Решение № 994 от 16.7.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1155/2026 г.

Въззивно производство по реда на чл.258 - 273 от ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „ЕОС МАТРИКС” ЕАД, ЕИК: 208597211 –универсален правоприемник на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, с ЕИК 131001375, чрез юрк. М., против решение № 813/24.02.2026 г., постановено по гр. д. № 8786/2025 г. по описа на РС -Пловдив, с което е уважен предявеният от П. Н. С., ЕГН: •••••••••• срещу ЕОС МАТРИКС ЕООД, установителен иск по чл. 439 ал. 1 от ГПК и е признато за установено, че С. не дължи на дружеството на основание изтекла погасителна давност сумата общ размер на 2900,44 лева/1482,97 евро, от която: 2170,65 лева/1109,84 евро – главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 18.08.2010 г., 305,02 лева/155,95 евро – договорна лихва за периода 15.01.2011 г. – 11.03.2012 г., 111,85 лева/57,19 евро – наказателна лихва за периода 15.01.2011 г. 11.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 312,91 лева/евро159,99 – разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 2353/13.03.2012 г. и изпълнителен лист от 19.03.2012 г. по ч. гр. д № 3756/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, въз основа на който е образувано изп. дело № 216/2025 г. по описа на ЧСИ М. С., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд Пловдив. В жалбата са релевирани доводи за неправилност и необоснованост на първоинстнационното решение, като се отправя искане до въззивния съд за неговата отмяна и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена. Поддържа, че по изпълнителното дело са предприемани действия за изпълнение преди изтичане на давностните срокове. Твърди, че извършените от въззиваемата страна частични плащания към жалбоподателя в периода от 20.06.2018 г. до 01.07.2020 г. са довели до прекъсване на давността, като е започнала да тече нова погасителна давност. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемия. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна П. Н. С., ЕГН: ••••••••••, чрез адвокат Р., с който оспорват въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и обсъди възраженията и доводите на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. В обжалваното решение първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от П. Н. С. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК, а именно: за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в общ размер на 2900,44 лева, от което: 2170,65 лева – главница по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 18.08.2010 г., 305,02 лева – договорна лихва за периода 15.01.2011 г. 11.03.2012 г., 111,85 лева – наказателна лихва за периода 15.01.2011 г. 11.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2012 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 312,91 лева – разноски по делото, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 2353/13.03.2012 г. и изпълнителен лист от 19.03.2012 г. по ч. гр. д № 3756/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, въз основа на който е образувано изп. дело № 216/2025 г. по описа на ЧСИ М. С., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд Пловдив. Ищцата твърди, че по ч. гр. д № 3756/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив по заявление на „Обединена българска банка“ АД била издадена заповед за изпълнение, с която ищцата била осъдена да заплати горепосочените суми, като бил издаден и изпълнителен лист от 19.03.2012 г. Твърди, че въз основа на изпълнителния лист било образувано изп. дело № 413/2012 г. по описа на ЧСИ М. С., като на 11.01.2017 г. било последното искане от страна на взискателя за извършване на изпълнително действие, което прекъснало погасителната давност. Впоследствие на 20.03.2018 г. била подадена молба от ответното дружество за конституирането му като взискател поради придобиване на вземанията въз основа на сключен договор за цесия. Поддържа се, че с оглед липсата на извършени изпълнителни действия изп. дело било прекратено поради настъпила перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Изтъква се, че по молба на ответното дружество на 10.03.2025 г. било образувано изп. дело № 216/2025 г. по описа на ЧСИ М. С., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд Пловдив. В хода на изпълнението бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Изложени са съображения, че от датата на последното изпълнително действие /11.01.2017 г./ до образуване на новото изпълнително дело /10.03.2025 г./ били изтекли повече от 5 години, поради което вземанията били погасени по давност. