанието и размера на вземането. Само, ако работникът оспори заповедта по чл. 210, ал. 3 КТ, работодателят може да предяви иск срещу работника/служителя, по който страните обаче ще са обвързани от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение срещу тях в указаните по-горе рамки.Ако, поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини, събирането на сумата не може да стане чрез удръжки от работодателя, последният би могъл да се суброгира в изпълнителния процес по чл. 429, ал. 1 ГПК, но само до размера на задължението, според неоспорената му заповед по чл. 210 ЗЗД. Имуществената отговорност на работника или служителя за вреди, които по небрежност е причинил на работодателя при изпълнение на трудовите си задължения, е ограничената отговорност. Тази отговорност се реализира по специфичен ред, който цели да осигури бързото осъществяване на отговорността, да защити правата и интересите както на работниците и служителите, така и на работодателите, и да гарантира събирането на вземането на работодателя от работниците и служителите, за причинени от тях вреди на работодателя по трудовото правоотношение. Заповедта по чл. 210, ал. 1 КТ поставя началото на едно особено извънсъдебно /рекламационно/ производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя. Заповедта, с която работодателя предявява претенцията си за обезщетение по естеството си е едно изявление за прихващане на насрещни вземания- вземането на работодателя за обезщетение срещу насрещно вземане на работника или служителя за трудово възнаграждение. Компенсаторното действие на заповедта настъпва ако заповедта не бъде оспорена в предвидения по чл. 210, ал. 3 КТ срок. След изтичане на този срок се пристъпва към удържане от трудовото възнаграждение на дължимото обезщетение, като по този начин приключва доброволното изпълнение на задължението на работника или служителя и събирането на вземането на работодателя на обезщетението за вредите, които му е причинил работникът или служителят. При оспорване на заповедта от работника или служителя, способът, по който може да се реализира тази отговорност е съдебното установяване на дължимото от работника или служителя обезщетение на работодателя за вредите, които е причинил на работодателя. Прекратяването на трудовото правоотношение прави неизпълнимо рекламационното производство като способ за събиране на вземането на работодателя. Това следва от установения от законодателя ред в чл. 210 КТ В случая по делото не е представен/а и не се твърди да има такъв / законосъобразен акт по чл. 210, ал. 1, КТ, с който работодателят-ищец е ангажирал ограничената имуществена отговорност на Р. К. за причинената вреда от 07.04.2024 год. в гр. Котбус, Германия.Разпоредбата на чл. 210 от КТ урежда начина,по който работодателят реализира ограничената имуществена отговорност на работника при съществуващо трудово правоотношение . Както еднозначно се приема в теорията и в съдебната практика, заповедта по чл.210 ал.1 КТ поставя началото на едно извънсъдебно рекламационно производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност. По правното си естество самата заповед по чл. 210, ал. 1 КТ е изявление за прихващане на насрещни вземания – вземането на работодателя за обезщетение срещу вземането на работника за трудово възнаграждение. Чрез нея работодателят предявява претенцията си за обезщетение и упражнява едно субективно потестативно право – правото на прихващане. Правото да издаде такава заповед, респективно да направи волеизявление за прихващане, принадлежи на работодателя като субект на вземането. Компенсаторното действие на заповедта обаче, не настъпва веднага с връчването й на работника/служителя, защото валидността на компенсацията предпоставя не само изискуемост, но и ликвидност, а последната не съществува, докато работникът не изрази становище по претенцията на работодателя. Законът предоставя на работника едномесечен срок да оспори основанието и размера на предявеното от работодателя вземане – това материалноправно възражение е негово субективно потестативно право. Упражняването на това право на оспорване в рамките на рекламационното производство има преклудиращ ефект – правото на работодателя да извърши прихващане се погасява и той може да осъществи отговорността на работника или служителя само като предяви вземането си по съдебен ред / в този смисъл Коментар на Кодекса на труда – М., С., В. , осмо издание, стр.605/. Пропускът на работника