Решение № 502 от 24.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7657/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С Решение № 3746/01.03.2024 г., постановено по гр. д. № 37606/2021 г. на СРС, ГО, 63 състав е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, че А. С. Т., с ЕГН: •••••••••• и Ц. В. Т., с ЕГН: •••••••••• и двамата с адрес: гр. София, район Витоша, ул. ••••••• ДЪЛЖАТ при условията на солидарност на „Юробанк България“ АД, с ЕИК: ••••••• /с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи“ АД/ с адрес на управление: гр. София, ул. •••••••, към дата 10.05.2019 г. /датата на образуване на ч.гр.д. № 25926/2019 г. по описа на Софийски РС/ следните суми: 1/ 10 225.84 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г. и допълнителни споразумения към него, която сума е частичен иск от общата главница по кредита в размер на 81 042.95 евро, 2/ сумата от 123.18 евро - застраховки, която сума е частичен иск от общия размер на вземането за застраховки от 177.77 евро и 3/ 700.40 лева - нотариални разноски - такса за подновяване на договорна ипотека от 24.08.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 25926/2019 г. по описа на Софийски РС - 10.05.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение съответно изпълнителен лист по ч.гр.д. № 25926/2019 г. по описа на Софийски РС, но които суми към датата на приключване на устните състезания по настоящото гр.д. № 37606/2021 г. на СРС - 06.02.2024 г. са изцяло погасени от ответниците /след образуване на изпълнително производство/ КАТО СА ОТХВЪРЛЕНИ, КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ исковите претенции за сумата от 832.52 евро - такси, която сума е частичен иск от общия размер на вземането за такси от 1024.20 евро и е формирана от 814.62 евро такси - комисионни за управление на кредита за периода от 10.05.2016 г. до 07.05.2019 г. и 17.90 евро - такса за просрочен кредит и за сумата от 129.60 лева - нотариални такси за връчване на нотариални покани, поради неоснователност на претенциите в отхвърлената част. Срещу решението, в частта на уважаване на исковете, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците А. С. Т., с ЕГН: •••••••••• и Ц. В. Т. с излагане на доводи, че е недопустимо и неправилно, поради липса на правен интерес, допуснато нарушение на процесуалните правила, непрадвилно приложение на материалния закон и необоснованост. Недопустимо и неправилно, според ответниците, съдът е уважил в една част установителните претенции без да съобрази, че установяване съществуването на вземането съдът установява не към момента на подаване на заявлението – в случая 10.05.2019 г., а към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. Освен това при съобразяване събраните суми в хода на образуваното изпълнително производство, съдът следва да отхвърли исковите претенции като длъжника няма право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането е съществувало в хода на провежданото принудително изпълнение. Правилно съдът е приел за установено, че вземанията са погасени чрез плащане извършено в хода на принудителното изпълнение. Неправилно обаче, съдът е приел че същите са били дължими. Освен това от представените по делото доказателства е установено какви суми са били преведени на ищеца от ЧСИ и от купувача на ипотекирания в полза на ищеца имот. Чрез последните се установява, че вземанията са били погасени изцяло. Правилно съдът е приел, че в производството е установено неправомерно поведение на банката във връзка с начисляването на лихва върху лихва по договора за кредит, което поведение представлява анатоцизъм спрямо потребител – физическо лице и същото представлява нищожна клауза. Неправилно обаче съдът не се е произнесъл по всички направени от ответниците възражения във връзка с нищожността на клаузите за възнаградителна и наказателна лихва независимо, че същите не са предмет на предявените претенции. При изследване на въпросите за дължимостта на главното вземане, съдът е следвало да се произнесе и по тях, както и да съобрази дали с извършените плащания са били погасени вземания за главница и/или за лихви. При постановяване на решението си, съдът е нарушил процесуалните правила, тъй като не е дал отговор на въпроса каква е дължимата и непогасена главница независимо, че в случая е бил предявен иск за част от главното вземане и предмет на спора не са лихвите по договора – възнаградителна и наказателна. Това препятства формиране на СПН по предявения иск и по иска за останалата непредявена част от вземането. Неправилно съдът в постановеното решение не е посочил дали с извършените плащания в размер на 39747.11 евро е била погасена само главница и/или и възнаградителна и наказателна лихва. Освен това при формиране на фактически констатации и правни изводи, че е била заплатена тази сума, съдът е следвало да отхвърли иска за сумата 5015.21 евро от предявената с частичен иск главница /пропорционално на претендираната главница /39747.11 евро/81042.95 евро/. При формиране на фактически констатации и правни изводи, че част от клаузите по договора предвиждащи прибавяне към главницата на непогасените и забавени вноски за възнаградителна лихва са нищожни, съдът е следвало да отхвърли частичния иск за сумата 5130.67 евро /пропорционално на претендираната главница /3525.40 +1605.27 евро/81042.95 евро/, доколкото чрез ССчЕ е установено, че размрът на начислените лихви върху капитализирани лихви е 1605.27 евро. Поддържат, че съдът неправилно не е уважил в цялост възражението за погасяване по давност на вземанията за договорни и мораторни лихви за периода 10.01.2015 г.