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е подал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск. Признава се, че на 18.08.2010 г. между ищеца и „Обединена българска банка“ ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит, вземанията по който били прехвърлени на ответника с договор за цесия от 31.01.2018 г. Поради неизпълнение на задълженията на ищеца, срещу него е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3756/2012 г. по описа на Районен съд Пловдив. Твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист първоначално било образувано изпълнително дело № 413/2012 г. по описа на ЧСИ М. С., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд Пловдив, което било прекратено поради настъпила перемпция. По молба на ответника било образувано ново изпълнително дело № 216/2025 г. по описа на ЧСИ М. С., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд Пловдив. Изтъква се, че в хода на първоначалното изп. дело били извършени плащания, с които били погасени вземанията за разноски, договорна и наказателна лихва, поради което се поддържа недопустимост на предявения иск в тази част поради липса на правен интерес. По същество се излагат доводи, че след образуване на изпълнителното дело били извършени изпълнителни действия прекъсващи давността с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и депозирането на молба за образуване на изпълнителното дело. Следвало да бъде съобразено, че в периода 20.06.2017 г.– 01.07.2020 г. били извършени доброволни плащания, които представлявали конклудентни действия по признание на вземането, като основание за прекъсване на погасителната давност. В обжалваното решение, е прието следното: От фактическа страна е прието за безспорно от събраните писмени доказателства и от приложените изп.дела №№ 413/2012 г. и 216/2025 г. по описа на ЧСИ М. С., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд Пловдив следното: Издаден е в полза на „Обединена българска банка“ АД изпълнителен лист/ИЛ/ на 19.03.2012 г. в производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 3756/2012 г. по описа на РС - Пловдив срещу ищцата П. С. за сумата от общо 2 587,52 лева, от които сумата от 2 170,65 лева, съставляваща главница, дължима по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение, сключен на 18.08.2010 г., договорна лихва – 305,02 лева, дължима за периода от 15.01.2011 г. до 11.03.2012 г., наказателна лихва 111,85 лева, дължима за периода от 15.01.2011 г. до 11.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.03.2012 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 312,91 лева – разноски по делото. Въз основа на така издадения ИЛ, по молба от 06.04.2012 г на „Обединена българска банка“ АД, е образувано изп.д.№ 201282204000413 по описа на ЧСИ М. С.- Ц., с рег. № 822 на КЧСИ, с район на действие – Окръжен съд Пловдив. С молбата взискателят е поискал извършване на възбрани и запори опис на движими вещи на длъжника. Между страните по делото не се спори, а и това се установява от приетите писмени доказателства, че вземането по изпълнителния лист е прехвърлено с Договор за цесия от 31.01.2018 г. от „Обединена българска банка“ АД на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявения иск. Като е посочил, че от приложените изп. дела се установява, че за периода от 11.01.2017 – 10.03.2025 г. взискателят е бездействал, като не е искал и съответно не са предприемани действия по принудително изпълнение. Първостепенният съд е проследил хронологично извършените по образуваните изпълнителни дела №413/2012 г. и 216/2025 г. по описа на ЧСИ М. С.- Ц. действия. Установява се, че след 26.06.2015 г. са извършени следните действие: с молба от 14.01.2016 г. /л. 116/ кредиторът е поискал от съдебния изпълнител да извърши справка за имущественото състояние на длъжника и наличието на сключен трудов договор, като бъде насрочен опис на движими вещи на длъжника и наложен запор върху трудовото му възнаграждение. С молба от 19.10.2016 г. /л. 127/ кредиторът отново е поискал от съдебния изпълнител да наложи запор върху трудовото възнаграждение съобразно справка от НОИ. Със Запорно съобщение от 08.11.2016 г. /л. 131/ е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П. Н. С., получавано от работодател „Вива Кредит“ ООД, връчено на 10.11.2016 г. /л. 133/. От така наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П. С., получавано от работодателя „Вива Кредит“ ООД, са получени следните суми по изпълнителното дело: на 11.07.2017 г. – 202,95 лева /л. 139/, на 11.08.2017 г. – 208,79 лева /л. 143/, на 11.09.2017 г. – 286,65 лева /л. 148/, на 12.10.2017 г. – 391,36 лева /л. 149/, на 14.11.2017 г. – 171,13 лева /л. 154/, на 12.12.2017 г. – 268,49 лева /л. 155/, на 10.01.2018 г. – 509,16 лева. С молба от 11.01.2017 г. /л. 136/ кредиторът е поискал от съдебния изпълнител извършването на справки и предприемане на изпълнителни действия по насрочване на опис на движими вещи на длъжника, налагане на запор върху трудовото му възнаграждение, както и налагане на запор върху банковите му сметки. С молба от 20.03.2018 г. /л. 161/ взискателят „Обединена българска банка“ АД е уведомил съдебния изпълнител, че на 31.01.2018 г. е сключил Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на който е прехвърлил вземанията срещу длъжника на ответника по делото „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Със съобщение, получено на 04.05.2023 г. от ответника, съдебния изпълнител го е уведомил, че изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С молба от 28.02.2025 г. /л. 192/ ответното дружество е поискало от съдебния изпълнител връщане на оригинала на издадения срещу длъжника изпълнителен лист. По молба на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД от 10.03.2025 г. /л. 197/, с Разпореждане от 02.04.2025 г. /л. 231/ е образувано изп. дело № 202582204000216 на ЧСИ М. С.