Решение № 2179 от 28.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1585/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20214313 от 22.11.2021 г., постановено по гр. д. № 62616/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 32 състав е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че К. И. Л. с ЕГН ••••••••••, гр. София, ул. „••••••• № ••••••• не дължи на В. К. Л., с ЕГН ••••••••••, действаща чрез нейната майка и законен представител Д.Д.М., с ЕГН ••••••••••, сумата 3250, 00 лв. представляваща сбор от месечни издръжки, всяка по 250, 00 лв. за периода от 01.09.2019г. - 30.09.2020 г., по издаден изпълнителен лист от 05.08.2018 г. по гр.д. № 17636/2013 г. на СРС, 90 с-в, за събирането на които е образувано изпълнително дело 1537/2019 г. по описа на ЧСИ Р.М., peг. № 790, район на действие СГС, като с решението ответницата В. К. Л., действаща чрез нейната майка и законен представител Д.Д.М. е осъдена да заплати на ищеца К. И. Л. съдебни разноски в размер на 587, 50 лв. Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника В. К. Л., действаща чрез нейната майка и законен представител Д.Д.М., подадена чрез назначения им от съда особен представител адв. А. Д., в която същото се обжалва като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, както и като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В жалбата се навеждат доводи, че от събраните доказателства по делото е установено, че със съдебно решение е бил определен размер на месечна парична издръжка, като задължението на ищеца е възникнало с влизането му в сила. Поддържа се, че спорният по делото въпрос е бил дали в периода от 01.09.2019 г. до 30.09.2020 г. ищецът е изпълнявал задължението си за заплащане на издръжка на малолетната си дъщеря В. Л.. Излагат се доводи, че в нормата на чл. 143, ал. 1 от СК се предвижда, че всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето, от което следва, че издръжката може да бъде както парична, така и в натура, а точното изпълнение на това задължение е поставено в зависимост от интереса на детето Навеждат се доводи, че издръжката представлява парично задължение, като заплащането й в натура може да стане при съгласие от двете страни, но при липса на постигнато съгласие - задължението за издръжка е парично, в който смисъл е текстът на нормата на чл. 143, ал. 2 от СК, съотв. чл. 82, ал. 1 от СК /отм./. В жалбата се излагат съображения, че нормата на чл. 146, ал. 1 от СК предвижда, че паричната издръжка се изплаща ежемесечно като при забава се дължи законна лихва, от което следвало извод, че в тежест на ищеца по делото е да установи, че в процесния период е изпълнявал точно задължението си за издръжка, като ежемесечно е заплащал определената със съдебното решение сума от 250 лева на малолетната си дъщеря. Сочи се, че в процесния случай е без правно значение дали ищецът е живял в общо домакинство с детето си, дали му е предоставял средства за обучение, дрехи или е закупувал необходимите му вещи и храна, тъй като посочените дейности са изпълнявани от ищеца по силата на задължението му по чл. 143, ал. 1 от СК, но същите не представляват изпълнение на задължението му по чл. 143, ал. 2 във вр. с чл. 146, ал. 1 от СК. Поддържа се, че в производството по делото ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства за точното изпълнение на задължението си за заплащане на месечна издръжка в размер на 250 лева за периода от 01.09.2019 г. до 30.09.2020 г. Навеждат се доводи, че обстоятелството, че след влизане в сила на съдебното решение за издръжката на детето, ищецът е заживял с него и е полагал грижи като му е предоставял издръжка в натура, не води до погасяване на задължението за даване на издръжка в пари, доколкото с влязло в сила съдебно решение ищецът е бил осъден да заплаща издръжка в пари. Поддържа се, че същият следва да престира издръжка в пари, а не самоволно да изменя вида на задължението си, тъй като влязлото в сила съдебно решение не може да бъде изменено по волята на ищеца, поради това, че законът не предвижда като последица от предоставянето на издръжка в натура погасяване на задължението за парична издръжка. Предвид изложеното се отправя искане към въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли като неоснователен предявеният отрицателен установителен иск за установяване недължимост на сума за издръжка, като възложи върху ищеца направените съдебни разноски в рамките на производството. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от ищеца К. И. Л., в който същата се оспорва като неоснователна по изложени подробни съображения в тази насока. В тази връзка, моли съда да постанови решение, с което да остави потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно и да остави без уважение жалбата като неоснователна. Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК за признаване за установено, че ищецът К. Л. не дължи на ответника сумата 3250 лв. (сбор от издръжки, всяка в размер на 250 лв. за периода от 1.9.2019 г. до 30.9.2020г.), предмет на принудителна изпълнение по изп. дело № 1537/2019 г. по описа на ЧСИ Р.М.. Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнително основание. Допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е обусловена от изискването искът да се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК, какъвто е и настоящия случай. По настоящото дело не се спори, а и посочените факти са отделени като безспорни с приетия за окончателен доклад в първоинстанционното производство, че ищецът К. Л. и Д.М. са родители на детето В. Л., родено на •••••••г. Родителите се разделят, като относно отношенията с детето сключват споразумение по гр.д. №17636/13 г. по описа на СРС, 90 с-в и гр. д. 50393/15г. по описа на СРС, 91 с-в, по силата на което родителските права са предоставени на майката, а бащата следва да плаща 250 лв. месечна издръжка на детето. През 2015г. майката заминава за Великобритания, като взима детето със себе си със съгласието на бащата, а през октомври 2017г. се прибират. На 01.11.2017г. е образувано н.ч.д. №18303/2017г. по описа на СРС, НО, 147 с-в по Закона за здравето за провеждане на задължително лечение по отношение на майката, предвид факта, че е установено, че същата страда от психично разстройство, във връзка с което съдът е постановил такова за срок от 1 месец - до 8.12.2017г. По молба на ищеца е образувано гр.д. №85167/2017г. на СРС, 84 състав, за предоставяне на родителските права на бащата. Делото е спряно за провеждане на производство по поставяне под запрещение на майката, по което е образувано е гр.д. № 8217/18г. по описа на СГС. Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка са описани коректно и изчерпателно от първоинстанционния съд в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в настоящия съдебен акт. В производството пред въззивната инстанция като писмено доказателство е представено Определение на Семейния съд в Гилфорд от 19.08.2022 г. по дело № FD21P00966, с което се разрешават отношенията между родителите К. Л. и Д.М. по отношение на детето В. К. Л.. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Въззивният съд, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства и по- конкретно наведените оплаквания във въззивната жалба, намира следното: От представените доказателства по делото, преценени в тяхната съвкупност се установява, че през визирания в исковата молба период от месец 10.2017 г. до 30.09.2020 г., детето В. Л. е живяла единствено с баща си. Установено е също така, че през периода от 28.10.2017 до 08.12.2017 г., майката Д.М. е била на лечение в различни болници, а след прекъсване на лечението си на дата 09.12.2017 г. е заминала за Лондон сама, без да вземе детето със себе си. Посоченият факт се установява от удостоверение с peг. № RяБ 4561/14.07.2021 г., издадено от отдел „Български документи за самоличност” към СДВР, както и от признанието на майката Д.М., обективирано в социален доклад изх. № ПР/Д-С- ЛЦ/340-001/07.10.2019 г., че след приключване на лечението е заминала сама за Лондон, като в същия майката споделя пред социалните работници, че след 2017 г. бащата е взел детето и е отказал да й го върне и оттогава детето живее постоянно при бащата. Посочените обстоятелства се потвърждават и от показанията на настоящата съпруга на бащата Н. Л., която сочи, че тя и бащата на детето съвместно са се грижили за детето В., като същият е полагал всички най-обикновените грижи, които всеки един родител полага за детето си, в това число е полагал и емоционални грижи, защото се е налагало детето да живее дълго време без майка си. Свидетелят посочва, че през тези три години, в които детето е живеело при тях, майката на В. е била извън България през голяма част от времето, като същата рядко се е обаждала на детето си, за да го чуе по телефона и не е полагала емоционални грижи за дъщеря си. Посочените факти, че детето е живяло с баща си, който се е грижел за нея се установяват и от свидетелствата на детето В. Л. пред социалните работници, които правилно са били ценени от съда като достоверни, доколкото същите съответстват на останалия събран доказателствен материал. В тази връзка, въззивният съд намира за доказано по делото, че през процесния период от време м. 10.2017 г. - 30.9.2020г., детето В. Л. фактически е живяло при бащата К. Л.. Не е спорно обстоятелство също така, че през исковия период ищецът