Решение № 587 от 4.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 283/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх. №295796/12.07.2022 г., подадена от „София Парк“ АД, чрез адв.Н. П., против Решение №261792/30.05.2022 г., по гр.д.№11449/2020 г. на СГС – ГО I – 11 състав, с което жалбоподателят „София Парк“АД е осъден да заплати на Д. Д. П. на осн. чл.92 от ЗЗД, сумата в размер на 28 560 евро, представляваща неустойка за забава в изпълнението на задължението на „София Парк“АД за извършване на строителство по договор за строителство и продажба на недвижим имот от 23.08.2017 г., както и да заплати сумата от 7193, 01 лв. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението, поради незаконосъобразност, неправилност и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се противоречие между мотиви и диспозитив на решението, като в мотивната част съдът е приел, че неустойката е достигнала максималния си размер от 10% от стойността на договора – в размер на 23 800 евро, а в диспозитава е осъден ответника да заплати 28 560 евро. Исковата претенция е за сумата от 28 560 евро неустойка, която сума в исковата молба се сочи като 10% от договорената продажна цена по предварителния договор, с начислен ДДС, което противоречи на чл.26, ал.2 от ЗДДС, според който неустойката не подлежи на облагане с ДДС, и включването му в размера на неустойката е недопустимо, поради което осъждането на ответника да заплати неустойка над размера от 23 800 евро е незаконосъобразно. В противоречие със събраните доказателства съдът е приел, че при сключването на договора не са нарушени добрите нрави с уговорената неустойка за забава при неспазване на срока за въвеждане в експлоатация на обекта – съгласно договора, до съставяне на акт обр.15, ищецът по делото е следвало да заплати само 40% от цената, в размер на сумата от 95 200 евро, е уговорената неустойка е определена в размер на 10% от пълния размер на договорената цена, с което е нарушен принципа на справедливост и създадена предпоставка за неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на ответника. Същевременно, уговорената неустойка при забавено плащане на цената е определена върху дължимата сума. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната част, и вместо него постановяване на ново решение по същество, с което изцяло да бъде изцяло отхвърлена претенцията за присъждане на мораторна неустойка. Заявява се претенция за присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба и насрещна въззивна жалба вх. №302834/15.09.2022 г., подаден от Д. Д. П., чрез адв. Я. С.. Поддържа се, че обжалваното решение правилно отчита съдържанието на т.3 от ТР№1/2009 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като приема, че клаузата на чл.8.1 от договора не противоречи на добрите нрави. Съображенията относно начисляването на ДДС се поддържа да са неотносими, тъй като в чл.8.1 е уговорено, че размерът на неустойката се формира на базата на общата цена по договора, която от своя страна включва ДДС. Настоява се за потвърждаване на решението в осъдителната му част изцяло. В депозирания в срок документ Отговор на въззивна жалба и насрещна въззивна жалба вх. №302834/15.09.2022 г. е инкорпорирана и насрещна въззивна жалба, подадена от Д. Д. П., срещу решението в отхвърлителната му част. Същата обаче е била върната с Разпореждане №271663/17.10.2022 г., потвърдено с окончателно Определение №196/23.01.2023 г. по в.ч.гр..№62/2023 г. на САС – ТО – 13 състав, поради което решението на първостепенния съд е влязло в сила в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявеният от ищеца иск за присъждане на неустойка за забава за прехвърляне на собствеността на обекта по предварителния договор, уговорена в чл.8.4 от договора, в размер на сумата от 11 730, 29 лева. Във въззивното производство е приета за съвместно разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба вх.№305723/07.10.2022 г., подадена от „София Парк“АД, чрез адв. Н. П., против Определение №266026/29.08.2022 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК по гр.д.№11449/2020 г. на СГС – ТО I – 11 състав, с което е оставена без уважение молбата на „София Парк“АД за изменение на решението в частта за разноските. Релевирани са оплаквания за неправилност на определението, поради незаконосъобразност и необоснованост – съдът е приел, че разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г. противоречи на закона, а именно на чл.36, ал.2 и ал.4 от ЗАдв., като неправилно е приложил аналогия с разпоредбата на чл.72, ал.1 от ГПК, приложима при субективно съединяване на искове. В случая се касае за обективно кумулативно съединяване на искове, за които приложимата разпоредба за определяне на държавните такси е чл.72, ал.2 от ГПК, която предвижда събиране на държавна такса за всеки иск поотделно. Посоченото тълкуване противоречи на трайно