Решение № 3349 от 31.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 5500/2026 г.

Административно наказателно дело № 20261110205500 по описа за 2026 година РЕШЕНИЕ № …………. гр. София, 31.08.2026 г. В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 13-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав: при секретар Вероника Таскова, като разгледа докладваното от съдията АНД № 5500 по описа за 2026 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН, второ поред след като първоинстанционното решение е отменено и делото върнато на СРС от АССГ за ново разглеждане. Делото е образувано по жалба на „•••“ ЕООД срещу Наказателно постановление № 29-2400064/09.07.2024 г., издадено от директора на дирекция „Трудова мобилност“ към ИА „Главна инспекция по труда“, с което, на основание чл. 81а, ал. 2 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) на дружеството-жалбоподател е наложена имуществена санкция в размер на 1000 (хиляда) лева за допуснато нарушение на чл. 74е, ал. 3, вр. чл. 74е, ал. 2, т. 1 от ЗНЗ, като делото е върнато от АССГ за ново разглеждане от друг съдебен състав на СРС. В жалбата се твърди, че наказателното постановление е незаконосъобразно от материалноправна и от процесуалноправна страна. Твърди се, че не било ясно мястото на извършване на нарушението, че Наказателното постановление е издадено от некомпетентен орган, че неточно е посочена датата на извършване на нарушението, както и че неправилно е посочена нарушената разпоредба, тъй като не било посочено конкретно предложение от нея. Моли съда да отмени обжалваното Наказателно постановление. В съдебно заседание дружеството-жалбоподател, редовно призовано, се представлява от адв. С. С., която в хода по същество моли съда да отмени обжалваното Наказателно постановление и претендира присъждане на разноски. Въззиваемата страна, редовно призована, се представлява от юрк. В. В., който в хода на съдебните прения моли съда да потвърди обжалваното Наказателно постановление, тъй като към 2024 г. дружеството-жалбоподател не е отговаряло на изискванията на ЗНЗ за осъществяване на дейност като предприятие, което осигурява временна работа. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, приема за установено следното: През периода от 28.05.2024 до 13.06.2024 Ц. Я. и Д. Н.а – главни инспектори в дирекция „Трудова мобилност“ към ИА „Главна инспекция по труда“, извършили проверка на дружеството-жалбоподател „•••“ ЕООД, във връзка с постъпило писмо от Агенция по заетостта с вх. №24063304 от 23.05.2024 г., с което ИА „Главна инспекция по труда“ била уведомена, че „•••“ ЕООД не отговаряло на изискванията за извършване на дейност като предприятие за осигуряване на временна работа, тъй като имало непогасени публични задължения в размер над 5000 лв., в нарушение на чл.74е, ал. 37 във връзка с чл. 74е, ал. 2, т. 1 предл.посл. от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ). С призовка на основание чл. 45, ал. 1 от АПК провяряващият екип изискал от дружеството да представи изчерпателно изброените документи, посочени в т. 1 до т. 7. В хода проверката инспекторите установили, че „•••“ ЕООД, е регистрирано като предприятие, което осигурява временна работа по смисъла на § 1, т. 17 от Допълнителните разпоредби на Кодекса на труда под № 339 от 06.08.2020 г. за извършване на дейност като предприятие, което осигурява временна работа. Съгласно удостоверението регистрацията била валидна до 06.08.2025 г. От справка за наличието или липсата на задължения се установявало, че към 04.06.2024 г., „•••“, в качеството му на предприятие, което осигурява временна работа за календарната 2023 г. имало парични задължения, свързани с плащането на вноски за социалното осигуряване. На база събраните доказателства проверяващият екип приел, че „•••“ ЕООД не отговаряло на условията по чл. 74е, ал. 2, т. 1 предл. посл. от Закона за насърчаване на заетостта, тъй като имало парични задължения към държавата по смисъла на чл. 162, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс и че по този начин е допуснало нарушение на чл. 74е, ал. 3 във връзка с чл. 74е, ал. 2, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта. За констатираното нарушение свидетелката Ц. Я., в присъствието на свидетелката Д. Н.