Решение № 4258 от 3.4.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 3089/2025 г.

Производството е по реда на чл. 156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във вр. с чл. 144, ал. 2 и чл. 106 от същия кодекс. Образувано е по жалбата на Ж. В. К., [ЕГН] , чрез Я. К., против Акт за установяване на задължение ( АУЗ) № ПО-03000325111056-091-001 от 21.10.2025 г. издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение № 244/02.12.2025 г. издадено от директора на ТД на НАП-Варна, с който за периода 01.01.2024 г.- 31.12.2024 г. са установени задължения за публични държавна вземания за данък върху дохода по чл.17 от ЗДДФЛ в размер на 11 811,00 лв., лихви за просрочие в размер на 700,65 лв., вноски за здравно осигуряване по ЗЗО в размер на 3 152,16 лв. и лихви за просрочие в размер на 186,99 лв. АУЗ се оспорва с основанията на чл.146,т.3 и т.4 от АПК, вр. §2 от ДР на ДОПК като постановен в нарушение на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон. Сочи се, че самият орган по приходите не е бил наясно към момента на изпращане на поканите за корекция на данъчните декларации до оспорващия и до негови колеги кое е точно основанието, на което следва да бъдат коригирани декларациите на данъчнозадължените лица. В нарушение на чл. 3 от Закона за националната агенция по приходите /ЗНАП/, в кореспонденцията с оспорващия, не е цитирано пълното наименование на въпросната Конвенция. Сочи се, че възприетите от България със Закона за ратификация на Конвенцията изменения в СИДДО с Япония не пораждат пряко действие, доколкото тези изменения не са отразени като действащи норми в текста на СИДДО с Япония. Счита, че не е възникнала промяна в изискванията за деклариране за целите на ЗДДФЛ на дохода с източник от Япония, придобит от оспорващия през 2024 г., като се сочи следното: образецът на ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ за 2024 г. не съдържа промени в образеца по Приложение 9 и Приложение 10 и в указанията за попълването на тези приложения; Ратифицираната Конвенция не предполага пряко действие, т.к. измененията в СИДДО подлежат на обнародване по арг. от чл. 25, ал. 3, във вр. с чл. 1 и чл. 2 от Закона за международните договори на РБ; не е очевидно действието на необнародваната след измененията СИДДО с Япония, доколкото обнародваният закон за ратификация на Конвенцията не съдържа самата Конвенция, указания за датата на влизане в сила на промените, преходни или допълнителни разпоредби, които да създават правила за правния ред за обезсилване на действащи до момента текстове от Конвенцията; Към датата на издаване на обжалвания АУЗД на интернет страницата на НАП не е публикувана СИДДО с Япония, а и измененията й; Ратификацията на Конвенцията не въвежда в сила СИДДО с промените в нея, доколкото РБ не е представила в синтезиран текст на СИДДО между РБ и Япония, отразяващ възприетите от двете страни промени в спогодбата от 1991 г., а и прилагането на Конвенцията към конкретна СИДДО е възможно при условие, че другата страна по СИДДО също е ратифицирала надлежно Конвенцията, като е необходимо и преподписването на съответната СИДДО; Съществува правна несигурност относно началото на действието на направените с Конвенцията промени, доколкото ратификацията въвежда в сила Конвенцията, при което възникват задължения за страните по Конвенцията да валидират СИДДО, съобразно Конвенцията, а не въвежда в сила самата СИДДО с промените в нея. Отделно от горното, оспорващият счита, че с АУЗ погрешно е изчислен и размерът на задължението за данък по ЗДДФЛ, т.к. не е съобразено изискването на чл. 25 ЗДДФЛ годишната данъчна основа да се определя след приспадане от облагаемия доход от трудови правоотношения на задължителните осигурителни и здравноосигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице. Невярна, според оспорващия, е констатацията е, че се е осигурявал за ДОО и ДЗПО за своя сметка чрез посредник „Старгейт Маритайм“ ЕООД, с [ЕИК], както и че е внасял здравни осигуровки на основание чл. 40, ал. 5 от Закона за здравното осигуряване, като се сочи, че оспорващият се е осигурявал здравно като безработно лице. Твърди се, че установеното задължение за довнасяне - 3600 лева, не е намалено от данъчната основа, върху която с АУЗД е определен данък по ЗДДФЛ, а и че не е възникнал облагаем доход в България от трудова дейност, респ. не подлежи на годишно изравняване на здравноосигурителния доход. На следващо място се излагат доводи, че разпоредбата на § 1, т. 54 ЗДДФЛ в частта й „…., вписан в регистъра на корабите на държава-членка на Европейския съюз“ е дискриминационна и съответно противоконституционна, като