установената съдебна практика на ВКС в производства по чл.248 от ГПК. Наред с това съдът неправилно е приел, че минималния размер на адвокатското възнаграждение по реда на Наредба №1/09.07.2004 г. за отхвърления иск за сумата 5997, 60 евро, с левова равностойност 11730, 29 лв., е в размер на 520, 66 лв. Съобразно чл.7, ал.2, т.4 от посочената наредба минималното адвокатско възнаграждение в действителност се изчислява в размер на 881, 91 лв., поради което се настоява да се отмени обжалваното определение, и в тази част съдът да се произнесе по същество, като допусне изменение на присъдените на ответника разноски, като увеличи размера от 520, 66 лв. на 881, 91 лв. Частната жалба е депозирана в срока по чл.62, ал.3 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, която не се е възползвала от възможността да депозира отговор. С въззивната жалба, отговора и частната жалба страните не са представили нови доказателства и не са направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция нови доказателства не са събрани. При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписан, поради което е валиден. Същия е постановен по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, от родово компетентния съд, поради което съдебният акт е допустим. По правилността на решението съдът извършва въззивна проверка в рамките на релевираните оплаквания с въззивната жалба, както и във връзка с приложението на императивни правни норми. На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства в двете съдебни инстанции, във връзка със спора пред въззивната инстанция, съдът намира следното: Ищецът твърди, че по силата на сключен между него и ответника на 23.08.2017 г. Предварителен договор за покупко-продажба на собственост върху недвижим имот и извършване на строителство /на л.7-11 от делото на СГС/, съгласно който ответникът се е задължил да изгради и прехвърли собствеността върху описани в договора обекти /къща, мазе, идеални части от подземен паркинг, и идеални части от поземлен имот/, като осигури въвеждането в експлоатация на Обекта – предмет на договора, в срок до 30.04.2019 г., като при забава на изпълнението на това задължение в чл.8.1 е била уговорена неустойка за забава в размер на 0, 1% на ден върху стойността на общата цена по договора, но не повече от 10% от общата цена по договора. Твърди се, че ответникът не изпълнил в срок задължението си да осигури въвеждането в експлоатация на обекта – предмет на договора, като забавата му продължила повече от 100 дни, поради което възникнало задължението му да заплати на ищеца неустойката по чл.8.1 от договора в максималния размер от 10%, а именно – в размер на 28 560 евро, с левова равностойност от 55 858, 50 лв. Едва на 27.04.2020 г. е било издадено Удостоверение за въвеждане в експлоатация №351 /на л.16 от делото на СГС/, с което са въведени в експлоатация част от обектите в комплекса, включително обекта-предмет на договора, поради което ищецът счита, че ответникът е изпаднал в забава със 363 дни. Твърди се, че ищецът е заплатил всички дължими по договора суми до пълния размер на продажната цена от 558 585, 02 лв., като окончателен договор бил сключен на 18.06.2020 г. С исковата молба ищецът иска осъждане на ответника да му заплати максималния размер на неустойката за забава, уговорена в чл.8.1 от договора, в размер на сумата от 28 560 евро, с левова равностойност 55 858, 50 лв., представляваща 10% от платената от ищеца продажна цена в общ размер на 558 585, 02 лв. Ответникът в срока по чл.131 от ГПК оспорва предявения иск, като не оспорва валидното сключване на договора, представен с исковата молба, и приобщен по делото на л.7-11, и неговата истинност. Не оспорва уговорената продажна цена в размер на 238 000 евро без ДДС, или 285 600 евро с ДДС, както и обстоятелството, че цената е била изцяло изплатена от купувача. Не се оспорва, че Удостоверение за въвеждане в експлоатация за обекта- предмет на договора, е издадено на 27.04.2020 г., както и че на 18.06.2020 г. е сключен между страните окончателен договор за покупко-продажба на обекта-предмет на договора. В отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражения: За частично прекратяване на Предварителен договор за покупко-продажба на собственост върху недвижим имот и извършване на строителство от 23.08.2017 г. в частта му относно уговорената неустойка в чл.8.1, по силата на постигнато споразумение между страните с т.2-ра от окончателния договор, сключен с Нотариален акт от 18.06.2020 г., №112, том I, рег.