не е плащал определената от съда издръжка на детето, поради което въззивният съд намира за неоснователни изложените доводи във въззивната жалба, че спорът между страните е съсредоточен върху обстоятелството, дали в периода от 01.09.2019 г. до 30.9.2020 г., ищецът е изпълнявал задължението си за заплащане на издръжка. Основният спорен между страните правен въпрос във въззивното производство е съсредоточен върху това дали при определен от съда режим на лични отношения между дете и родител и определена от съда издръжка за детето, която родителят е задължен да заплаща, родителят може да се освободи от задължение за изплащането й чрез полагане на грижи за детето, предоставяне на издръжка в натура и чрез заплащане на разходите на детето. При така очертания въпрос и във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното: За да отговори на този въпрос, настоящият съдебен състав взе предвид, че, по аргумент от чл. 141 и чл. 142 от СК, правото на издръжка принадлежи на ненавършилите пълнолетие деца. Неговата същност е осигуряване на средства за задоволяване на техни основни и ежедневни жизнени потребности – независимо дали в парично или в натурално изражение. Поради това и с оглед предмета на предявения иск по чл. 439 от ГПК, релевантното обстоятелство, което подлежи на изследване по делото, е, дали през посочения от ищеца период след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (а въз основа на това – и изпълнителният лист срещу него), са настъпили факти, които изключват изпълнението на процесното му задължение за осигуряване на такива средства. Съдът намира, че в случая такъв факт е реалното пребиваване на детето през целия процесен период при баща му, което е установено по делото и което предполага, че през визирания период именно той е задоволявал неговите нужди и го е издържал. Съгласно възприетата практика на ВКС по сходни въпроси, която напълно се споделя от настоящия състав, в случаите, когато детето е живяло с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права и този родител е полагал за него дължимите грижи, включително като му е предоставял необходимите средства за задоволяване на потребностите му, задължението му за издръжка следва да се счита изпълнено, респективно правото на такава на детето следва да се счита погасено чрез предоставянето й. Прието е също, че е без значение за този извод дали ищецът е имал правно основание да упражнява родителските права, включително чрез постигнато извънсъдебно споразумение, дали са били налице законна причина за прекратяване или изменение на издръжката или друго обстоятелство, при настъпването на което законът да предвижда освобождаване от задължението за плащане на издръжка. Да се приеме противното, би означавало родителят да престира два пъти по едно и също задължение и ответницата да се обогати неоснователно /в този см. Решение № 134 от 25.06.2012 г., по гр. д. № 90/2011 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 225 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 6884/2013г. на ВКС, III г.о./. С оглед на установеното по делото обстоятелство, че през визирания в исковата молба период от месец 10.2017 г. до 30.09.2020 г., детето В. Л. е живяла единствено с баща си, от значение е изясняването на въпроса дали в действителност през този период задълженото да плаща издръжка лице, което в настоящия случай е ищецът е полагал грижи за дъщеря си, с което да е изпълнявал в натура вмененото му задължение по силата на чл. 146, ал. 1 СК. Настоящият състав намира, че въз основа на очертаната фактическа обстановка по делото се установява, че през процесния период от време м. 10.2017 г. - 30.9.2020г., бащата е полагал грижи за малолетното си дете В. Л. като му е осигурявал издръжка. Посоченото обстоятелство се потвърждава, както от представените писмени доказателства по делото - договори за обучение на детето в частни училища, договор за ортодонтско лечение, преводни нареждания за заплащане на разноски на детето, от заключението на социалния работник по социален доклад изх. № ПР/Д-С-ЛЦ/340- 001/07.10.2019 г. от ДСП-Лозенец, така също и от събраните гласни доказателства, чрез разпита на св. Н. Л., които преценени съобразно правилото на чл. 172 ГПК, съдът намира за обективно и безпристрастно дадени и в съответствие с останалите доказателства по делото. От показанията на свидетелката се установява, че през процесния период грижите, които е полагал бащата за дъщеря си В. са се изразявали в най-обикновените грижи, които всеки един родител полага за детето си – да купува дрехи, храна, да се грижи за образованието й, както и те двамата са правили всичко необходимо да не липсва нищо на детето – нито материално, нито