оспорващият се позовава на чл. 6, ал. 2 от Конституцията на РБ и чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от Закона за защита от дискриминация, Хартата на правата на човека и чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. С жалбата е отправено и особено искане – на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ да бъде сезиран Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон и Конституцията и по-конкретно за несъответствие между § 1, т. 54 ЗДДФЛ относно текста „…., вписан в регистъра на корабите на държава-членка на Европейския съюз“ и Конституцията, като се сочи, че ако въпросният текст бъде обявен за противоконституционен, то би се преодоляло разграничението на лицата, обединени под общия признак „морски лица“, направено с разпоредбата на § 1, т. 54 ЗДДФЛ, което оспорваната част създава и би се променил резултатът, установен при ревизията, досежно размера на годишната данъчна основа, подлежаща на облагане с данък по ЗДДФЛ. Отправено е искане за отмяната на АУЗД или неговото изменение. Претендира се присъждане на направените от оспорващия разноски в производството по делото. В съдебно заседание, чрез процесуален представител адв. М. Г., поддържа жалбата. Оспорва отговорът на ответната страна. Конкретно сочи, че посочено основанието за извършване на корекция в съобщението е Протокол за изменение на СИДДО с Япония от 21.07.2022 г., какъвто протокол не съществува. На следващо място се твърди, че лицето е поставено в невъзможност да си попълни декларацията, поради липса на предвидимост и яснота относно метода на облагане, с което е нарушен принципът на законност, регламентиран в чл. 2, ал. 1 ДОПК, предвиждащ точното и еднакво третиране на всички лица от органите по приходите. Позовава се на Решение № 33 от 11.02.2026 г. на директора на ТД на НАП по аналогичен казус, с което е прието, че е налице съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Моли за уважаване на жалбата и за отмяна на оспорения АУЗД. Претендира сторените по делото разноски съгласно представен списък. Ответникът – Директорът на ТД на НАП Варна, чрез гл. юриск. Р. Г., в писмен отговор с.д. № 1763/28.01.2026 г. поддържа становище за неоснователност на жалбата. Сочи, че Многостранната конвенция е ратифицирана от Република България със Закон за ратифициране на Многостранната конвенция за прилагане на мерки, свързани с данъчните спогодби, за предотвратяване свиването на данъчната основа и прехвърлянето на печалби, обнародвана в ДВ. бр. 47 от 2022 г., в сила от 01.01.2023 г. Същата е ратифицирана от Япония на 26.09.2018 г. и за нея е в сила от 01.01.2019 г. В изпълнение на чл. 2(l)(a)(ii) Многостранната конвенция, Република България на 16.09.2022 г. е депозирала пред Депозитаря по Конвенцията - Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), ратификационен инструмент - списък на сключените от нея СИДДО, които да бъдат обхванати от същата, в това число и СИДДО с Япония, в сила от 09.08.1991 г. От своя страна Япония е депозирала списък на сключените от нея СИДДО, които да бъдат обхванати от Конвенцията, в т.ч. СИДДО с Република България. По своята същност Многостранната конвенция е многостранен международен договор, и ползва общия принцип в правото - когато две правни норми регулират един и същи въпрос, прилага се по-новата по време. Излага, че разпоредбата на чл. 5, ал. 6 Многостранната конвенция представлява разпоредба по същество, която е приета от договарящите държави без резерви и съдържа новите правила, които се въвеждат в обхванатата данъчна спогодба. Многостранната конвенция е обнародвана в ДВ бр. 85 от 2022 г., в съответствие с чл. 34, ал. 2 от Конвенцията влиза в сила за България на 01.01.2023 г. и се прилага по отношение на данъка при източника от 01.01.2023 г., а по отношение на другите данъци - от 01.01.2024 г. Поради изложеното, се настоява че, новите правила са относими и приложими за получените от оспорващия доходи с източник Япония за периода 01.01.2024 г. - 31.12.2024 г. На следващо място се оспорват възражения в жалбата, относно обнародването в Държавен вестник на Многостранната конвенция, ведно с измененията на СИДДО, т.к. тя не функционира като протокол за изменение и допълнение на СИДДО, а се прилага паралелно с обхванатите данъчни спогодби, включително СИДДО с Япония. За улеснение при прилагането на Многостранната конвенция част от държавите юрисдикциите изготвят т.