№1213, дело №105 от 20202 г. на Нотариус А. Г. – това възражение е било прието за неоснователно от първостепенния съд, и в тази част не са релевирани оплаквания с въззивната жалба, поради което това възражение е извън обхвата на въззивната проверка; За нищожност на неустоечната клауза на чл.8.1, като накърняваща добрите нрави – на осн. чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като до сключването на окончателния договор ищецът е имал задължение да заплати само 40% от цената, а уговорената неустойка е в размер на 10% от пълния размер на уговорената продажна цена, който размер не съответства на евентуалната вреда от неизпълнението, и излиза извън присъщите на неустойката обезщетителна и санкционна функция – това възражение се поддържа и пред въззивната инстанция. От приетият по делото Предварителен договор за покупко-продажба на собственост върху недвижим имот и извършване на строителство от 23.08.2017 г. /на л.7-11 от делото на СГС/ се установява, че ответникът „София парк“АД, в качеството на Инвеститор, се е задължил да построи и продаде на ищеца за сумата от 238 000 евро (без ДДС), а ищецът Д. Д. П., в качеството на Купувач, се е задължил срещу заплащането на същата цена, да придобие при условията на договора, собствеността върху следните недвижими имоти: Обект – КЪЩА J13, разположена в комплекс Гаритидж парк, София, район Витоша, местност „Малинова долина“, с РЗП 186, 43 кв.м., вътрешна за комплекса, и с местоположение, съгласно Плана на комплекса – Приложение №1 към договора, и с вътрешно разпределение съгласно Архитектурния проект на Обекта – Приложение 2 към договора; МАЗЕ 13 с площ от 13, 87 кв.м., находящо се на ниво -1 на Обекта, изградено при условията на подземно свързано застрояване, при съседи: мазе 12, стълбище и подземна улица, посочено в Приложение 2А към договора; ИДЕАЛНИ ЧАСТИ ОТ ПОДЗЕМЕН ПАРКИНГ, съответстващи на обособени в архитектурния проект ПАРКОМЕСТА с номера 13.1 и 13.2, посочени в червено в Приложение 2А, КАКТО И след приключване на всички строителни работи в частите от Комплекса, в които попада земята, да придобие съответните пропорционални идеални части, припадащи се на Обекта, от правото на собственост върху поземления имот, които идеални части ще бъдат определени съгласно таблица за площообразуване, изготвена от специалист, към датата на подписване на окончателния договор за покупко-продажба на земята. В раздел II от същия договор страните са уговорили начин на плащане на продажната цена на части, като е уговорено всички плащания да бъдат направени по банков път, по посочени в договора банкови сметки в „Уникредит Булбанк“АД. В чл.4.1 страните са се съгласили да сключат окончателен договор за покупко-продажба на Обекта в срок до 30 дни след получаване на удостоверение за въвеждане на Обекта в експлоатация. В чл.5 от договора Инвеститорът се е съгласил и да извърши строителството на целия Комплекс, включително на Обекта, всички вътрешни и външни инсталации и вертикална планировка, и да осигури въвеждането на Обекта в експлоатация чрез надлежно издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, в срок до 30.04.2019 г. В чл.8.1 от договора страните са уговорили, че при забава за изпълнение на строителството в определените в договора срокове, Инвеститорът дължи неустойка в размер на 0, 1% върху стойността на общата цена по договора за всеки ден забава, но не повече от 10% от общата цена по договора. Между страните не се спори относно валидността на сключения между тях Предварителен договор за покупко-продажба на собственост върху недвижим имот и извършване на строителство от 23.08.2017 г., както и по отношение на факта, че въвеждането на Обекта в експлоатация е осъществено на 27.04.2020 г., когато е било издадено Удостоверение за въвеждане в експлоатация №351/27.04.2020 г. /на л.16 от делото на СГС/. Не се спори, че на 18.06.2020 г. страните са сключили помежду си окончателният договор за покупко- продажба, сключването на който е било уговорено в Предварителен договор за покупко- продажба на собственост върху недвижим имот и извършване на строителство от 23.08.2017 г. В съдебната практика няма съмнение, че неустойката по естеството си представлява самостоятелен договор по смисъла на чл.8, ал.1 от ЗЗД, но може и да се материализира и като клауза в договор, чието изпълнение обезпечава. Съгласно чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Тя има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задължението си, тъй като в противен случай ще носи отговорност, без да е необходимо кредиторът да доказва настъпването на вредите или техния размер, а е достатъчно да докаже единствено неизпълнението на договора от страна на длъжника. Съгласно т.3 от ТР №1/15.06.2010 г. по кълк.