-Ц., рег. № 822, с район на действие – Окръжен съд Пловдив, за принудително събиране на сумите, обективирани в изпълнителен лист от 19.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3756/2012 г. по описа на Районен съд - Пловдив. С депозираната молба кредиторът е възложил на съдебния изпълнител да извърши всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ. Със Запорно съобщение от 02.04.2025 г. /л. 232/ е наложен запор върху банковите сметки на длъжника П. Н. С. в „Изипей“ АД, връчено на 09.04.2025 г. /л. 238/. Със Запорно съобщение от 02.04.2025 г. /л. 234/ е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П. Н. С., получавано от работодател „БО СТРОЙ 76“ ООД, връчено на 04.04.2025 г. /л. 237/. Със Запорно съобщение от 02.04.2025 г. /л. 235/ е наложен запор върху банковите сметки на длъжника П. Н. С. в „УниКредит Булбанк“ АД. В хода на първоначално образуваното изпълнително дело със Заявление от 18.06.2013 г. /л. 89/, адресирано до съдебния изпълнител, длъжникът П. Н. С. е изразила желание за изплащане на дълга на месечни вноски в размер на 100 лева, като е внесла първа вноска в размер на 50 лева /л.87/. В кориците на делото се съдържат доказателства за изплатени от длъжника суми, както следва: на 22.07.2013 г. – 50 лева /л. 93/, на 04.11.2013 г.– 100 лева /л. 95/, на 29.08.2017 г. – 411,74 лева /л. 147/, на 31.10.2017 г. 615,51 лева и 62,40 лева /л. 150, 151/, на 14.02.2018 г. – 861,52 лева и 87,26 лева /л. 158, 159/. Видно от приетата служебна бележка, издадена от ответното дружество, в периода 20.06.2018 г. – 01.07.2020 г. в счетоводната система на ответното дружество са отчетени доброволни плащания, извършени от длъжника П. С., в общ размер на 1160 лева. Районният съд е приел, че така извършените от страна на длъжника плащания не представляват признание на вземането, което да води до прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. При извършване на дължимата служебна проверка, на основание чл. 269 ГПК, не се констатира основание, обуславящо нищожност или недопустимост на изцяло обжалваното решение. При правилно определяне на предмета на делото, изведен от въведените твърдения и заявения петитум –изпълняемото парично вземане на ответника по отношение на ищеца, за което има влязла в сила заповед за изпълнение издадена по реда на чл. 417 ГПК, е принципно правилна дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, като точната правна квалификация е чл.439, ал.2 ГПК. Предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като се основава на факти, които са новонастъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение (Определение № 956/22.12.2010г. по ч.т.д.№ 886/2010г. 1.т.о., Определение № 6 214/15.05.2018г. по ч.гр.д.№ 1528/2018г., 4.г.о.). С решението е разгледан точно предявеният иск, липсва нарушение на диспозитивното начало и са налице всички положителни, респективно липсват отрицателни процесуални предпоставки. Въззивната проверка за правилност, на основание чл. 269 ГПК, се извършва на обжалваното решение само на поддържаните във въззивната жалба оплаквания за неправилност. В разглеждания казус вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, поради което то се погасява с изтичането на пет години- арг. Чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В тази насока се споделя практиката на ВКС / изразена в Решение № 118/7.7.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г. на ВКС, 4 Трето г.о.; Решение № 6/21.01.2016 г. по т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, Първо т.о.; Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр.д. №1722/2021 г. на ВКС, Четвърто г.о.; Определение № 50 217/28.04.2023 г. по гр.д. № 849/2022 г. на ВКС, Четвърто г.о../, според която давността по чл. 117 ал. 2 от ЗЗД се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и когато е установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към датата на изтичане на срока за възражение по чл. 414 от ГПК. След изтичането на този срок и на срока по чл. 424 ал. 2 от ГПК за длъжника не съществува искова защита досежно вземането по заповедта на основания, настъпили преди издаването й, поради което настъпилия стабилитет на влязлата в сила заповед за изпълнение – в случая издадена по реда на чл. 417 ГПК, е съответен на силата на пресъдено нещо на съдебното решение. В т.10 ТРОСГТК на ВКС № 2/2015г.с докл.с.Б.Б. е дадено нормативно тълкуване, че, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата на която е поискано или е предприето последното изпълнително действие, а ППВС № 3/1980г. е обявено за изгубило сила. В мотивите на т.10 ТРОСГТК на ВКС № 2/2015г. е посочено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на отделен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на ЧСИ по възлагане от взискателя, съгласно чл.18 ЗЧСИ); когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и прекратяването настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи вече настъпилото прекратяване; във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изкл. на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права( напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания; без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. С ТР №3 от 28.03.2023 г. по т.д.№3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. В Решение № 37/24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020г. на ВКС, IV-то ГО с докл.