да оспори вземането на работодателя създава презумпция за ликвидност и открива за работодателя пътя за извършване на удръжките по лекия и ефикасен извънсъдебен начин. Очевидно уредбата на рекламационното производство предполага налично трудово правоотношение. При прекратено трудово правоотношение, субектът на вземането за обезщетение губи качеството работодател и не може да издаде заповедта, слагаща началото на рекламационното производство, а последното става и неизпълнимо като способ за събиране на вземането, поради трудността да се извърши размяната на волеизявленията на участващите в него. Затова и за случаите, когато работодателят е издал заповед по чл.210 КТ, но „поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини събирането на сумата не може да стане чрез удръжки по реда на предходната алинея, въз основа на заповедта на работодателя или на органа по изречение второ на ал. 1 работодателят може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс независимо от размера на вземането“- ал.5 на чл.210 КТ. С тази норма законодателят е приел едно прагматично решение, като е придал на вече издадената заповед качеството на несъдебно изпълнително основание. Случаят с прекратеното трудово правоотношение е ясен – с прекратяването на трудовото правоотношение страните по него губят качеството работодател – работник/служител, няма как и реално да се осъществи прихващането. Предвидените от законодателя „други причини“ в цитираната алинея пета пък предпоставят налично трудово правоотношение в рамките на което при наличието им е невъзможно извършването на компенсация - като ползването на отпуск от работника–платен, неплатен или поради временна нетрудоспособност. С оглед изложеното се обосновава извод, че рекламационното производство предполага налично трудово правоотношение. Същото няма как да бъде проведено в случаите, когато вредата е установена след прекратяване на трудовото правоотношение. Към този момент правоимащият да получи обезщетение за вредите вече няма качеството работодател и не може да издаде заповед по чл.210 КТ, делинквентът няма качеството работник и обективно е невъзможно извършването на компенсацията. Въздигайки издаването на заповедта по чл. 210 КТ в условие за допустимост на предявения иск, при установяване на вредите след прекратяване на трудовото правоотношение, води до резултата работодателят да бъде лишен от възможността да претендира обезвреда на причинените му вреди, което противоречи на общите принципи на гражданското право. Всичко това обаче се отнася до случаите , когато вредата е установена след прекратяване на трудовото правоотношение и рекламационно производство няма как да се развие В конкретния казус щетата е установена при действието на трудовия договор ,а не след прекратяването му и претенцията на ищеца ,че ответникът му дължи възстановяване на платената сума ,е следвало да бъде обективирана в заповед по чл. 210 ал. 1 КТ .Изтичането на срока по чл. 210 ал. 2 КТ изключва възможността за законосъобразно ангажиране на имуществената отговорност на ответника по трудовото му правоотношение ,бившият работодател може да предяви и иск на общо основание, за да се снабди с осъдително решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо, каквато сила заповедта за изпълнение няма.Тогава обаче става дума за друг иск ,какъвто с оглед очертания предмет на делото в исковата молба не е предявен . В тази връзка следва да се сподели извода на първостепенния съд ,че искът за установяване дължимостта на главницата е останал изцяло недоказан. По делото не са представени убедителни доказателства преки или косвени – за обстоятелството, че наетият лек автомобил е бил увреден по време на ползването му от служителя Р. К.. Представените от ищеца протокол за щета и писмено описание на претенция за обезщетение не носят подпис на съставител, тези документи са частни удостоверителни, не се ползват с материална доказателствена сила и не обвързват ответника. Ето защо правилно е бил отххвърлен иска,като правилно е прието ,че по делото не проведено пълно и главно доказване на фактическия състав на иска по чл. 203 ал. 1 КТ .Затова решението следва да бъде потвърдено .При този резултат в полза на въззиваемия – ответник следва да бъдат присъдени направените разноски пред настоящия съд ,които с оглед представените доказателства възлизат на сумата 600 евро-платено адвокатско възнаграждение . Мотивиран от горното ,Бургаският окръжен съд