-08.03.2018 г. без да съобрази, че констатациите на експерта по ССчЕ са че е погасена по давност сумата 20123.54 евро за възнаградителна лихва и сумата 1301.24 евро за наказателна лихва. Неправилно съдът не е уважил възражението за нищожност на договора за кредит поради липса на погасителен план. Поддържат, че неправилно съдът не е уважил възражението, че в случая не е настъпила изискуемост на кредита. По изложените съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение в частта на уважаване на предявените искове и отхвърлянето на последните като неоснователни, респ. като погасени чрез плащане и по давност. Претендира разноски. В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Юробанк България“ АД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. С оглед изложените подробно правни и фактически доводи е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение в посочената обжалвана част като правилно. Претендира разноски. В срока по чл.263, ал.2 ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от ищеца „Юробанк България“ АД срещу постановеното решение в частта на отхвърляне на исковете за сумите за такси на управление по договора за кредит и за направените нотариални разноски за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изложени са доводи, за това че постановеното решение в посочената обжалвана част е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и поради необоснованост. Отправено е искане за отмяна на решението в посочената обжалвана част и уважаване на исковете за описаните вземания. Претендира разноски. В срока по чл.263, ал.3 ГПК е подаден писмен отговор на насрещната въззивна жалба от ответниците А. С. Т. и Ц. В. Т., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Отправено е искане за потвърждаване на решението в посочената част като правилно. Срещу постановеното от съда по реда на чл.248 ГПК определение № 19538/10.04.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на ответниците за изменение на постановеното решение в частта на разноските е подадена в срок частна жалба с искане да бъде отменено като неправилно. Заявени са оплаквания, че постановеното от съда определение е неправилно и е отправено искане за отмяна и уважаване на искането за разноски в пълнота. В срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ищеца, в която е изразено становище за нейната неоснователност. Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Насрещната въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.263, ал.2 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС № 1/10.11.1985 г. и TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. Това са случаите, когато съдът е е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009 г. по т. дело № 623/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 186/26.11.2010 г. по т. дело № 417/2009 г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая при постановяване на решението си съдът е съобразил и спазил посочените изисквания и се е произнесъл съобразно въведения предмет на спора. Производството е образувано по предявени искове с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 422 от ГПК - за установяване дължими вземания /за главница, такси, застраховки и нотариални разноски/ на ищеца към ответниците по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 11.09.2008 г., за които е издадена заповед № 260803/17.12.2020 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 6486/2020 г. по описа на СРС за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Доводите на ответниците, че производството е недопустимо, съдът намира за неоснователни. Абсолютните процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение на парично задължение, са наличие на подадено от длъжника възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК при спазване на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и предявяване на иска от заявителя в указания срок по чл. 415 ГПК. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство (така в т. 10а от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случая е установено, че указанията на съда по разпореждане от 25.05.2021 г. за предявяване на исковете по чл.422 ГПК в месечен срок, считано от получаване на съобщението /31.05.2021 г./ са били изпълнени в срок с подаване на искова молба на 28.06.2021 г. от ищеца. Доводите на ответниците, че ищецът не притежава правен интерес от предявяване на исковете по чл.422 ГПК и същите са недопустими доколкото дължимите суми по договора за кредит са били погасени чрез плащане извършено в хода на образуваното изпълнително производство № 20209210400032 на ЧСИ С.