емоционално. Свидетелят сочи също, през посочения период майката не е полагала материални грижи за детето си. В тази връзка, въззивният съд намира, че при съвкупна преценка на събраните доказателства по делото се установява, че през процесния период от време 10.2017 г. до 30.09.2020 г., детето В. Л. е живяла единствено с баща си, от което по правилата на житейската логика следва извод, че за този период изцяло ищецът е полагал грижи за дъщеря си. Изводът, че издръжката е била предоставяна в натура не се опровергава и от останалите представени доказателства по делото. Съгласно предвидено в нормата на чл. 146, ал. 1 СК, поначало издръжката следва да бъде заплащана в пари, а в разпоредбата на чл. 65 ЗЗД е предвидено, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото. Независимо от това, следва да бъде съобразено, че правото на получаване на издръжка, която се дължи на основание чл. 146 от СК е гарантирано от законодателя с цел да се осигури необходимия минимум и стандарт за нормалното отглеждане и развитие на ненавършилото пълнолетие дете. Издръжката представлява средство за задоволяване на жизнени нужди. Тези нужди са били вече задоволени за времето, през което детето е живяло при бащата, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, поради което за този период е безпредметна. В този смисъл е и разрешението, дадено в ППВС № 5 от 16.11.1970г. / в този смисъл е и Решение № 225 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 6884/2013г. на ВКС, III г.о./. Титуляр на правото на издръжка е детето, а предназначението на издръжката е да му осигури средства за съществуване. От изложеното следва, че интересът на правоимащото лице за получаване на издръжка бива задоволен в най-пълна степен, когато са полагани грижи за него, които да осигурят условия за пълноценния му живот. В този смисъл, интересът на детето не предполага да получава повторно издръжка под формата на парични средства след като задълженото лице за заплащане на издръжка е предоставяло в натура дължимото се, като е осигурило ежедневните нужди и е поело разходите за отглеждането му. Следва да се приеме, че задължението за издръжка в този случай се счита изпълнено, респективно правото на такава на детето следва да се счита за погасено чрез предоставянето й в натура, независимо от обстоятелството, че между даващия и получаващия издръжка може да не е било налице изрично съгласие в този смисъл. Законът защитава правото на лицето, имащо право на издръжка да получи необходимите средства за съществуване, независимо от юридическата правомерност или неправомерност на фактическото му пребиваване при единия или при другия родител: във всички случаи издръжка следва да бъде предоставена, но предоставянето й води до изпълняване на задължението на родителя и до погасяване на правото на детето, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в Решение № 134 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 90/2011 г., IV г.о., Решение № 172 от 5.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 895/2018 г., III г.о./. Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че присъдената издръжка задължително следва да се престира в пари. Както се обоснова по- горе, интересът на правоимащите лица е за реалното фактическо осигуряване на издръжката (което в случая е налице), а начинът на това осигуряване има второстепенно значение. Въз основа на изложеното, настоящият състав достига до извод, че искът с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на В. К. Л. сумата 3250, 00 лв. представляваща сбор от месечни издръжки, всяка по 250, 00 лв. за периода от 01.09.2019г. - 30.09.2020 г., по издаден изпълнителен лист от 05.08.2018 г. по гр.д. № 17636/2013 г. на СРС, 90 с-в, за събирането на които е образувано изп. дело № 1537/2019 г. по описа на ЧСИ Р.М. е основателен и следва да бъде уважен, тъй като в процесния период ищецът е изпълнявал задължението за издръжка в натура като е предоставял грижи за ненавършилото пълнолетие дете, което по същността си представлява нов факт по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК. Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции, въззивната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. По разноските във въззивното производство: При този изход на спора, разноски за въззивното производство се следват само на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото по делото не е заявена претенция за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат. Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати разноски за назначения особен представител на въззивника адв. А. П. Д. в размер на 457, 50 лева. Водим от гореизложеното, съдът