а и на представител на дружеството-жалбоподател, съставила против „•••“ ЕООД АУАН № 29-2400064/13.06.2024 г. за извършено нарушение на чл.74е, ал. 3 във връзка с чл.74е, ал. 2, т. 1 предл. последно от ЗНЗ. АУАН бил предявен на Иван Тодоров и му бил връчен срещу подпис, като последният отбелязал, че няма възражения. Не били депозирани възражения и в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Въз основа на АУАН било издадено обжалваното Наказателно постановление № 29- 2400064/09.07.2024 г., издадено от директора на дирекция „Трудова мобилност“ към ИА „Главна инспекция по труда“, с което, на основание чл. 81а, ал. 2 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ) на „•••“ ЕООД, ЕИК •••, е наложена имуществена санкция в размер на 1000 (хиляда) лева за допуснато нарушение на чл. 74е, ал. 3, вр. чл. 74е, ал. 2, т. 1 от ЗНЗ. Изложената фактическа обстановка съдебният състав прие за установена въз основа на показанията на свидетелката Ц. Я., както и на приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства и доказателствени средства. В доказателствените материали липсват противоречия по отношение на изложените обстоятелства, поради което и по аргумент на обратното от чл. 305, ал. 3 НПК не се налага по-детайлното им обсъждане. Въз основа на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, в това производство районният съд е винаги инстанция по същество и следва да провери законността на обжалваното НП, т. е. дали правилно е приложен както процесуалният, така и материалният закон, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя. Само редовно съставени от административните органи актове, при спазване на изискванията за форма, съдържание и процедура, могат да бъдат основание за налагане на административно наказание. На първо място, настоящият съдебен състав счита, че административнонаказателното производство е образувано и срещу дружествотожалбоподател е повдигнато административнонаказателно обвинение въз основа на акт за установяване на административно нарушение, който е съставен от компетентен орган съгласно чл. 75, ал. 2 и чл. 85, ал. 1 от ЗНЗ – контролни органи към •••. Съгласно чл. 85, ал. 4 от ЗНЗ наказателните постановления се издават от ръководителя на съответния контролен орган или от упълномощени от него длъжностни лица съобразно ведомствената принадлежност на съставителите на актове. Обжалваното Наказателно постановление е издадено от лице, замесващо директора на Дирекция „Трудова мобилност“ при •••. Съгласно Заповед № ЧР-15/10.01.2023 г. на изпълнителни директор на ••• е изменено служебното правоотношение на С. В. Т. (впоследствие В.), като считано от 11.01.2023 г. същата е заемала длъжността „директор“ в дирекция „Трудова мобилност“. Със Заповед № ЧР-1145/25.06.2024 г., издадена от изпълнителния директор на ••• е определено по време на отсъствието на С. В. В. – директор на дирекция „Трудова мобилност“ в ••• за периода от 28.06.2024 г. до завръщане на титуляра, всички служебни задължения за длъжността директор на дирекция „Трудова мобилност“ в ••• да се изпълняват от Д. Н. М. – главен инспектор в Дирекция „Трудова мобилност“ в •••. Именно М. е издал обжалваното НП, замествайки титуляра С. В., която е представила болничен лист от 28.06.2024 г. От изложеното е видно, че същата е отсъствала към датата на издаване на обжалваното Наказателно постановление, а неин заместник е бил именно М.. Относно датата на извършване на нарушението, същото се осъществява през целия период от 26.08.2023 г. – датата на настъпване изискуемостта на първото задължение – и същото не е било преустановено и към 04.06.2024 г., тъй като видно от справка за задълженията към дата 04.06.2024 г. към този момент предприятието, осигуряващо временна работа, имало парични задължения, свързани с плащането на вноски за социално осигуряване. В тази връзка съдът намира, че при съставянето на акта за установяване на административно нарушения и при издаването на наказателното постановление не са нарушени сроковете по чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от ЗАНН. В конкретния случай административнонаказателното производство е образувано със съставянето на АУАН в предвидения от ЗАНН 3-месечен срок от откриване на нарушителя, респективно 1-годишен срок от нарушението. От своя страна обжалваното наказателното постановление е постановено в 6-месечния срок. Ето защо са спазени всички давностни срокове, визирани в разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН, досежно законосъобразното ангажиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя от формална страна. Правилно е определено и мястото на извършване на нарушението, като същото е изрично посочено в АУАН и в Наказателното постановление. При съставяне на АУАН са спазени изискванията на чл. 40 и чл. 43 от ЗАНН. АУАН е съставен в присъствието на свидетел, който е присъствал при установяването на процесното нарушение. Актът е подписан от съставителя, свидетеля и представител на дружеството-жалбоподател, предявен е на последния за запознаване и му е връчен препис. Настоящият съдебен състав счита, че както в