П. с рег.№ 921 на КЧСИ, съдът намира за неоснователни. Съгласно т. 9 и т. 11в от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 422 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, допустимо е въвеждане на правопогасяващите възражения за плащане и за прихващане, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. С оглед формираните изводи следва да бъдат разгледани оплакванията за неправилност на решението съобразно доводите по въззивните жалби. За да уважи в една част предявените по реда на чл.422 ГПК частични искове, първоинстанционният съд е приел за установено в производството, че между ищеца- „Юробанк България“ АД и ответниците А. С. Т. и Ц. В. Т. е бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г., по който от страна на кредитополучателите - ответници са останали непогасени част от задълженията по договора за кредит /за заплащане на главница, застраховки и нотариални разноски/, които задължения са част от издадената по ч.гр.д.№ 25926/2019 г. по описа на СРС, заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Решението е неправилно в една част. Страните не спорят и чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че по подадено от „Юробанк България“ АД заявление по чл.417 ГПК срещу ответниците А. С. Т. и Ц. В. Т. е била издадена по ч.гр.д. № 6486/2020 г. по описа на СРС заповед за незабавно изпълнение за дължими суми /главница, такси за управление на кредита, както и застраховки и разходи за нотариални такси/, по сключения между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г. обезпечен с ипотека. Установява се и страните не спорят, че заповедта за изпълнение е била връчена на ответниците и именно поради подадено в срок от последните възражение на взискателя – ищец са били дадени указания за предявяване на настоящите установителни искове. Доводите на ответниците, че постановеното решение е неправилно, тъй като дължимите суми по договора за кредит са били погасени чрез плащане извършено в хода на образуваното изпълнително производство № 20209210400032 на ЧСИ С.П. с рег.№ 921 на КЧСИ, съдът намира за неоснователни. Съгласно т. 9 и т. 11в от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл. 422 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, допустимо е въвеждане на правопогасяващите възражения за плащане и за прихващане, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Чрез представения пред първата инстанция договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г. се установява, че на 11.09.2008 г. между дружеството ищец като заемодател и ответниците като заемополучатели, е сключен договор за паричен заем при следните параметри: сума на кредита: 80 000 евро, от които 43 444 евро за покупка на недвижим имот и 36 556 евро - за други разплащания на заемополучателите, срок на кредита 360 месеца; погасяване на кредита - на равни /анюитетни/ месечни вноски по 553.90 евро като с всяка вноска се погасява част от лихвата и част от главницата, както и съответните такси. Уговорена е солидарна отговорност на кредитополучателите. Към договора няма погасителен план, не е уточнено и каква част от главницата респ. лихвата и таксите се погасява с всяка вноска, не е посочен и крайният размер на дължимите по договора суми от кредитополучателите поради променливия характер на възнаградителната лихва. Уговорено е че последната се определя на годишна база и е в размер на сбора на базовия лихвен процент /БЛП/ на банката ищец за жилищни кредити в евро, действащ за съответния период плюс договорна надбавка от 0.2 пункта. Към датата на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в евро възлиза на 7.2 % следователно възнаградителната лихва е в размер 7.4 % /чл. 3, ал. 1/. В договора е уговорено и че ако по време на действието му банката ищец промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично съобразно тази промяна, като с подписването на договора кредитополучателите са дали безусловно и неотменимо съгласие за това /чл. 3, ал. 5/. Съгласно чл. 4 от договора освен възнаградителна лихва, а при просрочие и наказателна надбавка, кредитополучателите дължат и такса за управление от 1.5 % върху размера на разрешения кредит, платима еднократно при първо усвояване на кредита, както и такса от 0.03 % - комисионна за управление на кредита, дължима ежемесечно със съответната погасителна вноска и начислявана върху размера на непогасената главница. Установява се, че предоставения кредит е обезпечен с ипотека върху недвижим имот - апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к. •••••••, като разходите по оценка на имота, вписване и подновяване на ипотеката, както и за застраховане на имота, са за сметка на кредитополучателите /чл. 10, т. 2 и чл. 13, ал. 2 от договора/. На последно място е уговорено и че при забава в плащането /изцяло или частично/ на три поредни месечни вноски целият остатък от кредита става