нар. обединени (синтезирани) текстове, където е посочен ефектът на Конвенцията по отношение на разпоредбите обхванатите СИДДО, но същите нямат правна стойност. Твърди, че към датата на издаване на решението на директора на НАП и към настоящия момент е публикуван синтезиран текст с измененията за прилагане на СИДДО между Република България и Япония на интернет страницата на НАП. Сочи, че образецът на ГДД се утвърждава със Заповед на министъра на финансите и се обнародва в Държавен вестник, в случая ДВ бр. 2 от 05.01.2024 г. Полученият от жалбоподателя доход от трудови правоотношения от източник в чужбина за 2024 г. следва да бъде деклариран в ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ (образец 2001) в Приложение № 1 - Доходи от трудови правоотношения (образец 2011), в Приложение № 9 Прилагане на методите за избягване на двойното данъчно облагане за доходи, декларирани в Приложения № 1, 2, 3, 4, 5 и 6 (образец 2091), част II Доходи, подлежащи на облагане с данък върху общата годишна данъчна основа, за които се прилагат методите „Пълен данъчен кредит“, „Обикновен данъчен кредит“ или „Фиктивен данъчен кредит“, предвидени в съответната СИДДО, или за които се ползва данъчен кредит на основание чл. 76 от ЗДДФЛ. По отношение на оспорването на размера на начислените вноски за здравно осигуряване /ВЗО/ счита, че оспорващият има качеството на „самоосигуряващо се лице” по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗЗО. Изтъква, че в чл. 25, ал. 1 ЗДДФЛ не е предвидена хипотеза за приспадане на вноски за здравно осигуряване за сметка на физическото лице, удържани/внесени в чужбина, нито авансови и годишни вноски за здравно осигуряване при изравняване на осигурителния доход получен през 2024 г. Изразява подробно становище по особеното искане на оспорващия за сезиране на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на част от разпоредбата на § 1, т. 54 ЗДДФЛ. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва жалбата и поддържа писмения отговор. Отправя искане за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на оспорения АУЗ. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По допустимостта на жалбата: Жалбата е редовна и допустима като отговаряща на изискванията на чл. 145 и чл. 149 ДОПК и като подадена от лице с правен интерес – адресат на акта. Обжалването на АУЗ пред съда е предприето след оспорването му по задължителния административен ред, по аргумент от чл. 156, ал. 4 ДОПК. Съобразявайки посочените от жалбоподателя основания, изразените становища на страните и доказателствата по делото, както и с оглед нормата на чл. 160, ал.2 ДОПК, определяща обхвата на съдебната проверка, съдът приема за установено от фактическа и правна страни следното: С декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, с вх. № 0300И1667779/26.03.2025 г. жалбоподателят, в качеството си на задължено лице декларира придобит облагаем доход от трудови правоотношения за периода 01.01.2024 – 31.12.2024 г. в размер на 118 113,20 лева. В част IV – Изчисляване на данъка върху общата годишна данъчна декларация е декларирал общ размер на данъчните облекчения в размер на118 113,20 лева, съгласно част I от Приложение № 9 за прилагане на методите за избягване на двойното данъчно облагане – облагаеми доходи по ЗДДФЛ от източници в чужбина, за които в съответната СИДДО е предвиден методът – „Освобождаване с прогресия“. Не е посочен размер на платен данък в чужбина. Жалбоподателят е декларирал получен доход по трудово правоотношение от работодател Kawasaki Kisen Kaisha/K-Line със седалище и адрес на управление в Япония, чрез посредничеството на „Старгейн маритайм“ ЕООД. По повод на издадена Резолюция за извършване на проверка № ПО-03000325111056-ОРП-001/17.10.2025 г. на началник сектор в ТД на НАП-Варна е извършена проверка на декларацията. При проверката е установено, че във връзка с получения от лицето облагаем доход по трудови правоотношения по смисъла на §1,т.26,б.“е“ от ДР на ЗДДФЛ и следващо се приложение на СИДДО между Република България и Япония, изменена с ратифицирана от договарящите се страни Многостранна конвенция за прилагане на мерки свързани с данъчните спогодби за предотвратяване свиването на данъчната основа и прехвърляне на печалби, е приложим методът „Данъчен кредит“. До жалбоподателя е изпратено съобщение по чл.103 от ДОПК с изх.№ 030662504016765/28.08.2025 г. за отстраняване на несъответствията в данните в декларацията и за прилагане на метода по СИДДО „данъчен кредит“ и прилагане на доказателства за размера на внесените в чужбина данъци и /или задължителни осигурителни вноски. В указания срок жалбоподателят не е отстранил констатираните несъответствия и в срока по чл.53,ал.2 от ЗДДФЛ не е подал нова декларация с промяна в декларираните данни и обстоятелства. Поради изложеното е издаден оспореният АУЗ. АУЗ е получен от жалбоподателя по електронен път на 21.10.2025 г. Актът е оспорен по административен ред с жалба вх.