акта за установяване на административно нарушение, така и в наказателното постановление, са описани по достатъчно ясен начин както датата и мястото на нарушението, така и признаците от състава му, обстоятелствата по извършването му и е посочена нарушената законова разпоредба, с което са изпълнени изискванията както на чл. 42 ал. 1 т. 3, т. 4 и т. 5 от ЗАНН, така и на чл. 57 т. 5 и т. 6 от ЗАНН. Неоснователно е възражението за неяснота в правната квалификация поради непосочване на конкретното предложение на разпоредбата. Законът за нормативните актове (ЗНА) и Указа за прилагането на ЗНА не предвиждат предложението като част от разпоредбата, поради което и съдът намира, че не е налице законоустановено задължение за посочването . Предвид гореизложеното съдът намери за неоснователни наведените в депозираната жалба възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при описание на обстоятелствата на нарушението. По така изложените съображения и при възприетата фактическа обстановка, съдът намира за безспорно установено, че дружеството-жалбоподател е нарушило разпоредбата на чл. 74е, ал. 3 във връзка с чл. 74е, ал. 2, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта. „•••“ ЕООД е предприятие, осигуряващо временна работа, регистрирано под № 339 от 06.08.2020 г. Съгласно разпоредбата на чл. 74е, ал. 3 от Закона за насърчаване на заетостта лицата трябва да отговарят на условията по ал. 2 през целия период на регистрация. Съгласно ал. 2, т. 1 на същата разпоредба за регистрация на дейността по ал. 1 могат да кандидатстват местни физически или юридически лица, както и чуждестранни юридически лица, осъществяващи търговска дейност в Република България, които отговарят на следните условия: нямат парични задължения към държавата или към общината по смисъла на чл. 162, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, установени с влязъл в сила акт на компетентен орган, освен ако е допуснато разсрочване или отсрочване на задълженията, или парични задължения, свързани с плащането на вноски за социалното осигуряване. Дружеството-жалбоподател не е отговаряло на условията за регистрация на предприятието по осигуряване на временна работа през целия период на регистрацията, тъй като е имало парични задължения към държавата, свързани с плащането на вноски за социалното осигуряване, към 04.06.2024 г. По-конкретно, дружеството е имало задължения за осигурителния период 01.07.2023 г. - 31.07.2023 г. Срокът за внасяне на осигурителните вноски от страна на „•••“ ЕООД, е бил до 25.08.2023 г. (чл. 7, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване). Считано от 26.08.2023 г. това задължение е станало изискуемо. Парични задължения, свързани с плащането на вноски за социалното осигуряване били установени и за календарните месеци август 2023 г., септември 2023 г., октомври 2023 г., ноември 2023 г., декември 2023 г., януари 2024 г., февруари 2024 г., март 2024 г. и април 2024 г., като същите не били погасени, поради което от обективна страна жалбоподателят е извършил вмененото му нарушение, което е достатъчно ясно описано и е правилно квалифицирано. Имуществената санкция по чл. 83 от ЗАНН е правен институт, въведен като обективна, безвиновна отговорност на юридическите лица и едноличните търговци за неизпълнение на задължения към държавата или общината при осъществяване на тяхната дейност, поради което не следва да се изследва въпросът за наличието на вина. Съдът намира, че нарушението не може да бъде квалифицирано като маловажен случай, тъй като не се отличава с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от съответния вид. Разпоредбата на чл. 81а, ал. 2 от Закона за насърчаване на заетостта предвижда имуществена санкция за предприятие, което осигурява временна работа в нарушение на изискванията на глава осма „а“ (чл. 74е – чл. 74п), в размер от 1000 до 2500 лв. В конкретния случай АНО е наложил имуществена санкция в законоустановения минимум. Настоящият състав намира, че така определеният размер се явява справедлив, пропорционален на преследваната цел и респ. законосъобразен. Нещо повече, съдът не разполага с правомощия в настоящото производство да намали размера на имуществената санкция под законоустановения минимум. С оглед всичко гореизложено, съдът намира, че обжалваното Наказателно постановление следва да бъде потвърдено като законосъобразно. При този изход на делото въззиваемата страна има право на разноски и своевременно претендира такива, като на основание чл. 63д, ал. 5 от ЗАНН вр. чл. 37 от ЗПП жалбоподателят следва да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ сумата от 100 евро - юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, съдът