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожността на клаузата за неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора, като е дадено примерно /не изчерпателно/ изброяване на критерии, които могат да бъдат използвани при тази преценка. Така даденото разрешение е доразвито в каузалната практика на ВКС, в която се приема, че при преценката за нарушение на добрите нрави следва да се осъществява при отчитане на свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функцията на неустойката, възможността неизправния длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, и др. фактори, относими към конкретното правоотношение. В конкретния случай, сключения между страните „Предварителен договор за покупко- продажба на собственост върху недвижим имот и извършване на строителство“ от 23.08.2017 г. инкорпорира в един договор елементите на предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, и окончателен договор за строителство. Ето защо, макар че в настоящия случай страните са сключили помежду си окончателен договор за покупко- продажба, с който се прекратява действието на предварителния договор за покупко- продажба, клаузите на сключения между страните договор за строителство продължават да обвързват страните. Тъй като неустоечната клауза, инкорпорирана в чл.8.1. от договора, обезпечава изпълнението на задълженията, поети от продавача по договора за строителство, същата продължава да обвързва страните. Страните не спорят, че ищецът е изпълнил задълженията си, предвидени в договора за строителство /инкорпориран в договора от 23.08.2017 г./, да заплати изцяло уговорената крайна цена на обектите - общо в размер на 285 600 евро, в това число 238 000 евро данъчна основа, и 47 600 евро ДДС. Не се спори, че ответникът, в качеството на Инвеститор, се е задължил да осигури въвеждането на Обекта в експлоатация чрез надлежно издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация, в срок до 30.04.2019 г., както и че той е изпълнил неточно това свое задължение - със забава от 362 дни, като въвеждането на Обекта в експлоатация е осъществено на 27.04.2020 г. с Удостоверение за въвеждане в експлоатация №351/27.04.2020 г. Следователно, налице са предпоставките, предвидени в чл.8.1 от договора между страните, за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане на уговорената в договора неустойка в максималния уговорен размер от 10%. Релевираното от ответника правоизключващо възражение за нищожност на неустоечната клауза, поради нейната прекомерност, в нарушение на добрите нрави, съдът намира за неоснователно, поради следните съображения: Уговорената неустойка в чл.8.1 от договора обезпечава изпълнението на задължението на строителя да изпълни в срок строителството на обекта – предмет на договора, в уговорената степен на завършеност – въведен в експлоатация по надлежния законов ред. Обезпеченият с нея материален интерес на кредитора /Възложителя/ е да получи годен за ползване обект в определен срок, поради което размерът на уговорената неустойка следва да бъде съизмеряван със стойността на крайния продукт на договора за строителство, който Възложителят следва да получи. Каква част от цената е договорено да бъде заплатена до този момент, в случая е ирелевантно, тъй като обезпеченият с тази неустойка интерес на Възложителя не е да си върне заплатеното до момента - т.е. не е обезпечен негативния интерес на кредитора при разваляне на договора, а неговият позитивен интерес от изпълнението му – да получи обект с уговореното качество – въведен в експлоатация, съобразно нормативните изисквания. Уговорената в договора част от цената, която Възложителят е задължен да заплати в същия срок, е проява на свободата на договаряне на страните, и на едновременното сключване на предварителен договор за покупко-продажба на правото на собственост върху построения обект, като към момента на сключване на договора Инвеститорът е могъл да прецени своя интерес – дали ще бъде в състояние да изпълни задълженията си за строителство с така уговореното авансово плащане. Така уговореното заплащане на част от цената до момента на завършване на строителството в пълен обем, кореспондира и на общата уредба на договора за изработка /разновидност на който е договорът за строителство/ - съгласно чл.258 и чл.259 от ЗЗД, изпълнителят има задължението да изработи поръчаното на свой риск и ако не е уговорено друго между страните – изцяло със свои средства. В случая страните са уговорили възложителят да заплати авансово част от цената на изработеното, което изцяло кореспондира на характера на договора, и е по-благоприятно за изпълнителя от предвиденото в закона. Що се отнася до уговорения размер на неустойката /0, 1% от общата цена на договора за всеки ден забава, но не повече от 10% от общата цена на договора/, същата не противоречи на добрите нрави, тъй като крайният размер на задължението за заплащането й е изцяло под контрола на изпълнителя, като е съразмерна на продължителността на забавата в изпълнението на задължението му. Същевременно нарастването й е ограничено до максимален размер от 10%, който се достига при 100 дни забава. Поради динамиката на пазара на недвижимите имоти, в рамките на срок, по-дълъг от 3 месеца /в случая – една година/, е напълно възможно да настъпи съществена промяна на пазарните цени на вещи от същия вид, надхвърляща 10% от цената, така