автоматично предсрочно изискуем без допълнителни волеизявления от страна на кредитодателя. Установява се и страните не спорят, че към договора за кредит страните са сключили няколко допълнителни споразумения - от 22.12.2011 г., от 19.02.2013 г. и от 27.06.2013 г., представени по делото. В тях е уговорено стойността на забавените плащания за възнаградителна лихва и такси по договора за кредит да бъде прибавена към главницата по кредита. В резултат от извършената капитализация главницата по кредита е достигнала общ размер от 84 109.34 евро, върху който от своя страна е продължило начисляване на възнаградителна лихва. Към допълнителното споразумение от 22.12.2011 г. и от 27.06.2013 г. са приложени погасителни планове, подписани от заемополучателите. Съгласно последния план възнаградителната лихва, която заемополучателите следва да върнат до изтичане срока на договора възлиза на 139 046.66 евро, дължимата главница на 84109.34 евро, дължимите такси възлизат на 4983.26 евро, а дължимата застрахователна премия на 0 евро/лева. Чрез представените два броя нотариални покани от 07.03.2019 г. се установява, че ищецът е отправил волеизявление до всеки от двамата ответници, по силата на което е упражнил правото си да обяви незаплатените суми по процесния договор за кредит за предсрочно изискуеми. Двете нотариални покани са били връчени на 21.03.2019 г. - на ответницата Ц. В. Т. лично, а на ответника А. С. Т. - чрез ответницата като негова съпруга. В тази връзка и посочената дата 21.03.2019 г. е възприета от заемодателя за датата на обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по кредита. Неоснователни са доводите на ответниците относно липсата на уведомление за предсрочната изискуемост на кредита. Съгласно мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. С решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че релевантен по съществото на спора по осъдителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит, поради упражнено от страна на банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, е фактът на съобщаване на длъжника от страна на банката на това нейно изявление, като същото може да се обективира дори и в самата искова молба. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС: Решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. В случая това връчване е извършено и датата на връчване на уведомленията е преди датата на подаденото заявление, с което е започнало производството по реда на чл.422 ГПК. Видно от извлечение за други вземания срещу ответника А. С. Т., ищецът е начислил на ответниците сумата от 700.40 лв. за подновяване на ипотека и 129.60 лв. – за връчване на нотариални покани, като за сумата от 129.60 лв. е представено и платежно нареждане от 20.03.2019 г. Пред първата инстанция са представени три броя застрахователни сертификати и са представени платежни нареждания към тях за сключени от банката – ищец застраховки с предмет – ипотекирания имот и застрахован/ползващо се лице – ответника А. С. Т., всяка от които възлиза на сумата 80.31 лв. или общо за сумата 240.93 лв. Според представените погасителни планове към сключените допълнителни споразумения по кредита от 2011 г. и от 2013 г. ответниците нямат задължения за незаплатени застрахователни премии. Съответното в представените извлечения от сметки на банката по договора за кредит е посочено, че е била начислена сумата от 123.18 евро - за три вноски за застраховка /всяка по 41.06 евро/. Страните не спорят и се установява, чрез приетата пред първата инстанция ССЧЕ, която настоящия състав кредитира, че сумата от 80 000 евро е била преведена от заемодателя по банкова сметка на заемополучателя А. С. Т. с IBAN ••••••• - като в тази връзка кредитът е бил усвоен на 24.09.2008 г. По силата на трите допълнителни споразумения просрочените към съответния момент възнаградителни лихви са реструктурирани към редовната и непогасена главница по кредита, за което са издадени банкови бордера. Така според експерта капитализираните лихви възлизат на 3 525.40 евро. Върху така капитализираната главница са начислени допълнително възнаградителни лихви в общ размер 1605.27 евро. Неплатените капитализирани суми /непокрити от извършените плащания/ възлизат на 753.83 евро според ССчЕ. Чрез дадените констатации на ССчЕ се установяват следните обстоятелства: Преди образуване на заповедното дело от ответниците са постъпили плащания на сумата общо 39 747.11 евро - с които при покриване и на капитализациите са погасени всички месечни вноски за главници и възнаградителни лихви за периода от отпускане на кредита до 10.12.2014 г. Погасени са и начислените месечни такси/комисионни за управление /от 0.03 %/ от отпускане на кредита до 10.04.2016 г. Така неплатените падежирали вноски за главница са в общ размер на 5696.42 евро за периода от 10.08.2014 г. до 10.03.2019 г. Неплатените падежирали вноски за възнаградителна лихва са в общ размер 30419.95 евро за периода от 10.05.2015 г. до 21.03.2019 г. Неплатените падежирали такси за управление възлизат на 1314.87 евро - за периода от 10.06.2014 г. до 10.03.2019 г. Неплатени имуществени застраховки 177.77 евро за периода 01.10.2015 г.