№ Ж-03-314/31.10.2025 г., подадена в срока по чл.107,ал.4 от ДОПК. С Решение № 244/02.12.2025 г. издадено от директора на ТД на НАП-Варна, решаващият орган е потвърдил изцяло оспорения акт. Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Предмет на оспорване е Акт за установяване на задължение ( АУЗ) № ПО-03000325111056-091-001 от 21.10.2025 г. издаден от главен инспектор по приходите в ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение № 244/02.12.2025 г. издадено от директора на ТД на НАП-Варна, с който за периода 01.01.2024 г.- 31.12.2024 г. са установени задължения за публични държавна вземания за данък върху дохода по чл.17 от ЗДДФЛ в размер на 11 811,00 лв., лихви за просрочие в размер на 700,65 лв., вноски за здравно осигуряване по ЗЗО в размер на 3 152,16 лв. и лихви за просрочие в размер на 186,99 лв. Като правно основание за издаване на процесния АУЗ е посочена разпоредбата на чл. 106, ал. 1 ДОПК, озаглавена "Служебни корекции", разписваща условията, при които законът допуска тяхното извършване, а именно: когато в декларация по чл. 105 ДОПК се установят несъответствия, засягащи основата на данъчното облагане или изчисляването на задължителните осигурителни вноски, или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103 от същия закон. Несъответствията, които законодателят има предвид, са посочените в чл. 103 ДОПК, а именно: несъответствия между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4 ДОПК. От анализа на посочената нормативна уредба се налага извод, че несъответствията, които могат да се коригират по реда на чл. 106, ал. 1 ДОПК, са само такива, установени по и в самата декларация, без да се търси друга допълнителна информация. Тълкуването на посочените разпоредби във връзка една с друга, както и при сравнителното им тълкуване с нормите на чл. 106, ал. 3 и чл. 108, ал. 1 ДОПК, налага извод за ограничения предмет на акта, на който законът признава само корекционни, но не и установителни функции, за разлика от ревизионния акт. Целта на производството по чл. 106, вр. чл. 103 ДОПК е отстраняване на грешки, непълноти и несъответствия по отношение на основата и размера на задълженията, но не и установяване на предвидени в закона предпоставки за тези задължения. Наличието на уредени в закона условия за възникване на данъчни задължения съгласно чл. 110 ДОПК се установява чрез контролната дейност на органите по приходите в производствата по ревизии и проверки. Предвид различната цел и предмет, производството по чл. 106 ДОПК и ревизионното производство по чл. 108 ДОПК съществено се различават и по процесуалните правила, при които следва да бъдат проведени. В случая фактите, послужили като основание за издаване на оспорения акт, не могат да бъдат определени като несъответствие по смисъла на чл. 103 ДОПК, което засяга данъчната основа или размера на задължението - не се касае за несъответствие между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването или между данните в декларацията и данни, които да са получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал. 4 ДОПК. Извършената с акта корекция по реда на чл. 106 ДОПК по своето същество представлява установяване на задължения по ЗДДФЛ и по ЗЗО. По реда на чл. 106, ал. 1 ДОПК могат да се извършат служебно корекции с АУЗ само върху декларираните от лицето обстоятелства при констатирани различия в данъчната основа или неправилно изчисляване на декларираните задължения, и то само от фактически характер, по отношение на фактите, на които самото лице се позовава във връзка с определяне на задълженията си. Не могат да се установяват задължения на данъчния субект въз основа на допълнително събрана от приходния орган информация, тъй като очевидно не се касае за служебна корекция на грешка /несъответствие/ по смисъла на чл. 106, ал. 1 ДОПК при попълването или подаването на декларацията, с която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък. В случая органите по приходите са направили констатации, касаещи използвания метод за избягване на двойното данъчно облагане, като са извършили корекция от метода „Освобождаване с прогресия", деклариран от оспорващия на метода „данъчен кредит“, различен от декларирания от оспорващия. С издадения Акт за установяване на задължение на основание чл. 106 ДОПK е определен и размерът на ДОО по ЗДДФЛ, ВЗО по ЗЗО и лихви за просрочие. Това обаче представляват спорни факти, които органите по приходите следва да установят с конкретни доказателства, включително чрез извършване на проверка и събиране на допълнителни доказателства. Установяването