че уговорената в договора цена да се окаже неизгодна за Възложителя, единствено поради настъпилата забава на Изпълнителя. Ето защо, уговорената неустойка е съобразена със съществуващия риск Възложителя да претърпи вреди от забавеното изпълнение, в резултат от промяна на пазарните условия. По изложените съображения съдът намира за неоснователно възражението за нищожност на неустоечната клауза на чл.8.1 от договора, поради противоречие с добрите нрави. С въззивната жалба ответникът е релевирал оплакване за неправилно осъждане на ответника да заплати неустойка с начислен ДДС. Поддържа се, че неустойката не се смята за възнаграждение по договора, поради което върху размера на неустойката не се дължи ДДС, и размерът на неустойката следва да бъде определен в размер на 23 800 евро. В отговора на исковата молба ответникът не е оспорил претенцията на ищеца по размер, а само по нейното основание. Начинът на изчисление на неустойката, претендирана от ищеца, не е бил обект на спора пред първоинстанционния съд, поради което въвеждането на спор по отношение на механизма на изчисляване на размера на неустойката едва пред въззивната инстанция е несвоевременно. Доколкото обаче въззивният съд приема за установено наличието на предвиденото в чл.8.1 на договора между страните основание за начисляване на неустойка, следва да се произнесе по размера на задължението на ответника. В тази връзка, на осн. чл.20 от ЗЗД, съдът следва да тълкува общата воля на страните, вложена във формулирания в чл.8.1 от договора механизъм за определяне на размера на задължението за неустойка. То е уговорено в определяем размер, зависим от две величини: като процентна величина, определена по размер според броя дни забава – по 0, 1% за всеки просрочен ден, но не повече от 10% - в конкретния случай, тъй като забавата е установена в размер на 362 дни, то 362 х 0, 1% = 36, 2%, следователно в случая се достига до максималния уговорен в чл.8.1 размер от 10%, който не може да бъде надхвърлен; Базова стойност, към която се съотнася получената процентна величина – в случая за такава стойност е възприета „общата цена по договора“. Следователно, разпоредбата на чл.8.1 препраща към разпоредбите, определящи уговорената между страните продажна цена в раздел II от договора. В чл.2.1 е уговорено, че „Цената на Обекта и Земята е в размер на общо 238 000 евро (без ДДС)“. Същевременно, в чл.2.7 страните са уговорили, че всички данъци (включително ДДС), такси или други дължими по или във връзка с нотариалната сделка по сключването на окончателния договор са за сметка на купувача. Съгласно чл.67, ал.2 от ЗДДС, когато при договаряне на доставката не е изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, приема се, че той е включен в договорената цена. Следователно, при сключване на договор за продажба на стоки и услуги, когато се касае за облагаеми доставки по смисъла на ЗДДС, „договорената цена“ може да бъде определена по два начина. В единия случай в договора се посочва данъчната основа, като в този случай изрично следва да се посочи, че данъкът се дължи отделно. Когато не е изрично посочено, че данъкът се дължи отделно, се приема, че той е включен в посочената в договора цена. В конкретния случай страните са избрали да уговорят помежду си цената на доставката, съобразно ЗДДС, като в чл.2.1 от договора се посочи данъчната основа, както и обстоятелството, че така посочената цена е без начислен ДДС. Следователно „договорената цена“ между страните по сделката, съобразно уговореното в чл.2.1 и чл.2.7 от договора, тълкувани във връзка с приложимия са сделката ЗДДС, следва да се приеме сумата, формирана заедно с начисления ДДС, която получателят на доставката следва да заплати на доставчика – в случая това е сумата от 238 000 евро + начисления ДДС – т.е. сумата от 285 600 евро /с включен ДДС/, с левова равностойност от 558 585, 04 лв. Между страните не се спори, че именно тази сума ищецът е заплатил като обща продажна цена по договора. Следователно, изчислено по реда, определен в чл.8.1 от договора, във връзка с чл.2.1 и чл.2.7 от договора, тълкувани във връзка с разпоредбата на чл.67, ал.2 на ЗДДС, задължението за неустойка се изчислява в размер на 28 560 евро, с левова равностойност от 55 858, 50 лв., която сума ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца. Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенния съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди. При този изход от спора по въззивната жалба, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноските за въззивното производство. Със списък по чл.80 от ГПК въззиваемата страна е претендирала присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лв., които се установяват от приложения ДПЗС с реквизити на разписка за заплащане в брой на пълния размер на адвокатското възнаграждение. Въззивникът е релевирал възражение за прекомерност на претендираните разноски за въззивното производство. Съобразно обжалваемият интерес пред въззивната инстанция – в размер на 55 858, 50 лв., минималното адвокатско възнаграждение, изчислено по реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г., в редакцията на разпоредбата към датата на сключване на представения ДПЗС от 06.04.2023 г., е в размер на 2650 лв. плюс 8 % за горницата над 25 000 лв. – т.е. сумата от 4318, 68 лв. Предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивната инстанция, и приключване на производството в едно съдебно заседание, без събиране на нови доказателства, възражението е основателно, и разноските за адвокатско възнаграждение, направени от въззиваемата страна, следва да бъдат редуцирани до размера на сумата от 4318, 68 лева, която въззивникът следва да бъде осъден да заплати. По съединената за разглеждане Частна жалба вх.№305723/07.10.2022 г., против Определение №266026/29.08.2022 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, съдът намира следното: Пред първостепенния съд са предявени два обективно съединени иска с правно основание чл.92 от ЗЗД – за присъждане на неустойка на осн. чл.8.1 от договора в размер на сумата от 28 560 евро, с левова равностойност от 55 858, 50 лева, и на основание чл.8.4 от договора в размер на сумата от 5 997, 60 евро, с левова равностойност от 11 730, 29 лева. Със списък по чл.80 от ГПК ответникът е претендирал пред първостепенния съд присъждане на разноски за призоваване на свидетел в размер на 20 лв., и разноски за процесуално представителство в размер на 6750 лв. Ищецът е релевирал възражение за прекомерност на направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. С постановения първоинстанционен акт съдът е отхвърлил изцяло единия от предявените обективно съединени искове – с цена на иска 11 730, 29 лева, а другият /с цена на иска 55 858, 50 лв./ е уважен изцяло. С решението съдът е приел за основателно възражението на ищеца за прекомерност на разноските за адвокат, направени от ответника, като ги е редуцирал до размера от 3000 лв., от която сума е присъдил на ответника разноски по съразмерност, за отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в размер на 520, 66 лева. В срока за обжалване е постъпила молба от ответника за изменение на решението в частта му за разноските, които ищецът е осъден да заплати на ответника, като се претендира присъждане на сумата от 881, 91 лева, представляваща минималното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за отхвърления иск с цена 11 730, 29 лева. С подадената молба за изменение на решението в частта за разноските не се оспорва решението на съда в частта му да допусне поисканата от ищеца редукция на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение до минималния размер, определен по реда на Наредба №1/09.07.2004 г., а само изчисленият от съда размер на минималното адвокатско възнаграждение, който по съразмерност следва да се присъди на ответника. С обжалваното Определение №266026/29.08.2022 г. съдът е отхвърлил молбата на ответника за изменение на решението в частта му за разноските. С депозираната частна жалба отново не се оспорва направената от съда редукция на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение до минималния размер, предвиден в Наредба №1/09.07.2004 г. Ето защо, съдът намира, че самата редукция на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение до размера на минимума, определен съобразно Наредба №1/09.07.2004 г., не е включена в обхвата на производството по чл.248 от ГПК – както пред първостепенния съд, така и пред настоящата инстанция. Спорът е съсредоточен върху правилното и съобразено с Нередба №1/09.07.2004 г. изчисление на разноските в процесния случай. По така концентрирания предмет на спора, съдът намира следното: Съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/09.07.2004 г., в редакцията на разпоредбата към датата на сключване на ДПЗС /23.12.2020 г./, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Съобразно чл.7, ал.2, т.4 /в редакцията на разпоредбата към 23.12.2020 г./ при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. минималното възнаграждение на адвоката е в размер от 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. – т.е. по иск с цена 11 730, 29 лева същото се изчислява в размер на 881, 91 лв. Тъй като този иск е изцяло отхвърлен, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати пълния размер на минималното адвокатско възнаграждение по този иск. Като е достигнал до различни правни изводи, първостепенният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени, и вместо него да се допусне исканото изменение на решението на първостепенния съд в частта за разноските, като ищецът бъде осъден на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответника вместо сумата от 520, 66 лева, сумата от 881, 91 лева. Така мотивиран, съдът