с.Б.Б.) са формирани мотиви, че в т.10 ТРОСГТК на ВКС № 2/2015г. се давало отговор само на поставения за тълкуване въпрос „Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК?“, а даденият отговор на този въпрос бил, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Заедно с това е посочено в Решение № 37/24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020г. на ВКС, IV-то ГО, че перемпцията е без правно значение за давността; общото между перемпцията и погасителната давност е, че едни и същи факти могат да имат значение и за двете, но са различни правни институти, като перемпцията не изключва принудителното изпълнение/ПИ, а давността го изключва, но СИ не може да я зачете. Формирани са и мотиви, че, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ след като перемпцията е настъпила, СИ не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още в него изпълнителен лист. Единствената последица от настъпилата вече перемпция е, че СИ следва да образува новото искане в ново-отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо дали СИ го е образувал в ново дело или не, във всички случаи той (СИ) е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Формирани са и мотиви, че перемпцията е имала значение при действието на ППВС № 3/1980г., тъй като до обявяването му за загубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него. В Решение № 257/30.04.2020г. по гр. д. № 694/2019г. на ВКС, III-то отд. се приема, че последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален характер – изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение и то независимо от понататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсната давността за изпълняемото право. Този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. Обезсилването на изпълнителните действие има значение за процеса на принудително изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните. Погасителната давност е институт на материалното право. Приема се, че, тъй като, несъмнено, перемирането и погасителната давност са различни правни институти( перемирането е институт на процесуалното право и не изключва принудителното изпълнение, а погасителната давност е институт на материалното право, като именно тя изключва принудителното изпълнение), перемирането няма правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане. В разглеждания случай са релевантни следните факти: дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение по отношение на ищеца е започнала да тече нова погасителна давност за изпълняемо, и, ако да, откога, прекъсвана ли е давността, съгласно чл.116 ЗЗД, и изтекла ли е новата погасителна давност към момента на подаване на ИМ, с която изпълнението на вземането се оспорва. Настоящият съдебен състав намира, че с всяко извършено плащане от третите задължени лица – работодатели на длъжника и на основание наложените от съдебния изпълнител запори върху трудовите възнаграждение, давността и перемпционния срок, също са били прекъснати съгласно възприетото в т.10 от ТРОСГТК на ВКС № 2/2015г, според което запорът прекъсва давността до постъпване на суми от трети задължени лица. Със Запорно съобщение от 08.11.2016 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника П. Н. С., получавано от работодател „Вива Кредит“ ООД, връчено на 10.11.2016 г., като от така наложения запор са получени следните суми по изпълнителното дело: на 11.07.2017 г. – 202,95 лева /л. 139/, на 11.08.2017 г. – 208,79 лева /л. 143/, на 11.09.2017 г. – 286,65 лева /л. 148/, на 12.10.2017 г. – 391,36 лева /л. 149/, на 14.11.2017 г. – 171,13 лева /л. 154/, на 12.12.2017 г. – 268,49 лева /л. 155/, на 10.01.2018 г. – 509,16 лева. Всяко постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ, като поддържането на висящността на изпълнителния процес по този начин от страна на взискателя прекъсва погасителната давност, респ. перемпционния срок. Поради това с постъпване на сумата от 509,16 лева на 10.01.2018 г. е довело до прекъсване на давността. Първият спорен между страните въпрос е за датата на последното извършено по перемираното дело №413/2012 г. изпълнително действие. Съдът, с оглед събраните по делото доказателства и във връзка с лежащата върху всяка от страните доказателствена тежест намира, че последното изпълнително действие по перемираното дело е от 10.01.2018 г. Съгласно приложимата разпоредбата на чл.116 ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника (б. „а“) и с предприемането на действия за принудително изпълнение (б. „в“), а, съгласно чл.117, ал.1 ЗЗД от прекъсване на давността започва да тече нова давност. Тъй като вземанията, чието изпълнение сега се оспорва, са установени с влязла в сила заповед за изпълнение е приложима и разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД, съгласно която, срокът на новата давност е винаги 5 години. От това в случая следва да се направи извод, че нова погасителна давност за изпълняемото вземане би могла да започне на тече след влизане в сила на заповедта за изпълнение, като новата давност е 5-годишна, вкл. за вземането за мораторни лихви, тъй като изпълняемото вземане е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, която е приравнена