на нови обстоятелства и факти, свързани с данъчните задължения на едно лице, може да стане единствено и само в рамките на образувано и проведено ревизионно производство с ревизионен акт по реда на чл. 108 ДОПК, а не с АУЗ по чл. 106, ал. 1 ДОПК. Аргумент за горното се извежда и от разпоредбата на чл. 106, ал. 3 ДОПК. Установяващият се предметен обхват на проверката, приключила с издадения АУЗ и съобразяване посоченото до тук, обуславя извод, че е следвало да се проведе ревизионно производство за установяване задълженията на Й. В. за данъци и вноски за здравно осигуряване и на съответните лихви за забава, а не производство по чл. 106, ал. 1 ДОПК. Последното в случая е неприложимо, тъй като очевидно не се касае за служебна корекция на грешка при попълването или подаването на декларация, с която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък. Ревизионното производство е уредено в Глава петнадесета от ДОПК. Започването, провеждането и приключването му се развиват по правила, значително различаващи се от тези при извършване на проверка, вкл. има завишени и подробно разписани изисквания относно начина на възлагането на ревизията и органите, в чиито правомощия е такова възлагане, компетентните за извършването на ревизионното производство органи и тези, които следва да издадат ревизионния акт, както и редица специфични изисквания към провеждането на самата процедура, както и към съдържанието на финализиращия акт, неприложими в останалите производства по ДОПК. В случая, на първо място, липсва възлагане на ревизия от компетентен за това орган и при спазване изискванията на чл. 112, ал. 1 и ал. 2 ДОПК, което изначално опорочава проведената процедура по установяване на задължения за данъци. Издаването на заповед за възлагане на ревизия /ЗВР/ е императивно въведено изискване, а съобразно нормативно установеното й съдържание /чл. 113, ал. 1 ДОПК/, с тази заповед се определят персоналния състав на ревизиращия екип и ръководителя на ревизията, а също предметният й обхват и срокът за приключване на производството, т. е. всички съществени параметри на започващото ревизионно производство, компетентните да го извършат органи, както и тези, в чиито правомощия е издаването на приключващия това производство акт. Ето защо законът въвежда и изискването ЗВР да бъде издадена от компетентен орган, определен по реда на чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК, което е задължително за законосъобразното развитие на цялото последващо ревизионно производство. Следва да се отбележи и че макар ЗВР, и евентуалните заповеди за нейното изменение да не подлежат на самостоятелно обжалване, при обжалването на ревизионния акт се осъществява проверка за тяхната законосъобразност, като съдебната практика е константна, че незаконосъобразността на ЗВР може да обуслови незаконосъобразност и на РА, а нейната липса или невалидност, са основание за обявяване на нищожността му, поради липса на основание за развилото се ревизионно производство. Настоящият състав намира, че на същото основание липсата на заповед за възлагане на ревизия е основание за обявяване нищожността на процесния АУЗД, доколкото последният фактически е насочен към постигане целите на едно ревизионно производство, без обаче да бъде проведено такова. Касае се за допуснато особено съществено нарушение на установените в ДОПК процесуални правила, което води до нищожност на приключващия административното производство акт. Липсата на ЗВР обуславя и липсата на материална компетентност у издателя на процесния АУЗ. В конкретния случай, в съответствие с правила на чл. 119, ал. 2 ДОПК, органите по приходите, издали РА, следва да са двама. Отделно от това специалният закон /чл. 113, ал. 1 и чл. 119, ал. 2 ДОПК/ изисква предварително персонализиране на тези органи по приходите, в чиито правомощия е да издадат ревизионния акт /органът възложил ревизията и нейният ръководител/, като това следва да бъде извършено с нарочен акт на нормативно определен орган /заповед на директора на съответната ТД на НАП/. Неиздаването на ЗВР има за своя последица липсата на надлежно определени органи, в чиято компетентност е издаването на акта, с който в случая е следвало да приключи производството по установяване на задължения за данъци, а именно ревизионен акт. Административните производства за издаване на АУЗ и за издаване на ревизионен акт са различни, като в настоящия случай, не са спазени формата и вида на административното производство, което обосновава и извод за некомпетентност на органа, издал акта, с който могат да се установяват задължения за данъци и здравноосигурителни вноски на жалбоподателя. В