- 30.08.2018 г. На ответниците са начислени и такси за просрочие в общ размер от 296.07 евро - част от които са погасени с извършените плащания - като са останали дължими 17.90 евро - за 26.10.2016 г. Отделно от таксите за просрочие на ответниците са начислени и лихви за просрочие в общ размер от 4626.70 евро, от които с плащанията са погасени 32.81 евро, а са останали дължими 4593.89 евро. Съобразно договора ответниците дължат и разноски за застраховки в общ размер от 555.62 евро. С постъпилите плащания са погасени 377.85 евро от стойността на застраховките, като са останали дължими 177.77 евро. Неплатеният остатък главница, който е обявен за предсрочно изискуем на 21.03.2019 г. възлиза 72394.87 евро. На последно място съобразно експертизата от лицето Р.С. за покриване на дълга са постъпили 172 113.04 лева - на 26.02.2021 г. - т.е. след образуване на заповедното дело /10.05.2019 г./. Правоотношенията между страните се уреждат от сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 -432 от ТЗ. Същият е формален, тъй като законът предвижда писмена форма за действителност, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален (договора се счита за сключен от момента на постигане на съгласието). Съгласно Договора, за банката - кредитор възниква задължение да предостави уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят има насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора и да даде обезпечение. Възражението на ответниците се ограничава до твърдения за нищожност на договора за банков кредит, поради което съдът в съответствие с ТР № 1/2020 г. на ОСГТК е длъжен да се произнесе освен по възраженията на ответниците и по нищожността на цялата правна сделка или на отделни клаузи, които са от значение за решаване на правния спор ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Настоящият въззивен съд, след като съобрази предметните предели на въззивното производство, които го ограничават до установяване на задължение по договор, за което има издадена заповед за изпълнение, за част от главницата приема, че релевантни са следните факти: наличието на договор, от които да произтича парично задължение; неизпълнение на паричното задължение, което по размер, вид на валута и период да е довело до правото на банката да претендира предсрочна изискуемост в същата валута, в същия размер и за същия период; уведомяване на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост и определяне на срок за плащане, след изтичането на който за банката е възникнало правото да претендира цялото вземане /независимо, че претенцията е заявена като частична/; съответствието на сумите посочени в заповедта на задължението по договора. Както бе посочено от представените по делото доказателства се установява и страните не спорят, че договора за кредит е бил обезпечен с процесната ипотека и същият е бил сключен през 2008 г. Към деня на неговото сключване е действал предишния Закон за потребителския кредит /отм.ДВ. 18/05.03.2010 г. в сила от 12.05.2010 г./ Разпоредбите на действащия закон за потребителския кредит се отнасят само за договори сключени след неговото влизане в сила - това следва изрично от нормата на § 5 от ДР на ЗПК-действащ. Съгласно чл. 3, ал. 5, т. 1 от ЗПК /отм./ разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит обезпечени с ипотека върху недвижим имот, какъвто е и настоящия договор. В същият смисъл е разпоредбата на чл. 2, параграф 2, буква "а" от ДИРЕКТИВА 2008/48/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В този смисъл неправилно с постановеното решение е посочено от СРС, че към сключения договор за кредит са приложими правилата на ЗПК /отм./. Неприложими в случая са и изискванията на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, който е влязъл в сила през 2016 г., а съгласно ДР на този закон- § 4: " Този закон не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41. Изискванията на чл. 41 се отнасят само до възможностите за предсрочно погасяване, каквито не са спорните по делото въпроси. Към сключения договор за кредит са приложими изискванията на Закона за кредитните институции /ЗКИ/ и е приложима общата императивна закрила от ДР на ЗЗП, вр чл. 143 и сл. от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи от потребителски договори, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които съдът е длъжен да следи служебно за правилното приложение на императивни правни норми. По отношение на института на неравноправните клаузи задължението на съда да извърши служебно проверка е вменено и с преюдициални заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по приложението на Директива 93/13/ЕИО. При извършване на преценката за нищожност на договора за кредит поради неравноправност, съдът намира че ответниците имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПП и се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗПП. Същите са сключили договора за кредит за покупка на недвижим имот като физически лица и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Ищцовата банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП поради това, че е сключила процесния договор в рамките на своята търговска /банкова/ дейност. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи са нищожни и не пораждат правни последици в отношенията между страните. За да бъде квалифицирана, като неравноправна, конкретна клауза в потребителски договор, е необходимо да са налице общите материалноправни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Общата потребителска закрила по чл. 146, ал. 1 от ЗЗП е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне. Доводите на ответниците, че в случая не са спазени изискванията на закона /ЗКрИ и ЗЗП/, тъй като договора за кредит не се придружава от погасителен план и в договора за кредит не са посочени по ясен конкретен и недвусмислен начин задълженията по договора /за главница, за лихва /договорна и наказателна/, за дължимите такси, разноски и застрахователни премии, както и за разходите по кредита, съдът намира за основателни. Както е посочено в приложимата в случая чл. 58, ал. 1 ЗКИ (в сила от 01.01.2007 г.), която е с повелителен характер, в договора за банков кредит трябва да са посочени 1) данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят и 2) лихвеният процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Разпоредбата, уредена в чл. 58, ал. 2 ЗКИ, пояснява, че разходите по кредита трябва се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно погасяване. Понятието „изрично“ от лексикална гледна точка носи смисъл на „безусловно, специално, категорично“, което не подлежи на двояко тълкуване, а понятието „изчерпателно“ - цялостен, всестранен, неподлежащ на допълване и промяна, отчитащ всички особености. Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита, както и основанията от обективно естество, при проявлението на които размерът на общите разходите по кредита би могъл да бъде променян по време на действие на кредитното правоотношение. Разпоредбите на чл. 58, ал. 1 и, ал. 2 ЗКИ представлява частно проявление на основния принцип в гражданското право - забрана на недобросъвестното поведение и в частност на недобросъвестната търговска практика на частноправните субекти. Съответно, с разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване условията на Банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. Следователно по силата на сочената законова повеля изрично задължение на Банката- кредитодател е в условията, при които предоставя на потребителя - кредитополучател конкретния банков продукт, да се съдържат кумулативно два елемента - методиката/ метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договор. Не съществува спор в правната доктрина и в съдебната практика, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. Следователно методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Затова, когато потребителят не е получил предврително достатъчно конкретна информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най- уместния начин, както и когато методологията, създадена от Банката- кредитора, като нейни вътрешни правила не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. По изложените съображения, настоящия състав намира че клаузите в процесния договор за дължимите разходи по кредита - лихва /договорна и лихва за просрочие/, такси за управление на кредита/комисионна за управление на кредита, разноски, застрахователни премии и пр. не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на банката и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. В тази насока съдът съобрази съдебната практика на ВКС, изразена в Решение № 77/22.04.2015 по гр. д. № 4452/14 на ВКС III ГО; Решение № 424 от 02.12.2105 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на ВКС, IV ГО, която се възприема от настоящия състав. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват данни, че включването на спорните клаузи /с които е договорен размер на дължимите възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси и комисионни, застрахователни премии и разноски/ в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание. Доказателствената тежест в тази насока се носи от банката, с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, като в съдебната практика се приема, че подписването им не означава отпадане на тежестта на доказване. Процесните клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Индивидуално договорена е клаузата, върху чието съдържание потребителят е можел да окаже влияние в процеса на преговорите, чрез участие в обсъждането и формулиране на редакциите на клаузите на договора. При позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда, търговецът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът или споразумението е подписано е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. В този смисъл решение № 98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г. на І т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което се възприема от настоящия състав. Тъй като търговецът е по-силната икономически страна, законодателят е създал презумпция, че не е налице индивидуално договаряне на клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност в преговорния процес да участва в изготвянето на съответните текстове, особено в случаите на договор при общи условия. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването е върху него. По делото не са ангажирани доказателства от ищеца, чрез която да обори презумпцията по чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, поради което съдът приема, че клаузите не са индивидуално уговорени. Съгласно чл. 4, §2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. и чл. 145, ал. 2 ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва, нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. СЕС се е произнесъл, че чл. 4, §2 от Директива 93/13 установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите (в този смисъл и т. 42 по дело C-26/13 и т. 31 по дело C-96/14 на СЕС). Съгласно изложеното в решенията условие за това е клаузата да е изразена на ясен и разбираем език. Съдът е подчертал, че изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието "основен предмет на договора" или "съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга" по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13. В случая, настоящия състав намира че клаузите, с които са уговорени разходите по кредита не са изразени на ясен и разбираем език и не са посочени изчерпателно, с което както бе посочено са нарушени изискванията на чл.58 ЗКИ и сочените разпоредби на ЗЗП. С оглед на изложеното, съдът намира, че оспорените клаузи се явяват неравноправни и поради това нищожни, на основание чл. 143, т. 19 вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. С оглед тези изводи, съдът намира за неправилни формираните от първата инстанция фактически констатации и правни изводи, че действащите към момента на сключване на договора за кредит разпоредби не поставят изискване за ясно, разбираемо и изчерпателно посочване на разходите по кредита, в т.ч. чрез предоставяне на погасителен план с посочване на дължимите вноски във връзка с определените разходи. Освен това, както бе посочено в договора за кредит и в посочените клаузи /чл.3, чл.4, чл.6, чл.7, чл.12 и чл.14/, не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който предвид настъпилите изменения например в съответния финансов индекс или валутен курс или други обективни причини, ще се формира новият базов лихвен процент, такси, комисионни и разноски. Липсата на посочена конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, или правила, определящи начина и факторите, по които БЛП и другите разходи ще бъдат променени, създава възможност банката - кредитор произволно да променя разходите по кредита в т.ч. и размера на лихвите по кредита. При липсата на данни за начина им на изменение, кредитополучателят не би могъл да направи прогноза или самостоятелни изчисления, което е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика, създава значително неравновесие между правата и задълженията на банката - кредитодател и потребителя - кредитополучател във вреда на последния, който е икономически по-слабата страна по договора. В този смисъл, доколкото определянето на разходите може да бъде извършено въз основа на методика на кредитодателя, която не е публично известна и достъпна и не е известна и на кредитополучателя по процесния договор, то посочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП /ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015 г., т. е. към момента на сключване на договора/ - допускат търговецът или доставчикът едностранно да промени условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. При така установеното, съдът намира за правилни доводите на ответниците, че с платената сума 39 747.11 евро не е следвало да се отчитат погашения на други вземания за разходи по кредита освен главница. При съобразяване дадените от експерта констатации, че с платената сума е погасена само част от главницата /с настъпил падеж/ в размер на 3066.39 евро /таблица № 2/, то, с разликата от 36680.72 евро следва да бъде отчетено погашение на главницата, както следва: 5696.42 евро неплатените падежирали вноски за главница за периода от 10.08.2014 г. до 10.03.2019 г. и част от предсрочно изискуемата главница в размер на 30984.30 евро /от цялия размер 72394.87 евро/ С оглед това настоящият състав намира че дължимия остатък от главното вземане възлиза на сумата 41410.57 евро, поради което предявения като частичен иск за признаване съществуването на част от вземането в размер на 10 225.84 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г. и допълнителни споразумения към него се явява основателен. За обосноваване на този извод, съдът съобрази, че неправилно банката ищец е отчела със заплащане на сумата 39 747.11 евро погашения на съществуващи задължения на ответниците за разходи по кредита - възнаградителна лихва, такси за