по последици на чл.117,ал.2 ЗЗД на влязло в сила решение, а новата давност би могла да се прекъсне на основанията, предвидени в разпоредбата на чл.116 ЗЗД. Досежно възражението на жалбоподателя, че извършените в периода 20.06.2018 г. – 01.07.2020 г. доброволни плащания от длъжника П. С. в общ размер на 1160 лева към кредитора представляват признание на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116 ЗЗД, съдът го намира за неоснователно по следните съображения. Признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването на задължението, необходимо за прекъсването на исковата давност, може да бъде изразено и в конклудентни действия. Тези действия се изразяват в поведението на длъжника, с което, макар и не изрично, се манифестира волята на същия да потвърди факта на съществуването на дълга. Според Решение№220/27.01.1969г. по гр.дело№2209/1968 г. – Iг.о. ВС признаване на вземането, годно да прекъсне давността, е налице, когато се признае задължението към момента на признанието. Съгласно Решение№422/15.06.2004г. по гр.дело№1231/2003г. – IIг.о ВКС едно от основанията за прекъсване на погасителната давност е признаването на вземането от длъжника; волеизявлението на последния, че дължи на кредитора, има единствена последица - прекъсване на погасителната давност. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.”а” от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда (Решение №100/20.06.2011г. по т.дело №194/2010г. - ІІт.о. ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК). Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Ето защо, извършването на частично плащане не прекъсва давността за остатъка от дълга. Признаването на част от дълга не означава изразена воля на длъжника, че признава съществуването и на остатъка от задължението, поради което признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част от дълга./ Решение № 51/10.02.2026 г. по т. д. № 329/2025 г. на ВКС, II т. о./ Поради това настоящият съдебен състав намира, че с постъплението на суми по сметка на кредитора или по конкретното изпълнително дело, доброволно заплатени от страна на длъжника, не прекъсват погасителната давност по отношение на вземането по това изпълнителното дело, тъй като не представляват признание на вземането от длъжника. Видно от приетото заявление от 18.06.2013 г., адресирано до съдебния изпълнител, длъжникът П. Н. С. е изразила желание за изплащане на дълга на месечни вноски в размер на 100 лева, като е внесла първа вноска в размер на 50 лева. Осен това ищцата С. е извършила плащания както следва: на 22.07.2013 г. – 50 лева /л. 93/, на 04.11.2013 г.– 100 лева /л. 95/, на 29.08.2017 г. – 411,74 лева /л. 147/, на 31.10.2017 г. 615,51 лева и 62,40 лева /л. 150, 151/, на 14.02.2018 г. – 861,52 лева и 87,26 лева /л. 158, 159/. Тези плащания представляват признание на вземането от страна на ищцата по смисъла на чл.116 б.”а” от ЗЗД и водят до прекъсване на давността, тъй като са извършени въз основа на изявление от страна на длъжника - заявление от 18.06.2013 г., с което потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на конкретно задължение към неговия кредитор, с изявление, че ще плаща дълга си всеки месец по 100 лева. От 14.02.2018 г. до 10.03.2025 г. , когато е образувано изп. дело № 202582204000216 на ЧСИ М. С.-Ц., рег. № 822, с район на действие – Окръжен съд Пловдив, за принудително събиране на сумите, обективирани в изпълнителен лист от 19.03.2012 г. по ч. гр. д. № 3756/2012 г. по описа на Районен съд – Пловдив, по молба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която е поискано и налагането на запор върху вземания на длъжника, не са били предприети действия в рамките на определен изпълнителен способ, с което действие би се прекъснала давността. Разпоредбата на чл.116, б. „в” ЗЗД е ясна и изисква предприемане на конкретно действие. Освен това прекъсващо давността действие е само това, което е извършено преди изтичане на погасителната давност. Изтекла давност не може да бъде прекъсната. В конкретния случай давността за процесното вземане е изтекла на 14.02.2023 г. Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата жалбоподателя следва да бъде осъден да заплати на адв. Р. Р., оказал безплатна правна помощ на въззиваемата страна, адвокатско възнаграждение, което следва да се определи от съда. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, което предвижда националният съд да откаже да приложи национална правна уредба, в случая Наредба №1/2004 г., която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер като нарушаваща забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС - за забрана за ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото. В случая преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и фактическа сложност на делото. В конкретния случай материалният интерес по делото не е висок, делото е със средна правна и фактическа сложност, производството пред пред въззивния съд е приключило в едно съдебно заседание, в което пълномощника на ищеца адв. Р. не се е явил. Предвид горното съдът намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на въззиваемата страна възлиза в размер на 255,65 евро или 306,78 евро с ДДС за настоящата съдебна инстанция. По изложените съображения съдът