производството по чл. 106 ДОПК органът по приходите не разполага с компетентност по издаване на ревизионни актове и по установяване на допълнителни задължения за данъци и задължителни осигуровки, извън отстраняването на несъответствията, визирани в посочената норма. Така допуснатото нарушение на процесуалните правила има за последица липсата на материална компетентност на органа – издател на акта, което влече нищожност на акта. В този смисъл е и трайната практика на ВАС – Решение № 7819/25.06.2024 г., постановено по адм. дело № 2371/2024 г.; Решение № 12289/02.12.2025 г., постановено по адм. дело № 9845/2025 г.; Решение № 6022/18.05.2016 г., постановено по адм. дело № 2089/2015 г.; Решение № 1420/10.02.2016 г., постановено по адм. дело № 14599/2014 г.; Решение № 7975/30.06.2016 г., постановено по адм. дело № 6434/2015 г.; Решение № 5983/9.05.2018 г., постановено по адм. дело № 13226/2017 г.; Решение № 3476/20.03.2018 г., постановено по адм. дело № 10427/2017 г.; Решение № 5496/14.05.2015 г., постановено по адм. дело № 8168/2014 г. Според правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност е свързана с липса на правообразуващ елемент. Поради изначалното наличие на такъв сериозен недостатък, водещ до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. Ето защо, в административното право е въведен принципът, че всеки засегнат може да се позове на нищожността на акта във всеки един момент, а искане за обявяване на един акт за нищожен може да се подава без ограничения във времето (арг. от чл. 149, ал. 5 АПК). Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, съдебната практика и теория са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Или, нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда целените правните последици. С оглед на горното и на всеки един от възможните пороци на административните актове, теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: липсата на компетентност на органа, издал акта винаги е основание за неговата нищожност; порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на липса на волеизявление; нарушенията на административно производствените правила са основания за нищожност също, само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление; като правило, нарушенията на материалния закон, касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора - т. е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Превратното упражняване на власт също е порок, водещ по принцип само до незаконосъобразност, и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв административен акт, този порок обуславя нищожност. С оспореният АУЗ в производство по чл.106 и сл. от ДОПК са установени задължения за публични държавни вземания, които е следвало да се установят чрез възлагане на ревизия. При издаването на акта са допуснати особено съществени процесуални нарушения, които са довели до липсата на валидно волеизявление. Съобразно изложеното по-горе и с оглед задължението на съда произтичащо от чл. 168, ал. 2 от АПК, вр. с § 2 от ДР на ДОПК, нищожността на оспорения акт за установяване на задължение следва да бъде обявена от съда с настоящото решение. Така направеният извод за нищожност на оспорения акт обуславя липсата на необходимост от обсъждане на възраженията на оспорващия и искането му за сезиране на Конституционния съд. В действителност, измененията в чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България, дават възможност на всеки един съдия да сезира КС с искане за обявяване на противоконституционност на определени разпоредби, по искане на страна по делото, или по своя инициатива. С Определение № 2 от 13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г. на Конституционния съд са дадени разяснения, че за да е допустимо искане на съда по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, то следва поставеният въпрос да е от значение за решаване на конкретното дело, и да определи приложимото право, да има за предмет установяване на противоконституционност на действаща законова уредба, приложима по делото. За настоящия съдебен спор не са налице изброените предпоставки, според практиката на Конституционния съд. С оглед на изхода от спора и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в полза на оспорващия следва да се присъдят направените от него разноски в размер на общо 365,11 евро, от които 5,11 евро за платена държавна такса и 360 евро платено адвокатско възнаграждение и 357,90 евро за адвокатски хонорар, съгласно представения Договор за правна защита и съдействие от 17.03.2026 г. Предвид горното и на основание чл. 160, ал. 1 и чл. 161, ал. 1 ДОПК, съдът