управление и комисионни, застрахователни премии, разходи за нотариални такси и пр. Допълнително съдът намира, че не е налице основание ответниците да заплащат на ищеца разходи за нотариални такси, тъй като същите представляват нотариални разноски по уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост, следователно те не попадат измежду плащанията, които длъжниците изрично са се съгласили да поемат по силата на възникналото облигационно правоотношение. Изпращането на нотариални покани може и да предхожда принудителното изпълнение, но не е част от неговото организиране и провеждане, както неоснователно твърди въззивника "Юробанк България" АД. Досежно вземането за подновяване на ипотеката учредена върху имота, който е бил закупен от ответниците с получените по договора за кредит парични средства, съдът намира същото за недоказано, чрез ангажираните по делото доказателства. Пред първата инстанция е представено платежно нареждане единствено за заплащане на сумата 129.60 лв. за връчване на нотариални покани на ответниците, а не и за подновяване на ипотеката. Последната фигурира само в представеното извлечение от банката на л.138 от делото и при наличие на оспорване от страна на ответниците с оглед правилата на чл.154 ГПК ищецът е следвало да докаже извършването на сочения разход. От своя страна, имуществените застраховки следват цената на застрахованото имущество, което е служило като обезпечение за кредита, поради което не зависи от неговата стойност, а се изчислява на базата на критерии свързани с пазарната стойност на имуществото. Това обаче не променя доказателствената тежест, според която ищецът следва да установи основанието на задължението, което в случая не е сторено. Последното не може да бъде прието за доказано чрез ангажираните по делото доказателства, в част от които /погасителни планове към ДС към договора за кредит от 2011 г. и от 2013 г./, както е посочено е отразено, че ответниците нямат непогасени задължения за заплащане на застрахователни премии. По отношение на претенцията за дължимост на такса за управление/комисионна за управление на кредита по чл.4, т.2 от договора за кредит, решението е правилно. В чл. 4 от договора за кредит е предвидено, че кредитополучателят дължи на Банката комисионна за управление на кредита, платима ежемесечно на датата на падежа на съответната погасителна вноска в размер на 0.03% върху размера на непогасената главница по кредита. На законовата забрана за събиране на такива такси, въведена с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК /ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ е придадено обратно действие с разпоредбата на § 13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК /ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, според която разпоредбите на този закон се прилагат спрямо сключените преди влизането му в сила договори за кредит по отношение на такси, обезщетения или неустойки и т.н., т.е. забраната по чл. 10а, ал. 2 ЗПК за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, следва да се приложи и към процесния договор. Тълкуването на клаузата на чл. 4 от договора за кредит и начислените такса и комисионна за управление, по същината си представляват такси и комисионна за действия, свързани с управлението на кредита по смисъла на законовата разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което съдът намира същата за недължима поради нищожност на договорената клауза като противоречаща на закона. С оглед така формираните изводи, правилно съдът е приел, че дължима е сумата за главно вземане предявена като частичен иск за сумата 1/ 10 225.84 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38618/11.09.2008 г. и допълнителни споразумения към него от вземане в общ размер 41410.57 евро – непогасена главница. В останалата част за вземането в размер на 2/ 123.18 евро - застраховки, която сума е частичен иск от общия размер на вземането за застраховки от 177.77 евро и 3/ 700.40 лева - нотариални разноски - такса за подновяване на договорна ипотека от 24.08.2018 г. постановеното решение като неправилно следва да бъде отменено и предявените частични искове отхвърлени като неоснователни. Изводите на двете инстанции не съвпадат в една част, поради което постановеното решение като неправилно следва да бъде отменено в посочената част. потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр. 1 ГПК. По частната жалба: При съобразяване изхода на спора по проведеното заповедно и исково производство пред първата инстанция подадената частна жалба се явява основателна в една част досежно присъдените разноски в полза на заявителя над сумата 1319.00 лв. до сумата 1382.52 лв. и досежно присъдените в полза на ищеца суми над сумата 953.00 лв. до сумата 998.00 лв. По разноските: С оглед изхода на спора, в полза на ответниците следва да бъде присъдена сумата 59.70 лв.-допълнително разноски за производството пред първата инстанция и сумата 382.00 лв.-разноски за въззивната инстанция на основание чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд